Елън Шрайбер
Вампирски целувки (12)

Глава 12
Време за напускане

Беше по-хубав от деня на завършването: денят, в който свършваше почасовата ми работа.

Имах 200 долара, след като платих данъците.

Достатъчно за скъпия ми стар баща да купи лъскава нова тенис ракета и кошче, пълно със светли неонови тенис топчета.

Почувствах се малко меланхолично, когато взех пуловера си да напусна Агенция Армстронг, чека ми на безопасно място в чантата ми.

Руби ме дари с огромна прегръдка, истинска, не като порцелановата бебешка прегръдка на Джанис.

Помахах за довиждане на Биг Бен, Айфеловата кула, и Хавайския залез.

— Чувствай се свободна да идваш, когато пожелаеш! — Каза Ръби. — Ще ми липсваш. Една на милион си, Рейвън.

— Ти също!

И тя наистина бе такава, и бе приятно най-после да имам връзка с някой, който бе различен от еднотипните граждани на Дулсвил.

— Някой ден ще откриеш своето едно-на-милион момче!

— Благодаря, Руби!

Беше най-милото нещо, което някой някога ми е казвал.

Тогава Кайл Гарисън, голф специалистът на Дулсвил, дойде да пофлиртува с Ръби. Тя бе открила много едно-на-милион момчета за себе си.

Но ги заслужаваше.

Поставих чека на нощното си шкафче, после легнах в леглото, щастлива, че затворническата ми присъда беше вече свършила, и можех да осребря чека утре, после гордо да предам печалбата си на татко.

Разбира се, не можех да заспя. Лежах будна цяла нощ, чудейки се как ли ще изглежда моето едно-на-милион момче. Молех се да не носи карирани панталони, като Кайл.

После се замислих за момчето от Имението. И се зачудих дали вече съм срещнала момчето на милиони.

 

 

— На какво се усмихваш? — Попита ме Тревър на следващия ден след обяда. Не можех да не се усмихвам, дори и на Тревър. Бях толкова щастлива.

— Оттеглям се. — Засиях. — Сега мога да живея от интереси!

— Наистина? Поздравления. Свикнах да те виждам в сладките секретарски тоалети. Сега можеш да ги носиш само за мен, — каза той, облягайки се до мен.

— Изчезни, — извиках, избутвайки го. — Няма да развалиш деня ми!

— Няма да разваля деня ти, — каза той, заставайки пак до мен. — Гордея се с теб. — Усмихна се с прекрасната си усмивка, която бе смесена със скрито зло. — Сега сигурно имаш пари, за да ме изведеш на среща. Обичам хоръри.

— Те са твърде страшни за деца като теб. Ще ти се обадя след няколко години.

Засмях се и го подминах. Този път не ме спря. Вероятно все пак нямаше да развали деня ми.

Отидох бързо да се срещна Беки при шкафчето си за сладолед след училище и ъпдейт на плана „Имение“. Имаше тълпа ученици, стоящи около шкафчето ми.

Беки се опита да ме дръпне настрана, но я избутах през тромавите ученици. Когато се доближих, те отстъпиха.

Погледнах към шкафчето си, и сърцето ми падна на земята. Висяща на въже, прикрепена за сребриста лента седеше тенис ракетата на баща ми, с табелка с надпис: ИГРАТА СВЪРШИ! АЗ ПЕЧЕЛЯ!!!

Главата ми се завъртя, както в Екзорсистът. Тревър Мичъл е пазил ракетата през цялото време. Възможно ли бе някак да я е взел, в деня в който Зловещия мъж дойде?

Тялото ми се разтресе. Всички тези телефонни линии, всички тези ядосани клиенти, всички скучни факсове.

Гледах как хората излитат, карат коли или ски извън Дулсвил, докато им давах билети към свободата. Всичко, защото Тревър бе чакал подходящия момент да върне ракетата…

Изкарах писък, започващ в ботушите ми, и свършващ, отразявайки се в стената пред мен.

Няколко стреснати учители излязоха, за да проверят какво става.

— Рейвън, добре ли си? — Попита г-ца Лени.

Не знаех дали тълпата се бе разотишла, или още бе там; виждах само тенис ракетата. Не можех да дишам, камо ли да говоря.

— Какво се е случило? — извика г-н Бърнс.

— Задушаваш ли се? Имаш ли астма? — Попита г-ца Лени.

— Тревър Мичъл… — започнах да говоря през стиснатите си зъби.

— Да?

— Е бил набит. В болницата е!

— Какво? Как?

— Къде? Кога? — питаха панираните учители, редувайки се.

Поех дълбоко въздух.

— Не знам как или къде! — Обърнах се към тях, разгневена, а главата ми готова да експлодира. — Но едно ще ви кажа — ще бъде скоро!

Обърканите учители не загледаха.

Грабнах ракетата с цялата си мощ, толкова силно, че залепената лента повлече със себе си част от зелената боя на вече съсипаното ми шкафче.

Бързо напуснах училище, жадувайки за кръв.

