Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Човекът от преизподнята (4)

Глава четвърта

Когато излязоха на запуснатия път, слънцето вече се бе издигнало високо над степта. Росата бе изсъхнала, жилавата ниска трева шумолеше и хрущеше под краката им. Безброй скакалци цвъртяха наоколо, остър горчив мирис се носеше над нагрятата земя.

Пътят беше странен. Идеално прав, той започваше от мътносиния хоризонт, разсичаше наполовина земния кръг и свършваше отново до мътносиния хоризонт, там, където непрекъснато, и денем, и нощем, нещо много далечно и неясно лумваше, святкаше, движеше се, издуваше се и отново се свиваше. Пътят бе широк, матово проблясваше на слънцето, а платното му сякаш бе разстлано върху степта, масивно, с дебелина няколко сантиметра, заоблено по краищата с ивица от някаква плътна, но не твърда материя. Гаг стъпи на платното и много учуден от неочакваната му еластичност, няколко пъти лекичко подскочи на място. Това, разбира се, не беше бетон, нито пък обикновен напечен от слънцето асфалт, а нещо като много плътен каучук. Този каучук излъчваше прохлада, а не задушния зной на нажежено покритие. И на повърхността на платното нямаше никакви следи, нямаше дори прах. Гаг се наведе и прокара ръка по гладката, почти хлъзгава повърхност. Погледна ръката си. Дланта му беше чиста.

— Много е изсъхнал през последните осемдесет години — избоботи Драмба. — Последния път, когато го видях, беше широк повече от двайсет метра. И тогава още се движеше.

Гаг скочи на земята.

— Движеше ли се? Как така се движеше?

— Това бе самодвижещ се път. Тогава имаше много такива пътища. Те опасваха цялото земно кълбо и течаха — по краищата бавно, в центъра много бързо.

— Нямахте ли автомобили? — попита Гаг.

— Имахме. Не мога да ви кажа защо хората се увлякоха да създават такива пътища. Имам само косвена информация. Беше свързано с пречистване на околната среда. Самодвижещите се пътища я пречистваха. Те поемаха и събираха от атмосферата, от водата, от земята всичко излишно и всичко вредно.

— А защо сега не се движи? — попита Гаг.

— Не знам. Всичко много се е променило. Преди в това небе в няколко хоризонта се движеха потоци от летящи машини. Сега небето е пусто. Преди от двете страни на пътя растеше пшеница, висока колкото мен. Сега е степ.

Гаг слушаше с отворена уста.

— Преди през рецепторите ми всяка секунда преминаваха стотици импулси — продължи Драмба с монотонен глас. — Сега нищо не усещам, освен атмосферни разряди. Отначало дори ми се струваше, че съм се разболял. Но сега знам: аз съм си предишният. Светът се е променил.

— Да не би светът да се е разболял? — попита живо Гаг.

— Не разбирам — каза Драмба.

Гаг се обърна и се загледа към хоризонта, който лумваше и се поклащаше. „По дяволите — мрачно си помисли той. — Та как няма да се разболеят!“

— А какво е това там? — попита той.

— Там е Антонов — отговори Драмба. — Това е град. Преди осемдесет години не се виждаше оттук. Беше селскостопански град.

— А сега?

— Не знам. През цялото време се опитвам да повикам информаториума, но никой не ми отговаря.

Гаг гледаше загадъчното блещукане и изведнъж зад хоризонта се появи нещо невероятно огромно, като полегато платно на кораб с неописуеми размери, също такова сивосинкаво като небето, или може би малко по-тъмно, което бавно и величествено описа дъга като часовникова стрелка по циферблат и отново се смеси с пелената от мъгла. Гаг си пое дъх.

— Видя ли? — попита той шепнешком.

— Видях — каза Драмба съкрушен. — Не знам какво е това. Преди го нямаше.

Гаг, потрепервайки, сви рамене.

— Каква полза от тебе… — измърмори той. — Добре, хайде да се връщаме у дома.

— Вие искахте да посетите ракетодрума — напомни му Драмба.

— Господин! — рязко каза Гаг.

— Не разбирам…

— Когато се обръщаш към мен, бъди така любезен да добавяш „господине“!

— Разбрах, господине.

Известно време вървяха мълчаливо. Скакалците като сухи пръски се разлетяваха под краката им. Гаг поглеждаше под око към безшумния колос, който плавно се полюляваше до него. Изведнъж той забеляза, че около Драмба, съвсем като одеве около пътя, витае собствена атмосфера на свежест и прохлада. Пък и самият Драмба бе направен от нещо подобно: беше плътно еластичен и също така матово прозираха китките на ръцете му, стърчащи от ръкавите на синия му комбинезон. И още: Гаг забеляза, че Драмба през цялото време застава така, че да бъде между него и слънцето.

