Елън Шрайбер
Вампирски целувки (17)

Глава 17
Среща мечта

Първата ми среща! Беки каза, че първата ми среща е била вечеря в имението, но не се съгласих с нея. Тази вечер щяхме да излизаме навън — да гледаме филм, да играем миниголф, да си споделяме сода в „Shirley’s“. Прекарах целия следобед говорейки с Беки, гадаейки къде ще ме заведе той, как ще бъде облечен и кога ли ще ме целуне.

Бях толкова развълнувана, че пробягах целия път до тях. Трябваше да се срещна с Александър пред желязната порта на дома му. Майка ми би полудяла, ако знаеше, че имам среща с момче, което живее в обитавана от духове къща. Главата ми не можеше да побере мисълта за това, как той идва до нас и баща ми го разпитва за тенис играчи и плановете му за колежа. Така че, трябваше да се срещна с моя Ромео на неговия балкон.

И ето го и него, носейки се към желязната порта, невероятно секси в черните си джинси и черното кожено яке, носещ раница.

— На екскурзия ли ще ходим? — попитах аз.

— Не, на пикник.

— По това време?

— Има ли по-добро време от това?

Поклатих глава, усмихвайки се.

Нямах никаква идея къде ще ме води Александър, но можех да си представя реакцията на милите хора от Дулсвил.

— Това не те ли притеснява? — питах, сочейки към графитите.

Александър сви рамене.

— Джеймсън искаше да мине отгоре с боя, но аз не му позволих. Графитите на някой, са поредния шедьовър.

Той хвана ръката ми и ме поведе надолу по улицата, без абсолютно никакъв жокер за плановете ни за тази вечер. И на мен изобщо не ми пукаше къде отиваме, стига да беше на милион километри от тук и той никога да не ме пусне.

Спряхме до гробището на Дулсвил.

— Ето ни и нас — каза той.

Никога не бях ходила на среща, още по-малко на среща в гробище. Гробището на Дулсвил съществуваше от ранните години на 18-ти век. Сигурна съм, че Дулсвил е бил много по-интересен по времето на първите му заселници — малки магазинчета за дрехи, кръчми, пазари, казина и онези викториански ботуши с връзки, които са били много модерни.

— Всичките си срещи ли правиш тук? — попитах аз.

— Страх ли те е? — попита той.

— Като дете си играех тук. Но беше през деня.

— Това гробище е може би най-живото място в този град.

Слуховете се оказаха истина. Александър наистина е идвал на гробището през нощта.

Страховитата порта беше заключена, за да предотврати лесния достъп за вандалите от Дулсвил.

— Ще трябва да се покатерим — каза той. — Но знам как обичаш да се катериш по порти.

— Може да си имаме неприятности заради това — изтъкнах аз.

— Но е позволено да се промъкваш вкъщи, нали така? — пита той. — Не се притеснявай. Познавам един от хората.

Мъртъв? Жив? Някой труп? А може би някой братовчед на Джеймсън работеше нощна смяна в гробищата — буквално.

Александър се отдалечи, докато аз се мъчех да се покатеря, имах трудности заради тясната ми, обсипана с пайети рокля.

След като и двамата се изтупахме, той хвана ръката ми и ме поведе надолу по средната пътечка, където надгробните плочи се разпростираха на километри разстояние. Някои от плочите свидетелстваха за чума, поразила града някъде през 1800 година. Александър вървеше чевръсто, сякаш идеално знаеше точно къде отива. Къде ме водеше той? Кой познаваше тук? Тук ли спеше? Беше ли ме довел тук, за да ме целуне? И щях ли да стана вампир?

Забавих крачка. Наистина ли исках да стана вампир? И да наричам това мой дом? За вечни времена?

Препънах се в дръжката на една лопата и се катурнах напред. Започнах да падам в някакъв празен гроб. Александър ме хвана за ръката на косъм, преди да падна.

Увиснах над празния гроб, взирайки се надолу в тъмнината.

— Не се страхувай. Все пак не е написано твоето име на него — пошегува се Александър.

— Мисля, че би трябвало да съм си вкъщи — казах нервно, бършейки калта от дрехите си.

Но той ме поведе още по-навътре в гробището, държейки ме със своята силна ръка.

Изведнъж се озовахме на върха на един хълм, по средата на огромен величествен паметник.

Той извади няколко свежи жълти нарциса и внимателно ги замени с повехналите вече такива върху паметника на Баронеса Стърлинг.

— Бих искал да те запозная с някого — каза той, гледайки нежно първо към мен и след това към гроба. — Бабо, това е Рейвън.

Не знаех какво да кажа, гледайки към името на плочата. Никога не се бях срещала с мъртъв човек досега. Какво се предполагаше да кажа? „Тя изглежда досущ като теб?“

Но разбира се, той не очакваше да кажа нещо, сядайки на тревата и придърпвайки мен към себе си.

— Баба живееше тук, имам предвид в града. Тя ни завеща къщата и чак сега най-накрая я получихме след години легализация на завещанието. Винаги съм обичал Имението.

— Уау, Баронесата ти е била баба?

— Посещавам я, когато се чувствам самотен. Тя разбираше какво е да се чувстваш сам. И тя не се спогаждаше с частта Стърлинг от семейството ни. Дядо умря във войната. Тя винаги казваше, че й напомням на него. — Той си пое дълбоко въздух и погледна към звездите. — Тук е красиво, не мислиш ли? — продължи той — Няма много светлини, които да блокират звездите. Сякаш вселената е едно огромно платно, с капчици светлина, които блещукат и искрят; като картина, която винаги е тук, чакаща само да бъде погледната. Но хората не я забелязват, защото са твърде заети. А това е най-великото произведение от всички. Е, почти…

За няколко минути останахме мълчаливи, загледани в небесата. Чувах само мекото му дишане и песента на щурците. Би трябвало всички първи срещи да са хубави като тази. Тя беше по-добра дори от касов филм.

