Михаил Булгаков
Кучешко сърце (6)

VI

Беше зимен ден. Краят на януари. Предобедно, предприемно време. На вратата на приемната висеше бял лист хартия, на който беше написано с почерка на Филип Филипович:

„Забранявам да се ядат семки в апартамента.“

Ф. Преображенски

И със син молив с едри като понички букви, с почерка на Борментал:

„Свиренето на музикални инструменти от пет часа подир обед до седем часа заранта се забранява.“

След това с почерка на Зина:

„Когато се върнете, кажете на Филип Филипович, че не го знам къде е отишъл. Фьодор каза, че бил излязъл с Швондер.“

С почерка на Преображенски:

„Сто години ли ще чакам джамджия?“

С почерка на Дария Петровна (с печатни букви):

„Зина излезе да пазарува, каза, че щяла да го доведе.“

В трапезарията беше съвсем като по вечерно време благодарение на лампата с копринен абажур. Светлината от бюфета падаше пречупена на две — кристалните стъкла бяха залепени с полегат кръст от край до край. Филип Филипович, приведен над бюрото, беше се вглъбил в грамаден вестникарски лист. Мълнии разкривяваха лицето му и през зъбите му се сипеха недоизречени, подкъсени маргазливи думи. Той четеше дописката:

„Няма никакви съмнения, че това е негов незаконороден (както се изразяваха в гнилото буржоазно общество) син. Ето как се забавлява нашата псевдонаучна буржоазия. Всеки знае да се шири в седем стаи, докато святкащият меч на правосъдието не блесне над него като червен лъч.

Шв…р“

Много настойчиво, с нахална артистичност, някой свиреше през две стени на балалайка и звуците на изобретателната вариация на „Свети месечника“ се смесваха в главата на Филип Филипович с думите на дописката в омразна каша. След като я дочете, той плю сухо през рамо и машинално запя през зъби:

— „Свети месечника… свети месечника… свети месечника…“ Пу, наби ми се в главата проклетата мелодия!

Позвъни. Зининото лице се промуши между платнищата на завесите.

— Кажи му, че е пет часът, да престава. И го викни тук, моля ти се.

Филип Филипович седеше на креслото до бюрото си, между пръстите на лявата му ръка стърчеше кафява угарка от пура. До завесата, подпрян на касата на вратата, стоеше, кръстосал крака, дребен човек с несимпатична външност. Космите по главата му бяха редки като храсталак в закелявяла гора, а по лицето му се виждаше небръснат пух. Челото му смайваше с малките си размери. Почти непосредствено над четчиците на вирнатите му вежди започваше буен перчем.

По разпраното под лявата мишница сако бяха полепнали сламки, раираният му панталон беше протрит на дясното коляно, а на лявото — оплескан с лилава боя. На шията на човека беше вързана вратовръзка с отровно-небесносин цвят и с фалшива рубинена карфица. Цветът на тази вратовръзка беше толкова натрапчив, че от време на време, когато затвореше очи, Филип Филипович в пълния мрак виждаше ту на тавана, ту на стената пламтящ факел с небесносин ореол. Когато ги отвореше, пак ослепяваше, защото откъм пода, пръскайки ветрила от светлина, биеха на очи лачените половинки с бели гети.

„Все едно, че е с галоши“ — с неприятно чувство си помисли Филип Филипович. Човекът до вратата поглеждаше с мътни очи и пушеше цигара, ръсейки нагръдника си с пепел.

Часовникът на стената до дървения пъдпъдък би пет пъти. Вътре в него нещо още стенеше, когато Филип Филипович поведе разговора:

— Аз, струва ми се, вече на два пъти ви молих да не спите на миндера в кухнята, особено денем.

Човекът се окашля дрезгаво, сякаш беше се задавил с костилка, и отговори:

— В кухнята въздухът е по-приятен.

