Росен Босев
Портрети на небесни тела (1)

1

Веднъж през хиляда деветстотин седемдесет и осма година по безлюдните планински склонове се изкачваха двама мъже на средна възраст. Единият вършеше тази работа не за първи път — това си личеше и по екипировката му, и по равномерната крачка, и по правилното, с призвук на известно самодоволство вдишване и издишване. Другият, напротив, бе облечен и обут непригодно за планината, ходеше разхайтено, пушеше тънка холандска пурета и от време на време в изблик на телесна радост подскачаше към клоните на боровете, сабаряйки от тях ту сух, трошлив сняг, ту пожълтели иглички.

Да, такава непонятна бе природата — по сенчестите места двамата нагазваха сняг, който пълнеше острите половинки на оногова с пуретата, по равните пък платна ги заливаше горещо лятно слънце. От двете страни корави преспи се редуваха с раззеленени полянки с поболи кокичета или демисезонни^[1] сипеи се спускаха към весели ручеи. Есента се намесваше тук с мрачни лишеисти парцели, с миналогодишните черни листа върху клоните на кривите круши или пък със същите тези пожълтели иглички, които от време на време изтръскваше от мълчаливите борове единият мъж.

Ако човек възприемеше картинката само с очите си, трудно би разбрал кой месец, дори кой сезон е сега. Но пролетта невидимо и категорично се налагаше с аромата, с юношеското звънтене на въздуха, с всичко онова необяснимо и недоловимо, което кара именно него сезон да предпочитат повечето от хората.

— Хвърли тази цигара, Владай — рече по едно време непушачът.

— Това е пурета — отвърна човекът със странното име Владай.

— Все едно, хвърли я, тровиш цялата природа. Неочаквано за самия себе си, Владай хвърли пуретата. Уж искаше да попуши още малко, уж искаше да поядосва така, съвсем приятелски, своя спътник, но нещо разтвори пръстите му (дали пък не костеливата ръка на отровената природа?) и пуретата с лошо съскане угасна в снега.

— Е, това е друга работа — въздъхна Христо с пълни гърди, — така се живее.

Изкачваха мочурливо място и краката им жвакаха. Вървяха — единият с нарастваща енергичност, другият с неприкрита леност. Интересното обаче бе там — въпреки цялата тренираност и екипировка на Христо, въпреки очевидно по-стабилно сложената му фигура и поздравите му крака, Владай с цялата своя разпуснатост се движеше някак по-леко, по-бързо, по-убедително дори. Гени някакви ли казваха своята дума, или пък в предишен свой живот Владай бе планирал като птеродонт из розовото мезозойско небе, докато Христо е бронтозавърствувал из блатата?

А може би се обаждаше тук онова недоказано естетическо преимущество на никому ненужния дим пред калоричната уместност на буцата кюмюр?

Да, лекомислена е човешката природа и често пъти съвсем несправедливо небрежността доминира над усилието, както често пъти жените предпочитат в леглото си фантазьора-развейпрах пред усърдния работяга.

При тези двамата противоречието не бе толкова силно: просто пролетната светлина по подхождаше на Владай. Може би в друг сезон, в нощната тъма, сред снежната фъртуна, щеше да стане видна цялата Владаева несъстоятелност и щеше тогава добре екипираният Христо да проправи необходимата пъртина. Както и да е — те пред никого в момента не демонстрираха, пред никого не се доказваха, не съперничеха за нищо — без значение бе кой ще стигне първи. Просто си крачеха през планината всеки по своя начин и си разменяха незначителни и дружелюбни реплики.

Владай повечкото се жалваше, че все не може да тръгне по баирите веднъж седмично поне, а Христо обратно, уверяваше го колко е полезно това за здравето.

— За нашата възраст особено — рече Владай със зле прикрито лукавство, на което Христо съвсем сериозно отвърна:

— Не, за възрастта, която ни предстои.