— Е, хайде, разкажи ми още веднъж за себе си — нареди му Гаг.

Драмба повтори, че е робот андроид номер еди-кой си от експерименталната серия на експедиционни роботи, конструиран тогава и тогава (преди около сто години — ама че старче!), задействан еди-кога си. Работил в такива и такива експедиции, претърпял сериозна повреда на Яйла, бил частично разрушен; реконструиран и модернизиран еди-кога си, но повече не участвал в експедиции…

— Миналия път ми каза, че пет години си престоял в музея — прекъсна го Гаг.

— Шест години, господине. В Музея по история на откритията в Любек.

— Добре — измърмори Гаг. — А после осемдесет години си стърчал в онази ниша при Корней.

— Седемдесет и девет години, господине.

— Добре де, добре, няма защо да ме поправяш… — Гаг замълча. — Сигурно ти е било скучно да стоиш там, нали?

— Не разбирам въпроса, господине.

— Ама че дръвник… Впрочем това никого не интересува. Ти по-добре ми кажи друго нещо: по какво се отличаваш от хората?

— По всичко се отличавам от хората, господине. По химически състав, по принципите на системата за управление и контрол и по предназначение.

— И какво е твоето, на теб, дръвника, предназначение?

— Да изпълнявам всички заповеди, на които съм способен.

— Аха! А какво е предназначението на хората?

— Хората нямат предназначение.

— Тъпанар си ти, момко. Селяндур. Какво разбираш ти от истински хора?

— Не разбирам въпроса, господине.

— Аз пък сега нищо не те питам.

Драмба замълча.

Те вървяха през степта, отклонявайки се все повече от прекия път към дома, защото на Гаг изведнъж му стана интересно да погледне, що за съоръжение стърчи на малкия хълм вдясно. Слънцето вече беше високо, над степта нажеженият въздух потрепваше, задушният остър мирис на трева и земя все повече се засилваше.

— Значи си готов да изпълниш всяка моя заповед, така ли? — попита Гаг.

— Да, господине. Ако е по силите ми.

— Е добре… А ако ти наредя нещо, а… м-м-м… някой друг — нещо съвсем противоположно? Тогава какво?

— Не разбирам, кой ще даде второто нареждане?

— Ами… м-м-м… Все едно кой.

— Не, не е все едно, господине.

— Ами например Корней…

— Ще изпълня нареждането на Корней, господине.

Известно време Гаг мълчеше. „Ах ти, говедо — мислеше си той. — Боклук такъв.“

— А защо? — попита той накрая.

— Корней е по-старши, господине. Индексът на социалната му важност е доста по-висок.

— Какъв е пък този индекс?

— Той има по-голяма отговорност пред обществото.

— А ти откъде знаеш?

— Равнището му на информираност е значително по-високо.

— И какво от това?

— Колкото по-високо е равнището на информираност, толкова по-голяма е отговорността.

„Хитро — помисли си Гаг. — Няма как да се заядеш. Всичко е вярно. А аз тук съм като малко дете. Е, ще видим…“

— Да, Корней е велик човек — каза той. — Аз, разбира се, съм далеч от него. Той всичко вижда, всичко знае. Ето ние с тебе сега си бъбрим, а той сигур слуша всяка дума. Малко нещо да не е наред и той ще ни даде да се разберем…

Драмба мълчеше. Бог знае какво ставаше в ушатата му тиква. Муцуна може да се каже, че няма, очи — няма, можеш ли да разбереш! И гласът му е такъв еднакъв…

— Вярно ли е?

— Не, господине.

— Как така — не? Според теб, може ли Корней да не знае нещо?

— Да, господине. Той задава въпроси.

— Сега ли?

— Не, господине. Сега нямам връзка с него.

— Та според теб, той не чува това, което сега казваш? Или каквото аз ти казвам? Ами той, ако искаш да знаеш, дори мислите ни чува! Камо ли разговорите…

— Разбрах ви, господине.

Гаг погледна Драмба с омраза.

— Какво разбра, кълвач такъв?

— Разбрах, че Корней разполага с апаратура за възприемане на мисли.

— Кой ти го каза?

— Вие, господине.