Гласът му беше необикновен, възглух и в същото време кънтящ като в малка бъчвичка.

Филип Филипович поклати глава и попита:

— Откъде се взе тая гадост? Става дума за вратовръзката.

Следвайки посоката на пръста му, човекът сведе очи над провисналата си устна и погледна вратовръзката си с любов.

— Що да е „гадост“? — заговори той. — Екстра вратовръзка си е, Дария Петровна ми я подари.

— Дария Петровна ви е подарила нещо не по-малко отвратително от тия обувки. Каква е тази сияеща глупост? Откъде? Аз какво бях помолил? Да ви се купят нормални обувки! А това на какво прилича? Нима доктор Борментал ви ги е избрал?

— Аз поисках да са лачени. Не съм ли и аз човек? Идете на Кузнецка — всички ходят с лачени.

Филип Филипович повъртя глава и заговори с тежест:

— Спането на миндера се прекратява, ясно ли ви е? Какво е това нахалство? Не разбирате ли, че пречите?! Там има жени.

Лицето на човека стана мрачно, устните му се издадоха напред.

— То пък едни жени! Да не би да са хайлайфни дами? Обикновена слугиня, а се перчи като комисарка. Знам, че Зинка ме е наклепала.

Филип Филипович го погледна строго.

— Да не сте посмели да наричате Зина Зинка, ясно ли ви е?

Мълчание.

— Ясно ли ви е, питам?

— Ясно ми е.

— Махнете тази страхотия от врата си. Вие… Погледнете се в огледалото на какво приличате. Същински цирк. Не хвърляйте угарки по пода — за стотен път ви моля. Повече да не съм чул псувня в апартамента! Не плюйте! Ей го плювалника. В тоалетната вършете всичко както трябва. Със Зина оттук нататък няма да разговаряте. Тя се оплаква, че сте я причаквали в тъмното. Внимавайте! Кой е отговорил на един пациент „кучета го яли“? Да не мислите, че се намирате в кръчма?

— А бе, татенце, защо толкоз ми свивате сармите? — изведнъж заговори плачливо човекът.

Филип Филипович се изчерви, очилата му блеснаха.

— Не съм ви никакво татенце. Ама че фамилиарности! Втори път да не съм чул тази дума! Ще ме наричате на малко и бащино име!

В очите на човека пламна дръзко изражение.

— А бе какво ви става?… Ту не плюй, ту не пуши, ту не ходи еди-къде си. Туй работа ли е? Все едно, че съм в трамвай. Защо не ме оставите да си живея живота? И за „татенцето“ не сте прав. Аз молил ли съм ви да ми правите операция? — възмутено лаеше човекът. — И таз добра! Хванали една животинка, разцепили й с ножче главата, а сега се гнусят. Аз може и да не съм ви давал разрешение да ме оперирате. Нито пък (човекът извъртя очи към тавана, сякаш искаше да си спомни някаква формулировка), нито пък роднините ми. Знам ли, може би и иск имам право да ви предявя.

Очите на Филип Филипович станаха съвсем кръгли, пурата изпадна от ръката му. „Ама че тип!“ — му мина през ума.

— Благоволявате да изразите недоволство от това, че са ви превърнали в човек, така ли? — попита той, присвил очи. — Може би предпочитате пак да търчите около боклукчийските кофи? Да мръзнете в тунелите към вътрешните дворове? Е, ако знаех…

— Я стига сте ми натяквали за тия боклукчийски кофи! Изкарвах си прехраната. Ами ако бях умрял под ножа ви? По-полека, другарю!

— Филип Филипович! — яростно възкликна Филип Филипович. — Не съм ви никакъв другар! Това е чудовищно! „Кошмар, кошмар“ — помисли си той.

