Михаил Булгаков
Кучешко сърце (2)

II

Да се учиш на четмо, е съвсем излишно, когато месото и бездруго си мирише от цял километър. Въпреки това (ако живеете в Москва и имате поне малко ум в главата) по неволя ще се ограмотите, и то без каквито и да било курсове. От четирийсетте хиляди московски кучета ще се намери най-много един пълен идиот, който не умее да стъкми от букви думата „салам“.

Буби беше започнал да се учи по цветовете.

Тъкмо когато бе навършил четири месеца, из цяла Москва окачиха зелено-сини табели е надпис МСПО^[1] — месарница. Повтаряме, всичко това е излишно, защото месото се усеща по миризмата. И веднъж стана грешка — подлъган от отровносинкавия цвят, Буби, чието обоняние бе заглушено от бензиновата миризма на един автомобил, се завря вместо в месарница в магазина за електропринадлежности на братя Голубизнер на улица Месарска. Там при братята кучето опита изолиран кабел, а той е по-лош и от файтонджийския камшик. Тъкмо този бележит момент трябва да се смята за начало на образованието на Буби. Вече на тротоара, веднага след инцидента, Буби започна да осъзнава, че „син“ невинаги означава „месарски“, и подвил от парливата болка опашка между задните си лапи, си спомни със скимтене, че над всички месарници първа отляво се намира една златна или рижава разкекерчена буква, приличаща на шейна.

След това той започна да напредва още по-бързо: „А“-то го научи в Главриба на ъгъла на Моховая, а след него „Б“-то (по-сгодно му беше да притичва откъм опашката на думата „Риба“, защото в началото й стоеше милиционер).

Глазираните плочки, които облицоваха ъгловите места в Москва, винаги неизбежно означаваха „Сирена“, черният самоварен кран, възглавяващ думата, означаваше бившия собственик Чичкин, а вътре имаше камари холандско сирене с червена обвивка, люти продавачи, които мразеха кучетата, стърготини по пода и отвратителен, вонящ рокфор.

Ако свиреха на хармоника, което беше за предпочитане пред „Мила Аида“, и миришеше на кренвирши, разкривените букви по белите плакати извънредно удобно се подреждаха в думата „неприли…“, което значеше „Неприлични изрази и бакшиши тук не вървят“. Тук от време на време ставаха жестоки сбивания, удряха хората с юмруци по мутрата, в редки случаи наистина, а кучетата постоянно — със салфетки или с ботуши.

Ако на витрините висяха попрестояли бутове шунка и имаше наредени мандарини… гау-гау… га… гастроном. Ако се виждаха тъмни бутилки с неприятна течност… Въ-и-ви-нъ-а-на — Вина… На бившите братя Елисееви.

Непознатият господин, който беше довлякъл кучето до вратата на разкошния си апартамент на първия етаж, позвъни, а кучето веднага вдигна очи към лъскавата черна табелка със златни букви, закачена от едната страна на широката, остъклена с грапаво и розово стъкло врата. Първите три букви то позна веднага „Пъ-ръ-о — Про“. Но след тях се кипреше едно дебело, издуто от двете страни грозотилище, което кой знае какво ли означаваше. „Да не би да е пролетарий? — смая се Буби… — Не може да бъде.“ Навири нос, още веднъж хубавичко подуши шубата и уверено си рече: „Не, хич не ми мирише на пролетарий. Учена дума ще да е, а какво значи — един господ знае.“

Зад розовото стъкло пламна неочаквана и радостна светлина, поради което черната табелка окончателно потъмня. Вратата се отвори съвсем безшумно и една млада красива жена с бяла престилчица и дантелено боне изникна пред кучето и господаря му. Първият от двамата бе облъхнат от божествена топлина и полата на хубавицата му замириса на момина сълза.

„Бравос, тук няма грешка“ — помисли си кучето.

— Заповядайте, господин Буби — иронично го покани господарят и кучето благоговейно заповяда, въртейки опашка.