От ироничността, с която единият, и сериозността, с която другият докоснаха темата, можеше да се съди, че те се считат все още за млади хора, че техните тридесет и четири години не са товар на гърба им, че не ги е докоснал още онзи процес, който е точно обратен на процеса, който нявга ги е създал.

Това, че тъй си го мислеха, доказваше все още запазена психика, но иначе по отношение на телата си биха могли да бъдат доста по-взискателни. Бяха хвърлили ризите и фланелките, крачеха голи до кръста и макар торсовете им да издаваха известна физкултурност, под иначе здравите гърди вече изпъкваха първични шкембенца. Христовото бе по-мускулесто — релефно и на пръв поглед естествено закръгление върху повърхността на стегнатото тяло. Но именно тази му уместност не оставяше никакво съмнение, че то е завинаги вече. Владаевото пък възвишение нямаше нищо общо с мършавото му тяло и така подлъгваше, че е съвсем временно, че две-три такива разходки, и то ще изчезне. Къде обаче ще изчезне — на друг ли ще се прилепи, или просто ей така, ще висне като самотно виме в пространството? — ето това не беше известно.

Вървяха. Нагоре в планината пролетта взе да затихва, да се свива в себе си, срамежливо да прикрива вторичните си белези — постепенно започна да се очертава преминаване от един сезон в друг — към зимата, но не от есента. От пролетта — към зимата, това бе първият намек за предстоящи чудеса.

Изчезнаха боровете и меката почва под краката също — лехи от клек дебнеха по каменистото плато, появи се прозрачен, но студен вятър, започнаха да обличат ризите, пуловерите, горните дрехи. Иначе слънцето си грееше, както преди, обаче не топлеше. От абсолютно безоблачното небе се заспускаха плоски, но с много голям диаметър снежинки и скоро върху белия склон, който израсна от дясната им страна, Владай видя за първи път през живота си стъпки на снежен човек. Стъпките бяха внушителни по размер в сравнение с крачките на фамозното същество — почти се докосваха пръстите до петите.

Христо също се почуди на тези стъпки, но не чак толкова.

— Шегаджия някакъв — рече той, — всякакви ги има.

Загадъчните явления Христо винаги си обясняваше с деянието на анонимни шегаджии. Въвеждайки тези невидими палавници в подхода към явленията, той искаше да съхрани неопетнен материалистическия си мироглед, но без да съзнава това, градеше митове и легенди, създаваше, без да го желае, божества — такива едни веселяци, които с голи ръце пирамидище ще ти вдигнат в пустинята, на чинийка ще се повозят във въздушното пространство, ескадрила ще дематериализират в района на Бахамските острови, — ама че веселяци, да не ти се ще да ги срещаш по пътя си такива!

Владай обаче, като човек по-мистичен, се сепна от петдесетсантиметровите стъпки и никак не искаше да тръгне, както Христо го съветваше, в посоката, в която чезнеха стъпките. Аргументът, че пътят им бил натам, му се струваше недостатъчен.

Опъваше се, опъваше се, но когато Христо решително тръгна успоредно на тайнствените следи, заклинка и той подире му. Стъпките се изкачваха към стръмно било, а на самото било изчезваха, защото и снегът там изчезна — билото ограждаше топла долчинка. Цветя от различни сортове цъфтяха по склоновете, розови агънца пасяха сред цветята, в дъното синееше езеро, а под повърхността на езерото се гонеха две риби. Едната, това се виждаше отдалече, бе огромна, с човешки ръст, и агресивна. Другата бе обикновена спасяваща се планинска пъстърва.

Двамата туристи се спускаха към повърхността на езерото, загледани, изцяло потопени в двубоя, и краката им сами намираха верния път, сами прескачаха камък или коренак, не се спънаха краката им чак до брега на езерото. Зрителният ъгъл от брега бе по-неудобен — отгоре виждаха ясно цялата работа, от ниското долавяха само отделни ракурси на двете тела, пръски, пърхане на перки и нещо членоразделно, там от глъбините, някакви гневни фонеми.

