Включено в книгата
Оригинално заглавие
Evidence, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 5 гласа)

Издание:

Айзък Азимов. Събрани разкази (том трети)

„Мириам Паблишинг“, София, 1999

ISBN: 954-951-364-5

 

Isaac Asimov. The Complete Stories. Volume 1, Volume 2


Не става дума и за това — отбеляза унесено доктор Калвин — В крайна сметка корабът и други такива неща станаха собственост на държавата, преминаването през хиперпространствто се усъвършенства и сега ние имаме колонии от хора на планетите от обсега на по-близките звезди. Но работата не е там.

Бях привършил с последното ястие и я наблюдавах през дима на цигарата си.

Важното е какво стана с хората тук на Земята през последните петдесет години, което всъщност е от значение Когато съм се родила, млади човече, току-що е била свършила последната световна война. Един недостоен етап от историята… но тогава е настъпил краят на национализма. Земята е прекалено малка за нациите и те започнаха да се групират по Зони. Този процес отне известно време. По време на моето раждане Съединените американски щати бяха все още нация, а не част от Северната зона. А името на корпорацията все още е „Роботи от Съединените щати“… Та преминаването от нации към зони, които стабилизираха нашата икономика и станаха причина за установяването на един златен век, ако сравняваме това столетие с последното, стана благодарение и на нашите роботи.

Имате предвид Машините. Мозъкът, за който вие говорихте, за пръв път е бил внедрен в Машините, нали така?

Да, така беше. Но аз нямах предвид точно Машините. А по-скоро един човек. Той умря миналата година — в гласа й изведнъж прозвуча дълбока мъка — Или поне направи всичко така, че да умре, защото знаеше, че ние нямаме повече нужда от него… Стивън Байърли.

Да, досетих се, че него имате предвид.

Той се появи за пръв път във върхушката на държавната администрация през 2032-ра. Тогава вие сте били още малко момче, затова едва ли си спомняте странните обстоятелства около този случай. Неговата кампания за кмет със сигурност бе най-странната в историята…

 

 

Франсиз Куин бе политик от новата школа. Това несъмнено е една куха фраза, каквито са всички подобни фрази. Повечето от „новите школи“, които имаме, наподобяват школите от обществения живот в древна Гърция и, навярно, ако имахме повече знания, в обществения живот на древния Шумер. Както и от времето на наколните жилища в праисторическа Швейцария.

Но да не се впускам в предистории, които обещават да бъдат скучни и заплетени, а по-добре да ви кажа веднага, че Куин нито се бе кандидатирал за изборите, нито ходеше по агитации. Той не държеше речи и не пускаше фалшиви бюлетини в урните. Точно като Наполеон, който не е произвел и един изстрел при Аустерлиц.

И тъй като политиката по странен начин сближава всякакви хора, един ден Алфред Ланинг седна срещу Куин в кабинета му. Свирепите, посивели вежди на Ланинг бяха надвиснали застрашително над очите, чийто вечно неспокоен поглед им придаваше характерна острота. Той не бе доволен от нещо.

Куин не забеляза настроението му, а и да бе обърнал внимание, фактът не би го разтревожил ни най-малко.

— Предполагам, че познавате Стивън Байърли, доктор Ланинг? — прозвуча дружелюбно гласът на Куин, вероятно в резултат на изработена професионална интонация.

— Чувал съм за него. Както много хора.

— Да, аз също. Навярно ще гласувате за него на следващите избори.

— Не бих казал — в гласа му се долавяха явни язвителни нотки. — Аз не се водя от политическите течения. Затова дори не зная, че той се кандидатира.

— Той може да е нашият следващ кмет. Е да, засега е само адвокат, но големите дъбове…

— Да — прекъсна го Ланинг. — Чувал съм тази фраза. Мисля си дали ние сме в състояние да се заемем с работата сериозно.

— Ние вече сме се заели с нея, доктор Ланинг — гласът на Куин прозвуча мек като памук. — В мой интерес е да не позволя на Байърли да се издигне по-високо от поста областен прокурор. А в твой интерес е да ми помагаш.

— В мой интерес ли? Хайде де! — веждите на Ланинг надвиснаха още по-ниско над очите.

— Ами тогава да кажем в интерес на компанията „Роботи от Съединените щати и Механични хора“. Аз идвам при вас като при директор-емеритус по изследователската работа. Зная, че в компанията сте, да кажем, като старши съветник. Вашата дума тук е уважавана и все пак вече не са така здраво обвързан с тях. Имате определена свобода на действие, дори и да предприемете нещо необичайно.

Доктор Ланинг помълча известно време, премисляше нещо. После заговори по-любезно:

— Аз изобщо не ви разбирам, господин Куин.

— Не се учудвам, доктор Ланинг. Всичко е много просто. Имате ли нещо против? — Куин запали тънка цигара с изящната си запалка и по лицето му се разля тихо блаженство. — Разговарях с господин Байърли — особен и колоритен характер. Преди три години никой не го знаеше. А сега е много известен. Той е влиятелен и способен мъж, със сигурност мога да кажа, че е най-кадърният и интелигентен прокурор, когото познавам. За съжаление не е мой приятел…

— Разбирам — обади се Ланинг машинално, загледан в ноктите си.

— Имах възможност миналата година — продължи Куин с равен глас — да проуча доктор Байърли… доста обстойно. Винаги е полезно да разучиш миналото на политик-реформатор. Само ако знаехте колко често това е от голяма полза… — той замълча и се усмихна без капка хумор, съсредоточил поглед върху припламващата си цигара. — Но в миналото на господин Байърли няма нищо забележително. Тих, спокоен живот в малък град, колеж, съпруга, която починала млада, автомобилна катастрофа с продължителен оздравителен период, правно образование, преместване в столицата, прокурор. — Франсиз Куин бавно поклати глава и добави: — Виж, сегашният му живот… е забележителен. Нашият областен прокурор никога не се храни!

— Моля?! — Ланинг внезапно вдигна глава, остарелите му очи се ококориха удивени.

— Нашият областен прокурор никога не се храни — повтори Куин думите си на срички. — Ще го кажа по друг начин. Никой не го е виждал да се храни или да пие. Никога! Разбирате ли значението на тази дума? Аз не казвам „рядко“, а „никога“!

— Намирам го за доста невероятно. Можете ли да се доверите на вашите агенти?

— Мога да им се доверя и съвсем не намирам този факт за невероятен. Нещо повече, никой не е виждал нашия областен прокурор да пие — нито вода, нито алкохол — нито пък някой го е виждал да спи. Има и други фактори, но мисля, че казах необходимото.