Безброй предмети задръстваха богаташкото антре. Веднага му се наби в очи огледалото чак до пода, което незабавно отрази един втори проскубан и закъсал Буби, едни страшни еленови рога някъде много нависоко — безброй шуби и галоши и опаловото лале с електрика под тавана.

— Къде намерихте тоя помияр, Филип Филипович? — усмихнато попита жената, докато помагаше при събличането на тежката шуба, подплатена със сребърни лисици на синкави искри. — Божичко! Ама че е шугав!

— Глупости приказваш. Отде накъде ще е шугав? — строго и отсечено попита господинът.

След като си съблече шубата, той остана по черен костюм от английски плат и на корема му радостно и сдържано засвятка златен ланеца.

— Кротувай… недей се въртя…;. Фиу… не се върти бе, глупчо. Хм!… Това не е шута… трай бе, проклетнико! Хм! Аа. Това е изгаряне. Кой мръсник те е лиснал с вряла вода? А? Кротувай де!…

„Готвачът, проклетият готвач!“ — промълви с тъжните си очи кучето и изквича тихичко.

— Зина — изкомандува господинът, — веднага го заведете в манипулационната, а на мен ми дайте престилка.

Жената подсвирна, пощрака с пръсти и кучето след кратко колебание я последва. Двамата се озоваха в тесен, зле осветен коридор, отминаха една лакирана врата, стигнаха до края му, след това свиха наляво и се намериха в тъмна стаичка, която мигновено не се хареса на кучето заради зловещата й миризма. Тъмнината щракна и се превърна в ослепителен ден, при което отвсякъде засвятка, засия и заблестя.

„А, да ги нямаме тия — мислено изви кучето, — да прощавате, но няма да се дам! Ясно ми е! О, да ги вземат дяволите заедно с техния салам. Подмамили са ме в кучешка лечебница. Сега ще ме накарат да лоча рициново и ще ми окълцат целия хълбок с ножица, а мен и без туй адски ме боли.“

— А, да ги нямаме тия, къде?! — развика се оная, която се казваше Зина.

Кучето се изскубна, напрегна се и неочаквано блъсна вратата със здравия си хълбок, ама така, че в целия апартамент се чу пращене. После отхвръкна назад, завъртя се на едно място като пумпал под камшик, при което катурна на пода бялата кофа и от нея се разхвърчаха късове памук. По време на въртенето около него се мяркаха стените с наредените покрай тях шкафове с лъскави инструменти, заподскачаха бялата престилка и разкривеното женско лице.

— Къде хукна, проклетнико рунтав?… — отчаяно се развика Зина. — Побъркано куче.

„Къде ли им е стълбището към двора?“ напрегнато си мислеше кучето. То се засили и се метна като топка към едно стъкло с надеждата, че това ще е втора врата. Облак от стъклени парчетии изхвръкна с трясък навън, изскочи тумбеста стъкленица с рижава гадост, която мигновено заля целия под и се развоня. Истинската врата се отвори широко.

— Стой, говедо — викна господинът, подскачайки с навлечената на едната му ръка престилка, и се вкопчи в краката на кучето. — Зина, хвани тоя проклетник за врата.

— Бо… Божичко, ама че пес!

Вратата се отвори още по-широко и нахълта още една личност от мъжки пол с престилка. Тъпчейки натрошеното стъкло, тя се втурна не към кучето, а към шкафа, отвори го и цялата стая се запълни със сладка и предизвикваща гадене миризма. След това личността притисна кучето отгоре с корема си, при което то стръвно я ръфна над връзките на обувката. Личността изохка, но не се смути. Предизвикващата гадене течност накара дъха на кучето да секне, зави му се свят, после краката му омекнаха и то се пльосна на една страна. „Много съм ви благодарен, свършено е с мен — мечтателно си помисли то, докато падаше право върху острите стъкла. — Сбогом, Москва! Няма да видя вече нито Чичкин, нито пролетариите, нито краковския салам. Отивам в рая заради кучешкото си безкрайно търпение. Братя, джелати, какво съм ви направил?“

И то окончателно се тръшна на една страна и издъхна.