— Е па, има си хас… — иронично заговори човекът и застана в победоносна поза. — Туй го разбираме. Можем ли да сме ви другари?! Къде ти! В университети не сме учили, в апартаменти от по петнайсет стаи с бани не сме живели. Само че май е време да се сложи край на тия работи. Днес всеки има право…

Филип Филипович слушаше, пребледнявайки, разсъжденията на човека. Той прекъсна речта си и се запъти демонстративно към пепелника с оплюнчена цигара в ръката. Походката му беше патрава. Той дълго мачка угарката в мидата с изражение, което явно говореше: „На На!“ След като угаси цигарата, неочаквано изтрака със зъби и завря нос под мишницата си.

— С пръсти ще ловите бълхите! С пръсти! — яростно се развика Филип Филипович. — И не разбирам откъде ги вземате!

— Да не би да ги развъждам?! — засегна се човекът. — Изглежда, бълхите си ме обичат. — После почовърка с пръсти под хастара на ръкава и измъкна оттам стиска рижав лек ваталин.

Филип Филипович насочи взор към гирляндите на тавана и забарабани с пръсти по бюрото. След като екзекутира бълхата, човекът се дръпна настрана и седна на един стол. Ръцете му с провесени китки се спуснаха чак до пешовете на сакото. Очите му се извиха към квадратчетата на паркета. Той съзерцаваше обувките си и това му доставяше удоволствие. Филип Филипович погледна натам, където святкаха отблясъците от тъпите му бомбета, зажумя и каза:

— Какво друго искахте да ми съобщите?

— А, дребна работа. Нищо и половина. Документ ми трябва, Филип Филипович.

Филип Филипович направи недоволна гримаса.

— Хм! Д-дявол да го вземе! Документ! Действително… Хм… а дали няма някакъв такъв начин… — Гласът му звучеше несигурно и измъчено.

— Моля ви се — уверено му отговори човекът, — как тъй без документ? Тоя път да прощавате. Много добре ви е известно, че на човек без документи строго му се забранява да съществува. Първо домкомитетът…

— Какво общо има с това домкомитетът?

— Как тъй какво? Срещат ме, питат: „Ти, драги, кога ще се зарегистрираш?“

— Ох, божичко — унило възкликна Филип Филипович, — срещат, питат… Въобразявам си какво им отговаряте. Нали ви бях забранил да се шляете по стълбището?!

— Да не би да съм каторжник? — зачуди се човекът и съзнанието за собствената му правота пламна дори в рубина. — И от къде на къде ще разправяте, че съм се шляел? Думите ви са доста обидни. Ходя си като всички хора.

При това той тропна с лачените си крака по паркета.

Филип Филипович млъкна, очите му се отместиха настрана. „Все пак трябва да се сдържам“ — помисли си той. Отиде до бюфета и изпи на един дъх цяла чаша вода.

— Отлично — по-спокойно заговори той. — Работата не е в думите. Та какво казва този ваш прелестен домкомитет?

— Какво ще казва… И не сте прав да му викате „прелестен“. Той защищава интересите…

— Чии интереси, ако мога да запитам?

— То се знае чии — на трудовия елемент.

Филип Филипович се опули.

— А как разбрахте, че сте труженик?

— Ами ясно е, че не съм непман.

— Както и да е. Та какво му е нужно в защита на вашите революционни интереси?

— То се знае — какво — да ме зарегистрират. Те казват: къде се е чуло и видяло нерегистриран човек да живее в Москва? Това — едно. А най-важното — отчетният картон. Не искам да ме броят за дезертьор. Освен туй профсъюзът, трудовата борса…

— Можете ли да ми обясните въз основа на какво ще ви регистрирам? На тази покривка за маса или на паспорта ми? Редно е все пак да се съобразявате с положението. Недейте забравя, че сте… ъъъ… тъй да се каже, неочаквано появило се същество, лабораторно… — Филип Филипович говореше все по-несигурно.

Човекът победоносно мълчеше.

— Отлично. Вярно, в края на краищата редно е да бъдете регистриран и изобщо устроен според плановете на този ваш домкомитет, нали? Но вие нямате нито малко, нито фамилно име.