Ланинг се облегна на стола си. Двамата се умълчаха за известно време, а после старият специалист по роботите тръсна глава:

— Не. Има само едно нещо, което се опитвате да ми внушите, ако съпоставя твърденията ви с факта, че ги заявявате пред мен. А то е невъзможно.

— Но той съвсем не прилича на човек, доктор Ланинг.

— Ако ми бяхте казали, че е преоблечен Сатана, все щеше да има някаква слаба възможност да ви повярвам.

— Казвам ви, че е робот, доктор Ланинг.

— А аз ви казвам, че това е най-невероятното твърдение, което съм чувал, доктор Куин.

Настъпи отново тишина.

— И все пак — Куин загаси усърдно цигарата си — ще трябва да разучите тази невъзможност с всички средства на корпорацията.

— Сигурен съм, че не е необходимо да предприемам такива действия, доктор Куин. Сериозно ли допускате, че корпорацията ще се меси в местните избори?

— Нямате избор. Можех да направя моите твърдения публично достояние без никакви доказателства. Уликите са косвени.

— Съобразете се тогава с това обстоятелство.

— Но уликите не ме задоволяват. Предпочитам всичко да бъде доказано. А те не са от полза и за вас, защото разгласяването им би подронило доста авторитета на компанията ви. Вие сте идеално запознат с правилата срещу употребата на роботи в населени светове.

— Естествено! — реагира бурно старият мъж.

— Знаете, че компанията „Роботи на Съединените щати и Механични хора“ е единственият производител на позитронни роботи в Слънчевата система. И ако Байърли е робот, то той е позитронен робот. Известно ви е също така, че всички позитронни роботи са дадени под наем, те не са продадени, че корпорацията остава собственик на роботите и стопанисва всеки един от тях, следователно тя е отговорна за всичките им действия.

— Лесно е да се докаже, че корпорацията никога не е произвеждала робот от хуманоидно естество, господин Куин.

— А възможно ли е да го направи? Да обсъдим само възможностите.

— Да. Възможно е.

— Тайно, предполагам. Без да го регистрирате.

— Не и позитронен мозък, сър. Тук се застъпват прекалено много фактори. И се осъществява най-строг правителствен надзор.

— Да, но роботите се захабяват, чупят се, излизат от строя… и тогава им махат позитронните мозъци.

— Позитронните мозъци в такъв случай се използват повторно или се унищожават.

— Наистина ли? — реагира саркастично Франсиз Куин. — Ами ако по някаква случайност, разбира се, не бъде унищожен… и се окаже, че някоя хуманоидна структура очаква мозък?

— Невъзможно е!

— Ще трябва да го доказвате пред правителството и обществеността. Тогава защо не го докажете сега пред мен?

— Но каква би могла да е целта ни? — вбеси се най-накрая Ланинг. — С какви мотиви да го правим? Позволете ни да имаме поне малко здрав разум.

— Скъпи мой, господине, моля ви, чуйте ме. Корпорацията само ще се радва, при това страшно много, ако в различни райони бъде позволена употребата на хуманоидни позитронни роботи в населени места. Печалбата за нея би била огромна. Но хората имат прекалено много предразсъдъци срещу такава практика. Да предположим, че в началото направите всичко възможно хората да свикнат с такива роботи: виждате ли, имаме си о̀правен прокурор, добър кмет… И той е робот. Няма ли да си купите от нашите роботи?

— Фантастика открай докрай. Смешно е до възбог.

— Сигурно. Защо не го докажете? Или предпочитате да го направите пред цялата общественост?

Светлината в кабинета бе оскъдна, но не дотолкова, че да прикрие червенината, която изби от притеснение по лицето на Алфред Ланинг. Специалистът по роботите бавно натисна едно копче и стенните лампи заблестяха с мека светлина.

— Ами ще видим — измърмори той.

 

 

Не е лесна работа да се опише лицето на Стивън Байърли. Според акта на раждане, той бе на четирисет години. Видът му също бе на четирисетгодишен мъж — става дума за здрав, добре поддържан и хубав вид, който направо дърпа човек за езика да каже „изглежда точно на годините си“.

Това особено си проличаваше, когато той се смееше, а точно сега Стивън Байърли се смееше. Смееше се шумно, продължително, за миг притихваше и после отново избухваше…

Лицето на Алфред Ланинг се сгърчи в гневно кисела, недоволна гримаса. Той понечи да обясни с жест ситуацията на жената, която седеше до него, но тя само присви леко тънките си безкръвни устни.

Байърли най-после си пое дъх и дойде малко на себе си:

— Наистина, доктор Ланинг… наистина… аз… аз… робот?!

— Твърдението не е мое, сър — отреагира рязко Ланинг. — Аз ще съм напълно удовлетворен да разбера и да ви приема за представител на човешкия род. След като нашата корпорация не ви е произвела, аз съм съвсем сигурен, че сте… човек на законно основание. Но понеже предположението, че сте робот, дойде от човек с известно положение…

— Не споменавайте името му, ако така от солидния ви авторитет на етичен човек ще се отчупи някоя отломка, но хайде да го наречем Франк Куин само заради спора и да продължим.

Ланинг си пое рязко въздух и замълча яростно преди да продължи с още по-ледена интонация:

— … от човек с известно положение, от чиято самоличност аз не се интересувам и не искам да отгатвам с разни игрички. Длъжен съм да ви помоля за помощ, за да опровергая твърдението. Самият факт, че е възможно да бъде изказано такова предположение, а и да бъде огласено с помощта на средствата, с които разполага, би нанесъл голям удар на компанията, която представлявам… дори твърдението да не се докаже. Разбирате ли ме?

— О, да, ясно ми е в какво положение сте. Самото обвинение е смехотворно, но ситуацията, в която се намирате, никак не е. Моля да ме извините, ако моят смях ви е обидил. Смехът ми бе насочен към обвинението, не към неприятностите ви. Как мога да ви помогна?

— Много лесно. Трябва само да седнете да се нахраните в някой ресторант в присъствието на свидетел и да се оставите да ви снимат.

Ланинг се облегна спокойно: най-лошата част от разговора бе отминала. Жената до него наблюдаваше съсредоточено Байърли, но чертите на лицето й не трепваха.

Стивън Байърли срещна очите й, нещо в тях го прикова за няколко мига, после обърна поглед към специалиста по роботите. Известно време задържа ръка върху бронзовото преспапие, единственото украшение на бюрото му.

— Не мисля, че мога да ви направя тази услуга — каза той тихо след малко. — Чакайте, доктор Ланинг — вдигна той ръка, — разбирам колко ви е неприятна цялата тази работа, зная, че сте въвлечен в нея против желанието си, че са ви отредили доста непристойна и дори смешна роля. И все пак проблемът е повече мой, затова ви моля да проявите търпение. Първо, кое ви кара да мислите, че Куин — онзи мъж с известно положение — не ви заблуждава, за да ви принуди да правите това?

