Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Източник
sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

III

Институтът по сугестология и парапсихология се криеше зад благовидната фирма „Институт за психология на колективното поведение“, беше всъщност незначителен негов клон. Криеше се още заедно с него сред голям парк в края на града, а паркът пък се криеше зад една висока стена, по която минаваха видими мрежи с електрически ток и невидими — за сигналната уредба. Стената и мрежите бяха значително по-нови от самите сгради. Поставиха ги едва след като бунтуващата се напоследък младеж няколко пъти насочи своя гняв към института, разбрала, че стотиците високоплатени психолози тук не се занимават само с психология на войника и военното действие, че именно оттук научно се ръководят всички ония масови средства, поставящи си задачата да превърнат всеки гражданин в бъдещ войник за каузата на капитализма.

Бокенхаймер почти мразеше тая сграда, където работеше от пет години насам, какго все по-често почваше да мрази необикновените си дарби. Понякога, като в този ден, той горчиво се каеше, че не бе си останал при публичните сеанси, които носеха само слава и пари, пари и слава. И никакви грижи. Нищо не погубва човека така ефикасно, както непомерните му амбиции. Знаменитият съветски сугестолог Волф Мессинг също бе станал професор, но не бе отишъл по-далече от пропагандните демонстрации на способностите си. А Бокенхаймер поиска да го надмине, решил, че тия божествени таланти го задължават да извърши един божествен акт за човечеството. Да направи онова, което всички религии и всички идеологии не бяха успели — коренно да изменят съотношението между добро и зло в самата биология на човека. Но ако той робуваше на една мания, защо другите, доказано умни хора, заедно с него си въобразяваха, че ще могат да обхванат всичко онова, което Ноули сборно нарича „свръх-аз“, и да го вместят в някаква машина? Та тоя прословут „свръхаз“ представлява ни повече, ни по-малко съвкупността от всички компоненти на социалната, материалната и културната среда на човечеството, с която то възпитава своите индивиди! И може би с пълно право сега младежта ще се надигне против него — тя е усетила пакостната му, ужасно опасната му грандомания.

— А ти все мълчиш и мълчиш! — избоботи вече съвсем ядосано той към „сянката“ си, щом излязоха сами пред автоматичните врати на института. — Знаеш сигурно повече от всички ни, а мълчиш.

— В нашия свят и без това прекалено много се приказва — отвърна негърът и го хвана подръка, за да го поведе към колата си.

— Добре де, какво мислиш?

— Какво толкова ще му мисля? Най-много да изпочупят прозорците на къщата ти. Лесно ще ги укротят.

— Глупости, аз…

— В колата — повече! — каза тихо Болтън и го побутна към отворената вече задна врата на своя необикновен автомобил.

По размери той приличаше на „уличните крайцери“, които си купуваха парвенютата милионери, но нямаше нито тяхната елегантност, нито блясъка им. Вместо това, говореше се, дори лазерно оръдие имало било в него, някакво миниатюрно, никъде непатентовано лазерно оръдие. Но сигурно мълвата преувеличаваше, защото и техниката си има своите ограничени от времето закони. От подслушване обаче сигурно бе избавен, защото Болтън винаги предпочиташе да води важните си разговори в своя автомобил.

— Да се разходим малко — съгласи се Бокенхаймер, — но при условие, че ще говориш най-после. Омръзна ми това твое мълчание!

На пропуска провериха обстоятелствено докумечтите им, макар лицето на сугестолога да бе известно почти на всеки жител в страната.

— Някой път ще им свия номера на Мессинг — закани се все още гневен той, когато колата потегли. — До гуша ми дойде от проверките им!

— Какъв номер? — запита негърът през дима на новата цигара.

— Един от големите тогава хора го повикал по някаква работа. Накрая го запитал на шега дали би могъл да излезе, ако не му разпише пропуска. А Мессинг предложил направо да заповяда на охраната изобщо да не го пуска навън. Големецът дал заповедта си по телефона и тръгнал на няколко крачки след него да гледа. Мессинг преспокойно отишъл при двамата офицери на вратата, рекъл им нещо, те му козирували и той излязъл. А големецът се спуснал към тях да им се кара защо нарушили заповедта му. Какъв Мессинг, учудили се и двамата, та това беше генерал еди-кой си! И казали името на началника на охраната.

Болтън се усмихна и сугестологът очакваше да чуе някакво възхищение, но негърът остана верен на характера си. Това отново го ядоса.

— Слушай, ти защо се захвана с тая машина, щом не вярваш в нея?

Болтън никога не бе изразявал неверие, но не възрази:

— Ако не аз, друг щеше да ти я конструира. Такива са законите на науката. Ако не беше се родила в твоята глава, щеше да се роди в друга.