— Значи баба ти е била жената, гледаща от про… — ъхх, исках да кажа, че, ох добре де…

— Тя беше невероятен художник. Научи ме да рисувам супергерои и чудовища. Много чудовища!

— Знам.

— Знаеш?

— Исках да кажа, че знам колко ти е тежко. Но и аз обичам вампири! — подсказах.

Той обаче явно мислеше за друго.

— Толкова много пътувах, а пък и взимах частни уроци вкъщи, така че никога нямах възможност да се впиша, където и да било.

Той изглеждаше толкова изгубен, толкова чувствителен, толкова самотен. Точно сега ми се искаше да ме целуне. Искаше ми се той да разбере, че съм негова за вечни времена.

— Хайде да ядем — каза изведнъж той, изправяйки се на краката си.

Той постави пет черни свещи в украсените свещници и ги запали с някаква антична запалка. Той отвори една бутилка с някакъв искрящ сок, извади кракери и сирене и разстла черна дантелена покривка за маса върху студената трева.

— Бил ли си влюбен? — попитах го аз, след като напълни кристалната ми чаша.

Внезапно дочухме някакъв вой и вятър духна свещите.

— Какво беше това? — попитах аз.

— Мисля, че е куче.

— Звучеше повече като вълк!

— И в двата случая, е по-добре да тръгваме! — каза забързано той.

Започнах да пъхам всичко обратно в раницата му.

— Нямаме време за това! — каза той, грабвайки ръката ми.

Вятърът продължаваше да вие. Звукът се приближаваше.

Скрихме се зад паметника.

— Ако сте дошли, за да видите призраци — каза ни познат глас — единствените такива, които ще видите тази вечер са вашите.

След гласа се появи и човек с фенерче. Беше Стария Джим — пазачът, с Люк — неговото голямо датско куче.

Ако ме видеше тук, по това време, трябваше да го подкупвам с целогодишно купуване на кучешки бисквити, за да не каже на родителите ми.

Излязохме от скривалището си и можехме да видим как кучето ближе сок от земята.

— Дай ми това, Люк — каза Стария Джим и взе бутилката. После отпи една голяма глътка.

— Сега! — прошепна Александър. Той затегна обхвата си около ръката ми и побягнахме, прескачайки оградата.

Не мисля, че някакъв дух и куче фантом биха могли да ме уплашат повече от Стария Джим и неговото застаряващо куче Люк.

— Струва ми се, че в края на краищата май трябваше да те заведа на кино, въпреки всичко — каза Александър, след като вече си бяхме поели въздух. — Ще те изпратя до вас.

— А можем ли да отидем у вас? — замолих се аз — Исках да видя стаята ти!

— Не може да видиш стаята ми.

— Имаме време.

— Няма начин.

В гласа му се долавяше раздразнение, което не бях долавяла досега.

— Какво има в стаята ти, Александър?

— Какво има в твоята стая, Рейвън? — каза той, зяпайки ме. — Нека се върнем във вас.

— Ами… аз такова… — Той беше прав. Не можех да го заведа вкъщи и да го представя на Били и на родителите си. Не и на нашата първа среща. — В стаята ми е пълна бъркотия.

— Е, в моята също — каза той.

— Да, но наистина не е нужно да си ходя вкъщи.

— Не искам да те забъркам в някакви неприятности.

— Аз винаги се забърквам в неприятности. Майка ми няма да ме разпознае, ако не се забъркам в нещо.

Но улиците, по които вървяхме, хванати за ръце, водеха към нас и колкото и бавно да вървях, накрая, без да осъзнавам, се озовахме пред нас — казвайки си чао.

— Е… до… следващия път — каза той, лицето му осветено от лампата на верандата.

— Следващия път в моргата, какво ще кажеш?

— Мислех си, че може да гледаме филм у нас.

— Имате телевизор? — казах аз. — Той се захранва с електричество, нали знаеш?

— Модерно момиченце, ако искаш да знаеш имам филма на Бела Лугоси „Дракула“ на DVD-и, щом толкова харесваш вампири.

— Дракула? Супер!

— Тогава имаме среща. В 7 часа утре, става ли?

— Много ясно!

Уредихме си друга среща и вече не оставаше нищо друго, освен да си кажем чао. Идеалният момент за една сладка целувка. Той сложи ръка на рамото ми и се приближи до мен, очите му затворени, а устните му свити. Внезапно ключалката на вратата изщрака. Александър отстъпи от светлината и отиде в храстите.

— Стори ми се, че чух гласове — каза майка ми, отваряйки вратата. — Къде е Беки?

— Тя си е в тях. — Всъщност това си беше истина.

— Не ми харесва да излизаш, без да ми кажеш — смъмри ме тя, оставяйки вратата отворена за мен.

Копнеейки да върна онзи миг, че и още един, аз погледнах към Александър.

— Ходихте на кино ли? — каза тя, докато аз неохотно влизах вътре.

— Не, мамо, ходихме до гробищата.

— Поне един път ми се искаше да ми дадеш честен отговор!

Поне един път, наистина й давах честен отговор.

И докато гледах през рамо, за да зърна за последно моята мечтана готическа половинка, майка ми затвори вратата пред моята райска първа среща.