— Ами малко правдоподобно ми се струва такъв уважаван човек да се излага на опасност по такъв абсурден начин, ако не е уверен в почвата под краката си.

— Вие не познавате Куин — в очите на Байърли сега вече не блесна нито едно шеговито пламъче. — Той е в състояние да се закрепи здраво там, където и планински козел не би могъл да се задържи. Сигурно ви е казал какви са подробностите около разследването, което твърди, че е направил за мен.

— Достатъчно са, за да ме убедят колко неприятности ще си навлече моята корпорация, ако се опита да ги отрича, след като вие можете да го направите много по-лесно.

— Значи вярвате на твърденията му. Вие сте учен, доктор Ланинг. Помислете си. Никой не ме е виждал да се храня, следователно аз не го правя. Което трябва да се докаже. Това е в крайна сметка!

— Вие си служите със съдебни прийоми, за да усложните една много проста ситуация.

— Напротив, опитвам се да разплета онова, което вие с Куин сте заплели. Знаете ли, аз не спя много, истина е. И със сигурност не спя на обществени места. Не ми харесва да се храня с други хора — необичайна идиосинкразия, навярно е на нервна почва. Но тези неща не вредят никому. Вижте сега, доктор Ланинг, позволете ми да ви предложа една хипотеза. Да допуснем, че имаме политик, който има интерес да победи на всяка цена съперника си, включително и като разследва личния му живот, за да изкара на бял свят моменти, за които споменах току-що. Представете си още, че за да оклевети както трябва ответната страна той идва във вашата компания като идеална възможност за целта. Очаквате ли да ви каже: „Еди-кой си е робот, защото изобщо не се храни в компанията на други хора и никой не го е виждал да спи по време на някое дело, а и веднъж като надникнах през прозореца му посред нощ, го видях да седи с книга в ръка, погледнах и в хладилника му, там нямаше никаква храна.“? Ако ви беше казал така, щяхте да извикате лекари да му надянат усмирителна риза. Но понеже ви казва: „Той никога не спи, той никога не се храни!“, на вас съзнанието ви се замъглява за факта, че подобни твърдения не могат да бъдат доказани. Така падате в ръцете му и правите, каквото той пожелае.

— Независимо дали смятате този въпрос за сериозен или не, за него е необходимо само едно ястие и всичко ще е приключено — възпротиви се Ланинг застрашително.

Байърли отново погледна жената, която все още го наблюдаваше безучастно:

— Простете ми, дали съм разбрал правилно името ви? Доктор Сюзан Калвин, нали?

— Да, господин Байърли.

— Вие сте психолог във фирмата „Роботи от Съединените щати“, така ли е?

— Робопсихолог, ако обичате.

— О, а психологията на роботите различава ли се много от човешката?

— Разликата е колкото между два свята — усмихна се тя хладно. — Роботите са много почтени.

— Ето това е мощен удар — по крайчеца на устните му трепна бегла усмивка. — Но аз исках да кажа друго. След като сте психо… робопсихолог и в същото време жена, обзалагам се, че сте направили нещо, за което доктор Ланинг не се е сетил.

— И какво е то?

— Донесли сте в чантата си нещо за ядене.

В очите на Сюзан Калвин, приучени да се взират безучастно, изведнъж нещо трепна.

— Изненадахте ме, господин Байърли — проговори жената.

После отвори чантата си извади една ябълка и му я подаде бавно. След като се окопити от първоначалното изумление, доктор Ланинг проследи с изострен поглед плавния жест на преминаването на ябълката от ръката на Сюзън в ръката на Байърли.

Прокурорът спокойно отхапа от нея и преглътна.

— Виждате ли, доктор Ланинг?

Онзи се усмихна облекчено, та чак веждите му станаха доброжелателни. Обзе го облекчение, което продължи само една мимолетна секунда. Разби го на пух и прах Сюзан Калвин:

— Бях любопитна да видя дали ще я изядете, но в настоящия случай това не доказва нищо.

— Наистина ли? — засмя се Байърли.

— Не, разбира се. Доктор Ланинг, ако този мъж бе робот-хуманоид, имитацията щеше да е перфектна. Той по всичко прилича на човек, за да заслужи доверие. В края на краищата цял живот сме сред хора, всичко трябва да е наред. Погледнете структурата на кожата, състоянието на ирисите, костната система на ръката. Ако е робот, би ми се искало да го е направила компанията „Роботи от Съединените щати“, защото по него си личи, че е свършена добра работа. Смятате ли, че онзи, който е способен да обърне внимание на всички тези тънкости, ще погледне през пръсти на вътрешностите? Той непременно ще се погрижи за храненето, спането, отделянето. Навярно само за случай на опасност, както и за предотвратяване на такава ситуация като сегашната. Затова едно хранене няма да докаже на практика нищо.

— Ама чакайте — изръмжа Ланинг, — аз не съм такъв глупак, какъвто ме изкарвате вие двамата тука. Аз не се интересувам дали господин Байърли е човек или не е човек. За мен е важно да измъкна корпорацията си от ямата. Едно хранене пред очите на хората ще сложи край на въпроса независимо какво ще каже Куин. Дребните детайли можем да оставим на адвокатите и на робопсихолозите.

— Но, доктор Ланинг, вие забравяте политиката в цялата история — напомни прокурорът. — Аз държа толкова много да се кандидатирам, колкото и Куин да ме спре. Между другото, усетихте ли се, че казахте името му? Това е мой евтин, изпитан номер. Знаех, че ще се издадете без да се замислите.

— Какво общо имат тук изборите? — пламна от гняв Ланинг.

— Публичните изяви са нож с две остриета, сър. Ако Куин иска да ме изкара робот и има кураж да го направи, аз пък имам кураж да играя според неговата игра.

— Искате да кажете… — Ланинг съвсем искрено се ужаси.

— Точно така. Искам да кажа, че възнамерявам да го оставя да продължи, да си избере въже, да изпробва здравината му, да отреже необходимото парче, да направи примка, да пъхне главата си в нея и да увисне. Аз мога да направя останалото.

— Страшно самоуверен сте.

— Хайде, Алфред — изправи се Сюзан, — ние няма да променим решението му.

— Вие разбирате тези неща — усмихна се любезно Байърли. — Бива ви и за психолог на хора.

 

 

Но вечерта прокурорът не бе зареден с онази самоувереност, която забеляза у него доктор Ланинг. Байърли паркира колата си върху автоматичния транспортьор, който водеше към подземния гараж и се отправи по пътеката към къщата.

