Адам Холанек
В клопката (6)

6

Убеден съм, тя не знае за моето присъствие, не знае, че недостойно следя всяка нейна крачка. Разделихме се в два часа през нощта. Казвам „през нощта“, въпреки че разбирам колко неадекватно е това определение спрямо действителността — вечно светла и знойна, макар през нощните часове естественото старо светило да залязва и да става мъничко по-хладно, отколкото е през деня.

Животните различават фиктивното разделение на денонощието по-добре от нас, хората. Около два часа, два часа след часовниковата полунощ, вече се разнасят страховитите ревове на убиващите и убиваните, отгласи от естествената игра на живота, на борбата за съществуване, изкуствено предизвикано на територията, която не така отдавна видях при огледа в присъствието на Кардера като суха, червена или бяла равнина. Лишена от най-малки белези на вегетация.

Праджунглата кънти, бучи, вие. През тези „нощни“ часове мъглата е най-гъста. Животните ловуват слепешком, пипнешком, по мирис, по усет. Но не след дълго настъпва тишината преди зазоряване. Също както там, в далечния свят, където все още са оцелели остатъци от земната природа. Този факт приканва към изследвания, към предположения, каквито обаче никой от нас в нашето положение не прави. От сплотена група хора, овладени от жаждата за познание, експедицията се превърна в сбирщина от човечета, пришпорвани в своето бягство по-скоро от животински, отколкото от човешки страх.

След срещата с Ейсие и нейните ласки заспах, признавам, мъртвешки сън. Не мога да си го простя, защото, когато се събудих, нея я нямаше до мен и едва като се разсъних, като се съвзех напълно, започнах да я търся.

Не идеализирам постъпките на Ейсие. Въпреки все по-силната ми любов, а може би именно поради това чувство ставам подозрителен, преставам да й вярвам, без да се издавам пред нея. Опасявам се, че под нейната сладост внезапно мога да открия ненавист, под маската на любовта нерешителност и съмнения, под верността — непрестанни изневери. Доколко копнежът на Ейсие да изчезне и зловещата й постъпка — разреждането на енергетичните генератори, влияят върху противоречивото ми мнение за нея? А също и това, че уж искала да бъде само с мен, като се отърве от останалите. Само тези факти и предположения ли разклатиха доверието ми? Дори тя да извърши престъпление, дори да поиска да унищожи всичко и всички, включително и мен, пак не бих излязъл от състоянието на блажено наслаждение, в което изпадам винаги в нейно присъствие.

Ала когато изчезва от обсега на моите ръце, на моя поглед и глас, тя се превръща в друга Ейсие. Когато не е до мен, Ейсие е чужда, опасна, враждебна. Способна на всичко. Трябва непрекъснато да държа юздите й или сам да бъда непрестанно привързан към нея.

За щастие, когато я забелязвам да се измъква от централната зона на лагера, се прокрадвам подир нея незабелязано, изпълнен с обожание и най-мрачни предчувствия. Промушвам се през гъсталаците, обкръжен от вряскания, рев, вой, пронизван от песните на човекомаймуните.

С мъка си проправям пътечка в храстите, вървя напред сред мъглата, като се опасявам да не изгубя изображението на Ейсие върху екрана.

Все още съм изненадан от лекотата на стъпките й и от липсата на защитни средства. Дотолкова, та чак умът ми е замаян. Чувствувам присъствието и същевременно чуждия характер на скверния свят, сред който се движа с усилие. А джунглата ври със своя живот, възкресен от свинщини и боклуци, от енергия и лава. Имам чувството, че тя постоянно се опитва да ликвидира, да премахне, да унищожи язвата, каквато са за нея остатъците от нашата експедиция.

Жаждата за борба и унищожение, за да оцелееш ти самият — това е една от основните черти на първичната и изкуствената природа. В това отношение ние, хората, не се различаваме от възникналото тук преди нас, и от онова, което вероятно продължава да възниква. Непрекъснато възниква. Тук е поместена същата стихия на неотносителността, която ние носим в кръвта си, в кода, планиращ нашето съществуване. Кръжи в кръвта ни от деца до късна старост. И това е същото нещо, което мразим у себе си, но от което не можем да се отървем. Алтернатива на стихията би трябвало да бъде пълната технологичност, светът на роботите, хомункулусите, машините. Не умеем да творим иначе, да създаваме на други принципи — без изключителност, без разлика на всяка клетка и отделните организми Изключителността, която толкова пречи на контакта с другите. Привлича те към тях и същевременно те отблъсква.