— Мислиш ли? — позасегна се Бокенхаймер. — Някаква историческа необходимост от нея не виждам.

— Защо Мърроу и шефовете му ще й треперят толкова?

— Защото са луди за пари и ордени. С днешните средства, с телевизията, пресата, рекламата, могат да промиват мозъците както си искат. Дори един мит, за който някога са били нужни векове, може да бъде създаден за няколко дена.

— Да, но младежта не ще да вярва на техните митове — измърмори безстрастно негърът.

— Нищожна част от младежта…

— Тъкмо оная, която утре ще иска да управлява.

— Никога в историята мислещият човек не е бил толкова объркан и несигурен — въздъхна почти горестно Бокенхаймер.

Негърът го погледна отстрани и ярката белота на очните му ябълки блесна с две мънички светкавици.

— А най-обърканият май си ти — рече той уж шеговито. — Питаше ме одеве защо съм се захванал с машината ти. Бих могъл да добавя още към предишния си отговор: защото разбрах, че си объркан, че си страдащ, че обичаш хората, че си се отрекъл от фокусите, защото душата ти не желае да показва само себе си. Но ти не си действен човек, Бокенхаймер, трябва да се примириш с това, ти си само един велик, страдащ резонатор на всичко човешко…

Сугестологът бе извърнал глава към стъклото и гледаше прелитащите с бясна скорост край автострадата дървета. Беше смутен от изненадващата словоохотливост на сътрудника си, от нежността в думите му, но не знаеше дали това го докосва с нещо приятно или по-скоро го тревожеше. Побърза да го прекъсне:

— Не съм предполагал, че можеш да говориш така поетично. Впрочем вие, черните, всичките сте поети. Само тебе мислех за изключение, с тая електронна машина в главата ти. Добре де, ти като си действен, остави сега поезията за другите и кажи какво да правим!

Негърът пусна угарката в пепелника и удобно намести гърба си на облегалката:

— Един афоризъм е останал в главата ми, мисля, от някакъв теолог беше. Днес мерилото за разума не се съдържа в това, човек да знае какво да прави, а в неговото поведение, когато той не знае какво да прави. Доста отчаян поп, а? Но май че е прав.

— Идва ми да унищожа машината — рече Бокенхаймер.

— Е, това едва ли ще ти върне душевното спокойноствие! — позасмя се негърът и натисна бялото копче върху гърба на предната седалка. Едно дебело-дебело стъкло се заиздига от нея и плътно ги отдели от черния като господаря си шофьор.

— Нямаш ли му доверие?

— Абсолютно сигурен съм в него — отвърна Болтън през тихия си смях и протегна ръка някъде под себе си, за да включи вероятно друг механизъм, задействуващ магнитно-силовото поле, което унищожаваше всички възможности за запис или подслушване.

Бокенхаймер се облегна до него, притвори клепачи. Стори му се, че изведнъж стана много душно в изолираната кабина въпреки чудесната й вентилация. Една болка прошумоля в песъчинките-неврони на съзнанието му — тоя гениален изобретател трябваше да се самозатваря всеки миг, да се бори с безброй опасности, вместо да впрегне всичките си способности за благото на хората. Той сигурно имаше доверие на своя черен, предан събрат — иначе нямаше нито секунда да го държи край себе си — и все пак не можеше да си позволи нито за секунда да прояви своето доверие.

— Бокенхаймер — каза негърът делово, — ти машината няма да унищожиш, то ще рече да унищожиш себе си, но ако си решил, че е настъпил моментът да осъществиш намерението си, кажи! Каналите за патентоването й в Москва, Стокхолм и Швейцария вече са сигурни. Остава за у нас. Не бързах досега, защото и рискът е по-голям, пък и ти, струва ми се, още не го и желаеш. Не ми е съвсем ясно как ще стане тая работа и с ООН. Досега такъв прецедент няма, научно изобретение да е поставяно под контрола й. Ония бюрократи там ще почнат да протакат работата до безкрай, но някои солидни връзки имам вече.

Резонаторът в него изрече със злорадството на Стенфорд: „Мърроу ще побеснее“, и едни слънчев лъч зазвъня в пещерата-съзнание; тоя негър с тайнственото могъщество на парите и ума си винаги успяваше да му върне поне част от загубената увереност. Бокенхаймер рече:

— Благодаря ти. Не зная какво бих правил без теб. Но нека почакаме още! Да видя какво ще стане с децата, все още не смея да я давам в други ръце, докато не се уверя, че няма опасност от деформиране на личността. Една година още поне ми трябва. ООН трябва да приеме именно завършената програма, а не машината, само така ще се изключат злоупотребите. Защото машината си е машина — всеки може да й вложи каквото си ще и да набута някого принудително в нея, и да му внушава каквото си ще. Затова програмата трябва да бъде единна и международно утвърдена. При Виктор още търся границата на минимума обществено полезно поведение. Но тъкмо това е рискованото, защото тая граница лежи винаги в сферата на конвенционалния морал…

— Кажи го „господствуващия“, по-точно ще бъде! — прекъсна го с двусмислено подчертаване Болтън.