Щом влезе, човекът в инвалидната количка го погледна и се усмихна. Лицето на Байърли светна от обич.

Лицето на сакатия бе наполовина в белези. Гласът му бе дрезгав. От завинаги изкривената му уста се изплъзна стържещ шепот:

— Ти закъсня, Стийв.

— Зная, Джон, зная. Но днес имах странно и интересно премеждие.

— Какво? — нито обезобразеното лице, нито деформираният говор можеха да изразят някакво чувство, но в ясните очи на човека се четеше тревога. — Не е нещо, с което да не можеш да се справиш?

— Не съм напълно сигурен. Може да ми потрябва твоята помощ. Ти си бляскавият ум на семейството. Искаш ли да те отнеса в градината? Вечерта е чудесна.

Две силни ръце повдигнаха Джон от инвалидната количка. Внимателно, почти нежно, Байърли обгърна с една ръка раменете на Джон, а с другата го подхвана под коленете. Пресече бавно и все така внимателно стаята, слезе по наклонената плоскост, пригодена за инвалидната количка и през задната врата излезе в обградената със стени градина.

— Защо не ме оставиш да се движа с инвалидната количка, Стийв? Така е глупаво.

— Защото предпочитам да те нося. Възразяваш ли? Знаеш, че си радостен да се измъкнеш от тази моторизирана количка за малко, както и на мен ми е хубаво да те видя извън нея. Как си днес? — той положи Джон изключително внимателно на тревата.

— Как мога да се чувствам? Ама кажи ми за твоето премеждие.

— Кампанията на Куин ще се базира на твърдението, че аз съм робот.

— Как го разбра? — отвори широко очи Джон. — Не е възможно. Не мога да повярвам.

— Е, казвам ти, че е така. Оплел е един от големите учени на компанията „Роботи на Съединените щати и Механични хора“. Той дойде днес в кабинета ми и подхвана спор.

— Разбирам. Разбирам — ръцете на Джон бавно късаха стръкове трева.

— Но ние можем да го оставим да избира оръжието — обади се Байърли. — Имам идея. Чуй я и ми кажи дали можем да я осъществим.

 

 

Същата вечер в кабинета на Алфред Ланинг се разигра драматична сцена, нещо като жива картина. Франсиз Куин наблюдаваше съсредоточено Алфред Ланинг. Той гледаше свирепо Сюзан Калвин, а тя обръщаше безизразния си поглед към Куин.

Франсиз Куин наруши мълчанието с решителното си намерение да разведри обстановката:

— Блъф! Измисля си ги ей така.

— Ще заложите ли на тази карта, господин Куин — запита безизразно доктор Калвин.

— Ами всъщност залагате вие.

— Слушайте — избухна Ланинг и така прикри обзелото го мрачно настроение, — ние направихме каквото поискахте. Видяхме човека как яде. Смешно е да го нарочвате за робот.

Вие така ли смятате? — Куин стрелна с поглед доктор Калвин. — Ланинг каза, че сте специалист.

— Внимавайте, Сюзън — гласът на Ланинг бе направо заплашителен.

— Защо не я оставите да говори, човече? — прекъсна го спокойно другият. — Тя от половин час седи и не реагира, като съвършена имитация на някой стълб.

Ланинг съвсем се обърка. От неговото състояние в този миг до лудостта имаше само една крачка.

— Много добре — каза той. — Изкажи се, Сюзан. Ние няма да те прекъсваме.

Сюзан Калвин го изгледа сериозно, а после се втренчи хладно в господин Куин:

— Има само два начина да се докаже със сигурност, че Байърли е робот, сър. Досега предлагате все косвени улики, с които можете да обвините някого, но не да ги докажете… Според мен господин Байърли е достатъчно умен, за да не се съобразява с такива улики. Вие сигурно сте се досетили, иначе не бихте дошли. Двата метода на доказателство са физически и психологически. Чрез физичния начин можете да му направите дисекция или да използвате рентгенови лъчи. Как да го направите си е ваш проблем. По психологичен път може да бъде изследвано неговото поведение. Защото, ако той е позитронен робот, трябва да се подчинява на трите правила на роботиката. Позитронниат мозък не може да бъде конструиран без тях. Знаете ли правилата, господин Куин? — жената ги произнесе бавно, ясно, цитира дума по дума прословутите правила от Наръчника по роботика, напечатани с едър шрифт на първа страница.

— Чувал съм за тях — отвърна небрежно Куин.

— Тогава разяснението ще е лесно — отговори сухо тя. — Ако господин Байърли наруши някое от тези три правила, той не е робот. За беда тази процедура е валидна само в една насока. Ако той живее по правилата, това не доказва нищо.

— Защо, докторе? — Куин вдигна учудено вежди.

— Защото, ако се замислите, трите правила на роботиката са основните принципи на повечето етични норми в нашия свят. Разбира се, всяко човешко същество би трябвало да има инстинкт за самосъхранение. Това е третото правило от роботиката. Също така всяко „порядъчно“ човешко същество със социално мислене и чувство за отговорност би трябвало да се съобразява с представителите на някои институции: с лекарите, с шефовете, с правителството, с психолога си, с приятеля си. Трябва да се подчинява на законите, да спазва правилата за обществено поведение, да спазва традициите, та дори и ако те нарушават спокойствието му или неговата безопасност. Това е второто правило в роботиката. После всяко „порядъчно“ човешко същество би трябвало да обича хората и себе си, да защитава приятелите си, да рискува живота си, за да спаси ближния си. Това е първото правило в роботиката. Да го кажа направо: ако Байърли се придържа към тези правила в роботиката, има вероятност да е робот, но може просто да е един порядъчен човек.

— Но вие ми казвате, че никога няма да сте в състояние да докажете, че той е робот.

— Аз имам възможност да докажа, че той не е робот.

— Това не е доказателството, от което аз се нуждая.

— Ще ви се наложи да приемете съществуващите доказателства. Само вие сте отговорен за личните си желания.

В този миг съзнанието на Ланинг внезапно бе осенено от една мисъл:

— На някого да му е хрумвало, че постът на областен прокурор е доста странно място за един робот? Преследване на човешки същества… смъртни присъди… това нанася безкрайна вреда на хората…

— Не, така няма да се измъкнете — обади се веднага Куин. — Длъжността на областен прокурор не доказва, че той е човек. Не познавате ли досието му? Той се хвали, че нито веднъж не е възбуждал съдебно дело срещу невинен, че има неизпълнени присъди, защото уликите срещу тях са неприемливи за него. Макар вероятно да би могъл да убеди съда да ги разкъсат. Така е.