— Тоя път не познахте. Име като нищо мога да си избера. Обнародвам го във вестника — и край.

— И как ще благоволите да се именувате?

Човекът си оправи вратовръзката и отговори:

— Полиграф Полиграфович.

— Не се правете на глупак — мрачно му отвърна Филип Филипович, — сериозно ви говоря.

Хаплива усмивка разкриви устните на човека.

— Едно не мога да разбера — заговори той весело и смислено, — на майка да псувам не бива, да плюя не бива. А от вас все това чувам: „Глупак, та глупак.“ Май в Ресефесере само на професорите им е позволено да нагрубяват?

Филип Филипович усети, че кръвта му се качва в главата, и докато си наливаше вода, строши чашата. След като се напи от друга, той си рече: „Още малко, и ще вземе да ме поучава. И ще е съвсем прав. Бива ли толкова да не се владея?!“

Той се обърна, преувеличено учтиво пречупи кръст и произнесе с желязна твърдост:

— Из-винявайте, нервите ми са разстроени, вашето име ми се стори чудновато. Откъде ли, интересно, сте го изровили?

— Домкомитетът ми го препоръча. В календара го търсихме. „Кое ще си харесаш?“ — питат. И аз си го избрах.

— В никой календар не може да има нищо подобно.

— Чудя ви се — захили се човекът. — Как да не може, когато в манипулационната ви виси същият.

Без да става, Филип Филипович се пресегна към бутона на тапетите й в отговор на позвъняването дойде Зина.

— Календара от манипулационната.

Заточи се пауза. Когато Зина се върна с календара, Филип Филипович попита:

— Къде е?

— На четвърти март се празнува.

— Покажете ми го. Хм… По дяволите… хвърлете го в печката, Зина, още сега.

Зина, уплашено опулила очи, излезе с календара, а човекът заклати глава укоряващо.

— Фамилното ви име мога ли да науча?

— За фамилно съм съгласен да приема наследственото.

— Как наследствено? По-точно?

— Бубев.

 

В кабинета пред бюрото стоеше председателят на домкомитет Швондер с кожена куртка. Доктор Борментал седеше на едно кресло. При това по зачервените от студа бузи на доктора (той току-що беше се прибрал) се бе изписало същото смутено изражение, както и по лицето на седналия до него Филип Филипович.

— Та какво да напиша? — нетърпеливо попита той.

— Не се притеснявайте де — започна Швондер, — работата с нищо и никаква. Напишете едно заявление, гражданино професор. Тъй й тъй, предявителят на настоящото наистина е Полиграф Полиграфович Бубев, хм… зароден във вашия апартамент.

Борментал се разшава от смайване в креслото, на Филип Филипович му трепна мустакът.

— Хм… дявол да го вземе! Нищо по-глупаво не мога да си представя. Хич не се е зараждал той, а просто… е, с една дума…

— Това си е ваша работа — със спокойно злорадство: заяви Швондер, зародил ли се е, или не е… Така или иначе, вие сте правили опита, професоре, следователно вие сте създали гражданина Бубев.

— Кратко и ясно — излая Бубев откъм библиотечния шкаф. Той беше се зазяпал във вратовръзката си, която се отразяваше в огледалната бездна.

— Много ще ви замоля — сряза го Филип Филипович — да не се намесвате в разговора. Недейте ми казва „кратко и ясно“, когато никак не е ясно.

— Как да не се меся?! — докачено забоботи Бубев, а Швондер незабавно го подкрепи:

— Извинявайте, професоре, гражданинът Бубев е напълно прав. Негово право си е да участвува в обсъждането на собствената му участ, тъй като става дума за документи. Документът е най-важното нещо на тоя свят.