Говори се, че сме обществени същества. Но ние на всяка крачка се бунтуваме срещу общественото равенство. Отделната личност не иска да се подчинява на много отделни личности, много личности за нищо на света не искат да признаят доминирането на един-единствен човек. Стопроцентовата победа на технологичността, на изкуственото би била вероятно краят на човечеството. Ние сме осъдени да се мятаме между две крайности. Оттук идват нашите най-големи колебания.

Загубвам Ейсие от погледа си. Огромната паст на фуниеобразния кратер дими. Досега сме се придвижвали успоредно на ръба му, достатъчно наблизо, за да ни разделят от него утринните валма мъгла и дим. До някое време стремително носещата се фигура на Ейсие ту се показва през мъглата, ту веднага пак изчезва. И пак се очертава сред белотата и сивотата на фона, ала тутакси се губи, все по-продължително. Вече я няма. Никога ли не я е имало?

След миг мъглата се разрежда, но за съжаление аз не се ориентирам в каква посока е скочила Ейсие. С треперещо сърце си мисля, че може да я е погълнала димящата паст. Сменям посоката. Вместо към ръба, промушвам се направо към бълващата дим и смрад фуния. Глаголът „промушвам се“ не предава същността на нещата, не илюстрира моето нечовешко усилие. С врат, лице и очи, облепени с кълбообразната гмеж от насекоми, удрям все по-рядко с мачетето в храстите, пропадам в мочурището, препъвам се в корените. Крачка след крачка, а по-скоро сантиметър след сантиметър аз се забивам, дишайки тежко и обливайки се в пот, в тази джунгла. А в нея пеят човекомаймуни, врещят маймуни, черните крила на летящите гущери разсичат парещия въздух.

Едва се влача, но все още виждам, забелязвам, отбелязвам всичко наоколо. И това е стимулът на моя живот, на моята борба.

Значително по-зле се чувствувам по време на зачестяващите пристъпи на болестта ми. Тогава целият свят бавно изчезва, просто бяга от погледа ми, а и аз също изчезвам за своето зрение и осезание. И макар неведнъж, в ужасяваща паника, да се опитвам да усетя с пръсти своята телесна същност, своята кожа, не усещам нито с поглед, нито с докосване, че съществувам.

Няма пръсти, които докосват кожата, нито кожа, която те да докоснат. Не съществуват очи, които да виждат. Няма нищо за виждане. Вече нямам и тяло. От тази граница започва лудостта. Може би през няколкото (не зная точно колко са били) пристъпа на болестта действително бих полудял, ако не беше гласът на Ейсие. Мек, далечен, но ясен.

И нея не виждам, когато имам пристъп, както не виждам нито себе си, нито нещо друго. Обаче я чувам. Говори ми с характерната за нея, единствена по рода си сладост, която не само на мен, но и на всеки, който я слуша, инжектира надежда в кръвта. Поражда неотразимо, много силно сексуално привличане. Нима любовта не се състои именно в това? Нали точно тя е онази сила, от която някога създателят на психоанализа Фройд така се уплашил, та чак забранил хипнотичните контакти между лекаря и пациентките. Между двама души с различен пол. Страхувал се да не би породилата се интимност да премахне разликата, благодарение на която ние сме човешки личности, а не множество от оси или мравки.

По време на моите пристъпи на безтелесност тя ми казва:

— Не се бой, не се бой от нищо. Мислиш, следователно съществуваш — най-нормалният човек на света.

— Не мога да те видя, да те докосна, каква ти нормалност?

— Но ме чуваш?

— Чувам те.

— Значи и двамата съществуваме.

— Позволи ми да те докосна, позволи ми — умолявам я.

— Не се бой. Дори ако не успееш да ме почувствуваш, знаеш, че ме има, че говоря с теб.

— Но теб те няма. Как да бъда сигурен, че не си само плод на фантазията ми, че не си родена от унеса, от болното ми въображение?

И тогава осъзнавам, че моето въображение също не е в ред по време на пристъпите. Говорейки с Ейсие, аз не мога да си я представя. Напразно напрягам мозъка си. Безкрайно се дразня, че не успявам, макар и да знам как изглежда. Съществува само гласът й.