 

Когато възкръсна, леко му се виеше свят и едва-едва му се гадеше; хълбока му все едно, че го нямаше, хълбокът му сладко кротуваше. Кучето отвори едното си око и видя с крайчеца му, че е яко бинтовано през двата хълбока и корема. „Все пак са ме прекарали кучите синове — мъгляво си помисли то, — но сръчно, трябва да им се признае.“

— „От Севиля до Гренада… щом отиде си денят“ — запя над него разсеян и фалшив глас.

Кучето се зачуди, съвсем отвори и двете си очи и видя на две крачки от себе си мъжки крак върху бяло столче. Крачолът и наполеонките му бяха запретнати и голият жълт глезен беше оплескан със засъхнала кръв и йод.

„Света Дево Марийо! — помисли си кучето. — Излиза, че него съм ръфнал, тая аз я свърших. Голям пердах ще ям!“

— „С-се раздават серенади, остри мечове звънтят!“ Ти защо ухапа доктора бе, скитнико, а? А? Защо счупи стъклото? А?

— Ууу… — жално заскимтя кучето.

— Добре де, щом си се свестил, кротувай, глупако.

— Как сте могли, Филип Филипович, да подмамите такова нервно куче? — попита приятен мъжки глас и ватираните наполеонки се смъкна надолу. Размириса се на тютюн и в шкафа задрънчаха стъкленици.

— С милувка. Това е единственият начин, възможен при контактуване с живо същество. Посредством терор нищо няма да постигнете с животно, на което и стъпало на развитието да се намира то. Твърдял съм това и продължавам да го твърдя. Те напразно си мислят, че терорът ще им помогне. Не, няма да им помогне, какъвто и да бъде той: бял, червен или дори кафяв. Терорът напълно парализира нервната система. Зина, купил съм на тоя тарикат краковски салам за рубла и четирийсет копейки. Имай добрината да го нахраниш, когато престане да му се повдига.

Запращяха измитаните стъкла и един женски глас подхвърли кокетно:

— Краковски! Божичко, трябвало е да му купите обрезки за двайсет копейки в някоя месарница. Краковския по-добре аз да го изям.

— Само се опитай! Щяла да го изяде! Това е отрова за човешкия стомах. Голямо момиче, а като бебе си пъха в устата какви ли не гадости. Да не си посмяла! Предупреждавам те: нито аз, нито доктор Борментал няма да те погледнем, когато почнеш да се превиваш от стомах. „Всеки, който се опита с друга тебе да сравни…“

В това време из целия апартамент се посипаха меки ситни звънчета, а откъм антрето се зачуха гласове. Звънеше телефонът. Зина изчезна.

Филип Филипович хвърли угарката си в кофата, закопча си престилката, засука пред огледалцето на стената пухкавите си мустаци и подсвирна на кучето:

— Фиу, фиу! Няма страшно, няма страшно. Отиваме да приемаме пациенти.

Кучето се надигна на несигурните си крака, олюля се и затрепери, но бързо се съвзе и тръгна подир развяващия се пеш на Филип Филипович. То отново прекоси тесния коридор, но сега видя, че той е ярко осветен отгоре с крушка. А когато се отвори лакираната врата, влезе с Филип Филипович в кабинета и той зашемети кучето с подредбата си. Преди всичко целият пламтеше от светлина: грееше под гипсовия таван, грееше на бюрото, грееше на стената, в стъклата на шкафовете. Светлината заливаше безброй предмети, от които най-занимателен се оказа гигантският бухал, кацнал на стената на един клон.

— Легни! — заповяда му Филип Филипович.

Отсрещната резбована врата се отвори, влезе оня, ръфнатият, който сега, на ярката светлина, се оказа много красив, млад, с остра брадичка, подаде един лист и рече:

— Предишният…

Веднага след това изчезна, а Филип Филипович отметна пешовете на престилката си, седна на грамадното бюро и веднага стана необикновено важен и представителен.

„Не, това не е лечебница, някъде другаде съм попаднал — объркано си помисли кучето и се отпусна върху килимената шарка до тежкото кожено канапе, — а на тоя бухал ще му видя сметката…“

Вратата се отвори меко и влезе някакъв човек, който дотам смая кучето, че то излая, но много плахо.

