Агата Кристи
Котка сред гълъбите (16)

Петнадесета глава
Второ убийство

— Идвай — мрачно заповяда инспектор Келси, като влезе в стаята. — Станало е още едно.

— Още едно — какво? — изгледа го сепнат Адам.

— Още едно убийство — обясни инспектор Келси.

Той излезе и Адам го последва. Двамата седяха в стаята на Адам, пиеха бира и обсъждаха различни версии, когато извикаха Келси на телефона.

— Кого са убили? — поиска да узнае Адам, докато слизаше след инспектора по стълбите.

— Пак учителка — мис Ванситарт.

— Къде?

— В спортната зала.

— Отново там — изрече Адам. — Какво толкова има в тази спортна зала?

— По-добре ти да я огледаш този път — каза инспекторът. — Може твоята техника на претърсване да се окаже по-резултатна от нашата. Сигурно има нещо в тази спортна зала, защо иначе ще ги убиват там?

Двамата се качиха в колата.

— Предполагам, че лекарят ще бъде там преди нас. Наблизо е.

Келси влезе в ярко осветената спортна зала, като си мислеше, че всичко това прилича на повтарящ се кошмар. Пак имаше труп и докторът пак беше клекнал до него. Както и предишния път, като ги видя.

— Убита е преди около час — каза той. — Най-много преди четиридесет минути.

— Кой е намерил тялото? — попита Келси.

— Мис Чадуик — съобщи един от хората му.

— Същата като преди, а?

— Да. Видяла светлина, дошла тук и я намерила мъртва. Тя едва влезе в училищната сграда и изпадна в истерия. Мис Джонсън — икономката — ни телефонира.

— Така — каза Келси. — Как е била убита? Пак ли е била застреляна?

— Не — поклати глава лекарят. — Този път е била ударена отзад по главата. Вероятно с палка или торбичка с пясък. Нещо подобно.

Близо до вратата лежеше стик за голф с метална предна част. Той бе единственото нещо, което не стоеше на мястото си.

— А онова? — посочи го Келси. — Може ли да е била ударена с това нещо?

— Не е възможно — поклати лекарят глава. — По главата й няма рани. Не, сигурен съм, че ударът е бил нанесен с тежка гумена палка или торбичка с пясък — нещо такова.

— Професионално, така да се каже.

— Да, по всяка вероятност. Този път престъпникът не е искал да се чуе никакъв шум. Прокраднал се е зад гърба й и я е ударил по главата. Тя е паднала с лице на земята, без да разбере какво я е ударило.

— А тя какво е правила?

— По всяка вероятност е била на колене — каза лекарят. — На колене пред това шкафче.

Инспекторът отиде до шкафчето и го огледа.

— Предполагам, че името на момичето е написано — каза той. — Шаиста — я, чакай, това не е ли онази египтянка? Нейно височество принцеса Шаиста. — Той се обърна към Адам. — Има някаква връзка, а? Чакай малко — това е момичето, за което тази вечер съобщиха, че е изчезнало, нали?

— Точно така, сър — потвърди сержантът. — За нея дошла кола, която би трябвало да е изпратена от чичо й, който се намира в „Кларидж“ в Лондон. Тя се качила в колата и заминала.

— Нищо ли не е съобщено в полицията още?

— Още не, сър. Но проучваме случая. Скотланд ярд също се намеси.

— Какъв хубав и лесен начин да отвлечеш някого — включи се и Адам. — Без съпротива, без викове. Само трябва да знаеш предварително, че момичето очаква да го вземат с кола, преобличаш се като шофьор от висока класа и пристигаш преди другата кола. Нищо неподозиращо, момичето се качва и ти потегляш, без тя дори да разбере какво става.

— Не е ли открита някъде изоставена кола? — попита Келси.

— Не са ни съобщавали — докладва сержантът. — Както ви казах, Скотланд ярд също се занимава със случая, както и Специалният отдел — добави той.

— Намирисва ми на политически скандал — отбеляза инспекторът. — Предполагам, че няма да успеят да я измъкнат от страната.

— Но защо ще искат да я отвличат? — попита лекарят.

— Един Господ знае — мрачно отговори Келси. — Тя ми каза, че се страхува да не я отвлекат и аз, за мой срам, помислих, че си придава важност.

— И аз си помислих същото, когато ми разказахте — добави Адам.

— Въпросът е там, че не знаем достатъчно — каза Келси. — Съществуват много неясни вероятности. — Той се огледа. — Ами, изглежда нямам повече работа тук. Направете необходимото — снимки, отпечатъци и така нататък. Аз ще отида в училището.

Там го посрещна мис Джонсън. Потресена бе, но се владееше.

— Какъв ужас, инспекторе — каза тя. — Две от учителките ни са убити. Горката мис Чадуик е в окаяно състояние.

— Искам да я видя колкото се може по-скоро.

— Лекарят й даде нещо успокоително и тя сега е много по-спокойна. Да ви заведа ли при нея?

— Да, след една-две минути. Първо ми кажете каквото можете за последния път, когато видяхте мис Ванситарт.

— Днес изобщо не съм я виждала — отговори мис Джонсън. — Отсъствах през целия ден. Пристигнах тук точно преди единадесет и се качих направо в стаята си. Легнах си.