— Именно! Тук се крие най-голямата опасност от морална злоупотреба, от възможността да се спира чрез нея социалния и нравствен прогрес. Ще бъде като с десетте божи заповеди, само че така забити в мозъка, че никой да не може да ги престъпи. Въпросът е значи да се определя не минималната граница на полезното, а оптималната граница на невредното обществено поведение. А това вече е твърде дълга…

— И относителна — вметна пак негърът.

— И относителна работа — съгласи се машинално сугестологът. — Но нашата задача все пак е ограничена. Ние искаме само да изключим физиологическата основа на злото, да канализираме вродената човешка агресивност…

— Ще слезем ли някъде да се поразходим, или… — прекъсна го не особено деликатно Болтън, защото очевидно не му се искаше да слуша пак неща, слушани стотици пъти — като повечето винаги вглъбени в работата си учени Бокенхаймер не изпускаше малкото си жертви, пред които можеше да споделя своите вълнения.

— Извинявай — сконфузи се той, — ти, както обикновено, бързаш. Карай тогава в къщи.

Негърът не почна да се оправдава — бяха достатъчно близки — и веднага нареди връщането към града през телефонната решетчица върху гърба на предната седалка.

— Добре, Бос — отвърна шофьорът с необичайна фамилиарност и Бокенхаймер отново почувствува, че този черен шофьор изпълнява навярно и други функции в легендарната подмолна мрежа, към която според слуховете принадлежи Болтън. Това върна въпроса, появявал се няколко пъти досега на устните му:

— Болтън, извинявай, ако влизам в сферата на нещо дискретно! Почти съм убеден, че ти не разчиташ само на приятелството ни, само на това, което аз ти казвам… — трудно му беше да намира най-деликатните думи, защото се боеше да не обиди сътрудника си. — Доколкото те познавам, пък и нали си съавтор…

— Карай направо де! — окуражи го негърът. — Искаш да знаеш имам ли свое разузнаване около машината…

— Ти че го имаш, имаш го — каза с облекчение Бокенхаймер. — За Ралф ми се ще да те питам, може би ти… момчето систематично и доста хитро се изплъзва от наблюденията…

Колата с приглушената ярост на многобройните си цилиндри се възземаше по осморката на автострадата, за да излезе на обратния път, така че инерцията натисна гърбовете им върху облегалките.

— Разбира се, резултатите при него ще бъдат други — рече Болтън уклончиво чак когато излязоха от огромния завой и телата им си отдъхнаха в директната скорост. — Нали и програмата е друга.

— Да, но имам усещането, че мозъкът му тълкува внушението не по програмата, че зад правилните му реакции при сеансите се съдържа нещо, което прилича на измъкване от самата програма. Какво казват хората ти? — осмели се вече направо да го запита Бокенхаймер.

Болтън се усмихна неопределено, а може това и да не беше усмивка, а отразената върху устните му игра на пламъчето, с което запали нова цигара:

— Разделил се с приятелката си, защото един истински революционер трябвало да бъде необвързан.

— Сериозно? — възкликна бащата. — Какъв революционер е пък той? Що за момчещини!

— Боя се, че намерението ти да направиш от него безупречен гражданин, както ти си го представяш, дава малко по-други резултати. Май че отива към един завършен анархизъм…

— Е, чак толкова! Сигурно се е поувлякъл по тия модни философи — не повярва бащата-професор и потърси веднага спасение в своята наука. — Интересно е, че при тая програма се оформят в него като доминанти не само идеите сами по себе си, не и емоциите, а една своеобразна амбивалентност идея-чувство…

— Кое му е интересното? — като че ли се поядоса негърът. — Тая амбивалентност е основата на всеки фанатизъм, откакто свят светува.

— Но и без фанатизъм тоя свят нямаше да просветува. Фанатизмът на учения, твоят фанатизъм на изобретател, фанатизмът…

— Границата, Бокенхаймер, границата!

— Та нали над тая граница си блъскаме главите’ Какво, стигнахме ли? — неприятно се изненада той, съзрял оградата на своя дом.

Необичайната разговорливост на негъра бе го накарала да забрави фьона. Но Болтън щеше да си отиде и… той отново щеше да остане насаме с несигурността си пред Мърроу и пред света. Внезапно му се прииска да се скрие, с една горчива болка, горчива от съзнанието за неосъществимост. Защото гласовете на тези „всички“ постоянно крещяха или шепнеха според гамата на своите страсти под свода на пещерата-съзнание.