Гаг се спря и ядно се изплю. Драмба също спря веднага. Ех, да можеше да го цапне между ушите, ама като не може да го стигне. Ама че дръвник. Или пък се преструва? По-спокойно, Котарако, по-спокойно. Хладнокръвие и самообладание.

— А преди това не го ли знаеше?

— Не, господине. Нищо не знаех за съществуването на такава апаратура.

— И какво искаш да кажеш с това, дивако, че такъв велик човек като Корней сега нито ни вижда, нито ни чува?

— Моля да уточните: съществува ли апаратура за възприемане на мисли?

— Откъде да знам? Пък и не е нужна апаратура! Ти нали умееш да предаваш изображение, звук…

— Да, господине.

— Ще му предадеш ли?

— Не, господине.

— Защо?

— Нямам заповед, господине.

— Хайде де… Нямаш заповед — измърмори Гаг. — Какво стоиш? Да вървим!

Известно време крачиха мълчешком. После Гаг каза:

— Ей ти, слушай! Кой е Корней?

— Не разбирам въпроса, господине.

— Ами… Каква длъжност заема? С какво се занимава?

— Не зная, господине.

Гаг отново се спря.

— Как така не знаеш?

— Нямам информация.

— Та той ти е собственик! Не знаеш ли кой е собственикът ти?

— Зная.

— Кой?

— Корней.

Гаг стисна зъби.

— Странно как стават тия неща, Драмба, приятелче — каза той мазно. — Корней ти е собственик, ти от осемдесет години си в къщата му и нищо не знаеш за него?

— Не е така, господине. Моят първи господар беше Ян, бащата на Корней. Той ме предаде на Корней. Това стана преди трийсет години, когато Ян се оттегли, а Корней построи къща на мястото на лагера на Ян. Оттогава Корней е мой притежател, но аз никога не съм работил с него и затова не знам с какво се занимава.

— Ъхъ… — рече Гаг и тръгна. — Значи ти изобщо не знаеш нищо за него?

— Не е така. Знам много неща за него.

— Разказвай! — заповяда му Гаг.

— Корней Янович. Ръст — сто деветдесет и два сантиметра, тегло по косвени данни — около деветдесет килограма, възраст по косвени данни — около шейсет години, индекс на социална важност по косвени данни — около нула девет…

— Почакай — каза слисан Гаг. — Млъкни за малко. Говори по същество, какво ми бърбориш.

— Не разбрах заповедта, господине — веднага отвърна Драмба.

— Ами… например женен ли е, какво му е образованието… деца… Разбра ли?

— Сведения за жената на Корней нямам. За образованието му — също. — Роботът направи пауза. — Имам информация за сина: Андрей, около двайсет и пет годишен.

— За жена му нищо не знаеш, но за сина му знаеш, така ли?

— Да. Преди единайсет години получих заповед да мина на разположение на юноша, по косвени данни около четиринайсет годишен, който Корней наричаше „син“ и „Андрей“. Намирах се на негово разположение четири часа.

— А после?

— Не разбрах въпроса, господине.

— После виждал ли си го?

— Не, господине.

— Разбра-ах — рече замислено Гаг. — Е, и с какво се занимавахте с него през тези четири часа?

— Разговаряхме. Андрей ме разпитваше за Корней.

Гаг се препъна.

— Всичко, което знаех бе ръст и тегло. После той ме прекъсна. Пожела да му разкажа за работата на Ян на другите планети.

Да-а-а. Значи такива ми ти работи. Е, това не ни засяга. Ама че дръвник! Няма защо да го питам и за къщата, ясно е — нищо не знае. Всичките ми планове провали, безделника му с безделник. Защо все пак Корней ми го пробута? А пък аз няма да го оставя, докато не го проверя!

— Напомням ви — сигнализира Драмба, — че вие имахте намерение да вървите към къщи.

— Ами да, имах намерение. Защо?

— Ние все повече се отдалечаваме от посоката на движение, господине.

— Теб никой не те пита — каза Гаг. — Искам да видя какво е това нещо на хълма.

— Това е обелиск, господине. Паметник над братска могила.

— На кого? — живо попита Гаг.

— На героите от последната война. Преди сто години археолозите открили на този хълм братска могила.

Ще видим, помисли си Гаг и ускори крачка. Дръзка и дори страшна мисъл му мина през главата. Рисковано е, помисли си той. Ох, ще ми откъснат главата! А защо? Аз откъде да знам кое как е? Тук съм нов човек, нищо не разбирам, нищо не знам… Пък и навярно нищо няма да излезе от това… Ами ако излезе… Ако стане, значи всичко е точно. Добре, нека опитаме.

