Елън Шрайбер
Клуб „Ковчег“ (9)

Глава 9. Вечерно излизане по вампирски

— Погледни само каква опашка! — изписка леля Либи, когато пристигнахме пред Клуб Ковчег. — Толкова дълга колкото и пред готините клубове в Ню Йорк! Така няма да влезем никога — последвай ме.

Леля се отправи към входа направо към непознатия бодигард отпред.

— Извинете ме, името ми е Либи Мадисън. Аз съм от Любителската Формация и…

— Либи? — попита я подозрително бодигарда.

Леля ми се вгледа внимателно в него.

— Джейк? — попита тя, внезапно разпознавайки го. — Какво правиш тук?

— Работя тук на половин работен ден докато ходя на училище — каза той като взе входната такса от пет долара за тийнейджърската вечер от едно момиче на опашката. — За малко да не се позная.

— Ами, понагласила съм се за вечер навън. Вписвам ли се?

Джейк се засмя и постави печат на едно четиринадесетгодишно момиче с повече пиърсинги даже от мен. Печатът едва се помести на тъничката й ръка.

— Рейвън, това е Джейк — представи ме гордо леля ми. — Джейк, това е племенницата ми, Рейвън. В Любителската Формация Джейк играеше Лени от „За Мишките и хората.“

— Радвам се да се запознаем — той сложи печат с прилеп на ръката на всяка от нас.

— Не се ли нуждаем от гривни? — го попитах аз.

— Не и тази вечер. В барът е забранен алкохола до единадесет и една.

— Откъде знаеш за гривните? — прошепна ми леля.

— Ъъъ… видях го в един филм.

Джейк скочи от стола си и точно като камериер в пет звезден хотел учтиво ни отвори вратите с форма на Ковчег.

Леля ми и аз се понесохме през вратите като истински кралски особи.

— Когато порасна, лельо Либи, искам да стана точно като теб! — възкликнах аз.

На леля ми и трябваха няколко секунди, за да разгледа обстановката в Клуб Ковчег, започвайки с неоновите надгробни плочи.

— Обожавам го! — изстреля тя.

Аз обаче бях слисана. Настроението в клуба напълно се бе променило от посещението ми предишната нощ. Беше като тайното парти на сладките шестнадесет годишни. Никаква бяла пудра или сиво червило не можеха да прикрият акнето, скобите и дъвките, които вървяха неотменно с разбеснялата се тълпа в клуба. Естествено, че някои от тийнейджърите, танцуваха на страховитата музика и експериментираха с по-тъмната модна палитра, но като цяло за повечето това си бе шанс да са без мама и татко и да се издокарат за вечерта.

Дори и леля за знаеше за промяната, надали щеше да й пука особено. Тя поглъщаше обстановката както пристрастен към тена се радва на слънцето.

— Този клуб е страхотен! — каза ми тя. — Не знаех, че има място, което да прилича толкова много на теб.

— Нито пък аз — отвърнах.

— Кой пее? — попита ме тя като се люлееше в такт с музиката.

— Скелетите.

— Трябва да си взема албума им — каза тя. — Имам предвид да си го сваля. Все тая.

Когато започнахме да навлизаме в клуба, забелязах група по-възрастни танцуващи и забавляващи се готици. И те като мен оглеждаха по-младите посетители с презрение. Може би трябваше да се отърся от предразсъдъците си.

— Искам да утоля с нещо жаждата си — каза ми леля, когато забеляза заредения с бутилки, обвити в паяжини, бар.

— Хайде. Аз черпя — предложих й.

— Категорично не.

Обслужи ни сервитьорка от вчера.

— Хей, не съм ли те виждала някъде преди?

— Ъъъ… не.

— Мога да се закълна, че снощи те видях тук.

— Страхувам се, че ме бъркаш с някого.

— Беше тук с гаджето си. Той е висок и много секси.

— Не сме били ние.

— За жалост, вчера си беше вкъщи — призна леля ми. — Бях я завързала цяла нощ.

— Е, сигурно съм се припознала.

— С моята племенница? Тя е единствена по рода си.

Леля ми прочете безалкохолните специалитети, които бяха гравирани на една надгробна плоча до касата.

— Ще вземем две питиета „Лудница“, моля. Без алкохол.

— И без това тази вечер сервираме само безалкохолни. Не печелим много от бакшиши през тийнейджърската вечер.

— Ами, ще си спомним за това, когато оставяме бакшиш — каза леля ми. — Искам да ви споделя, че и аз дълги години съм била сервитьорка, така че напълно ви разбирам.

Леля Либи имаше навика да говори с всеки като с приятел.

Тогава улових Ромео с периферното ми зрение.

Той се приближи към нас, за да вземе няколко черешки от пластмасовата кутия сложена пред мен.

Аз се свих и скрих лице в чантичката си, правейки се че търся нещо.

— Той е сладък — каза ми леля като ме побутна с лакът.

— Лельо Либи! — възмутих се аз.

— Не бъди срамежлива. Но за какво ти го казвам това? Ти си имаш гадже. Между другото кога ще се запозная с този Александър Стърлинг?

— Шттттт!

— Какво? Да не би да казах нещо не на място?

Ромео спря пред нас и ме посочи ме с пръст сякаш се опитваше да си спомни името ми.

— Не съм ли те виждал…?

— Бъркате я с някого — каза му леля. — Хайде да танцуваме.

След тези думи пресушихме на екс питиетата си и завладяхме дансинга.

Бях изненадана, че Леля Либи танцува така добре. Но пък тя беше актриса и прекарваше повечето време на сцена. Сигурна съм, че й се е налагало да танцува степ, рок и джаз през някакъв етап от кариерата й. За леля ми дансинга на Клуб Ковчег бе просто вид сцена и на нея тя танцуваше сякаш е пред хилядна публика.

Леля Либи се измори преди мен и попита дали не можем да си починем. Седнахме за няколко минути на канапетата с формата на ковчег успокоявайки дишането си, а след това атакувахме малкия битпазар от другата страна на клуба. Леля Либи беше в рая на художествените произведения. Не знаеше при кой продавач или гадател да отиде първо.

— Хайде да ти купя някакво бижу — Леля Либи огледа редовете от пръстени, медальони и гривни изработени от калай, кристал и мъниста.

— Нищо не е нужно да ми купуваш.

— Но аз искам… аз съм ти леля. Всичко тук е ръчна изработка. Избери си нещо, което ти харесва.

Една гривна наистина ми хвана окото. Беше тънка гривна от мъниста със закачен талисман — мъничка бутилка с любовен еликсир.

Сложих си я на ръката до скритата ми пластмасова гривна за клуба и прегърнах признателно леля.

Изведнъж нещо улови погледа й.

— Карти таро! — възкликна тя. — Хайде да ни прочетат бъдещето по тях.

— Страхотна идея. Ти си първа.

Когато леля седна аз осъзнах, че това е шансът ми отново да посетя подземния клуб. Беше гадно така да я изоставя, особено след като току-що ми купи тази специална гривна, но щеше да е само за няколко минути — не повече от това да отидеш до претъпкана тоалетна и да се върнеш. И знаех, че ако изобщо исках да видя клуба отново, това беше единственият ми шанс. Тайната врата беше скрита някъде наблизо, а аз наистина трябваше да разгледам по-подробно клуба. Щеше да отнеме няколко минути и докато предскажеха бъдещето и предишните животи на леля ми, щях вече да съм се върнала.

— Трябва да отида до тоалетната. Не се притеснявай ако се забавя. Тези питиета сякаш минаха направо през мен.

Леля Либи не изглеждаше притеснена. Тя вече така си говореше с гадателката сякаш й беше терапевт от години.

Опитах се да следвам пътя, по който минах в нощта, когато попаднах на тайния вход. Бях се отправила към тоалетните и тогава димът ме обърка. Застанах близо до бара, затворих си очите и се завъртях в кръг, като така се опитвах да се дезориентирам. След това се промуших през тийнейджърите и се отправих към тоалетната. Когато видях, че отивам в противоположната посока разбрах, че съм на прав път. Забелязах една стена скрита в сенките. Плъзнах ръката си по нея търсейки тайна врата, когато открих нещо изглеждащо по-скоро на килер. Точно в десетката.

Завъртях дръжката на малката, с форма на ковчег, врата и натиснах с цяла сила. Когато се отвори към малък коридор знаех, че съм открила пътя. Бързо минах през тесния коридор и се спуснах по стръмните стъпала. Стигнах до капака на ковчега с надпис БЕЗ ИЗХОД и се опитах да го отворя.

Естествено беше заключен.

Не ми оставаше друг избор. Почуках.

Удрях и удрях, но никой не ми отвори. Закрачих нервно, като се надявах, че някой скоро ще слезе по стълбите. Но когато изтекоха няколко минути и аз все още бях сама, станах ужасно нетърпелива.

Представих си как Оникс и Скарлет танцуват на дансинга, пият кървави питиета и си приказват за нощните си похождения. Новите ми вампирски приятелки, Оникс и Скарлет. Защо не се сетих за тях по-рано?

Извадих мобилния си телефон от чантичката. Прегледах списъка с номера, докато не стигнах до Скарлет, след което натиснах копчето „набиране“.

Чаках телефона да се свърже. Имаше толкова бетон и камъни около мен, че беше невъзможно да хвана сигнал. Изтичах обратно по стълбите и натиснах отново бутона за набиране. Звънеше… И звънеше… И звънеше…

„Хайде, Скарлет“ — казах си. — „Вдигни“. Бях сигурна, че няма да чуе звъна на телефона заради шумната музика. А само един капак на ковчег ме делеше от вампирския клуб на мечтите ми.

— Ало? — каза един момичешки глас.

— Скарлет? — попитах развълнувано.

— Да?

— Аз съм Рейвън.

— Рейвън. Как си?

— На входа на Тъмницата съм. Забравила съм си ключа.

— Там съм след секунда.

Няколко мига по-късно вратата се отвори със скърцане и Оникс, и Скарлет застанаха зад изглеждащия като от средните векове Дракон.

Двете от момичетата ме хванаха за ръка и ме поведоха през цепнатината на завесата, покрай претъпкания бар и право към дансинга.

Странно, но опасният и изглеждащ като от друг свят таен клуб сега направо вреше от напрежение. Посетителите, които преди изглеждаха съблазнително и приятелски настроени сега се оглеждаха едни други подозрително и си шепнеха един на друг.

Но Оникс и Скарлет изглеждаха непроменени. Скарлет постави в ръката ми един шперц и обви пръстите ми около него.

— По този начин никога няма да стоиш заключена отвън — каза ми тя.

— Но…

— Недей да спориш — ние сме тук през цялото време.

— А когато не сме тук, сме си заедно — добави Оникс.

Прибрах новата ценна придобивка в чантичката си преди да са си променили мнението.

— Надявахме се да дойдеш — каза ми Оникс, докато ме водеше към бара. — Искаш ли нещо за пиене? Тази вечер офертата е — купи едно питие и получи второто безплатно.

— Не, благодаря — отвърнах аз.

Мечтаех да стана вампир — да бъда безсмъртна, да бъда привлечена от нощта, да обичам Александър завинаги. Това което не си представях беше да гаврътна бокал пълен с кръв сякаш пия топъл шоколад.

— Не мога да остана дълго тази вечер, но исках да отскоча, да ви кажа здрасти.

— Радваме се, че дойде — каза Скарлет. — Толкова неща се случиха.

Хванати за ръце се залутахме из катакомбите. Опитах се наум да запомня отличителните неща по пътя ни през тунелите. Минахме покрай момиче приклещено от страстта, с гръб облегнат върху една гробница, на кавалерът й, който я целуваше по шията. Няколко дузини черепи бяха подредени на стената. Групички посетители лежаха в някои от празните гробове. След това се разсеях заради въпросите на Оникс.

— Как мина срещата ти снощи? — полюбопитства.

— Ами… страхотно.

Минахме покрай тайнствена фигура, която се криеше в сенките. Няколко малки свещи лежаха на пода в близката ниша точно до тайнствената личност и се отразяваха в малки светли петънца по мотористките му ботуши.

Хвърлих поглед назад, докато продължихме да се движим напред. Фигурата остана скрита в сенките.

Наведохме се, за да минем под един хлътнал свод и влязохме в Стаята за Мъчения. Електрически стол, диба^[1] и Желязна Девица^[2] — това бяха само най-забележителните неща изложени в стаята. Една огромна, кръгла, дървена платформа с шест маси се въртеше много, много бавно. Бара за правостоящи, на размери подобен на тези по сватбените тържества, бе в отдалечения край на стаята. Заехме единствената свободна маса.

— Защо не доведеш гаджето си тук? — попита ме Скарлет.

— Не съм сигурна, че този клуб ще му хареса.

— Той смъртен ли е? — поинтересува се Оникс.

Двете момичета чакаха като на тръни отговора ми. А аз чаках дори по-развълнувано думите да се отронят от устните ми.

— Не, гаджето ми не е смъртен. Вампир е — казах. Това бе първият път, когато признавах, че гаджето ми е безсмъртен (освен веднъж, когато казах на Беки, но тя си помисли, че се опитвам да я разсмея). Усетих как огромен товар се смъкна от плещите ми, чувството беше ободрително. — Гаджето ми е вампир — повторих гордо.

— Тогава трябва да го доведеш тук — предложи Оникс. — Целият смисъл на този клуб е да имаме място, което да можем да наречем наше.

— Но това скоро може да се промени — потайно ми каза Скарлет.

— Защо? — попитах я.

— Чухме слухове, че някой планира да превземе клуба.

Един човек — който бях видяла по тайни събирания — изскочи в ума ми. Спомних си как Финикс говореше на привържениците си. Той беше магнетично привлекателен и тайнствено опасен. Спомних си как последователите му реагираха на всяка негова заповед.

— Финикс… — казах шепнешком.

— Моля? — попита Скарлет. — Не мога да те чуя заради музиката.

Почувствах как косата на тила ми настръхва. Хвърлих поглед назад и видях Фикикс да седи на електрическия стол и да се взира право в мен.

Сърцето ми запърха в стомаха. Въпреки, че бях с две приятелски настроени вампирки ме бе страх до смърт от вампира зад мен.

— Няма значение — казах аз. Въпреки, че беше невъзможно да ме чуе заради разстоянието, на което беше и музиката, която пулсираше по-бързо от сърцето ми, усещах че разбираше всяка моя дума.

— Клубът винаги е бил страхотно местенце за разпускане — започна Скарлет.

— Основната причина за съществуването му е, че тук можем да бъдем себе си без притеснения — заяви Оникс.

— Много от нас не искат промяна. И сега клубът е разцепен на две — призна Скарлет клатейки глава.

Трябваше да науча повече. Наведох се към момичетата толкова близо колкото беше възможно.

— Каква е неговата история? — прошепнах на Оникс.

— Чия история? — Тя се приближи още по-близо.

— Моля? — попита Скарлет отмятайки лъскавите къдрици от рамото си. — Не те чувам.

— Интересува се от някакъв младеж — каза й Оникс.

— Мислех, че си имаш гадже — добави Скарлет.

Оникс сръчка с лакът най-добрата си приятелка и след това нетърпеливо ме попита:

— Кой?

Поставих показалеца си на устните. С най-тихия ми шепот започнах:

— Не съм заинтересована… Имам предвид, че съм… но не по този начин. Не поглеждайте… но младежът зад мен, който седи на електрическия стол…

Оникс се постара да го огледа без това да бъде твърде очевидно, но Скарлет директно погледна към коловете.

— Кой, той ли? Това е бармана.

Аз поклатих глава в отрицание.

— Не, не него.

— Не, тя има предвид ето там — поправи я Оникс. — Но на електрическия стол или пък близо до него няма никого.

Завъртях се. Електрическия стол беше празен.

— Кой те интересуваше? — попита Скарлет.

— Ъъъ… никой наистина.

— Кажи ни — замоли се Оникс.

— Мотористът с лилавата коса — признах аз.

— Той е твой тип, така ли? — продължи Оникс. — Секси, загадъчен и опасен?

— Не… аз си имам гадже. Просто той винаги се крие в сенките и ме наблюдава.

— Нямам много наблюдения, но ако бях на твое място щях да стоя далеч от него — предупреди ме Скарлет.

— Да, той винаги се среща с някакви бандити — потвърди и Оникс. — Може би той е този, който…

Барманът се приближи към масата ни с поднос с три червени мартинита.

— Не сме ги поръчали — каза му Скарлет.

— Те са от двамата джентълмени в ъгъла — обяви сервитьора.

Двамата младежи, които ме бяха пуснали в Тъмницата преди няколко вечери, вдигнаха за наздравица с бокалите си.

— Двама джентълмени за три момичета? Колко неприятно — отбеляза Скарлет.

— Всичко е наред. Аз си имам гадже — казах аз.

— Но точно в това е проблемът — обвини ги тя. — Те не го знаят.

— Чувала съм, че ако приемеш питие от непознат, това е покана да дойде на твоята маса — прошепнах на момичетата. — Благодаря все пак — обърнах се към бармана отказвайки мартинитата.

— Аз никога не отказвам безплатно питие — каза Оникс. Двете момичета се засмяха и с радост приеха кървавите напитки.

Но аз не бях така заинтригувана от почерпките. Исках да получа вътрешна информация за дейността на клуба.

— Е, ще затворят ли клуба? — попитах аз.

— Надяваме се, че не! — започна Оникс приближавайки се към мен. — Тук се запознахме с толкова страхотни хора.

— И къде другаде бихме могли да разпуснем и да бъдем себе си? В някое кафе?

— Там безспорно не продават лате АБ-отрицателна — и двете се засмяха.

Скарлет се приближи още.

— Познаваш ли Джагър Максуел?

Кимнах й.

— Той е известен. Какво за него?

— Откакто преди няколко месеца отвори клуба ни създаде безопасен рай, където да можем да бъдем себе си и да се забавляваме — шепнешком ми каза Скарлет.

— Той дори предостави на всички извънградски представители от вида ни място за „пренощуване“ — каза Оникс.

— Но сега за някои вече това не е достатъчно — добави Скарлет. — И така слуха е, че Джагър има друг план.

— Той не иска повече да се крием — каза Оникс.

— Но така целият смисъл на Тъмницата се губи — продължи Скарлет.

— Да се разкрием — но само един на друг.

— Джагър и поддръжниците му мислят, че истинската природа на вампира е да се движи сред смъртните.

— А много от нас вярват точно в обратното. Че е най-добре е да запазим кръвта си чиста и да се делим от смъртните.

— Ако разкрием истинската си същност, — предупредително каза Скарлет, — тогава ще представляваме толкова голяма опасност за хората, колкото и те за нас.

— Джагър води война за власт. Не се задоволи да бъде само лидер на Тъмницата. Не се интересува от това кое добре за нас. Интересува се само от това кое е най-добро за него.

— Ти какво мислиш? От кои вампири си? — ме попита Оникс.

Бях тотално изненадана. Две вампирски момичета, едното от който с проблясващ оникс на зъба си, ме питаха аз от кои вампири бях? Естествено, че не можех да кажа, че не бях от никой — и че в действителност дори не съм вампир.

— Трябва да си запазим идентичността и чистотата на кръвта — отговорих категорично. — В крайна сметка дали смъртните ще ни приемат такива каквито сме? Мисля, че трябва да останем верни на себе си, така че да не изгубим идентичността си. Има причина да сме такива каквито сме. Ние не се вписваме в техния свята, така че защо да опитваме?

Говорех колкото от името на вампир, толкова и от свое собствено.

Момичетата се засмяха в съгласие.

Усетихме, че някой да ни подслушва. Вдигнахме погледи и видяхме двамата младежи да стоят зад нас.

— Нали ви казах — измърморих през една фалшива усмивка.

— Имате ли нещо против да седнем при вас? — попита русият.

— Разбира се, че не — каза Скарлет.

Точно тогава забелязах една разрошена, тъмно лилава коса в една ложа точно срещу нас.

— Ъм… малко ми се замая — признах им аз извинявайки се с въртящия се под. — Ще се върна след малко.

Това беше шанса ми да шпионирам Финикс. Измъкнах се от залата и се скрих в сенките до тяхната ложа.

Финикс, заедно с банда заплашително изглеждащи младежи седеше на една каменна маса. Явно Финикс бе доста известен. Когато не дебнеше в сенките беше заобиколен от членове на клуба.

— Джагър не познава истинското значение на това да си вампир — каза един.

— Време е да се откаже — добави друг.

— И точно ти си човекът, който трябва да поеме поста му — каза, отново първия младеж, на Финикс.

— Да — потвърдиха всички в унисон.

— Тогава утре вечер… — обяви един глас.

— … ще се видя с него на кръговете в посевите и всичко ще свърши — довърши Финикс.

Облегнах се колкото можах по-назад в сенките, докато Финикс напускаше ложата последван от застрашителната му компания.

Финикс планираше свой бунт. Какво щеше да се случи ако той ръководи клуба? Беше ли привърженик на вампирите, които смятаха, че трябва да се движат сред смъртните? Ако планираше да се срещне с Джагър на открито със сигурност рискуваше да бъде разкрит.

Усетих вибриране в чантичката ми. Извадих мобилния телефон. Търсеше ме Леля Либи.

— Рейвън? Къде си? — попита ме тя със загрижен тон. — Току-що бях до тоалетната и не те видях там.

— Обърках се. На няколко метра от дансинга съм — честно и отговорих аз, само дето не беше същия дансинг, за който тя си мислеше.

— Приключих с гадателката. Каза ми, че в картите вижда сватба.

— Ще се срещнем пред сергията на гадателката на таро.

Затворих. Ако гадателката на таро наистина имаше паранормални способности щеше да информира леля ми за действителното ми местонахождение. За щастие способностите й стигаха само да прибере парите на хората.

Когато се върнах обратно при момичетата ги заварих погълнати от приятен разговор с „мартини младежите“.

— Къде беше? — ме попита Оникс.

— Сбърках завоя. Дори призрак може да се изгуби в тези гробници. — Русият засия. Малка капка кръв се спусна от ъгълчето на устните му. Оникс я избърса с салфетката от мартинито си.

— Наистина трябва да тръгвам.

— Толкова скоро? — попита ме Скарлет.

— Да, трябва да се връщам.

— Трябва да се присъединиш към нас утре — каза ми Оникс държейки ръката на червенокосия младеж.

— Да, трябва да дойдеш утре — потвърди и той.

Отправих се за мисията си „Среща с Леля Либи“. Но още веднъж се оказах изгубена сред гробниците. Не си спомнях по кой път влязохме с Оникс и Скарлет или колко дълго вървяхме. Не можах да намеря вкопаните черепи, нито посетителите, които лежаха в празните гробовете. И имаше дузина момичета в лабиринта от тунели с младежи вкопчени в шиите им.

Влязох в ниша пълна с играещи на „Средновековен Собственик на погребално бюро“, в друга играеха на „надпреварване с черната вдовица“^[3], а в още една с играеха на „Завърти бутилката с кръв“. И всички те бяха задънени.

Дотолкова загубих ориентация, че бях готова да се разкрещя от отчаяние. Трябваше да се върна при Леля Либи преди тя да се разтревожи и да се обади на полицията или по-лошо — на родителите ми. В края на една гробница открих врата. Надявах се, че води извън клуба нищо, че трябваше пак да влизам през главния вход. Нямаше дръжка. Плъзнах леко ръка в тъмнината по гладката повърхност на дървото, докато не открих едно резе. Стиснах го и го вдигнах. Вратата не водеше към задна алея, а по-скоро в нечий апартамент — таванско помещение с дузина средновековни свещника. За момент се поколебах. Изглеждаше ми някак познато и след това осъзнах, че съм била тук и преди. Това беше апартамента на Джагър.

Вмъкнах се вътре като се чудех каква информация мога да събера този път от заплашителния вампир.

Сивата главна врата в противоположния край бе открехната. Аквариумът, без вода, напълнен с камъни и мъртва тарантула, си стоеше до радиатора, точно както го помнех от последния път.

В най-далечния ъгъл на тавана лежеше ковчег, декориран с лепенки на готически групи, заобиколен от пръст.

Забелязах дървен кол покрит с кал и трева, навито въже и няколко дълги дъски — същите инструменти за правене на кръгове в посевите, които бях видяла в телевизионното шоу.

Усетих как някой се вмъкна през вратата зад мен. Бавно се обърнах.

Беше Финикс. Слънчевите му очила хвърляха сянка на бледото му лице, затова ми бе трудно да разчета изражението му.

— Какво търсиш? — попита ме той с отчетливия си румънски акцент.

Бях разтревожена. Знаех, че не трябва да си вра носа, нито в апартамента на Джагър, нито дори в Тъмницата, ако трябваше да съм честна. Финикс явно постоянно ме наблюдаваше от разстояние и се появяваше неочаквано от сенките. Неведението ми относно мотивите му го правеше особено интригуващ и подозрителен.

— Не би трябвало да дебнеш наоколо. Мога да те изпратя до изхода.

— Това няма да е необходимо — чух някой да казва от другия край на стаята. Джагър стоеше на главния вход на апартамента. — Рейвън е стара приятелка. А и познавам гаджето й от цяла вечност.

Двата вампира блокираха изходите — единия, който водеше обратно към клуба и другия, който излизаше в един коридор. (Спомних си, че слязох по един едва осветен коридор, когато за първи път посетих апартамента на Джагър.) Стаята беше без прозорци и нямаше други изходи. Нямах възможност за бягство.

Не знаех на чия страна да застана. Не бях достатъчно бърза, за да профуча покрай тях, нито пък достатъчно силна, за да ги избутам. Който и да е от тях можеше лесно да ме захапе.

Направих нещо, което не съм и сънувала, че ще направя. Отскубнах се и се скрих зад Джагър Максуел.

Избрах компанията на нечестивия, но познат вампир пред облечения в кожа непознат.

— Тя има такъв изискан вкус — каза Джагър на Финикс и след това затвори вратата на апартамента си пред носа му.

Не бях сигурна защо Джагър се държеше мило с мен. Може би се чувстваше задължен на Александър, задето върна братчето му невредимо. Но като цяло Джагър не заслужаваше доверие. Беше само въпрос на време да си покаже зъбите или словесно да ме заплаши, докато го следвам по слабо осветения коридор към товарния асансьор. Но вместо да ме предизвика, Джагър спокойно ме преведе по пустия коридор, без да прави проблеми, досущ като рицар пазещ своята кралица. Бях шокирана. Той зачиташе примирието с Александър. Очевидно сдобряването им за него означаваше също толкова много, както и за гаджето ми. Почти бях разочарована, когато влязох в асансьора сама, без спорове. Предполагам, че все пак направих правилния избор. Все още стоейки в коридора Джагър започна да затваря разнебитената врата. Докато тя със скърцане се затваряше нещо влетя изпод нея и запърха толкова близо над главата ми, че трябваше да се сниша.

Когато се успокоих видях един прилеп да виси надолу с главата от тавана. Черните му като мъниста очи ме гледаха заплашително.

Самотна крушка осветяваше асансьора точно като във второкласен филм на ужасите. Бързо натиснах бутона с надпис „К. К“ (Клуб Ковчег).

Джагър се вгледа в мен с разноцветните си, хипнотизиращи очи.

— Надявам се, че престоя ти беше приятен. Никога не можа да си сигурна. Може в крайна сметка да поискаш да се присъединиш завинаги — ми каза той с палава усмивка.

Асансьорът със скърцане бавно се издигна от дълбините на Тъмницата към официалния клуб и след това спря на приземния етаж.

Бързо отворих тежката врата на асансьора и забелязах вътрешния вход на „Клуб Ковчег“. Точно когато влизах вътре, прилепа отлетя нагоре.

 

 

Отново в безопасност в апартамента на Леля Либи седях на дивана й на колелца и драсках в дневника си, докато уличното осветление хвърляше сенки на одеялото ми. Леля заспа бързо, но аз се чувствах така сякаш бях погълнала едно дълго лате с шоколад и карамел.

Много въпроси жужаха в главата ми. Не бях сигурна защо съм привлечена от Финикс, така както в миналото бях привлечена от Тревър и Джагър. Не бе по начина, по който ме привличаше Александър, но все пак Финикс някак си бе запалил любопитството ми и бях заинтригувана да разбера защо и той е привлечен от мен. Бях разтревожена и за ситуацията в клуба. Ако Финикс завземеше клуба какво щеше да означава това за новите ми приятели? Момичетата можеха да имат едно спокойно място за вечността — сигурно, без да се притесняват за възможно преследване от смъртни. А с Джагър начело щеше ли това да означава, че вампирите в Хипстървил щяха да се разкрият? Безпокоеше ме това, че Джагър бе толкова жаден за власт, че би рискувал съществуването на целия си вид. Действията му бяха насочени срещу всичко, в което Александър вярваше. Александър искаше да се смеси със света на смъртните като смъртен, докато Джагър искаше да се страхуват от него — да спечели популярност и известност. Разбирах желанието на Джагър за известност. Не беше в природата ми да стоя в сенките — но имаше една голяма разлика — аз не бях вампир. Аз не застрашавах никого. И откакто бях започнала да се потапям в общността на вампирите — живот, за който винаги бях мечтала — се чудех дали този нов свят е по-различен от света, на който аз принадлежах. Тъмницата бе разкъсвана на две, точно както, която и да е общност на смъртните. Смъртните и безсмъртните май не бяха чак толкова различни.

Но все пак трябваше да призная, че света на безсмъртните ме опияняваше. Притежаваше всичко от света на смъртните, заедно с остротата и мрака, които така желаех. При все, че не можех напълно да се отърся от съня, който сънувах преди няколко нощи, в този момент имах най-доброто и от двата свята. Не трябваше да решавам дали да стана нещо различно от това, което съм в момента. Макар и с измама все пак бях приета в Тъмницата заради самата себе си. И ако в крайна сметка тя се променеше не бях сигурна, че Подземния свят щеше да ми бъде отново толкова привлекателен.

Цял Хипстървил спеше с изключение на посетителите на Тъмницата, които танцуваха и пиеха, и на един самотен вампир — Александър Стърлинг. Той ми липсваше и ненавиждах това, че не мога да съм до него през дългите нощи. Копнеех Александър да ме прегърне в топлата нощ, под лунната светлина до надгробните плочи в някое забутано гробище, в неведение за всички проблеми на подземните вампири. Мечтаех си за времето, когато не знаех за Тъмницата, Джагър и Финикс.

Не ми ли бяха достатъчно изпитанията и премеждията от самия факт, че се срещам с вампир?

Когато започна лятната ваканция, имах една мисия за изпълнение — да се видя с Александър. Но любопитството ми пак ме бе отклонило от пътя ми, за да ме вкара в лабиринт от опасности.

Научавах все повече за сложния свят на Александър и то без него.