В този момент оглушително звънване над ухото прекъсна разговора. Филип Филипович каза в микрофона на слушалката: „Да…“, изчерви се и се развика:

— Моля да не ми губите времето с глупости. Какво ви влиза в работата? — И затръшна с все сила слушалката върху рогцата.

Лъчезарна усмивка се разля по лицето на Швондер.

Филип Филипович викна, поморавявайки:

— С една дума, хайде да приключим с това.

Съдра един лист от бележника си и нахвърли няколко думи, след това ядосано ги прочете на глас:

— „С настоящото удостоверявам…“ Дивотии… Хм… „Предявителят на настоящото, човек, получен при лабораторен опит чрез операция на главния мозък, има нужда от документи…“ По дяволите! Аз изобщо съм против издаването на тези идиотски документи. Подпис — „Професор Преображенски“.

— Доста странно ми изглежда това, професоре — засегна се Швондер. — Как тъй можете да наричате документите идиотски? Аз не мога да допусна пребиваването в сградата на бездокументен квартирант, а на всичко отгоре и незаведен на военен отчет от милицията. Ами ако вземе да избухне някоя война с империалистическите хищници?

— Аз на никаква война не отивам! — неочаквано изджафка начумерено Бубев.

Швондер се сепна, но бързо се съвзе и учтиво направи забележка на Бубев:

— Вие, гражданино Бубев, говорите крайно несъзнателно. Трябва да се зачислите на военен отчет.

— На отчет ще се зачисля, ама друг път ще воювам! — враждебно му отговори Бубев, оправяйки вратовръзката си.

Дойде време Швондер да се смути. Преображенски се спогледа злобно и измъчено с Борментал: „Видяхте ли?“ Борментал кимна многозначително.

— Аз съм тежко ранен по време на операцията — мрачно проскимтя Бубев, — вижте как са ме подредили. — И посочи главата си. Напреки през челото му минаваше много пресен оперативен белег.

— Да не би да сте анархоиндивидуалист? — попита Швондер, вдигайки високо вежди.

— Аз подлежа на освобождаване от военна служба като параграфист — отговори му Бубев.

— Добре де, това сега не е най-важното — каза смаяният Швондер, — фактът е, че ще изпратим удостоверението на професора в милицията и ще ви издадат документ.

— Вижте какво… ъъъ… — внезапно го попита Филип Филипович, явно налегнат от някаква мисъл — нямате ли в сградата някоя свободна стая? Съгласен съм да я купя.

Жълтички искри засвяткаха в очите на Швондер.

— Не, професоре, за най-голямо съжаление. И няма изгледи да се освободи.

Филип Филипович стисна устни и нищо не каза. Телефонът пак зазвъня като побъркан. Без да се обади, Филип Филипович блъсна слушалката така, че тя се повъртя и увисна на синия шнур. Всички трепнаха. „Изнервил се е старецът!“ — помисли си Борментал, а Швондер със светнали очи се поклони и излезе.

Бубев, скърцайки с подметките на лачените си обувки, тръгна подир него.

Професорът остана насаме с Борментал. След кратка пауза Филип Филипович затресе ситно глава и заговори:

— Честна дума, това е кошмар! Видяхте ли? Кълна ви се, драги докторе, през тия две седмици се измъчих повече, отколкото през последните четиринайсет години! Ама че тип!…

В далечината глухо издрънча стъкло, после литна сподавен женски писък и веднага след това угасна. Нечистата сила се заблъска в тапетите на коридора, насочвайки се към манипулационната, там нещо изтрещя и мигновено се стрелна обратно. Затряскаха се врати и откъм кухнята се обади ниският глас на Дария Петровна. След това зави Бубев.

— Божичко, това пък какво е? — извика Филип Филипович и се втурна към вратата.

— Котарак — досети се Борментал и изскочи след него.

Те се завтекоха по коридора към антрето, нахълтаха в него, оттам свиха по коридорчето към клозета и банята. От кухнята изхвръкна Зина и се сблъска с Филип Филипович.