Хълмът беше нисък, около двайсет — двайсет и пет метра височина, а над него се издигаше гранитна плоча, още толкова висока. Беше гладко полирана от едната страна и грубо одялана от всички останали страни. На полираната повърхност беше издълбан надпис — със старинни букви, които Гаг не познаваше. Той обиколи обелиска и се върна на сянка. Седна.

— Редник Драмба! — каза той тихо.

Роботът обърна към него ушатата си глава.

— Когато казвам „редник Драмба“ — отново тихо рече Гаг, — трябва да отговаряш: „Слушам, господин ефрейтор“.

— Разбрах, господине.

— Не господине, а господин ефрейтор! — развика се Гаг и скочи на крака. — Господин ефрейтор, разбра ли? Селско корито!

— Разбрах, господин ефрейтор.

— Не „разбрах“, а „тъй вярно“!

— Тъй вярно, господин ефрейтор.

Гаг се приближи плътно до него, сложи ръце на кръста си и се вторачи отдолу нагоре към непроницаемата матова решетка.

— Ще направя от тебе войник, приятелче — рече той с ласкаво-зловещ глас. — Как стоиш, хаймана с хаймана? Мирно!

— Не разбрах, господин ефрейтор — монотонно избоботи Драмба.

— По команда „мирно“ трябва да събереш пети и да раздалечиш пръсти, да изпъчиш гърдите си, колкото се може по-напред, да долепиш длани към бедрата и да разпериш лакти… Ето така. Не е зле. Редник Драмба, свободно! По команда „свободно“ следва да отпуснеш крак и да сложиш ръце зад гърба си. Така. Ушите ти не ми харесват. Можеш ли да си наведеш ушите?

— Не разбрах, господин ефрейтор.

— Ето тези неща, които стърчат, можеш ли да ги спуснеш при команда „свободно“?

— Тъй вярно, господин ефрейтор. Мога. Но няма да виждам добре.

— Нищо, ще потърпиш… Хайде да опитаме… Редник Драмба, мирно! Свободно! Мирно! Свободно!

Гаг се върна в сянката на обелиска и седна. Да, де да имаше взвод само от такива войници. Схваща от воле. Той си представи цял взвод от такива драмбовци на позиция в онова селце. Облиза сухите си устни. Такъв дявол и с ракета не можеш да го пробиеш. Само дето едно нещо не мога да разбера: мисли ли този дангалак или не?

— Редник Драмба! — кресна той.

— Слушам, господин ефрейтор.

— За какво мислиш, редник Драмба?

— Чакам заповеди, господин ефрейтор.

— Юнак! Свободно!

Гаг избърса с пръсти капчиците пот, избили на горната му устна, и каза:

— Отсега нататък ти си войник на негово височество Алайския херцог. Аз съм твой командир. Всичките ми заповеди за теб са закон. Никакви разсъждения, никакви въпроси, никакви дрънканици! Ти си длъжен да мислиш с възторг за онази минута, когато настъпи щастливият миг да паднеш в бой за славата на Негово височество…

Този глупак навярно и половината от това не е разбрал, но както и да е. Важно е да му се набие в тиквата поне основата. Да избиеш щуротиите му. А дали разбира, или не — не е много важно.

— Забрави всичко, което са те учили по-рано. Аз съм твоят учител! Аз съм ти баща, аз съм ти майка. Само моите заповеди трябва да се изпълняват, само моите думи могат да бъдат за тебе заповед. Всичко, за което говоря с теб, всичко, което ти заповядвам, е военна тайна. Знаеш ли какво е това тайна?

— Не, господин ефрейтор.

— Хм… Тайната е нещо, за което трябва да знаем само аз и ти. И Негово височество, разбира се.

Строгичко го подхванах. Рано е. Нали е селяк. Добре, ще видим. Сега трябва да го накарам да потича. Нека сто пъти се изпоти този хаймана.

— Мир-рно! — изкомандва той. — Редник Драмба, трийсет кръга около хълма — бегом марш!

И редник Драмба се затича. Бягаше леко и някак странно, не по устав и изобщо не по човешки — той дори не тичаше, а летеше на огромни подскоци, увисвайки за дълго във въздуха и при това държеше дланите си долепени до бедрата. Гаг с отворена уста го наблюдаваше. Бре да му се не види! Това приличаше на сън. Напълно безшумно полубягане-полулетене, нито тропане, нито дрезгаво дишане, нито веднъж не стъпи накриво, а там имаше буци, камъни, дупки… и ако му сложиш на главата котле с вода, няма нито капка да разсипе. Какъв войник, момчета, а!