— Помогни ми да избягам днеска от Мърроу — помоли той. — Не ми се разправя с него, а след тая вестникарска пукотсвица…

— Ела у дома!

— Не, не, ще ме намери там. Я да опитаме в номера на Мессинг. Ти ще вървиш, напред, уж нещо съм оставил за теб, да го вземеш, и ще си излезеш после. Дано ми стигнат силите, днес съм ужасно съсипан…

На изобретателя не му стана съвсем ясно как ще стане това, но не успя да запита, защото Бокенхаймер с тайнствен шепот го избута от колата:

— Не се обръщай! Кажи на поста две-три приказки за времето и влизай! — а после се изпъна, вперил един нечовешки поглед към войника, който стоеше пред масивната желязна порта.

Изскачайки от колата, Болтън видя как войникът се вдърви в неестествена поза, но това би могло да бъде и според войнишкия устав — той познаваше черния сътрудник на тоя, чийто дом охраняваше. А Болтън единствен освен синовете и прислугата на професора имаше право да влиза в дома му и в негово отсъствие. Докторът прекоси с нерешителни крачки тротоара, като съобразяваше какво да каже на войника. Бръкна във вътрешния си джоб за специалния пропуск и едва не залитна — някаква невидима сила го тласна в гърба и още повече го обърка. Войникът също така объркано вдигна длан към кепето си в неловка смесица от постова фамилиарност и внезапен страх пред появата на началството, избърбори с усилие, като пиян или сякаш говореше нещо против волята си:

— Оставете, докторе. Месецът не е изтекъл за пропуска, па и нареждане да не ви пускам няма. — И се усмихна със странно стеснение.

— Как се чувствувате? — запита го Болтън, застанал неволно току пред гърдите му и толкова близко до тях, че с всичкото отвращение, на което бе способен, вдъхна миризмите на старата му униформа и неприличното на тая близост. Но не успя да се дръпне, нещо продължаваше да го блъска към войника. — Днеска духа един ужасен вятър, фьон ли го казват, направо ме съсипва. И физически, и душевно. На вас не ви ли действува?

— Фьооон ли? — проточи войникът и явно не бе чувал за такъв вятър, явно също така страдаше от неспособността си да се дръпне назад, да избяга от неприятната или може би дори опасната близост на негъра.

А в това време късите и къдрави негърскн косъмчета по главата на изобретателя напираха да се изправят от ужас. Той изведнъж разбра, че всичко това, което бе казал и което казваше може би и войникът, и цялата неестественост на позите им се командуваше от другаде. Та никакъв фьон никога не бе действувал на жилавите му мишци! Той помисли как да измъкне себе си и вече съвсем смутеното войниче от отвратителното положение, но преди да бе се оформило каквото и да било намерение в него, дебелите му устни вече работеха:

— Професорът е оставил едни книги за мене, ще се кача само за секунда. Ако през това време той…

— А, той сега е в института — отвърна войничето и Болтън почти избяга от него през портата, по стълбището, по вътрешните стъпала на приемната. А там, още не поел си дъх, чу доволния смях на Бокенхаймер и напълно сащисан, си спомни, че не бе се докоснал до нито една дръжка на врата — вратите все бяха отворени.

— Успяхме — рече сугестологът. — Ще влезеш ли за малко?

Негърът извади ослепително бяла носна кърпичка и обърса бликналата пот върху грапавото си чело.

— Не, ще си вървя.

— Ти май се уплаши!

— Страшен човек си! — изрече дрезгаво изобретателят и раменете му откровено се разтресоха, отърсвайки се с кучешки рефлекс от лепката власт на магията. — Кога влезе?

— Пред тебе вървях. Не ме ли видя? — отвърна по момчешки нафукано професорът. — Слушай сега, Мърроу като разбере от охраната, че не съм се прибирал, ще търси тебе, защото заедно тръгнахме, а пък ти после си се прибрал сам, нали следи и тебе, та… какво ще му кажеш?

Болтън още не бе се опомнил от шока и само безпомощно въртеше белтъците на очите си.

— Кажи му… — съобразяваше професорът — кажи му, че си ме оставил някъде по пътя. Видял съм на улицата една позната дама, слязъл съм и съм тръгнал с нея. Но ти не я познаваш. Нека си блъска тиквата къде може да съм изчезнал!

В стремежа си да избягва погледа му, Болтън примигваше сега към портрета на покойната. Той не я знаеше приживе, много пъти бе се спирал пред портрета й, но сега сякаш я питаше за нещо с уплашените си очи. Изведнъж той рязко се обърна към изхода, изломотвайки едно неясно „добре“ или „довиждане“.

— И питай войника дали случайно не съм се обаждал! — застигна го тържествуващият глас на сугестолога.