Агата Кристи
Котка сред гълъбите (15)

I

Мис Чадуик беше неспокойна. Въртеше се в леглото, броеше и използваше различни други начини, за да заспи, но сънят не идваше. Всичко беше напразно.

В осем часа, след като Шаиста не се завърна и нищо не бе съобщено за нея, мис Чадуик пое нещата в свои ръце и позвъни на инспектор Келси. Успокои се, като разбра, че той не гледа сериозно на въпроса. Той я увери, че ще се справи сам. Ако е станала злополука, лесно можело да се провери. А след това щял да се свърже с Лондон. Щял да направи всичко, което е необходимо. Може момичето да е кръшнало. Той посъветва мис Чадуик да не разгласява случката из училището. Нека останалите да мислят, че Шаиста е останала да пренощува у чичо си в Кларидж.

— Последното, което вие или мис Булстрод желаете — каза Келси, — е да се пише отново за училището. Изключено е да са я отвлекли. Затова не се безпокойте, мис Чадуик. Оставете всичко на нас.

Но мис Чадуик продължаваше да се безпокои.

Легна си, без да може да заспи, като в главата й се въртяха най-различни предположения — от отвличане до убийство.

Убийство в „Медоубенк“. Ужасно! Невероятно! В „Медоубенк“! Мис Чадуик обичаше „Медоубенк“. Обичаше го вероятно повече от самата мис Булстрод, но по различен начин. Училището беше толкова рисковано и приятно начинание. Тя предано бе следвала мис Булстрод в неизвестността и много пъти бе издържала на напрежението. Ами ако всичко бе пропаднало? Нямаха много средства при започването. Ако не бяха успели, ако поддръжката бе оттеглена — тревожните мисли на мис Чадуик стигаха до най-невероятни „ако“. Мис Булстрод обичаше приключенията, риска, но Чади не. Понякога, измъчвана от мрачни предчувствия, тя се молеше „Медоубенк“ да не е толкова необикновено училище. Щеше да е по-безопасно, настояваше тя. Но мис Булстрод не обичаше безопасността. Тя имаше собствени представи за училището и без колебание преследваше целите си. И смелостта й бе възнаградена. Какво облекчение изпита Чади, когато успехът стана факт. Когато „Медоубенк“ се закрепи, реално се закрепи като известно английско учебно заведение. Именно в този период любовта й към „Медоубенк“ избликна с пълна сила. Всички съмнения, страхове и притеснения се изпариха. Възцариха се мир и благополучие. Благополучието на „Медоубенк“ доставяше на Чади истинско удоволствие и радост.

Много се разстрои, когато мис Булстрод за пръв път спомена за пенсиониране. Да се оттегли сега, когато всичко вървеше чудесно?

Мис Булстрод говореше за пътешествия и за нещата, които могат да се видят по света. Чади остана невъзмутима. Никъде нямаше нищо по-хубаво от „Медоубенк“! Струваше й се, че нищо не може да засенчи славата на „Медоубенк“ — но сега — убийство!

Толкова грозна, изпълнена с насилие дума, която нахлува от външния свят подобно на развилняла се буря. Убийство — дума, която мис Чадуик свързваше единствено с малолетни престъпници с ножове и лекари, които отравят съпругите си. Но убийство тук, в училище, при това не в кое да е, а в „Медоубенк“. Невероятно.

Наистина, мис Спрингър — горката мис Спрингър — естествено, че тя няма вина, само че противно на всякаква логика Чади имаше чувството, че тя все пак има някаква вина. Тя не познаваше традициите в „Медоубенк“. Нетактична жена. Сигурно по някакъв начин е предизвикала убийството. Мис Чадуик се обърна на другата страна, оправи възглавницата си и си помисли: „Не трябва да размишлявам изобщо. Я, по-добре да стана и да изпия един аспирин. Ще се опитам да преброя до петдесет…“

Преди да стигне до петдесет, мислите й взеха отново предишната насока. Пак започна да се безпокои. Дали във вестниците ще пишат за всичко това — и за евентуалното отвличане? Дали родителите, след като прочетат написаното, ще побързат да приберат дъщерите си…

Господи, трябва да се успокои и да заспи. Колко е часът? Тя светна лампата и погледна часовника си — точно един и петнайсет. Именно часът, в който горката мис Спрингър… Не, няма да мисли повече за това. А и колко глупаво от страна на мис Спрингър да отиде сама, без да събуди някой друг.