— Не, Куин, не — мършавите страни на Ланинг потрепваха. — В правилника на роботиката не става дума за никакви човешки провинения. Един робот може и да не прецени дали човешкото същество заслужава смърт. Решението не е негово. Той не е в състояние да навреди на човек… няма значение дали е негодник или ангел.

— Алфред — в глас на Сюзан прозвуча умора, — не говорете глупости. Ами ако един робот попадне на някой луд, който се кани да подпали къща с хора? Той ще спре лудия, нали?

— Разбира се.

— А ако единственият начин да го спре е да го убие…?

Ланинг нададе гъгнив вик, без да успее да направи нищо повече.

— Отговорът, Алфред, е, че той ще направи всичко възможно да не го убива. Ако лудият умре, роботът ще се нуждае от психотерапия, защото може лесно да загуби разсъдъка си при породения конфликт в самия него — да наруши първото правило. Но човекът ще е мъртъв и ще го е убил един робот.

— А Байърли побъркан ли е? — запита настоятелно Ланинг, като вложи целия си сарказъм в този въпрос.

— Не, но той не е убивал никого собственоръчно. Само разкрива факти, по които би могло да се разбере колко опасно е някое човешко същество за голяма група хора, наричаме я общество. Защитава по-голямата част от обвиняемите и така максимално се придържа към правило едно. Толкова далече стига. После съдията отсъжда дали да има смъртна присъда за престъпника или лишаване от свобода след като съдебните заседатели преценят дали е виновен или не. Тъмничарят го затваря, а екзекуторът го убива. И ето, господин Байърли не прави нищо, освен да изяснява истината и да помага на обществото. Господин Куин, аз проследих кариерата на господин Байърли веднага, щом поставихте въпроса пред нас. Така открих, че той никога не е искал смъртна присъда в заключителните си речи пред заседателите. Открих също, че е говорил в полза на премахването на смъртната присъда и щедро е подпомагал изследователските институти, които работят в областта на съдебната неврофизиология. Той очевидно вярва по-скоро в резултата от лечението на престъпника, отколкото от наказанието му. Намирам този факт за значителен.

— Наистина ли? — усмихна се Куин. — Значителен, защото навярно намирисва на робот?

— Навярно. Защо да го отричам? Такива действия са присъщи единствено на един робот или на много уважаван и почтен човек. Но, разбирате ли, невъзможно е да бъдат разграничени роботът и най-достойният измежду хората.

Куин седна отново. Гласът му трепереше от нетърпение:

— Доктор Ланинг, съществуват идеални условия за създаването на хуманоиден робот, който напълно дублира човешкия вид, нали?

Ланинг се замисли:

— Той вече бе създаден експериментално в „Роботи от Съединените щати“ — обясни той неохотно, — но без да му бъде монтиран позитронен мозък, разбира се. Посредством човешки яйцеклетки и хормонален контрол може да се предизвика нарастване на човешка плът и кожа върху пореста силиконова пластмаса, която не се разпознава отвън. Очите, косата, кожата са човешки, а не хуманоидни. Ако му бъде сложен позитронен мозък и разни вътрешности, каквито пожелаете, получавате хуманоиден робот.

— Колко време би отнела направата?

— Щом имате всичко необходимо — мозък, скелет, яйцеклетки, хормони, апаратура за облъчване — приблизително около два месеца.

— Тогава ще видим какво представляват вътрешностите на господин Байърли — изпъна се на стола си политикът. — Това ще означава популярност за компанията ви… аз ви давам шанс.

Когато останаха сами, Ланинг се обърна нетърпеливо към Сюзън Калвин:

— Защо настоявате…?

— Кое предпочитате — истината или моята оставка? — отвърна тя на мига рязко. Реакцията й бе искрена. — Аз няма да лъжа заради вас. Корпорацията може да се погрижи за себе си. Не ставайте страхливец.

— Какво ще стане, ако този разтвори вътрешностите на Байърли и оттам се разхвърчат шайби и пружинки? Тогава какво ще правим?

— Той няма да успее — не скри презрението си Калвин. — Байърли е поне толкова умен, колкото и Куин.

 

 

Новината се разнесе из града седмица преди кандидатурата на Байърли да бъде утвърдена. Но „разнесе“ не е точната дума. Тя връхлиташе града, пъплеше из него, пълзеше. Започнаха да й се надсмиват, да пускат остроумни шеги. Но постепенно здравата ръка на Куин затегна хватката си. Тогава смехът стана пресилен, прокрадна се несигурност и хората започнаха да се замислят.

Атмосферата на самото събрание бе напрегната като при укротяването на див кон. А не се предвиждаше никаква борба, защото само Байърли би могъл да бъде избран още преди една седмица. Нямаше кой да го измести. Налагаше се да определят него, но хората бяха напълно объркани в тази ситуация.

Тя не би била толкова лоша, ако средностатистическият индивид не бе разкъсван от отговорността на избора си (в случай, че прокурорът е истински човек) и от нечуваното безразсъдство (в случай, че е робот).

На другия ден от формалното утвърждаване на Байърли един вестник най-после публикува част от дългото интервю с доктор Сюзан Калвин, „световноизвестна специалистка в областта на робопсихологията и позитрониката“.

Онова, което последва, бе наречено и описано на простосмъртен език като лудост.

Точно това очакваха фундаменталистите. Те не бяха политическа партия. Имаха претенциите, че представляват неформално религиозно течение. А всъщност бяха онези, които не успяха да се приспособят към така наречената „атомна ера“, когато атомът бе все още новост. На практика те даваха превес на природосъобразния начин на живот, макар и да не им бе леко в този техен живот.

На фундаменталистите не им трябваха нови поводи за подхранване на тяхната ненавист към роботите и производителите на роботи. Но обвиненията на Куин и анализите на Калвин им бяха достатъчни, за да надигнат глас.

Огромните заводи на компанията „Роботи от Съединените щати и Механични хора“ гъмжаха от въоръжена охрана. Те се готвеха за война.

В града къщата на Стивън Байърли бе обградена от многобройна полиция.

Политическата кампания, разбира се, загуби своето значение и напомняше кампания единствено дотолкова, доколкото запълваше по някакъв начин времето от утвърждаването на кандидатурата до изборите.

 

 

Стивън Байърли не се остави да бъде объркан от дребния мъж. Оставаше все така невъзмутим и от униформените полицаи наоколо. Навън, край кордона от строги пазители, очакваха репортерите и фотографите, както си му е редът. Една развлекателна видеопрограма заснемаше безлюдния вход на непретенциозния прокурорски дом, докато репортерът с изкуствено развълнуван глас правеше помпозния си безсмислен коментар.