Бясната подводна гонитба люлееше повърхността на иначе тихото от векове естествено водохранилище, вълнички, усилващи се вълни плискаха вече в нозете на двамата. Краката на Владай пропиваха, но той, вкаменен от зрелището, не смееше да помръдне, докато Христо с нелепа усмивка инкасираше подводната игра на загадъчните веселяци.

По едно време езерото съвсем се разбесня и под синия му похлупак двете фигури в линии, които погледът долавяше само като тирета, заначертаха криви на екстаза, лупинги на победата, виражи на смъртта. В ушите им закънтя безшумен гръм: първом центърът на езерото само, а постепенно цялата му акватория започна да почервенява, за миг вълните утихнаха, а сетне червена бразда тръгна към двамата и пред широко отворените им очи се въздигна хвърчаща рибка. Рибката трепкаше златна и безсловесна под слънцето, стискайки сребрист жезъл под мишница. След рибката се показа мустаката глава на едноок морж, туловището на моржа.

Те излязоха на сушата — моржът и рибката, — хванали жезъла в двата му края, и тръгнаха към тях тъй решително, че дори Христо се размърда, взе да отстъпва с достойнство, но назад.

Владай пък съвсем се обърка, тръгна към земноводните с очи, вперени точно в сребристия мост между тях, в жезъла им.

Кой знае как щеше да завърши контактът между тези няколко цивилизации върху езерния бряг, ако високо над главите на четиримата не се чу плясък на криле.

Преодолял зебристите очертания на билото, изоставил там последната струйка въздушно течение, леко помахвайки с червените си криле, под среден ъгъл на спускане четиридесет градуса, със ски „Пирин“ върху левия и десния си крак, право към езерото летеше Людмил, махаше гневно с щеките към пришълците, а доброжелателно към Владай и Христо.

Приводни се меко, но на голяма скорост — с няколко степа, християнки и разперване на крилете уби скоростта до не повече от три метра в секунда и когато щеше да потъне вече, тогава точно стигна до спасителния бряг.

Христо и Владай веднага се сгушиха под крилете му и моржът, май засегнат от това, свали маската си и всички тогава видяха, че това не е морж, а човек, човек и приятел, онзи — Данчо.

— Тъй ще е тя — каза Данчо, докато изнизваше пъстървата от острието на харпуна си. — Като Христос, който с двете риби… тъй ще е тя.

— А къде е другата? — делово попита Христо.

— Там е тя — тихо, шепнешком почти, отвърна Данчо, дискретно сочейки към езерото. — Там е тя, миличката. Ей сегичка аз нея, таковънка…

Людмил хвърли свойски поглед към небето, към небесното светило, което бе преминало зенита, Владай умножи наум предполагаемото време, за което бе уловена първата риба, по две, Христо надраска с нокът по въздуха формула за корекция (първата риба бе една от двете, нали, а втората щеше да е единствената), от тези безхитростни изчисления излезе, че дори ако нощта е достатъчно светла, преди шест сутринта втора риба няма да има.

— Е — рече със скрито тържество Владай, — май ще се наложи да седнем в ресторант, уви.

Обичаше Владай седенето в ресторанти.

— В хижичка някоя, в туристическа столова, по-скромно да е, по-уютно — подхвърли Христо.

— Като летях насам — каза Людмил, — хвърлих поглед към гънките на местността: най-близката хижичка е на три-четири часа оттук по въздушна линия.

— А ресторантът? — попита Владай.

— С ресторантите е по-добре.

— С рибата тогава какво да правим? — обади се Данчо.

Всички погледнаха към сребърното телце. Разбира се, искаше им се да я върнат обратно в езерото, но си личеше колко много е убита тази риба.

— Вземи я със себе си — великодушно разреши Владай, — нека ти помага.

— А ти? — попитаха Людмил. — С нас ли ще тръгнеш, или ще си летиш?

— Аа, пеш малко… Да се поразтъпча.