— А случайно не погледнахте ли през прозореца си към спортната зала?

— Не. И през ум не ми мина. Прекарах деня със сестра си, която не бях виждала известно време, и мислите ми бяха изпълнени с новини от дома. Изкъпах се, легнах си, четох книга, загасих лампата и съм заспала. Следващото нещо, което си спомням, е, че мис Чадуик нахлу в стаята ми бяла като чаршаф. Цялата се тресеше.

— А мис Ванситарт отсъстваше ли днес?

— Не, тя беше тука. Отговаряше за училището. Мис Булстрод я няма.

— Кои други от учителките бяха тук?

Мис Джонсън се замисли за миг.

— Мис Ванситарт, мис Чадуик, учителката по френски — мадмоазел Бланш и мис Роуън.

— Така. Добре, заведете ме сега при мис Чадуик.

Мис Чадуик седеше на един стол в стаята си. Макар че нощта беше топла, електрическото отопление беше пуснато и краката й бяха увити в одеяло. Изглеждаше ужасно.

— Тя мъртва ли е… мъртва? Няма ли начин… да се съвземе?

Келси бавно поклати глава.

— Колко е ужасно — продължи мис Чадуик, — че мис Булстрод я няма. — Тя избухна в сълзи. — Това ще съсипе училището. Това ще съсипе „Медоубенк“. Не мога да го понеса… наистина не мога да го понеса.

— Зная — съчувствено каза Келси, като седна до нея. — Зная. За вас това е ужасен шок, но запазете самообладание, мис Чадуик, и ми разкажете всичко, което знаете. Колкото по-скоро открием извършителя, толкова по-малко неприятности и отзиви в печата ще има.

— Да, да, разбирам това. Ами… аз си легнах рано, защото исках да си поспя по-дълго. Но не можах да заспя. Притеснявах се.

— За училището ли?

— Да. И затова, че Шаиста я няма. Сетне започнах да мисля за мис Спрингър и дали… дали убийството й ще повлияе на родителите и дали те ще доведат при нас дъщерите си за следващия срок. Така мъчно ми стана за мис Булстрод! Защото именно тя създаде това място. Такова постижение.

— Зная. А сега продължавайте да разказвате — притеснявали сте се и не сте могли да заспите?

— Не можах. Броих, опитвах различни начини. После станах от леглото, глътнах малко аспирин и точно след като го изпих, случайно дръпнах пердетата на прозореца. И аз самата не зная защо го направих. Може би защото мислех за мис Спрингър. И тогава, разбирате ли, видях… видях светлина там.

— Каква светлина?

— Ами, движеща се светлина. Предполагам, че е било фенерче. Беше същата светлина, която мис Джонсън и аз видяхме преди.

— Точно същата, така ли?

— Да. Да, мисля, че беше същата. Може би малко по-слаба, не зная.

— Да. И после?

— После — гласът й изведнъж стана по-силен, — реших, че този път ще отида да видя кой е там и какво вършат. Станах, сложих палтото и обувките си и изтичах навън.

— Не ви ли мина през ума да повикате още някого?

— Не. Не помислих за това. Бързах да отида там, защото се боях, че човекът — който и да е бил — може да изчезне.

— Да. Продължавайте, мис Чадуик.

— И така, отидох там колкото можах по-бързо. Приближих се до вратата и точно преди да вляза, започнах да вървя на пръсти, така че… така че да мога да погледна вътре преди някой да е чул идването ми. Стигнах до там. Вратата не беше затворена — само леко открехната и аз без усилие я бутнах, за да я отворя. Погледнах вътре и… и я видях. Паднала по лице, мъртва…

Тя започна да се тресе.

— Добре, добре, мис Чадуик, няма нищо. Между другото, там имаше един стик за голф. Вие ли го извадихте? Или мис Ванситарт?

— Стик за голф ли? — унесено попита мис Чадуик. — Не мога да си спомня… а, да, мисля, че го взех в коридора. Взех го със себе си в случай, че… ами, в случай, че се наложи да го използвам. И когато съм видяла Елинор, предполагам, че съм го изпуснала. После едва се добрах до училищната сграда и намерих мис Джонсън. О, не мога да го понеса… това ще бъде краят на „Медоубенк“…

Гласът на мис Чадуик прозвуча истерично. Мис Джонсън се приближи до нея.

— Да откриеш две убийства — това е такъв шок за всеки — каза мис Джонсън. — Особено за хора на нейната възраст. Нали повече няма да я разпитвате?

Инспектор Келси поклати отрицателно глава.

Докато слизаше надолу по стълбите, той забеляза купчина едновремешни торбички с пясък, напъхани в кофи в една ниша. Сигурно са от войната, предположи той, но неприятната мисъл, че не е било необходимо професионалист убиец да удари мис Ванситарт, го обезпокои. В сградата има някой, който не е искал повече да рискува с пистолетен изстрел, който по всяка вероятност се е отървал след първото убийство от опасно разобличаващия го пистолет и сега се е възползвал от по-невинно на вид, но пак носещо смърт оръжие, което е върнал на мястото му след престъплението!