— Колко пъти съм заповядвал да няма котараци?! — развика се вбесен Филип Филипович. — Къде е той? Иван Арнолдович, успокойте, за бога, пациентите в приемната!

— В банята, в банята се е залостил проклетникът — викаше, задъхвайки се, Зина.

Филип Филипович натисна вратата на банята, но тя не се помръдна.

— Незабавно отпорете!

В отговор в заключената баня нещо заподскача по стените, строполиха се легени, подивелият глас на Бубев глухо изрева зад вратата:

— Ще те убия на място.

Тръбите зашумяха и потече вода. Филип Филипович подпря вратата с рамо и започна да я кърти. Зачервената от жегата Дария Петровна се показа с разкривено лице на прага на кухнята. След това високото стъкло досами тавана между банята й кухнята се цепна, от него изпаднаха две парчета, а подир тях се изтърси грамаден котарак на тигрови пръстени и с небесносиня лента на врата, приличащ на полицай. Той падна на масата в дългото блюдо, сцепи го на две, скочи от блюдото на пода, след това се изви на три крака, а с десния замахна като в танц и се шмугна през тясната пролука към задния вход. Пролуката се разшири и котаракът бе сменен от бабешка физиономия със забрадка. Поръсената с бели точки пола на бабичката се намери в кухнята. Бабичката си избърса устата с палец и показалец, огледа кухнята с подутите си и бодливи очички и произнесе с любопитство:

— О, господи Исусе!

Клетият Филип Филипович прекоси кухнята и попита бабичката застрашително:

— Какво искате?

— Ще ми се да видя говорящото кученце — подмазвачески отговори бабичката и се прекръсти.

Филип Филипович пребледня още повече, приближи се до бабичката и й прошепна астматично:

— Веднага напуснете кухнята!

Бабичката заотстъпва заднешком към вратата и каза докачено:

— Не сте ли много дързък, професоре?

— Вън, рекох! — повтори Филип Филипович и очите му станаха кръгли като на бухал. Той собственоръчно затръшна вратата зад гърба на бабичката. — Дария Петровна, нали ви бях помолил?

— Филип Филипович — отчаяна му отговори Дария Петровна, стиснала оголените си ръце в юмруци, — какво да правя? Хората от сутрин до вечер напират, не мога да си гледам, работата.

Водата в банята ревеше глухо и страховито, но вече не се чуваха гласове. Влезе доктор Борментал.

— Иван Арнолдович, убедително ви моля… хм… колко пациенти има там?

— Единайсет — отговори Борментал.

— Отпратете ги, днес няма да преглеждам. Филип Филипович почука с кокалчетата на пръстите си по вратата и извика:

— Благоволете да излезете още сега! Защо сте се заключили?

— Гу-гу — жално и глухо му отвърна гласът на Бубев.

— Какво, какво?… Не чувам, спрете водата.

— Бау! Бау!

— Ама спрете водата де! Не разбирам какво е направил… — развика се Филип Филипович, изпадайки в бяс.

Зина и Дария Петровна надничах през кухненската врата. Филип Филипович задумка с юмрук по вратата.

— Ето го — извика Дария Петровна от кухнята.

Филип Филипович се втурна натам. През строшения прозорец под тавана се мярна и после се подаде в кухнята физиономията на Полиграф Полиграфович. Тя беше разкривена от злоба, с плачливи очи, а през целия нос се виеше, пламенеейки от прясната кръв, драскотина.

— Полудели ли сте? — попита Филип Филипович. — Защо не излезете през вратата?

Бубев, притеснен и уплашен, се озърна и отговори:

— Заключил съм се.

— Отворете си де! Никога ли не сте виждали секретна брава?

— Не ще да се отвори пущината! — уплашено отговори Полиграф.

— Божичко, той е мръднал предпазителя! — извика Зина и плесна с ръце.