Суетливото дребно човече пристъпи с изписан открай докрай лист хартия:

— Това, господин Байърли, е прокурорско нареждане, което ми дава право да претърся дома ви за наличието на незаконни… ъ-ъ-ъ… механични хора или роботи, без оглед на вида им.

Байърли се понадигна от мястото си и пое документа. Хвърли му безразличен поглед и го върна с усмивка:

— Всичко е наред. Вършете си работата. Госпожо Хопън — повика той икономката си, която се появи неохотно от съседната стая, — моля ви, придружете ги и им помогнете, ако можете.

Дребното човече, чието име бе Хароуей, се поколеба, по лицето му изби червенина. След като не успя да привлече вниманието на стопанина, Хароуей измърмори на двамата полицаи „хайде“ и групата влезе в дома.

След десет минути тримата се появиха отново.

— Претърсихте ли всичко? — запита Байърли с интонацията на човек, който изобщо не се интересува нито от въпроса, нито от отговора.

Хароуей се закашля ненужно, понечи да заговори, но от гърлото му се откъсна само някакъв фалцетен звук. В следващия миг той повтори ядосан усилието си:

— Слушайте, господин Байърли, ние имаме специални инструкции да претърсим цялата къща.

— И не го ли направихте?

— Имаме точни нареждания какво да търсим.

— Да?

— Накратко, господин Байърли и грубо казано, разпоредено ни е да претърсим вас самия.

— Мен? — усмихна се още по-широко прокурорът. — И как възнамерявате да го направите?

— Носим уред за изследване на вътрешни органи…

— Значи ще ми правите рентгенова снимка, така ли? Имате ли разрешение?

— Нали го видяхте.

— Може ли да го погледна още веднъж?

Хароуей, чието чело бе лъснало не само от ентусиазъм, подаде документа отново.

— Чета тук описа на онези обекти, които имате право да претърсвате — заговори спокойно Байърли. — Цитирам: „… жилищните помещения, които принадлежат на Стивън Алън Байърли, с местонахождение «Уилоу гроув», Ивънстрън, заедно с гаража, склада или други прилежащи помещения или сгради, както и прилежащия дворен имот“… м-м-м… и така нататък. Всичко е по правилата. Но, драги мой, тук нищо не е казано за претърсването на моите вътрешности. Аз не съм част от жилищната и дворна собственост. Вие можете да претърсите моите дрехи, ако прецените, че имам в джобовете си скрит робот.

Хароуей знаеше на кого дължи работата си и нямаше намерение да отстъпва, след като му бе дадена възможност да спечели много повече, тоест доста по-високоплатена длъжност.

— Слушайте — в гласа му се долавяха нотки на закана, — имам право да претърся мебелировката във вашата къща и всичко, което намеря вътре. А вие сте вътре, нали?

— Забележително умозаключение. Аз наистина съм вътре. Но не съм част от мебелировката. Аз съм зрял, пълноправен гражданин със съответните задължения… Имам медицинско свидетелство за доказателство и известни права според законодателството в нашата Зона. Да ме претърсите, би означавало да погазите правото ми на лична неприкосновеност. Този документ не е достатъчен за целта.

— Сигурно, но ако вие сте робот, нямате право на лична неприкосновеност.

— Напълно вярно… но все пак документът ви не е достатъчно условие. В него аз съм определен като човешко същество.

— Къде? — грабна листа Хароуей.

— Там, където е казано „жилищна сграда, собственост на…“ и така нататък. Роботът няма своя собственост. И вие можете да кажете на вашия работодател, господин Хароуей, че ако той изфабрикува още един подобен документ, в който не ме определя като човешко същество, той незабавно ще получи съдебно разпореждане за гражданско дело, на което ще бъде задължен да докаже, че съм робот, използвайки наличните си сведения в този момент. В противен случай ще трябва да плати глоба за посегателството върху правата ми. Ще му го кажете, нали?

Хароуей тръгна бързо към вратата:

— Вие сте хитър прокурор… — обърна се той на прага. За миг остана там, мушнал ръце в джобовете си. После излезе, усмихна се по посока на камерата, помаха на репортерите и извика: — Утре ще има нещо за вас, момчета. Няма шега.

След като настани удобно в колата си, Хароуей извади малкото апаратче от джоба си и внимателно го огледа. За пръв път му се налагаше да прави рентгенова снимка. Надяваше се, че се е справил.

 

 

Куин и Байърли никога не се бяха срещали лице в лице. Но видеофонът даваше идеални възможности в това отношение.

Куин беше този, който предприе среща от този род. Той заговори пръв без никакви церемонии:

— Помислих, че бихте искали да знаете как ще действам, Байърли. Ще направя публично достояние факта, че носите защитна жилетка, която ви предпазва от рентгеново лъчение.

— Така ли? Тогава навярно вече сте го оповестили. Имам чувството, че представителите на нашата жълта преса от известно време подслушват всички мои разговори. Те имат номерата на служебните ми апарати за комуникация, от които информацията изтича право към тях. Ето защо съм се окопал през последните седмици в дома си — Байърли бе дружелюбно настроен, дори се шегуваше.

— Това обаждане е сигурно… изцяло. Аз го правя с известен риск за себе си.

— Представям си. Никой не знае, че точно вие стоите в основата на тази кампания. Поне никой не го знае официално. То е публична тайна. Но аз не се притеснявам. Защото нося защитна жилетка. Сигурно сте разбрали, когато рентгеновата снимка, направена от онова ваше кутре, се е оказала негодна.

— Байърли, на всекиго ще му стане ясно колко ви е страх да си направите рентгенова снимка. Вие сигурно го осъзнавате.

— Както и това, че вашите хора използват незаконни средства за посегателство срещу правото ми на лична неприкосновеност.

— Кой се интересува от средствата и посегателствата?

— Може и да се заинтересува. Много символични са нашите две кампании, нали? Вие не придавате никакво значение на човешките права. Докато аз съм загрижен за тях. Няма да се подложа на рентгеново лъчение, защото искам да утвърдя принципа за защита на правата. Така ще пазя и правата на останалите хора, когато бъда избран.

— Такава реч без съмнение би била много интересна, но никой няма да ви повярва. Звучи доста високопарно, за да е истина. И още нещо — промени изведнъж темата Куин, — миналата вечер персоналът на дома ви не е бил в пълен състав.

— В какъв смисъл?

— Според полицейския рапорт — той размаха листата, които се намираха в обхвата на видофона — липсвал е… един сакат.

— Вие казвате „един сакат“ — реагира спокойно Байърли. — Той е моят стар учител, който живее тук, а сега е в извънградското ни имение… от два месеца го няма. „Необходима почивка“ казват в такъв случай.

— Вашият учител? Някакъв учен?