Той свали крилете си, сгъна ги, прибра ги в специална раница с цепки, през които се подаваха само острите червени върхове на делтапланера. Приличаше на Сатанаил при залез слънце с тези остри червени криле зад гърба си.

И тръгнаха: най-напред Людмил с крилете и върху ските „Пирин“, след него Владай със странното си име, с пурета в уста и с токи върху острите обувки, после се клатушкаше Данчо с рибка върху острието на харпуна си и с плавници, които оставяха странни петдесетина сантиметрови следи подире му. Малко встрани крачеше и Христо. В алпийския си екип и със затвореното си лице приличаше на землянин-пленник, водещ отряд от космически нашественици уж към ресторант, а всъщност готов като Иван Сусанин да ги натика завинаги в някоя туристическа столова.

Той даже се озърташе в този смисъл, търсеше знак, който да сочи към бедна хижица, но липсваше подобен знак в планината. Огромните, с просветващи букви реклами все ресторанти пропагандираха и Христо, ще не ще, приближаваше заедно с останалите към един от тях — бял, с остър покрив, спускащ се почти до земята, с паркинг, с меню в дебела кожена папка.

Разбира се, преди да им връчат папката, имаха разправия с портиера. Владай пак мина най-леко: пусна дим от пуретата в очите му и в ответ получи дори нещо като поклонче. Людмил бе принуден да остави крилете в гардероба, ските и щеките — и тях там. С Данчо работата се позакучи. От една страна, бе в костюм, според както беше в изискванията, от друга страна, костюмът изглеждаше странно, леководолазно, лъскаво, с жълт кант. Но иначе костюм беше, да му се не види, и портиерът реши да се заяде заради рибката. Данчо тогава му подари улова си, портиерът веднага го пусна и така се изпълни Владаевото прозрение: „Вземи рибката със себе си — нека ти помага.“

А на Христо съвсем не му провървя — и грайферните немски обувки, и шведската винтяга, и австрийският клин — всичко, с което тайно, по своята скромност, той се гордееше, сега застана против него. Кой знае колко щяха да се препират на входа, ако Владай не се върна, не прошепна нещо на ухото, а може би на джобчето на портиера. Ей тогава чак се събраха четиримата около колосаната покривка с тежката кожена папка на менюто (Христо му викаше „ценоразпис“) в ръце. Спряха се на следното:

Людмил на телешко варено, моруна с масло и крем по баварски; Данчо на пилешка супа, фазан задушен и баклава. Владай си избра ракийка с шопска салата, водка с краби, бяло винце с пъстърва, свинско със зеле и с червено, биричка с ементал, коняченце с торта, кафе с един коняк и с газирана вода. Христо веднага откри отзад напред картофи „огретен“ и успя, мобилизирайки всичките си сили, да премълчи баварския крем.

Поръчаха всичко това на стария добър келнер, който услужливо тичаше по масите. Останалите клиенти свойски му викаха бай Япо и Владай също така го извика, изреди му цялата поръчка — първо напитките, а после и храната.

Бай Япо внимателно, с полупоклон изслуша поръчката, записвайки си желанията в тефтерчето, а после, щом всичко, газираната вода дори, бе споменато, рече ей така:

— Я ми кажете, млади приятели, крилцата в гардероба ваши ли са?

— Наши са.

— А ските, прекрасните, марка „Пирин“, и щеките?

— Наши са.

— А харпунчето, приятели, ваше ли е? А тези холандски пурети?

— Наши са, наши са!

— А като е така, ще получите, мили мои, най-много кюфтета, а на повече от бай си Япо не се надявайте.

— Но защо, как така, с какво да си обясним това отношение!

— Ще ви каже бай ви Япо, ще ви отвърне на въпросите — говореше ласкаво келнерът, без да изправи гърбина. — Не обича бай ви Япо хора, дето са си смогнали на харча — в това е тайната. Гледам костюмчета сте си купили, принадлежности всякакви, а сега, гледам, и да похапнете искате по-особено. А народът?! — внезапно стана строг сервитьорът.

— Кой народ, бай Япо?

— Нашият.

