Джейсън Гудуин
Дървото на еничаря (10)

10.

Девойката бе положена на леглото в цялата си непорочна прелест, със затворени очи. Косата й бе сплетена в сложен сплитък, стегната с гребенчета от малахит. Дали заради чернилката за вежди, но очите й изглеждаха много тъмни, докато кожата на красивото лице искреше на лъчите на слънцето, промъкнали се през кепенците. Плътни златни пискюли висяха от прозирния шал, наметнат върху гърдите й, дългите й крака бяха скрити под шалвари от толкова фин сатенен муселин, че тя изглеждаше гола. Малка златна пантофка се бе закачила на големия пръст на левия й крак.

Езикът, който се подаваше между начервените устни, подсказваше, че ще й е необходимо нещо повече от вълшебна целувка, за да се събуди.

Яшим се наведе и огледа шията на момичето. И от двете страни се виждаха по две тъмни синини. Личеше, че натискът е бил жесток, а убиецът й е бил пред нея, следователно бе видяла лицето му, преди да умре.

Той погледна тялото на девойката и го бодна жал. Бе безупречна, съвършена: смъртта я бе превърнала в скъпоценен камък, блестящ и леденостуден, а красотата й оставаше недокосната от човешки ръце. Колко тъжно, мислеше си той, и аз ще умра като нея, недокоснат и девствен. С тази разлика, че съм осакатен. Той пропъди бързо мислите: преди години те го подлудяваха и измъчваха, ала по-късно се научи да ги овладява. Това бяха неговите мисли, неговите желания, следователно можеше да ги направлява, както се направлява меч. Беше жив. А това бе добре.

Погледът му пробяга по кожата й. Смъртта я бе оставила пребледняла като замръзнало масло. За малко да пропусне, че въпреки всичко тя имаше малък недостатък. На средния пръст на дясната ръка забеляза едва доловима следа от тясна халка, където металът се бе притискал до кожата. Бе носила пръстен, а сега го нямаше.

Яшим вдигна глава. Усети инстинктивно, че атмосферата в стаята се е променила — бе станала по-напрегната, балансът между живите и мъртвите се бе нарушил. Извърна се рязко и огледа помещението: гоблените, колоните — все места, където някой можеше да се скрие. Нима наблизо се бе притаил човек, свързан със смъртта?

От сенките безшумно се плъзна жена, леко наклонила глава на една страна, протегнала ръце.

— Yashim, cheri! Tu te souviens de ta vieille amie?^[1]

Пред него бе валиде султан, самата кралица майка. Не се изненада, когато забеляза, че тя говори с гласа на маркиза Дьо Мертьой. Самата тя му бе дала книгата. В този момент Яшим осъзна, че в сънищата му маркизата говореше френски с креолски акцент.

Тя стисна ръцете му и го целуна леко по бузите, три пъти. След това сведе поглед към прелестната девойка, положена, за да може той да огледа тялото.

— C’est triste^[2] — призна простичко тя. Вдигна очи към неговите. — Горкичката.

Яшим отлично знаеше какво се опитва да му каже.

— Alors^[3], знаеш ли кой го е извършил?

— Разбира се. Български рибар.

Валиде султан вдигна изящната си ръка към устата.

— Около петнайсетгодишен.

Тя махна с ръка и се усмихна.

— Яшим, sois serieux^[4]. Момиченцето е мъртво и… недей да викаш… сега и бижутата ми изчезнаха. Наполеоновите бижута. Всички си имаме проблеми из appartements^[5].

Яшим я погледна. В сумрака изглеждаше почти млада; всъщност бе красива жена. Запита се дали мъртвото момиче щеше да изглежда така добре на нейните години — но явно то нямаше късмета да доживее до тази възраст. Еме бе майка на султана. Това бе роля, за която всяка жена в харема се бореше: да спи със султана, да му роди син и след време да нареди нещата така, че тъкмо нейното чедо да се качи на трона на Османската империя. Всяка стъпка изискваше намесата на какви ли не чудеса. Жената пред него притежавала едно-единствено предимство: бе французойка. Бе разполагала с чудо още от самото начало.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че никога не съм ти показвала Наполеоновите бижута? — попита тя. — Господи, в такъв случай си голям късметлия. Отегчавам абсолютно всички с тях. Възхищавам им се, гостите ми се чувстват длъжни да ахкат и охкат, макар да съм сигурна, че всички до един са убедени също като мен, че са грозни. Само че те са ми подарък от император Наполеон. Personellement^[6]!

Тя го стрелна с хитър поглед.

— Да не си помислиш, че става въпрос за някаква сантиментална стойност? Глупости. Те просто си остават част от моята batterie de guerre^[7]. Красотата не струва много между тези стени. Затова пък изискаността си има цена. Погледни това момиче. Едва ли в планините на черкезите скоро ще се роди толкова прелестно създание, ала синът ми ще забрави името й за една седмица. Таня? Альона? Няма значение!

— Все за някого има — напомни й Яшим. — Някой я е убил.

— Защото е била красива ли? Ха, че тук всички са красиви.

— Не, може би, защото е щяла да легне със султана.

Тя го стрелна с поглед. В моменти като този Яшим си даваше сметка защо тъкмо тя, а не друга е станала валиде. Задържа погледа й.

— Наистина. Може би — сви изящно рамене тя. — Искам да ти разкажа за накитите си. Грозни, но много полезни, при това струват цяло състояние.

Яшим неволно се запита дали не се е нуждаела от пари, и майката на султана сякаш бързо разгада мислите му.

— Никога не се знае — подхвърли тя и го погали по ръката. — Нещата не се подреждат така, както човек очаква.

Той се поклони леко, за да потвърди правотата на забележката й. Поне в неговия живот бе точно така. Ами в нейния? Нямаше съмнение, че тази тръпка на нещо неочаквано бе наистина фантастична.

Преди петдесет години млада жена се бе качила на френски пощенски кораб на път от Антилските острови към Марсилия. Израснала на карибския остров Мартиника, тя била изпратена в Париж, за да довърши образованието си и да си намери подходящ съпруг.

Така и не пристигнала. В източната част на Атлантическия океан корабът й бил взет на абордаж от северноафрикански тримачтов кораб и красивата млада жена станала пленница на алжирски корсари. Корсарите я представили на пашата на Алжир, който не можел да се нагледа на екзотичната й красота и на млечнобялата кожа. Пашата си дал сметка, че е прекалено ценна, за да я задържи за себе си. Затова я изпратил в Истанбул.

Това обаче била само половината от цялата история, при това половината, която не можела да се нарече необичайна. През вековете и други християнски пленнички се озовавали в леглото на султана. Не били много, но имало и такива. Само че прищевките на съдбата са невероятни и непредсказуеми. На Мартиника младата Еме била почти неразделна с друго френско момиче, също креолка, наречена Роз Ташер дьо ла Пажри. Година след като Еме отпътувала за Франция, младата Роз я последвала. Тръгнала по същия маршрут, ала нейният кораб имал по-голям късмет. Тя пристигнала в Париж, преживяла революцията, попаднала в затвора, гладувала, запалила искрата на желанието у властолюбиви мъже, докато накрая станала любовница, по-късно и съпруга, а най-сетне императрица на Наполеон Бонапарт, император на Франция. Еме, приятелка от младежките години на Роз, била скрита от света като валиде султан. Роз се превърнала в императрица Жозефина.

Никога не се знае.

Тя се надигна на пръсти и го целуна по бузата. На вратата се обърна.

— Открий накитите ми, Яшим. Открий ги скоро — иначе кълна се, докато съм жива, няма да ти дам друг роман!