— Млък! Ба-ба, човек не може да ви познае, драги.

Влезлият се поклони на Филип Филипович много почтително и смутено.

— Хи-хи! Вие сте магьосник и чародеец, професоре — сконфузено изрече той.

— Събуйте си панталона, драги! — изкомандува Филип Филипович и стана.

„Господи Исусе Христе — помисли си кучето, — ама че е хубавец!“

По главата на „хубавеца“ растеше абсолютно зелена коса, а на тила му тя биеше малко на рижав тютюнев цвят, по лицето му бяха плъзнали бръчки, но тенът му беше розов като на бебе, левият му крак не се сгъваше, налагаше му се да го тътри по килима, за сметка на това десният подскачаше като на дървен панаирджийски палячо. На ревера на великолепното му сако като око стърчеше скъпоценен камък.

От интерес на кучето чак престана да му се гади.

— Тяу, тяу! — тихичко изджафка кучето.

— Млък! Как сте със съня, драги?

— Хе-хе! Сами ли сме, професоре? Това е неописуемо — притеснено започна посетителят. — Парол д’оньор: от двайсет и пет години насам нищо подобно. — Субектът се хвана за копчето на панталона. — Ще ми повярвате ли, професоре, всяка нощ ми се присънват голи момичета на стада. Напълно съм очарован. Вие сте магьосник.

— Хм — угрижено изхъмка Филип Филипович, заглеждайки се в зениците на госта.

Той най-сетне се оправи с копчетата и събу раирания си панталон. Под него се оказаха невиждани наполеонки. Те бяха кремави на цвят с извезани по тях черни котки и миришеха на парфюм.

Кучето не издържа котките и излая така, че субектът подскочи.

— Ау!

— Ще те напердаша! Не бойте се, то не хапе.

„Аз ли не хапя?!“ — учуди се кучето.

От джоба на панталона си влезлият изтърва малко пликче, на което беше изобразена красавица с дълга коса. Субектът се втурна, вдигна го и целият се изчерви.

— Обаче внимавайте — предупреждаващо и мрачно каза Филип Филипович, заканвайки се с пръст, — все пак гледайте да не злоупотребявате!

— Аз не зло… — смутено замънка субектът и продължи да се съблича — аз, драги професоре, само във вид на експеримент.

— Е, и какви са резултатите? — строго попита Филип Филипович.

Субектът замахна с ръка в екстаз.

— От двайсет и пет години насам, професоре, кълна ви се, нищо подобно. За последен път в Париж на Рю дьо ла пе.

— А защо сте позеленели?

Лицето на пришълеца се стъжни.

— Да им се не види и козметичната промишленост! Не можете да си представите, професоре, какво са ми пробутали тия некадърници вместо боя. Погледнете ме само — мънкаше субектът и търсеше с очи огледало. — Заслужават да им смачка муцуните човек! — свирепо добави той. — Какво да правя сега, професоре? — с хленчещ глас попита той.

— Хм, обръснете си главата.

— Професоре — жално възкликна посетителят, — ама нали пак бяла коса ще ми поникне?! Освен туй няма как да се покажа в службата си, и бездруго трети ден не ходя на работа. Ех, професоре, ако можехте да откриете и начин за подмладяване на косата!

— Не всичко наведнъж, не всичко наведнъж, драги — мърмореше Филип Филипович.

Приведен, той изследваше със светнали очи корема на пациента.

— Ами да, всичко е наред! Аз дори, право да си кажа, не съм очаквал такъв резултат. „Много кръв и много песни.“ Обличайте се, миличък.

— „На любимата чудесна!…“ — взе да му приглася с дрънчащ като тиган глас пациентът и започна да се облича. След като си оправи тоалета, той, подскачайки и разпространявайки миризма на парфюм, брои на Филип Филипович пачка банкноти и нежно му застиска и двете ръце.

— Две седмици можете да не идвате — каза Филип Филипович, — но все пак ще ви помоля да бъдете предпазлив.