— Господи — изрече на глас мис Чадуик. — Ще трябва да взема един аспирин.

Тя стана от леглото и се приближи до умивалника. Изпи два аспирина с глътка вода. На връщане към леглото дръпна пердетата и погледна през прозореца. Направи го съвсем безпричинно — само за да се увери. Искаше да бъде напълно сигурна, че в спортната зала вече няма да се появи светлина посред нощ.

Но там светеше.

За една минута Чади скокна и се приготви да действа. Нахлузи здрави обувки, облече дебело палто, взе фенерчето си и изхвърча навън. Хукна надолу по стълбите. Мислено бе обвинила мис Спрингър, че не е потърсила помощ преди да отиде да разбере какво става, но на нея самата изобщо не й мина през ум да го направи. Изгаряше от нетърпение да стигне до спортната зала и да разбере кой е натрапникът. Всъщност се спря, за да вземе оръжие — по всяка вероятност не много добро, но все пак оръжие — после излезе през страничната врата и се затича по пътеката между храстите. Задъхваше се, но бе непоколебима. Едва когато най-после се приближи до вратата, тя забави ход и започна да се придвижва по-предпазливо. Вратата бе открехната. Тя я бутна и погледна вътре…

II

Точно когато мис Чадуик ставаше от леглото, за да търси аспирин, Ан Шапланд, изключително привлекателна с черната си вечерна рокля, седеше на една маса в „Ле Нид Соваж“, ядеше порция пилешко и се усмихваше на младия мъж срещу нея. „Милият Денис — мислеше си Ан, — вечно, неизменно същият. Именно това не бих понесла, ако се омъжа за него. Но е доста мил.“ А на глас отбеляза:

— Колко е хубаво, Денис. Такава прекрасна промяна.

— Как е новата работа? — попита Денис.

— Ами, всъщност, доста ми харесва.

— Не ми се вижда да е много по вкуса ти.

— Трудно е да се определи кое точно е по вкуса ми — засмя се Ан. — Обичам разнообразието, Денис.

— Не можах да разбера защо се отказа от работата си при стария сър Мервин Тодхънтър.

— Ами, главно заради самия сър Мервин Тодхънтър. Вниманието, с което ме обсипваше, започна да безпокои съпругата му. А част от моята тактика е никога да не безпокоя съпругите. Да знаеш: те могат да причинят големи неприятности.

— Ревниви котки — съгласи се Денис.

— О, не, не съвсем — отвърна Ан. — Аз съм на страната на съпругите. Както и да е, лейди Тодхънтър ми харесваше много повече от стария Мервин. Защо се изненадваш от сегашната ми работа?

— Защото е в училище. Не си падаш много по ученето, ако мога така да се изразя.

— Нямаше да ми е приятно, ако бях учителка. Мразя да ме затварят наред с цяло стадо други жени. Но да работиш като секретарка в училище като „Медоубенк“ е много приятно. То е наистина единствено по рода си, ако искаш да знаеш. И мис Булстрод няма равна на себе си. Тя действително е голяма работа, уверявам те. Стоманеносивите й очи те пронизват и узнават и най-съкровените ти тайни. Държи те изправен на нокти. Никак не ми се иска да допускам грешка в писмата. Да, тя определено е голяма работа.

— Бих желал да се измориш от всичките тези служби, които си заемала — отбеляза Денис. — Крайно време е, Ан, да престанеш да сменяш непрекъснато работата си и да се установиш някъде.

— Много си мил, Денис — отклони въпроса Ан.

— Двамата ще си живеем чудесно, да знаеш — каза Денис.

— Сигурно — отговори Ан, — но още не съм готова. Освен това, нали знаеш какво е положението с мама.

— Да, аз се… канех да поговорим за нея.

— За мама ли? Какво искаш да ми кажеш?

— Ами, Ан, нали знаеш — мисля, че ти си чудесна. Само като си помисля как си намираш някоя интересна работа и после захвърляш всичко, за да се върнеш у дома при майка си.

— Е, налага се от време на време, когато тя има сериозен пристъп.

— Зная. Както вече казах, мисля, че това, което правиш за нея, е чудесно. Ала сега има места, много хубави места, където се грижат за хора като майка ти. Не точно психиатрични заведения.