— Там има едно копченце! — викна Филип Филипович, мъчейки се да заглуши водата. — Натиснете го надолу… Надолу, надолу го натиснете!

Бубев се изгуби, но след малко пак се показа на прозорчето.

— Нищичко се не види — ужасен излая той през прозорчето.

— Ами светнете лампата! — Филип Филипович беше побеснял.

— Проклетото котарачище строши крушката, а аз, докато се мъчех да го хвана за краката, откъртих крана и сега не мога да го намеря.

Тримата плеснаха с ръце и останаха вцепенени в това положение. След около пет минути Борментал, Зина и Дария Петровна седяха един до друг върху мокрия килим, навит на руло в подножието на вратата, и го притискаха със задници към пода, а портиерът Фьодор със запалената венчална свещ на Дария Петровна се катереше по дървена стълба към вентилационното прозорче. Задникът му на едри сиви карета се мярна във въздуха и изчезна в отвора.

— Ду… гу-гу! — крещеше нещо Бубев през рева на водата.

Зачу се гласът на Фьодор:

— Филип Филипович, все едно, ще трябва да отворим, нека се изтече през кухнята.

— Отваряйте! — сърдито извика Филип Филипович.

Тройката се надигна от килима. Напънаха вратата на банята и водата веднага нахлу в коридорчето. В него тя се раздели на три потока: направо към отсрещния клозет, надясно към кухнята и наляво към антрето. Джапайки и подскачайки, Зина затръшна неговата врата. До глезените във водата, излезе Фьодор, който неизвестно защо се усмихваше. Той беше като с мушама, целият прогизнал.

— Едвам я затъкнах, голямо е налягането — поясни той.

— Къде е оня? — попита Филип Филипович, проклинайки, и вдигна единия си крак.

— Страх го е да излезе — каза Фьодор, усмихвайки се глупаво.

— Ще ме биете ли, татенце? — дочу се плачливият глас на Бубев от банята.

— Дръвник! — кратко му отвърна Филип Филипович.

Зина и Дария Петровна с надигнати до коленете поли, с голи крака, и Бубев с портиера, също боси, със запретнати крачоли, бършеха с парцали пода на кухнята и ги изцеждаха в кофи и в умивалника. Зарязаната готварска печка бумтеше. Водата се изтичаше през вратата към кънтящото стълбище и оттам по стъпалата отиваше към мазето.

Борментал, застанал на пръсти насред голямата локва на паркета в антрето, водеше преговори през открехнатата колкото позволяваше синджирчето врата:

— Днес няма да има прегледи, професорът не е добре. Имайте любезността да се дръпнете от вратата, тук се пукна една тръба…

— А кога ще преглежда? — не мирясваше гласът. — Аз съм съвсем за малко…

— Невъзможно е — Борментал се прехвърли от пръсти на пети, — професорът лежи и тръбата се пукна. Утре заповядайте. Зина, миличка! Оттук бършете, инак ще залее официалното стълбище.

— Не смогваме с парцалите!

— Сега ще я изгребем с канчета — обади се Фьодор, — ей сегичка.

Звънецът на входната врата не млъкваше и водата накваси подметките на Борментал.

— Но кога ще бъда опериран? — досаждаше един глас и правеше опити да се промуши през пролуката.

— Тръбата се спука…

— С галоши съм, мога да прегазя.

Зад вратата се появиха синкави силуети.

— Невъзможно е. Моля ви, елате утре.

— Ама аз съм записан.

— Утре. Водопроводът се повреди.

Фьодор пълзеше из езерото около краката на доктора, стържеше с канчето, а издрасканият Бубев измисли нов метод. Той нави един огромен парцал, легна по корем във водата и я погна от антрето обратно към клозета.

— Защо я разкарваш из целия апартамент, обеснико? — сърдеше се Дария Петровна. — Изливай я в умивалника.

— С умивалника няма да насмогнем — отговори й Бубев, ловейки с ръце мътната вода, — ще залее главния вход.

От коридора със скърцане се зададе една пейчица, а на нея стоеше, балансирайки, Филип Филипович със сини чорапи на райета.

— Иван Арнолдович, стига сте им отговаряли! Идете в спалнята, ще ви дам пантофи.

— Нищо, Филип Филипович, дребна работа.

— Обуйте едни галоши.

— Няма нужда, вече си намокрих краката.

— Ах, боже мой! — завайка се Филип Филипович.

— Мръсно животно — неочаквано се обади Бубев, който клечеше със супник в ръцете.

Борментал затръшна вратата, не се сдържа и прихна да се смее. Ноздрите на Филип Филипович се разшаваха, очилата му засвяткаха.

— Кого имате предвид — попита той Бубев от висотата си, — ако мога да знам?

— За котарака казвам, гадина долна! — отговори Бубев, отмествайки очи настрана.

— Знаете ли, Бубев — каза Филип Филипович, след като си пое дъх, — положително не съм виждал по-нахално същество от вас.

Борментал се изкиска.

— Вие — продължи Филип Филипович — сте просто безсрамник. Как смеете да говорите такива неща? Направихте тая беля и на всичко отгоре си позволявате… Не! Това е дявол знае какво!

— Бубев, кажете ми, ако обичате — обади се Борментал, — докога ще гоните котките? Засрамете се! Това е безобразие! Диващина!

— Как да е диващина?! — мрачно отговори Бубев. — Никаква диващина не е. Не го изтрайвам в апартамента. Само гледа какво да задигне. Изплюска каймата на Дария. Исках да го вкарам в пътя.

— Вас трябва някой да ви вкара в пътя — рече Филип Филипович. — Я си вижте физиономията в огледалото.

— За малко да ми извади окото — мрачно се обади Бубев, пипайки окото си с мокра мръсна ръка.

Когато почернелият от влагата мокър паркет позасъхна, всички огледала се замъглиха и престана да се звъни на вратата, Филип Филипович се появи в антрето по сахтиянени червени пантофи.

— Ето ви, Фьодор.

— Най-покорно благодаря.

— Веднага да се преоблечете. Да, и ще ви препоръчам: пийнете си водка при Дария Петровна.

— Най-покорно благодаря. — Фьодор помълча притеснено, после каза: — Да прощавате, Филип Филипович, чак ме е срам. Само че трябва да се плати прозорецът на седми апартамент. Гражданинът Бубев го строшил с камък.

— Котарак ли е замерял? — попита Филип Филипович, навъсен като облак.

— Там е работата, че наемателя на апартамента. Той вече се закани, че щял да го даде под съд.

— Дявол да го вземе!

— Бубев прегърнал готвачката им, а той го погнал. И се скарали.

— За бога, веднага ми съобщавайте за такива неща! Колко трябват?

— Рубла и половина.

Филип Филипович извади три лъскави монети по петдесет копейки и ги връчи на Фьодор.

— Бива ли да се плащат на такъв простак рубла и половина? — зачу се през вратата глух глас. — Той си е виновен…

Филип Филипович се обърна, мълком избута Бубев, натика го в приемната и врътна ключа. Бубев веднага задумка отвътре е юмруци по вратата.

— Стига! — с явно поболял глас възкликна Филип Филипович.

— Е, туй вече наистина е и аз не знам какво — многозначително констатира Фьодор. — Такъв нахалник през живота си не съм виждал.

Борментал изникна като изпод земята.

— Филип Филипович, моля ви, недейте се ядосва.

Енергичният ескулап отключи вратата на приемната и оттам се чу гласът му:

— В кръчма ли се намирате?

— За бой плаче — добави решителният Фьодор.

— Не бива така, Фьодор — печално промърмори Филип Филипович.

— Ама моля ви се, за вас ми е жал, Филип Филипович.