— Професоре — възкликна в екстаз гласът иззад вратата, — бъдете съвсем спокоен. — Изкиска се сладко и изчезна.

Рязък звън прехвърча през коридора, лакираната врата се отвори, влезе ръфнатият, връчи на Филип Филипович едно листче и каза:

— Годините са посочени неправилно. Вероятно е на 54–55. Сърдечните тонове са възглухи.

Той изчезна и бе сменен от шумоляща дама с предизвикателно накривена шапка и със святкаща огърлица на жилестата, спуздрена шия. Под очите й имаше странни черни торбички, а бузите й бяха с кукленски румен цвят. Тя много се вълнуваше.

— Госпожо, на колко сте години? — сурово я попита Филип Филипович.

Дамата се уплаши и чак пребледня под кората от козметика.

— Професоре, кълна ви се, че ако знаехте каква драма преживявам…

— На колко години сте, госпожо? — още по-сурово попита Филип Филипович.

— Честна дума… е, на четирийсет и пет…

— Госпожо — възрази й Филип Филипович, — чакат ме хора, недейте ми губи времето, ако обичате. Не сте само вие!

Гърдите на дамата бурно се заиздигаха.

— Само на вас като на научно светило. Но кълна ви се — това е такъв ужас…

— На колко сте години? — яростно и пискливо попита Филип Филипович и очилата му светнаха.

— На петдесет и една — отговори дамата, гърчейки се от страх.

— Събуйте си гащите, госпожо — облекчено рече Филип Филипович и й посочи големия бял ешафод в ъгъла.

— Кълна ви се, професоре… — мънкаше дамата, докато разкопчаваше с разтреперани ръце някакви копчета на колана си, — тоя Мориц… Ще ви призная като на изповед…

— „От Севиля до Гренада…“ — разсеяно запя Филип Филипович и натисна педала на умивалника. Зашуртя вода.

— Кълна се в бога — говореше дамата и по бузите й през изкуствените петна избиха и живи, — знам, че това е последната ми страст. Но той е такъв негодник! О, професоре! Той е професионален картоиграч, това цяла Москва го знае. Не прощава на никоя гнъсна модистка. А е толкова дяволски млад. — Дамата мънкаше и изхвърляше изпод шумолящите си поли едно смачкано дантелено кълбо.

Кучето съвсем се слиса и всичко в главата му тръгна с краката нагоре.

„А бе я вървете на бабината си — мъгляво си помисли кучето, отпусна глава върху лапите си и задряма от срам, — хич не се опитвам да разбера какви ги вършат тия — все едно няма да мога.“

Сепна се от някакво звънване и видя, че Филип Филипович изхвърля в легенчето едни лъскави тръбички.

Петнистата дама, притиснала ръце до гърдите си, гледаше Филип Филипович с надежда. Той важно се намръщи, седна на бюрото и започна да си записва нещо.

— На вас, госпожо, ще ви присадя яйчници от маймуна — обяви той и я погледна строго.

— Ах, професоре, нима от маймуна?

— Да — непреклонно отговори Филип Филипович.

— А кога ще ме оперирате? — пребледнявайки, попита дамата с отмалял глас.

— „От Севиля до Гренада…“ Хм… в понеделник. Ще постъпите в клиниката заранта. Моят асистент ще ви подготви.

— Ах, не искам в клиниката. Не може ли у вас, професоре?

— Как да ви кажа, тук правя операции само в краен случай. Това ще ви струва много скъпо — петстотин рубли.

— Съгласна съм, професоре.

Пак рукна вода, люшна се шапката с пера, после се появи плешива като чиния глава и прегърна Филип Филипович. Кучето дремеше, вече не му се повдигаше, то се наслаждаваше на успокоения си хълбок и на топлото, дори позадряма и сколаса да види откъс от приятен сън: че е отскубнало цяло снопче пера от опашката на бухала. После един развълнуван глас изджафка над главата му:

— Аз съм твърде известен в Москва професоре! Кажете ми какво да правя!

— Господа — възмутено викна Филип Филипович, — ама не бива така, трябва да се сдържате. На колко години е момичето?