— Чуваш ли ме, любими?

— Чувам, чувам, чувам.

— Значи съществуваме и двамата. Мислиш за мен, нали?

Стоя сред парцали мъгла. Проследяването на Ейсие завърши. Тя изчезна, но този свят, този чужд, враждебен свят остана. Изпълват ме самота и копнеж, трудни за понасяне. Бъхтя с мачетето в храстите, промъквам се през гъсталака с неподозирана енергия. Вървя напред със съдбоносното предчувствие, че повече няма да видя Ейсие. Това е по-лошо от усещането, че умираш. От страха пред смъртта.

Неочаквано джунглата и мъглата, се разкъсват. Както се оказва, пукнатината дими, все още далечна, обрамчена от дебелия венец на заострените като саби храсти. Събрахме образци от тях в началото на експедицията, още преди смъртоносната ерупция на вулканите. Преди изригването на земята. Отдалече тези саби напомнят малко агави. Отблизо са кървави, със стоманено проблясващи ръбове и имат твърдостта и остротата на триони. Учудващи са гъвкавостта и бързината, с която се навеждат над жертвата и я разсичат, а после я стъпкват и закопават с корените. По този начин ловят дори едри животни. Насреща стърчи цяла гора от тези храсти, застанали сякаш на стража пред фунията.

Обаче пред тази гора съзирам нещо, което ми се струва халюцинация, фата моргана. Сподавям вика си.

На зелената, сякаш окосена морава, незасенчвана сега и от парцалче мъгла, в бялата жега на естественото и изкуственото слънце танцуват човешки фигури. Почти човешки. С гол торс, окосмени от бедрата надолу За първи път виждам по тези места същества, представляващи като че ли кръстоска между хора и коне. Митологията, изучавана насила, с такава мъка, всичко, което за моето поколение, наближаващо трийсетте в края на XXI век. изглеждаше никому и за нищо ненужни врели-некипели, внезапно оживя. Съществува.

Стискам клепки и ги отварям.

Стискам и отварям. Щипя се по бузата Не, нямам пристъп, добре съм. А картината не изчезва. Обръщам се, обхващам с поглед фрагмент от безмерната фасада на джунглата. Наблизо като неголяма черна рана зее изсечената пътека, по която се изтърколих на поляната.

А на нея — гледам с нарастващо възхищение — стадо от едри кентаври гони безгрижно самките нимфи. Протегнатите към самките ръце са изненадващо човешки. Деликатни, с ниско изрязани нокти.

Кентаврите скачат на конските крайници, завършващи с копита, с дълги, пъргави скокове Тропот и крясъци. Тропот и зной от слънцата. Самките избягват прегръдките, измъкват се, освобождават се от обятията. Палаво се смеят. С червени петна по лицата, кентаврите издават остри, неартикулирани звуци. Те приличат на песента на човекомаймуните. Първо възприемам видяното като хаос, но после разбирам, че цялото преследване, цялото бягство, цялото това танцуващо шествие се върти в еднакъв, бърз ритъм, ритъм без мелодия. Земята трепери от тропот на копита.

Гледам запленен, обаче постепенно отрезвявам. Във връщащото се към действителността съзнание веднага проблясва мисълта: „Къде е моята Ейсие, къде се е дянала?“ В своя бяг на сърна не би могла да отмине тази просторна поляна, значи е някъде наблизо. Дали ме е забелязала и сега се спотайва от очите ми, които я търсят? Тая мисъл ми причинява болка.

Сигурно е тук, крие се зад някой великан от джунглата. Гледа ме иззад плетеницата на лианите.

Разменихме си ролите. Може би сега тя ме следи или откъснала се от моя поглед, съзерцава със същото удивление танцуващите кентаври.

— Ейсие! — зова я. — Ейсие! — крещя колкото мога по-силно.

Отговор няма. Тропотът на копита продължава. За миг заглушава изцяло другите звуци на джунглата — дори пронизителното припяване на човекомаймуните. А и закачките на кентаврите със самките продължават — сякаш времето изведнъж е спряло само на това място и историята на света започва отначало с тази единствена и най-важна сцена. Джунглата обгражда поляната като подковообразна стена, отсреща проблясват в кръв и стомана растителните саби, а в средата се разиграва буколическа оргия отпреди хиляди години или по-точно — плод на човешката фантазия.