Разговорът тръгваше опасно и Владай се намеси с глас лукав и плавен, но с нотки на подрънкващи белезници:

— Че той, според теб, гладен ли стои, народът?

— Не е казвал бай ви Япо такова нещо. Я кажете, добри хора, говорил ли е бай ви Япо такова нещо? — обърна се келнерът към околните маси. — Идват тези, другари ли са, какви са, не ги знам и аз, и твърдят на всеослушание, че нямало ядене. Че аз, ако е за ядене, сега ще ви натъпча устата с цял панер кюфтета.

Очертаваше се скандал. Людмил пръв се усети:

— Я дай, бай Япо, по порция кебапчета.

— Е, това исках да чуя — стана пак нежен бай Япо. — Това вече ми хареса. Наши хора сте, значи, народни хора. Виж ти, как външният вид лъже. Подведоха ме, момчета, ските ви, пуретите, харпунът, крилцата. Пък и дрешки, гледам, сте си купили — това ме поусъмни. Викам си — тези хора са си смогнали на харча и сега риба им се дояла, раци, едва ли не… Подведе ме, момчета, поръчката ви, странна ми се стори, нагла… Ех, ще ме простите — разприказва се старецът, а кебапчетата ви цвърчат вече, ще изгорят, ако не се сети да ги свали някой от огъня.

Бай Япо изчезна и се върна внезапно, може да се каже, малко преди да беше си тръгнал. Ловко носеше четири чинии, постави справедливо пред всекиго по една и пак се скри.

Мъжете, сконфузени от погледите, които все още им хвърляха от съседните маси, набързо задъвкаха кебапчетата. Май някой все пак се бе сетил да ги свали от скарата доста отдавна — тежък, вечен хлад внасяха вътре в телата им безвкусните хапове.

Ометоха набързо всичко съедобно от онова, което бе им сервирал бай Япо, платиха му (взе им старецът по левче отгоре, май не бе го напуснало съмнението, че са си смогнали на харчовете), излязоха навън, под топлото слънчице.

Там около пет минути всеки сам за себе си преживя този обед, а после тръгнаха към подножието на планината. По нанадолнището и думите им се търкаляха с лекота — бърбориха за каквото им дойде, а веднъж спряха на почивка под килнат заслон и Владай, гледайки към скрилото се, престорило се на червен лампаз, пришит за силуета на планинската верига слънце, каза почти сам на себе си:

— А дали не е прав бай Япо? Да не би да сме си смогнали наистина на харчовете? Да не би да е свършено вече с нас?

При този въпрос всички се развълнуваха, потънаха в мрачни двоумения, подхвърляйки на глас незначителни, но горестни реплики.

— Надали ще е така, попрекали келнерът.

— Не дай боже. Това само да не е вярно.

— Абе какво ще си го спомняме — келнер, и толкоз.

— И аз мисля, че не е вярно — уверено каза Владай. — Как тъй ще е вярно. Заради това ли, братлета, строихме нявга цепелина, за да си смогваме после на харчовете.

И щом Владай спомена за цепелина, на всичките им олекна, кебапчетата в стомаха им мигом се смляха, забравиха мнителния планински сервитьор, стоплиха се душичките им.

— Ех, цепелина! Помните ли вие цепелина, момчета? Как висеше в каньона, как издуваше хълбоци?

— А Галина? Помните ли каква беше нашата Галя. Каква походка само, каква фигура!

— А жегата, момчета, помните ли жегата?

И без дума да си кажат, без някакъв знак издуха изведнъж гърди и ревнаха песента за цепелина.

Пяха мъжки и задружно, само това за Галина всеки си го изпя по своему, но после гласовете им литнаха пак заедно, сякаш бяха се хванали ръка за ръка.

Под тях забуча нещо, затъркаля се космато и грозно към урвите и Христо им махна да спрат:

— По-тихо, момчета, зоната е лавиноопасна. Поседяха така известно време мълчащи и унесени, а после се заспускаха към подножието на планината.