— На четиринайсет, професоре… Разберете, че ако това се разчуе, аз съм загубен. Тия дни трябва да получа задгранична командировка.

— Но аз не съм юрист, миличък… Изчакайте две години и се оженете за нея.

— Женен съм, професоре.

— Ах, господа, господа!…

Вратата се отваряше, сменяха се лицата, дрънчеха инструментите в шкафа, Филип Филипович работеше неуморно.

„Гнъсно апартаментче — помисли си кучето, — ама колко ми е хубаво! А за какъв ли дявол съм му изтрябвал аз? Нима ще ме остави да живея у него? Ама че чудак! Само пръста си да помръдне, с такова куче би могъл да се сдобие, че да ахнеш! Може пък да съм красив! Късметлия излязох! А тоя бухал е мръсник… Нахален е.“

Кучето се събуди окончателно късно вечерта, когато звънците престанаха и тъкмо в мига, когато вратата пропусна едни особени посетители. Те бяха четирима наведнъж. Всичките младежи и всичките облечени много скромно.

„Тия пък какво искат?“ — учудено си помисли кучето. Значително по-неприязнено посрещна гостите Филип Филипович. Той стоеше до бюрото и ги гледаше като пълководец противника. Ноздрите на ястребовия му нос шаваха. Влезлите пристъпяха на килима.

— Идем при вас, професоре — заговори онзи от тях, над чиято глава се извисяваше на четвърт аршин копа от извънредно гъста, къдрава коса, — по следния въпрос…

— Вие, господа, грешите, като ходите без галоши в такова време — назидателно го прекъсна Филип Филипович. — Първо, ще настинете и, второ, ще ми окаляте килимите, а моите килими са персийски.

Оня с копата млъкна и четиримата зяпнаха смаяни Филип Филипович. Мълчанието трая няколко секунди и го прекъсна едва потрепването на пръстите на Филип Филипович по изрисуваното дървено блюдо на бюрото.

— Първо, не сме господа — изрече най-сетне най-младият от четиримата, прасковен на вид.

— Първо — прекъсна го Филип Филипович, — мъж ли сте или жена?

Четиримата пак млъкнаха и ченетата им увиснаха. Но този път пръв се съвзе онзи с копата.

— Каква е разликата, другарю? — горделиво попита той.

— Жена съм — призна си прасковеният младеж с кожена куртка и целият се изчерви. След него, кой знае защо, пламна от червенина и един от влезлите, русокосият с войнишки калпак.

— В такъв случай вие можете да си останете с каскет на главата, а вас, многоуважаеми господине, ще ви замоля да свалите калпака си — внушително каза Филип Филипович.

— Не съм ви никакъв многоуважаем господин — рязко заяви русокосият, докато си сваляше войнишкия калпак.

— Идем при вас… — пак започна чернокосият с копата.

— Преди всичко кои сте вие?

— Ние сме новото домоуправление на нашата сграда — със сдържана ярост в гласа заговори чернокосият. — Аз съм Швондер, тя — Вяземска, той — другарят Пеструхин и Жаровкин. Та ние…

— Вас ли са настанили в апартамента на Фьодор Павлович Саблин?

— Нас — отговори Швондер.

— Божичко, отиде Калабуховата къща! — отчаяно възкликна Филип Филипович и плесна с ръце.

— Вие какво, професоре, присмивате ли ни се?

— До смях ли ми е?! Аз съм направо отчаян — извика Филип Филипович. — Какво ще стане сега с парното отопление?

— Вие се подигравате, професор Преображенски!

— По каква работа сте дошли при мен? Казвайте колкото може по-бързо, че отивам да обядвам.

— Ние, управата на дома — с омраза заговори Швондер, — идваме при вас след общото събрание на живущите в нашия дом, на което бе поставен въпросът за сгъстяването на апартаментите в сградата…

— Кой върху кого е бил поставен? — викна Филип Филипович. — Имайте добрината да излагате мислите си по-ясно.

— Поставен бе въпросът за сгъстяването.

— Достатъчно, разбрах. Известно ли ви е, че с постановление от 12-ти август того моят апартамент е освободен от каквито и да било сгъстявания и настанявания?

