Джейсън Гудуин
Дървото на еничаря (86)

86.

Както бе застанал в самия край на улицата, си припомни разказа й.

Спомни си горчивината, с която му разказваше за Керкопорта. Малката порта.

Обсадата продължавала вече деветдесет дни, когато младият султан Мехмед дал знак за последния щурм. Изтощени и слаби, няколкото хиляди византийци, останали да защитават града си, чули бумтенето на казаните и видели как хълмовете отвъд стените се раздвижват, когато десетките хиляди войници на Мехмед се впуснали в атака. Вълна след вълна омаломощавала почти безлюдните стени, издигнати преди хиляди години. Били се събрали анатолийски левенти, башибозуци от сръбските и българските планини, ренегати и авантюристи от цялото Средиземноморие. С всяка атака защитниците отслабвали все повече и повече и въпреки това атаките продължавали, а полицията на Мехмед дебнела най-отзад с боздугани и камшици, за да не позволи на войниците да се оттеглят, високи стълби били опрени на стените, наоколо се носело пищенето на анатолийски гайди, блестели огньове и от време на време проехтявал тътенът на гигантския унгарски топ.

Всички камбани в града звънели. Когато димът се разнесъл от пробивите в стената, където умирали нашественици, когато защитниците се спуснали да се погрижат за слабите места, когато луната най-сетне изплувала иззад черен облак, Мехмед повел пехотата си — еничарите. Повел ги към крепостния ров и оттам напреднали. Не ги пуснал в разгара на битката, където гинели провинциалните наборници и турците щурмували стената през нощта, ами изчакал ранното утро и те преминали в нишка, дръзки и отпочинали.

— Защитниците се сражавали по стените в ръкопашен бой повече от час — разказваше старицата. — Били убедени, че турците ще паднат. Дори еничарите отстъпили за момент. Само че не станало така.

Яшим бе наблюдавал как устните й се движат над беззъбите венци. Тя бе продължила.

— Имало една малка порта там, където старите стени на Теодосий се скачвали с по-високите зад палата на василевсите. Един Господ знае преди колко години била заключена и залостена. Била съвсем малка. Едва ли двамина, застанали редом, можели да минат през нея… ала какво знаем ние за Божията воля? Същата порта била отворена в началото на обсадата за контраатака. Група мъже от отряда се върнали и — направо не е за вярване — последният забравил да залости портата.

Обсадата се увенчала с успех, когато враговете открили тясната порта с разхлабени панти — единствената пролука в тринайсетте километра масивна външна и укрепваща вътрешна стена. Еничарите се промъкнали през портата и се озовали между двете стени. Там били лесна мишена и все още не било късно защитниците да ги отблъснат или избият, ала един от героите, генуезки морски капитан, бил сериозно ранен от изстрел. Докато хората от екипажа му го сваляли от стените, византийците се уплашили, че са изоставени, и надали отчаяни викове. Отоманците щурмували вътрешните стени и гигант на име Хасан се втурнал към оградата от колове, повеждайки ротата си еничари. Десет минути по-късно турските знамена се веели на кулата над Керкопорта.

Това се случило преди четиристотин години.

Ето че сега зад огромния стар кипарис на площада кулата на Керкопорта в червено и бяло се открояваше на фона на оцъкленото зимно небе, ала вече празна.

Това бе мястото, на което с един кървав замах бе сложен краят на хиляда и петстотин години римска история, когато последният император на Византия бе свалил императорските си отличителни знаци и с меч в ръка се бе хвърлил в битката, след която никой повече не го видял.

Това бе мястото, където Константинопол, Червената ябълка, пъпът на света бе завоюван от еничарите, за да бъде предаден на исляма и султана.

Излиза, че Стария Палмук не бе прав.

Наистина имаше четвърта кула.

Имаше четвърто теке.

Яшим тръсна глава, за да пропъди спомените, и пристъпи напред под лъчите на зимното слънце.