Учениците се бяха разпръснали по предната алея, чакащи превоза си. Когато не намерих Тревър, забързах към задната част на сградата.

Забелязах го на хълмчето на футболното игрище. Чакащ ме. Беше заобиколен от целия футболен отбор.

Тревър бе планирал това. Чакал е търпеливо този ден, докато аз нетърпеливо работех. Знаел е, че ще го последвам. Знаел е, че ще бъда бясна. Знаел е, че ще искам да се бия с него.

И за да покаже на приятелите си, че е кралят, че е стигнал до Готическото Момиче, ако не до дървото, то с помощта на тенис ракетата. Искал е всичките му приятелчета да го потвърдят.

Забързах, заредена с жадна за кръв ярост. От хълма бях на игрището, докато тринадесет спортиста и един горд враг ме гледаха.

Всички чакаха да лапна въдицата, въдицата бе Тревър.

Избутах снобите-футболисти и застанах пред Тревър, стискаща ракетата на баща си, готова за убийството.

— Беше в мен през цялото време, — призна той. — Настигнах откачения иконом онзи дан след училище. Искаше сам да върне ракетата, но му казах, че съм ти гадже. Изглеждаше разочарован.

— Казал си му, че си ми гадже? Отвратително!

— По-отвратително е за мен, скъпа. Ти щеше да излизаш с футболист. Аз щях да излизам с откачалка!

Замахнах с ракетата, готова за удар.

— Щях да ти я върна по-рано, но изглеждаше толкова щастлива, като ходеше на работа.

— Ще ти се наложи да носиш нещо повече от бейзболна ръкавица, когато приключа с теб този път!

Тръгнах към него и той отскочи назад.

— Знаех, че ще дойдеш да ме търсиш. Момичетата винаги го правят! — обяви той гордо.

Тълпата от негови марионетки се засмя.

— Но ти също ме търсиш, нали, Тревър?

Той ме загледа объркан.

— Истина е, — продължих. — Кажи на приятелите си! Всички са тук. Но съм сигурна, че те вече го знаят. Кажи им защо го правиш!

— За какво говориш, откачалко? — можех да видя, че изражението му бе готово за битка, но не бе очаквал да е такава.

— Говоря за ЛЮБОВ, — казах свенливо.

Тълпата се разсмя. Имах оръжие, по-силно от ракета за 200 долара: унижение.

Да обвиниш сноб футболист, че си пада по Готическо момиче бе едно, но да използваш тази дума със сигурност щеше да го разбие.

— Наистина си откачена! — изкрещя той.

— Не се срамувай. Сладко е, наистина, — казах самодоволно и се усмихнах на вратаря. — Тревър Мичъл ме обича. Тревър Мичъл ме обича! — запях.

Тревър не знаеше какво да каже.

— Взимаш наркотици, момиче, — съобщи Тревър.

— Тъп отговор, Тревър. — Погледнах усмихнатите му приятели сноби-футболисти и после се загледах в него. — Начинът, по който се чувстваш, бе толкова очевиден, трябваше да знам от самото начало.

После с най-силния си глас казах: „Тревър Мичъл, ти си влюбен в мен.“

— Да бе, клоун такъв! Все едно имам твой плакат в спалнята си. Ти не си нищо повече от шега. Вярно, шегата малко заболя, но това само ме зареди за следващия рунд.

— Не си отишъл до Оукли Уудс заради плакат. Не си се облякъл като вампир, за да впечатлиш плакат. И не си скрил ракетата на баща ми, за да привлечеш вниманието на бесен плакат!

Футболистите явно бяха впечатлени от аргументите ми, защото не ме атакуваха, нито защитиха Тревър, но изчакаха, за да видят какво ще стане.

— Никой от приятелите ти не ми обръща внимание, — продължих. — Това е защото на тях не им пука за мен, но на теб ти пука. Пука ти като много. Ти ми обръщаш внимание всеки ден.

— Ти си луда! Не си нещо повече от дрогирана загубенячка, и това е всичко, което някога ще бъдеш.

Тревър погледна Мат, който само се усмихваше неудобно и свива рамене. Останалите му приятели се подхилкваха и си шепнеха неща, които не можех да чуя.

— Искаш ме толкова много, — изкрещях в лицето му. — И не можеш да ме имаш!

Той се засили към мен и беше добре, че държах ракетата на татко, за да се защитя от юмруците. Трябваше да има нещо състрадателно в това бесен спортист да напада момиче, или може би бандата спортисти на Тревър се радваха да го видят унижен, защото го издърпаха назад, и Мат, заедно с останалите, застана пред мен като красива преграда.

Тогава г-н Харис наду свирката си за тренировка.

Нямаше време да благодаря на Мат и другите, или да кажа „Е, беше забавно — трябва пак да го направим някой път.“ махнах се триумфално. Нямах търпение да кажа на Беки.

Вярвах ли, че Тревър бе влюбен в мен? Не. Беше невероятно като съществуването на вампири. Господин Популярен да обича Госпожица Непопулярна.

Но изложих добри доводи, и важното бе, че всички се вързаха…

Най-сетне бях свободна.