— Известно ни е — отговори Швондер, — но общото събрание, след като разгледа вашия въпрос, стигна до заключението, че, така или иначе, вие заемате прекомерна площ. Съвсем прекомерна. Сам живеете в седем стаи.

— Сам живея и работя в седем стаи — отговори Филип Филипович. — И бих желал да имам осма. Тя ми е необходима за библиотека.

Четиримата онемяха.

— Осма! Ехеей! — обади се русокосият, лишен от калпака. — Хич не е зле!

— Това е неописуемо — възкликна младежът, който беше се оказал жена.

— Разполагам с приемна, отбележете — тя същевременно е и библиотека; с трапезария, с моя кабинет — станаха три, манипулационна — четири, операционна — пет, спалнята ми — шест, слугинска стая — седем. Общо взето, не ми стигат. Но впрочем това не е важно. Апартаментът ми е освободен и няма какво повече да си приказваме. Може ли да ида да обядвам?

— Извинявам се — каза четвъртият, който приличаше на корав бръмбар.

— Извинявам се — прекъсна го Швондер, — дошли сме да поговорим тъкмо по повод на трапезарията и манипулационната. Общото събрание ви моли доброволно, проявявайки дисциплина, да се откажете от трапезарията. Никой в Москва няма трапезарии.

— Дори Айседора Дънкан! — звънливо се провикна жената.

На Филип Филипович му стана нещо, вследствие на което неговото лице поморавя нежно, и той, без да произнесе нито дума, нито звук, зачака да види какво ще стане по-нататък.

— Както и от манипулационната — продължи Швондер, — манипулационната прекрасно може да се слее с кабинета.

— Аха — промълви Филип Филипович с някакъв странен глас, — а къде ще трябва да се храня?

— В спалнята — отговориха му в един глас и четиримата.

Моравината на Филип Филипович взе да придобива сивкав нюанс.

— В спалнята ще се храня — заговори той с леко заглъхнал глас, в манипулационната ще чета, в приемната ще се обличам, ще оперирам в слугинската стая, а в трапезарията ще преглеждам пациентите си. Твърде възможно е Айседора Дънкан да постъпва тъкмо така. Може би тя обядва в кабинета си, а реже зайците в банята. Може би. Но аз не съм Айседора Дънкан! — неочаквано изрева той и моравината му стана жълта. — Аз ще обядвам в трапезарията, а ще оперирам в операционната! Кажете това на общото събрание и ви моля най-покорно: вървете да си гледате работата, а на мен ми предоставете да се нахраня там, където се хранят всички нормални хора, тоест в трапезарията, а не във вестибюла, нито в детската стая.

— Тогава, професоре — каза развълнуван Швондер, — предвид упоритото ви противодействие ние ще подадем жалба срещу вас до по-горните инстанции.

— Аа — промълви Филип Филипович, — така ли? — И гласът му придоби подозрително учтив нюанс. — Ще ви помоля да изчакате един момент.

„Бива си го — с възторг си помисли кучето, — на мен се е метнал. Ох, как ще ги ръфне сега, как ще ги ръфне. Още не знам по кой начин, но хубавичко ще ги ръфне… Дръж! Ей тоя дългунестия да го захапеш сега над ботуша за подколянното сухожилие… Ррр…“

Филип Филипович вдигна с тракане слушалката на телефона и каза по нея следното:

— Ако обичате… да… благодаря ви. Помолете, ако обичате, Пьотър Александрович да се обади. Професор Преображенски го търси. Пьотър Александрович ли е? Много се радвам, че можах да се свържа с вас. Благодаря, добре съм. Пьотър Александрович, вашата операция се отменя. Какво? Съвсем се отменя. Както и всички останали операции. Преставам да работя в Москва и изобщо в Русия… Сега при мен влязоха четирима, от тях една е преоблечена като мъж дама, а двама са въоръжени с револвери, и ме тероризираха в апартамента ми с цел да ми отнемат част от него…

— Ама недейте така, професоре — започна да пребледнява Швондер.