— Някога е бил адвокат… преди да се осакати. Притежава правителствен лиценз за изследователска работа в областта на биофизиката, има своя лаборатория, води най-подробни записки за работата си, съхранявани от съответните чиновници, в което мога да ви уверя. Работата не е мащабна, тя е безобидна, развлечение за… горкия осакатен човек. Помагам с каквото мога.

— Разбирам. И какво знае този… учител… за производството на роботи?

— Не мога да преценя степента на знанията му в една област, с която аз не съм запознат.

— Има ли достъп до позитронни мозъци?

— Запитайте своите приятели от „Роботи от Съединените щати“. Те трябва да знаят.

— Ще ви кажа направо, Байърли. Вашият сакат учител е истинският Стивън Байърли. Вие сте негово творение робот. А ние сме в състояние да го докажем. Той е претърпял автомобилна катастрофа, не вие. Има начин досиетата да бъдат проверени.

— Какво говорите? Тогава направете го. Пожелавам ви успех.

— Ние можем да претърсим така нареченото от вас „извънградско имение“ и ще видим какво ще намерим там.

— Не е точно така, Куин — усмихна се широко Байърли. — За зла участ моят така наречен учител е болен човек. Вилата му извън града е място за почивка. Неговата лична неприкосновеност е дори още по-голяма, имайки предвид обстоятелствата. Няма да се сдобиете с разрешение да влезете в дома му, ако нямате основателна причина. Но аз ще съм последният човек, който ще се опита да ви спре.

Настъпи тишина за известно време, а после Куин се наведе по-близо до екрана и по лицето му ясно изпъкнаха напрегнатите бръчки по челото:

— Байърли, защо още упорствате? Вас няма да ви изберат.

— Виж ти?

— Смятате ли, че ще успеете? След отказа ви да опровергаете обвинението, че сте робот… стига само да нарушите едно от трите основни правила… не постигате нищо друго, освен да убеждавате хората, че наистина сте робот.

— Досега разбрах, че от един слабо известен прокурор станах световноизвестна фигура. С ваша помощ.

— Но вие сте един робот.

— Така се казва, но не е доказано.

— На електората му стигат и тези доказателства.

— Тогава успокойте се… вие спечелихте.

— Довиждане — в гласа на Куин за пръв път се прокраднаха злостни нотки.

Екранът угасна.

— Довиждане — отговори Байърли невъзмутимо на празния екран.

 

 

Една седмица преди изборите Байърли доведе учителя си обратно. Летателната машина се приземи бързо в края на града.

— Ще останеш тука до края на изборите — каза Байърли. — По-добре ще е да си настрана, ако нещата придобият лош обрат.

— Има ли опасност от насилие? — дрезгавият глас, излязъл от болезнено разкривената уста трябваше да звучи загрижено.

— Фундаменталистите отправяха заплахи, затова смятам, че опасност има, в теоретичен план. Но не очаквам да се решат на такава стъпка. Те нямат реална власт, просто са един непрестанен дразнител, който може да се разбуни след време. Имаш ли нещо против да останеш тук? Моля те. Няма да съм на себе си, ако съм обзет от тревога за тебе.

— О, ще остана. Все още ли смяташ, че всичко ще мине добре?

— Сигурен съм. Никой ли не те безпокои във вилата?

— Никой. Сигурен съм.

— И ти направи всичко както трябва?

— Много добре. Не се тревожи.

— Тогава се пази и гледай утре вечер телевизия, Джон.

Байърли стисна съсухрената му ръка.

 

 

Напрегнатата гримаса набразди челото на Лентън с тънки бръчки. Той имаше незавидната роля да води предизборната агитация на Байърли в една кампания. Кампанията всъщност бе доста странна за човек, който отказваше да разкрие своята стратегия и да приеме най-близкия си помощник в нея.

— Не бива така! — това беше любимата му фраза, тя стана и единствената му фраза: — Не бива така, Стийв, не бива! — той се хвърли към прокурора, който прелистваше напечатаната си реч. — Остави това, Стийв. Слушай, тази тълпа е насъскана от фундаменталистите. Никой няма да те чуе. По-скоро ще те замерят с камъни. Защо трябва да говориш пред публика? Какво лошо има да направим запис, видеозапис?

— Ти искаш да спечеля изборите, нали? — запита кротко Байърли.

— Да спечелиш изборите! Ти няма да спечелиш, Стийв. Аз се опитвам да спася живота ти.

— Но аз не съм в опасност.

— Той не бил в опасност. Той не бил в опасност — взе да нарежда Лентън със стържещ глас. — Наистина ли имаш намерение да излезеш на балкона пред петдесет хиляди малоумници и да им говориш умни приказки… на балкон, като средновековен диктатор?

— След около пет минути — погледна часовника си прокурорът. — Веднага щом се освободи време по телевизионните канали.

Отговорът на Лентън не приличаше на отговор на разумен човек.

 

 

Хората се трупаха в ограденото от въжета пространство насред града. Дърветата и къщите сякаш бяха поникнали и израснали от човешкото множество. Останалата част от света гледаше събитието по телевизията. Уж започваха местни избори, а ги следеше публика като на световни избори. Байърли се усмихна на тази мисъл.

Но стълпотворението не можеше да предизвика усмивка. Вееха се знамена и транспаранти, които по всевъзможен начин засягаха единствено твърдението, че той е робот. Враждебното настроение се нагнетяваше все повече.

В началото речта му не постигна успех. Тя бе удавена от рева на примитивната тълпа и от виковете на групите-клакьори, внедрени от фундаменталистите сред множеството. А Байърли продължаваше да говори бавно, невъзмутимо…

В същото време Лентън, останал вътре, си скубеше косите и сумтеше… очакваше кръвопролитие.

Първите редици се раздвижиха. Един съсухрен гражданин с изпъкнали очи и с доста къси за дългите му крайници дрехи, се промъкваше напред. След него тръгна полицай, който едва си пробиваше път. Байърли направи гневен жест към полицая.

Слабият човек се озова точно под балкона. Но думите ме бяха заглушени от рева на тълпата.

— Какво казвате? — наведе се Байърли. — Ако имате смислен въпрос, ще ви отговоря — после се обърна към един от охранителите: — Доведете този човек тук.

Напрежението сред тълпата се увеличи. От различни места се разнесоха викове „Тишина!“, които прераснаха във всеобща олелия и малко по малко утихнаха. Слабият мъж със зачервено лице се бе изправил срещу Байърли.

— Имате ли въпрос? — запита прокурорът.

Онзи го наблюдава известно време, а после изрече с дрезгав глас:

— Ударѝ ме!