— Еееейсие — зова я пак, ала кой би дочул моя зов, колкото и да се напрягам, сред тропота на ливадата.

— Внимавай! — чувам глухия, но много близък вик на Ейсие, като че ли стои непосредствено зад мен, до мен, край мен, в мен. Оглеждам се, зарадван от откритието си и ужасен от нейния вик. Едновременно две противоположни чувства. Озъртам се, никого не виждам.

— Внимавай — повтаря тя, сякаш иска да ме грабне за ръката и да ми попречи да направя желаната крачка напред — така както само тя умее да говори. — Внимавай, това е той, един от тях, недей пред него, не, не, не сега. Не искам, не искам.

— Ейсие — викам.

Чувам чудесно всеки шепот, всяко прошумоляване. Все едно че ушите ми са се изключили от звуците на поляната и джунглата. Превключили са на гласа на Ейсие. Но ето друг глас.

— Налага се — казва спокойно този мъжки глас, не съвсем непознат за мен. — Не можем да отлагаме, такъв удобен случай може да не се повтори.

— Не искам, не мога — накъсаният, отчаян шепот на Ейсие.

— По-бързо, хайде — пак друг, много нисък мъжки глас.

— Ейсие, обади ми се, Ейсие, аз съм тук, срещу растенията саби, до черната просека! — крещя. Да, крещя, обръщайки се към нейния глас.

Виждам я. Най-сетне.

Всичко става по неразбираем за мен начин. Ейсие е сама на моравата, на някакви си двайсетина метра от мен и май изобщо не ме вижда, въпреки че аз неспирно я зова. Стои на поляната, обаче не улових момента, когато е излязла, когато се е появила там.

Лазерният лъчемет в ръцете й блясва. Остра червена светлина — всичко почервенява — и кентаврите, цвилейки като животни, мигновено се разпръсват, изчезват в гъсталака на джунглата. Мога да се закълна, че никога не ги е имало. Не ги е имало ли? Насред равната, сякаш окосена зеленина на моравата лежи една от самките. Изпод пълната женска гръд бликва фонтан кръв.

Стоя и викам Ейсие. Не мога да помръдна.

Ейсие вече я няма. Това ми действува като удар с бич. Вместо да изтичам към падналата кървяща самка, аз побягвам към храстите, до които, кълна се, само преди част от секундата стоеше моята Ейсие. Още виждам фигурата й. Бягам край шпалира на огромните дървета, напразно. Как успя така бързо да се скрие от мен? Защо го стори? И защо избяга? Халюцинации?

Зова, крещя. И пак ми се струва, че наблизо, зад мен, със сигурност зад мен, а може би и в мен пак чувам гласа й. Да, чувам гласа й, макар да не я виждам. Като че ли вече потъвам в своята болест, в това свое непоносимо отрицание на тялото, в тази безнадеждна загуба на действителността.

— Разбирате ли вече? — пита Ейсие. Не говори на мен.

— Не, не съвсем — отговаря мъжът с ниския глас. — Как така още не?

— Ще ти обясня, но ти пак няма да разбереш Гледай и ще се убедиш Тя посинява, схваща се, след малко ще стане твърда като камък. А после ще се разпадне, ще се скапе под това слънце, ще се разложи от бактериите — чувам друтия.

— Ето, това е смъртта — казва Ейсие с треперещ глас. — Така става и с хората. Падат и никога повече не стават. Умират завинаги.

— Падат и не стават ли? Опитай с него, опитай де. Хайде!

Чувам вика й. Гласовете заглъхват. — Ейсие, какво правиш? Къде си? — крещя, тичам и губя сити в жегата. Крещя и я търся, крещя и я търся и не знам кога падам и кога пак чувам нейния глас. Без съмнение говори на мен.

— Идваш в съзнание. Нищо, нищо, малък припадък. Не знам дали очите ми са отворени или затворени, дали имам или нямам тяло, нищо не чувам, нищо не виждам. Чувам само нея. Не мога да си представя чертите й, не мога да си представя нито истинската Ейсие, нито каквото и да било. Загубил съм въображението си, разбирам, че имам пристъп и че ме спасява близкият глас на Ейсие. Нищо повече.