— Извинявайте… нямам възможност да повторя всичко, което ми казаха те. Не съм любител на глупостите. Достатъчно е да ви река, че те ми предложиха да се откажа от манипулационната, с други думи, поставиха ме в необходимост да ви оперирам там, където досега режех зайците. В такива условия не само че не мога, но и нямам право да работя. Затова прекратявам дейността си и заминавам за Сочи. Ключовете мога да оставя на Швондер. Нека той оперира.

Четиримата се вцепениха. Снегът по ботушите им се топеше.

— Какво да правя?!… И на мен самия ми е много неприятно… Какво? О! Не, Пьотър Александрович! О, не! Така повече не съм съгласен, търпението ми се изчерпа. Това е вече втори случай от август насам… Какво? Хм… Както обичате. Поне така. Но имам едно условие: правете, струвайте, но това трябва да бъде документ, при наличието на който нито Швондер, нито който и да било друг да не може да припари до вратата на моя апартамент. Окончателен документ. Фактически. Истински! Броня. Та те изобщо да не споменават името ми. Край. За тях аз съм покойник. Да, да, моля. С кого? Аха… Добре. Сега ще му дам слушалката. Бъдете така любезен — със змийски глас каза Филип Филипович на Швондер, — сега ще говорят с вас.

— Ама недейте така, професоре — каза Швондер ту пламвайки, ту угасвайки, — вие изопачихте думите ни.

— Моля да не употребявате такива изрази.

Швондер смутено взе слушалката и измънка:

— Слушам… Да… Председател съм на домкомитета… Но ние действувахме според правилника… Професорът и бездруго е в съвсем изключително положение… Знам за трудовете му… Цели пет стаи искахме да му оставим… Добре, добре… Щом е така… Добре…

Съвсем зачервен, той остави слушалката и се обърна.

„Как го заплю! Нахакан момък е! — възхитено си помисли кучето. — Той да не би да знае някоя магическа дума? А, сега на парчета да ме режат, оттук не се махам.“

Тримата гледаха зяпнали Оплютия Швондер.

— Това е някакъв позор — тихо измънка той.

— Ако сега водехме дискусия — започна жената, вълнувайки се и пламвайки от руменина, — щях да докажа на Пьотър Александрович…

— Виноват, в момента ли се каните да откриете тази дискусия? — учтиво попита Филип Филипович.

Очите на жената пламнаха.

— Разбирам иронията ви, професоре, сега ще си отидем… Само аз като завеждащ култотдела на сградата…

— Завеждаща, за-веж-да-ща — поправи я Филип Филипович.

— Искам да ви предложа — жената извади от пазвата си няколко ярки и мокри от снега списания — да вземете няколко списания в полза на децата на Германия. По половин рубла парчето.

— Не, няма да взема — кратко отвърна Филип Филипович, хвърляйки поглед на списанията.

По лицата се изписа пълно изумяване, а жената се покри с пембен тен.

— Но защо отказвате?

— Не искам!

— Не съчувствувате ли на децата на Германия?

— Съчувствувам им.

— Половин рубла ли ви се свиди?

— Не.

— Тогава защо?

— Не искам.

Помълчаха малко.

— Знаете ли, професоре — каза момичето с въздишка, — ако не бяхте европейско светило и за вас не се застъпваха по най-възмутителен начин (русокосият я дръпна за пеша на куртката, но тя се изскубна) лица, на които, сигурна съм, тепърва ще им разясним… би трябвало да ви арестуваме.

— А защо?

— Вие сте пролетаромразец! — твърдо каза момичето.

— Да, не обичам пролетариата — печално се съгласи Филип Филипович и натисна бутона.

Някъде се звънна. Отвори се вратата към коридора.

— Зина — извика Филип Филипович, — сервирай обеда. Нали ще позволите, господа?

Четиримата мълком излязоха от кабинета, мълком прекосиха приемната, мълком антрето и се чу как тежко и звучно се затвори зад тях вратата на официалния вход.

Кучето се изправи на задни лапи пред Филип Филипович и му направи няколко метана като мюсюлманин по време на молитва.