Това стихотворение на Радевски ме върна в годините на социализма, макар, че е писано в друго, в годините между две войни, годините на остра политическа борба.
В мен, обаче, се настани усещането на апаратчика, на заслепената вяра.
И, сега ги има апаратчиците, които наричам — партийци!
Навсякъде са партийците, които сляпо вярват, и правят всичко в името на личната вярност, в името на раболепието, за сметка на своя джоб, вместо политическата идея на Партията…
А, тя днес е ГЕРБ, утре ще е друга, СДС или БСП или която да е друга партия, която би се превърнала в Партията, която помним от близкото минало, преди 24 години.
Партията с главно „П“ от край време си е същата. И никога не е напускала. И наистина все още има хора които разсъждават така както в " поемата" или както там ще го наречеш. :D
Стихотворението е много силно и искрено. Социалистическите идеи имаха нещастието да победят не едновременно във всички най-напреднали страни,
а в една отделно взета страна, която не беше от най-напредналите и в която имаше традиционно див политически деспотизъм, съчетан с енергичното желание да освободи целия свят (за Източна Европа Великобритания и САЩ ѝ позволиха да го направи). Какво ли си е мислил поетът през тези петдесетина години, които живя след написването на стихотворението — при прохождащия, развития, зрелия и загниващия социализъм у нас и другаде ?
Може ли да си прав,когато си сгрешил?Пълно противоречие!
Не богохулствай! За Партията няма невъзможни неща:)
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.