— По-живо! — кресна той. — Размърдай се, умряла хлебарко!

Драмба смени хода. Гаг замига: на Драмба му изчезнаха краката. Вместо крака под съвършено вертикалното туловище сега се виждаше само замъглено проблясване като от перка на високи обороти. Земята не издържа, зад гиганта се проточи тъмна изрита бразда, която се вдълбаваше пред очите и се появи звук — шумолящо свистене на разцепващ се въздух и ситно шумолене на улягаща пръст. Гаг едва успяваше да обърне глава. И изведнъж всичко се свърши. Драмба отново стоеше пред него в стоеж „мирно“ — неподвижен, огромен, дишащ прохлада. Сякаш изобщо не беше тичал.

Да, помисли си Гаг, Такъв да го накараш да се изпоти… Но вразумих ли го, или не? Добре, ще рискувам. Той погледна обелиска. Гадно ще бъде, та нали тук лежат войници… Герои. Защо са се били, с кого са се били — това само не разбрах, но как са се били — току-що видях. Дай Боже и ние така да се бием в последния си час. Ох, ненапразно Корней ми показа тези филми. Ох, ненапразно… В душата на Гаг се пробуди суеверен ужас. Нима този лукав Корней е предвидил още тогава тази минута! Не, не, глупости, нищо не е могъл да предвиди, не е Господ Бог все пак… Просто е искал тъничко да ми намекне, с чии потомци си имам работа… А те лежат тук. Колко векове лежат вече тук и никой не ги е безпокоил. Ако бяха живи, нямаше да ме допуснат, щяха да ме прогонят оттук… Добре, ами ако са плъхояди? Да, но все пак е гадно… И после, що за глупост, плъхоядите са страхливци, смрадльовци. А тези са били войници, видях го с очите си. Тюх да се не види, дори ми се гади… Ами ако Гепарда беше тук? И ако му бях доложил решението си — какво щеше да ми каже? Не зная. Знам само, че и на него щеше да му се повдига. То всекиму ще се повдигне, стига да е човек, естествено.

Той погледна Драмба. Драмба стърчеше в стоеж „мирно“ мърдайки равнодушно очите си — уши. А какво ми остава? Мисълчицата ми е без грешка! Гадничка е — не споря. Подличка. Ако беше по друго време и на някой друг му бе дошла такава мисълчица, така щях да го цапна по мутрата… А аз няма къде да ходя. Може би такъв случай никога повече няма да ми се удаде. Наведнъж всичко ще проверя. И този глупак тук, и относно наблюденията ми… Цялата работа е в това, че е гадно. На това никой не би издържал и веднага би ме пипнал, ако можеше. Добре де, стига съм циврил. Да не съм го замислил за собствено удоволствие. Не съм някакъв паразит. Аз съм войник и върша войнишката си работа както умея. Простете ми, братя-храбреци. Ако можете.

— Редник Драмба! — рече той със звънък глас.

— Слушам, господин ефрейтор.

— Заповед! Събори този камък! Изпълнявай!

Той отскочи настрана, не усещайки краката под себе си. Ако имаше окоп, щеше да скочи в окопа.

— Живо! — изпищя той и гласът му секна.

Когато отвори очи, Драмба вече стоеше наведен пред обелиска. Огромните му ръце-лопати се плъзнаха по гранита и се заровиха в пресъхналата земя. Гигантските му рамене се размърдаха. Това трая секунда. Роботът замря и Гаг изведнъж с ужас видя, че мощните му крака сякаш се стопяват, скъсяват се пред очите, превръщайки се в къси, дебели, сплескани долу пънчета. А после хълмът потрепери. Чу се пронизително скърцане и обелискът едва забележимо се наклони. И тогава Гаг не издържа.

— Стой — закрещя той. — Остави!

Той крещеше още нещо, без сам да се слуша, ругаейки на руски и на алайски, нямаше нужда да крещи така и той го разбираше, но все пак крещеше, а Драмба стоеше пред него в стоеж „мирно“, повтаряйки монотонно: „Слушам, господин ефрейтор, слушам, господин ефрейтор…“ После се опомни. Гърлото го смъдеше, цялото тяло го болеше. Препъвайки се, той обиколи обелиска, като опипваше гранита с треперещи пръсти. Всичко си беше както преди, само в основата под неразбираемия надпис зееха две дълбоки дупки и той се зае трескаво да набива пръст в тях с токовете си.