Румен Ченков
Бях на осем години…

Бях на осем години, когато

отделих се от родния дом.

Беше пролет и идваше лято…

Аз потеглях на път мълчешком.

 

Не заплаках, прекрачвайки прага,

не помахах за „Сбогом!“ с ръка,

ала тайно сърцето ми плака —

бях отхвърлен и с болни крака.

 

И заблъска ме грубо живота

в град, безкрайно далечен и чужд.

Аз — объркан, уплашен, самотен —

исках всичко да бъде „на уж“.

 

Но не беше. Далече остана

онзи беден, но скъп бащин дом.

Малък бях за такава промяна,

но и бреме, защото бях хром.

 

За година пораснах със десет

в свят, приличащ на джунгла почти.

Влязох в него и вече бе лесно

да преминем интимно на „Ти“.

 

Хапеш, щом те ухапят жестоко,

удряш с лапа — ударят ли зле.

Разболяваш — усетиш ли болка.

Оцеляваш — това е добре!

 

Но отрова в душата не трупах,

па макар доста чаши изпил.

Много често се гледам под лупа —

зъл ли, лош ли тогава съм бил.

 

Е, това е зад мене, далеко.

Знам, че днес се опитвам поне

да откривам доброто в човека

и добро да раздавам навред.

1997 г.

Добрич