— Които струват цяло състояние — допълни Ан.

— Не, не всички. Системата за здравеопазване…

Горчива нотка се прокрадна в гласа на Ан:

— Сигурно ще се стигне до там един ден. Но междувременно с мама живее една хубава стара писана и тя се оправя. Мама е съвсем с ума си през повечето време… а когато не е… аз се връщам да помагам.

— А тя… никога ли не…?

— Буйства ли искаш да кажеш, Денис? Имаш изключително въображение. Не. Скъпата ми майка никога не буйства. Тя само се обърква. Забравя къде се намира, коя е и иска дълго да се разхожда; качва се на някой влак или автобус и заминава за някъде и… ами, трудно е да се обясни, разбираш ли. Понякога сам човек не може да се справи с положението. Но тя се чувства добре, независимо че се обърква. Някой път проявява и чувство за хумор. Спомням си как веднъж ми каза:

„Ан, скъпа, наистина се чувствам неудобно. Знаех си, че отивам в Тибет, а осъзнах, че се намирам в някакъв хотел в Дувър, без да имам ни най-малка представа как да отида там. После си зададох въпроса защо искам да отида в Тибет? Затова реших, че е по-добре да се прибирам у дома. Не помнех колко време е минало, откакто съм излязла от къщи. Чувстваш се много неудобно, мила, когато не можеш да си спомняш някои неща.“ Действително беше смешна. Искам да кажа, че самата тя гледа на въпроса от веселата страна.

— Всъщност, аз не я познавам — започна Денис.

— Не ми се иска да я запознавам с много хора — отговори Ан. — Това според мене е единственото, което можеш да направиш за близките си. Да ги предпазиш от… ами, от любопитство и съжаление.

— Аз не съм любопитен, Ан.

— Да, знам. Но я съжаляваш. А аз не искам това.

— Разбирам те.

— Но ако мислиш, че имам нещо против да напускам понякога работата си и да се прибирам за неопределено време у дома — не, нямам — продължи Ан. — Не искам да се въвличам в нищо прекалено сериозно. Дори и когато започнах като секретарка след обучението си. За мен най-важното е да станеш наистина добър в професията си. И след като се усъвършенстваш, тогава вече може да избираш работното си място. Имаш възможност да видиш различни места, различни начини на живот. В момента се запознавам с живота в училище. Виждам как стоят нещата отвътре в най-доброто училище в Англия! Мисля да остана там около година и половина.

— Не можеш да се задържиш никъде, така ли, Ан?

— Не — замислено отговори Ан. — Мисля, че не мога. Мисля, че съм родена, за да наблюдавам. Нещо като радиокоментатор.

— Нищо не те интересува сериозно — мрачно установи Денис. — Не те е грижа за никого и за нищо.

— Е, все ще се променя някой ден — насърчително каза Ан.

— До известна степен разбирам какво мислиш и чувстваш.

— Съмнявам се — отвърна Ан.

— Както и да е, но мисля, че няма да изкараш една година в училището. Ще ти писне от всички тези жени — продължи Денис.

— Там има един много хубав градинар — подхвърли Ан и се засмя, като видя изражението на Денис. — Не се притеснявай, искам само да те накарам да ревнуваш.

— А каква е онази история с убитата учителка?

— А, това ли — замислено каза Ан и стана сериозна.

— Странна работа, Денис. Наистина много странна. Убита беше учителката по физкултура. Нали ги знаеш такива жени. Обикновена учителка по физкултура. Според мен има много неизвестни неща, които никой още не знае.

— Гледай да не се забъркаш в някаква неприятна история.

— Лесно е да се каже. Досега не съм имала възможност да проявя таланта си на детектив. Мисля, че бих се справила много добре.

— Хайде сега, Ан.

— Скъпи, няма да започна да преследвам опасни престъпници. Само ще направя… ами, някои логични умозаключения. Защо и кой. И за какво? Такива неща. Попаднах на една информация, която е доста интересна.

— Ан!

— Недей да гледаш така измъчено. Само че не мога да свържа информацията с нищо — замислено добави тя. — Донякъде съвпада идеално, но оттам нататък — не. Вероятно ще има второ убийство и то ще хвърли повече светлина — добави весело тя.

Точно в този момент мис Чадуик отвори вратата на спортната зала.