С неподозирана енергия той вирна глава и извика:

— Хайде, ударѝ ме! Казваш, че не си робот. Докажи го. Ти не можеш да удариш човек, чудовище такова!

Настъпи странна, мъртва тишина. Наруши я гласът на Байърли:

— Нямам причини да ви ударя.

— Ти не си в състояние да ме удариш — разкикоти се диво другият. — Не си в състояние. Ти няма да ме удариш. Ти не си човек. Ти си чудовище, подобие на човек.

Тогава Стивън Байърли стисна устни и пред очите на хилядите очевидци на площада, както и на милионите пред телевизионните екрани, нанесе страхотен удар по челюстта на мъжа. Онзи падна по гръб, загубил в същия миг съзнание. А лицето му не изразяваше нищо друго, освен неимоверна изненада.

— Съжалявам — изрече Байърли. — Отнесете го вътре и се погрижете за него. Искам да поговоря с него, когато приключа речта си.

После, когато доктор Калвин подкара колата си от паркинга, само един репортер, който бе успял да се окопити от шока, се спусна след нея и избълва някакъв неразбираем въпрос.

Сюзън Калвин му отговори през рамо:

— Човек е.

Това беше достатъчно. Репортерът хукна по своя път.

Останалата част от речта може да бъде описана като „произнесена, но нечута“.

 

 

След време доктор Калвин и Стивън Байърли се срещнаха още веднъж, една седмица преди той да заеме мястото си на кмет. Беше доста късно, минаваше полунощ.

— Не изглеждате уморен — отбеляза доктор Калвин.

— Издържам дълго време без сън — усмихна се избраният кмет. — Не казвайте на Куин.

— Няма. Но щом го споменахте, той имаше интересна версия за вас. Жалко за нея. Мисля, че ви е известна неговата теория.

— Част от нея.

— Тя е доста драматична. Стивън Байърли бил млад правист, завладяващ оратор, велик идеалист… имал известна слабост към биофизиката. Интересувате ли се от роботиката, господин Байърли?

— Само от юридическа гледна точка.

Този Стивън Байърли се е интересувал. Но претърпял катастрофа. Жена му починала. А неговата съдба било още по-злочеста. Останал без крака, лицето му било обезобразено, почти загубил гласа си. Част от разсъдъка му… също пострадала. Не поискал да се подложи на пластична операция. Откъснал се от света, кариерата му на юрист свършила… останали само неговият ум и двете му ръце. По някакъв начин успял да се сдобие с позитронен мозък, доста сложен, с най-голям капацитет в решаването на етични проблеми… това е най-висшата степен на развитие в роботиката. После създал тяло за този мозък. Обучил творението си на всичко онова, което би могъл да постигне, но вече било невъзможно. Така изпратил новия Стивън Байърли сред хората, като самият той останал под прикритието на стария сакат учител, когото никой никога не е виждал…

— За нещастие аз разруших тази твърде драматична история като ударих човек — отбеляза кметът. — Вестниците пишат за вашето окончателно становище по случая, че аз съм човек.

— Как стана така? Ще ми кажете ли? Сигурно не е случайно?

— Не съвсем. По-голямата част от работата свърши Куин. Моите хора започнаха постепенно да разпространяват мълвата, че аз не съм способен да ударя човек, че ако не успея да го направя дори когато ме предизвикат, това ще е сигурно доказателство. Затова се реших на тази глупава публична реч. Все някой глупак неизбежно щеше да попадне в капана. На това аз му казвам евтин трик. Такъв, какъвто по време на цялата изкуствено нагласена атмосфера да свърши цялата работа. Несъмнено емоционалният ефект осигури успешния завършек на моята кампания.

— Виждам, че се справяте добре в моята област — кимна робопсихологът, — както би трябвало да прави всеки политик. Но аз много съжалявам за този обрат. Аз обичам роботите. Обичам ги много повече, отколкото човешките същества. Ако бъде създаден робот, способен да стане обществен ръководител, за мен той ще е най-добър измежду всички възможни. Според законите на роботиката той няма да може да навреди на човек, няма да е способен на тирания, няма да се поддава на корупция, на глупостта, на предразсъдъците. И след като служи достатъчно дълго, ще се оттегли, макар и да е безсмъртен, защото не би могъл да нарани хората, като им даде възможност да узнаят, че е робот, че ги е управлявал робот. Това ще е идеалният вариант.

— Само ако роботът не се провали поради закономерните недостатъци на своя мозък. Позитронният мозък никога не може да бъде равен на сложния човешки мозък.

— Той ще си има съветници. Дори и човешкият мозък не е способен да управлява без помощ.

— Защо се усмихвате, доктор Калвин? — Байърли се вгледа в жената с нарастващ интерес.

— Усмихвам се, защото господин Куин не се е досетил за всичко.

— Искате да кажете, че към версията му би могло да се добави нещо.

— Съвсем малко. Три месеца преди изборите този господин Байърли, за когото говори господин Куин, този осакатен човек бе извън града поради някакви загадъчни причини. Той се върна навреме за вашата прочута реч. В крайна сметка онова, което старият осакатен човек е направил веднъж, е възможно да бъде направено и втори път, особено ако втората му задача е по-лесна от първата.

— Не ви разбирам.

Доктор Калвин се изправи и приглади дрехата си. Явно се готвеше да си тръгва:

— Има само една възможност робот да удари човешко същество, без да наруши първото правило. Една-единствена.

— И коя е тя?

— Когато уж човекът, който трябва да бъде ударен, е също робот — отговори тя тихо, застанала до вратата.

След миг жената се усмихна широко, лицето й сияеше:

— Довиждане, господин Байърли. Надявам се да гласувам за вас след пет години… в изборите за координатор.

— Трябва да ви кажа, че това е доста далечна перспектива — засмя се Стивън Байърли.

И вратата се затвори след нея.

 

 

Гледах я втренчено, бях слисан:

Това истина ли е?

От началото до края.

И великият Байърли е бил всичко на всичко робот?!

О, няма начин да го узнаем. Аз мисля, че беше робот. Но когато решил да умре, той сам направил така, че да се разпадне на атоми, за да няма никакви законни доказателства… Освен това какво значение има?

Ами…

И вие споделяте тези съвсем неоснователни предубеждения към роботите. Той бе много добър кмет. Пет години по-късно наистина стана зонален координатор. И когато отделните зони на Земята създадоха своя федерация през две хиляди и четиридесет и четвърта, той стана първият световен координатор. Тогава машините вече управляваха света.

Да, но…

Никакви „но“. Машините са роботи и те управляват света. Едва преди пет години открих цялата истина. През две хиляди петдесет и втора. Тогава Байърли приключваше втория си мандат на световен координатор…

Край
Читателите на „Улики“ са прочели и: