Елън Шрайбер
Клуб „Ковчег“ (6)

Глава 6. Сън за Тъмницата

Не бях сигурна дори кое време е; единственото, което знаех е, че отново съм в Тъмницата. Катакомбите бяха пълни с вампири — спотайващи се, изпитващи жажда и глад, дебнещи — скрити зад сводовете на проходите или напълно видими. Изведнъж се оказах обградена от банда вампири посетители на клуба. Дансинга бе запълнен от някакви средновековни прибори за кръщение. Покрит ковчег лежеше в центъра на мръсния дансинг обграден от три метрови свещници. Вдъхващи страхопочитание, два силуета с качулки и кралски маниери, седяха в богато украсени тронове с ръчни фрески направени сякаш само за вампирски крале. Посетителите на клуба започнаха да скандират:

— Нова кръв, нова кръв.

— Какво става? — попитах, най-сетне открила Оникс и Скарлет в тълпата от скандиращи вампири.

— Приветстваме новият ни член — отвърна Оникс развълнувано.

Стомахът ми се сви. Не бях готова да стана свидетел как някой се превръща във вампир.

— Кой? — попитах.

Скарлет се засмя.

— Ти!

Тълпата се обърна към мен и внезапно ме вдигнаха и ме понесоха от едни ръце на други все едно съм Кралицата на Мош Пита^[1].

И продължаваха да скандират:

— Нова кръв, нова кръв.

Дадох най-доброто от себе си, за да се отскубна от морето от лакираните в черно и кърваво червено ръце, но два юмрука и два крака обути в кубинки нямаха шанс да победят в схватка с тълпа гладни вампири.

— Не съм готова! — проплаках. — Ще чакам Александър!

Преди да се осъзная те ме положиха на ковчега и притиснаха ръцете ми, докато червенооките вампири наоколо продължаваха да скандират:

— Нова кръв, нова кръв.

— Махнете се! — извиках, докато те продължаваха да държат здраво ръцете и краката ми. В тълпата забелязах две познати лица — Примус и Пойзън.

— Примус! Пойзън! — извиках им. — Кажете им, че не съм готова да се присъединя!

— Казахме ти, че Клуб Ковчег се е променил — каза Примус.

— Трябваше да останеш с нас, а вместо това стана любопитна и отвори вратата към Тъмницата — каза Пойзън. — Сега и ние сме членове! — каза, а кучешките й зъби проблеснаха.

Двойката в плащове стана от троновете си и се приближи до мен. По-дребния от двамата загреба от бокала, който носеше. После, наръси от топлата подобна на разтопен восък течност по врата ми, с леко помилване, правейки кървав хикс.

— Не — извиках. — Разкарай се от мен!

Вампирът свали качулката си. Видях белите му коси и двете му червени очи. Беше Джагър.

Извърнах поглед. Там в тълпата с очи забити в мен стоеше Александър. Усещах разочарованието му заради това, че ме е намерил тук в Клуб Ковчег. Протегнах се, за да го докосна, но той ми обърна гръб и изчезна в тълпата.

И другият вампир с качулка се приближи към мен. Жена с позлатени зъби свали качулката му и извади на показ щръкналата му виолетова коса.

Финикс ми се усмихна заплашително, показвайки белите си остри като бръснач зъби. После се наведе към мен и впи зъби в шията ми.

— Не! — опитах да извикам, но останех безмълвна.

Събудих се задъхана и плувнала в пот, с ръце около шията ми.

Многоцветните отблясъци фигурките на мечета танцуваха по рамката над камината. Африканският барабан лежеше до старинния люлееш се стол. Светлина се процеждаше през прозореца, а слънцето бе започнало да се прокрадва над дърветата. Бях останала без дъх и въпреки това въздъхнах с облекчение. Бях заключена на сигурно в апартамента на леля, лежах на дивана на колелца в гостната й и имах сигурната защита на слънцето. Завих се със затопленото одеяло през глава и се опитах отчаяно да заспя и да сънувам единствения вампир, за когото аз бях жадна — Александър Стърлинг.

Същият следобед пременена в клин отидох до кухненската маса на Леля Либи, за да си налея чаша кафе, когато чух превъртащи се ключове в ключалката на външната врата.

Леля Либи влезе със сакото си „Happy Homes“ и няколко торби със стоки от бакалията.

— Искам да те питам какво искаш да правим днес, — каза, докато й помагах да внесем покупките в кухнята, — но денят почти свърши. Така, че какво ще правим довечера?

— Ами…

— Убедена съм, че все още си изморена от пътуването, така че ако искаш да останеш…

На вечерята с Александър вчера, той ми бе обещал, че тази нощ ще ме заведе в Клуб Ковчег. Но не исках да изоставям Леля Либи, а и все още бях откачила заради кошмара с пълната с вампири Тъмница, но пък от друга страна си умирах да видя Александър и да изпълня мечтата си като танцувам заедно с него в Клуб Ковчег.

Както и да е, леля ми все още чакаше за отговор и „Вече имам планове“, нямаше да е това, което очаква да чуе. Такава съм си аз, бях отседнала в къщата й и ядях от храната й, но бях и достатъчно егоистична, за да си позволя да си правя планове без нея.

— Всичко, което поискаш — казах най-накрая. — Нощта е наша.

Но вместо да ми отговори Леля Либи продължи да разтоварва стоките, които бе взела от бакалията.

— Може да гледаме филм — предложих аз. — Да отидем в някой джаз клуб. Да обиколим магазините.

Леля Либи все още не бе така развълнувана от идеите ми, както си мислех, че ще е.

— Или ако имаш нещо друго в пре…

— Имам — каза нетърпеливо.

— Тогава може да правим това, което ти искаш.

— Имам среща.

— Среща? С Дейвън?

Тя кимна.

— Аз съм ужасна леля — каза тя. — Дейвън ме покани на обяд днес. Помоли ме да излезем довечера и преди да се усетя вече бях приела.

— Това е хубаво.

— Не, това беше грешка. Ще му се обадя и ще отменя срещата ни — каза и се протегна до безжичния телефон в кухненския ъгъл.

— Дори не си го помисляй — казах, сграбчвайки телефона.

— Тогава ще дойдеш и ти.

— Да не се шегуваш? На първата ти среща? Дори ти знаеш, че това ще се окаже катастрофално.

— Моля те, не мога да те оставя сама отново. Шестнадесетгодишните не обичат да се мотаят из апартаментите на лелите си сами. Точно за това се измъкна и дойде на урока ми снощи — защото ти беше скучно.

„Шестнадесетгодишните не искат и да ходят на срещи с лелите си и новите им ухажори“, но това не можех да й го кажа.

— Тази вечер няма да ми е скучно. Обещавам. Имам списък с книги, които трябва да прочета през лятната ваканция и мисля, че ще е хубаво да започна.

Тя вдигна вежда.

— Май приличаш повече на баща си, отколкото бях предполагала.

— Или ако не на тате, то поне на Момчето Били.