Том Кланси, Карл Стайнър, Тони Колц
Воини в сянка (6) (Специалните сили — поглед отвътре)

Септември 1964 г.
Форт Джаксън, южна Каролина

Гарнизоните на сухопътните сили са места с предсказуем режим. В общи линии знаеш какво да очакваш — проверка сутринта, тревога през нощта, отделения, роти, батальони, физическо обучение, тренировки, маршове, заповеди, правила, интензивно обучение с натоварена програма, уважение към чиновете и козируване, — както и борба с дивата природа.

Повечето бази на сухопътните сили в Съединените щати изпълняват програми за опазване на дивеча. На определени поля и полигони се засаждат царевица, просо, слънчоглед, зимна пшеница и други зърнени култури, за да могат патици, пъдпъдъци, пуйки, елени и всякакви други диви животни да растат и да получат укритие и защита от хищници. В допълнение, същите тези поля предлагат на войниците, които обичат да ловуват, превъзходни места за отстрелване на дивеч. Всяка неделя през ловния сезон човек може да открие войници ловци в някой от тези резервати за диви животни.

Тази събота капитан Карл Стайнър се намираше във Форт Джаксън, където го изпратиха след завършването на Пехотния курс за напреднали във Форт Бенинг, Джорджия. Службата му там продължи шестнайсет месеца. Денят бе ясен, топъл и подходящ за лов на патици. Внезапно отнякъде се появи ревящ джип, наду клаксон и провали лова. От него изскочиха двама военни полицаи, които се насочиха право към Стайнър.

— Сър — обърна се към него по-старшият, говореше бързо и в гласа му се прокрадваше припряност, — имате заповед, сър, за ново назначение и трябва да се върнете да ги видите. Веднага, сър. Ще трябва да тръгнете още този уикенд.

Това беше много необичайно и затова Стайнър попита:

— Каква е заповедта?

— Не знаем, сър. Казаха ни, че е секретна и трябва да се върнете.

— Кой ви изпрати тук? — настоя Стайнър.

Назоваха името на един главен сержант, придаден към щаба на центъра за обучение.

— Добре, това обяснява нещата — каза на себе си Стайнър; той познаваше човека добре. Сержантът бе знаменит със своите номера.

После се обърна към военните полицаи:

— Добре, няма да се върна веднага. Ще дойда след малко. Просто му предайте да не се тревожи. — После полицаите си тръгнаха… очевидно с известни опасения. А Стайнър остана на гюмето за патици.

Ала съобщението на военните полицаи измъчваше съзнанието му. Той продължаваше да размишлява над току-що случилото се, когато след известно време джипът се завърна. Този път военните полицаи не се колебаеха.

— Сър, ще трябва да се върнете. Заповедите са секретни и базата се подготвя за вашето и на семейството ви преместване през уикенда.

В този момент Стайнър помисли, че може би в края на краищата никой не му погажда номер.

Новото назначение беше във Форт Браг, Северна Каролина. Разполагаше с номера на една сграда, в която трябваше да се яви, но военният му пост (ВП) наистина бе секретен. Стайнър нямаше представа с какво щеше да се занимава, но каквото и да бе то, имаше заповед за преместване, така че същия следобед двамата с жена му Сю започнаха да подготвят себе си и малката си дъщеря Карла.

На другия ден отседнаха в каравана под наем близо до Форт Браг, защото нямаше свободни квартири и в понеделник Стайнър се яви в указаната му сграда. Там вече имаше опашка от може би петдесет офицери, повечето капитани, но също и неколцина старши лейтенанти и всички се намираха в същото неведение.

Добре дошъл в специалните сили.

 

 

Когато призоваха Стайнър в специалните сили, той знаеше много малко за това какви бяха те и с какво се занимаваха. Тяхната тайна и затворена природа бе известна в останалата армия. Той знаеше, че специалните сили са много елитни и отлично обучени, малобройни в сравнение с останалите подразделения на сухопътните сили (през 1964 г. наброяваха 17 700 души заедно с поделенията за психологически операции (ПСИОП) и по гражданските въпроси). Знаеше и това, че не са традиционни в мисленето, организацията и мисията си — дори шапките им не са традиционни: зелени барети. Останалото трябваше да научи с течение на времето.

Когато му дойде редът на опашката, Стайнър беше назначен в една рота А от неотдавна активираната 3-та група на специалните сили и му казаха да се регистрира при заместник-командира на ротата, дребен майор на име Льоблан, който носеше — Стайнър не можа да не забележи — привързан на бедрото нож „Бауи“.

Когато Стайнър влезе бодро в кабинета на Льоблан, майорът вдигна поглед и се намръщи. Стайнър носеше стандартната зелена фуражка с кокарда и това не се хареса на заместник-командира.

— С тази шапка си за никъде — обяви той. — Но аз ще те оправя, преди да се срещнеш със стария. Първото нещо, което трябва да направиш, е да махнеш тази летяща чиния от главата си и повече да не те виждам с нея, докато си в това подразделение. Защото ако те видя, ще трябва да я напъхам там, където слънцето не свети.

Ще слезеш долу до склада и ще си вземеш две барети. Разбирам, че още нямаш право да носиш цветната ивица. — Цветната ивица носеше цветовете на подразделението му и те показваха, че е истинска „зелена барета“. — Но можеш да носиш шоколадчето. — Шоколадчето беше малка лентичка с цветовете, които щеше да има на голямата цветна ивица, когато я спечелеше. — Ще го носиш, докато се квалифицираш. — Това означаваше: когато издържи успешно квалификационния курс на специалните сили (наречен К-курс). Той обикновено отнемаше десет седмици.

После заместник-командирът заговори по същество.

— Тук си, за да станеш командир на едно А-отделение. Това означава, че две неща са задължителни. Едното е да се научиш да изпращаш и получаваш съобщения с морзовата азбука със скорост шест думи в минута. Ако можеш да го правиш по-бързо, толкова по-добре, но шест думи са минимумът. И ще трябва да дежуриш на радиостанцията и генератора както всеки друг член на екипа.

Въпреки че от капитан, командващ традиционно подразделение — обикновено рота от сто и повече души, — се очаква да бъде вещ с радиостанция, от него не се изисква да бъде радиооператор в полеви условия. Капитаните на А-отделения в специалните сили са различни. В екипа има само дванайсет души и понеже възможностите им са ограничени, особено на километри навътре зад вражеските линии, трябва всички да умеят да изпълняват много от задълженията без оглед на чиновете. Главното средство за полева връзка в началото на 60-те години беше морзовата азбука с допотопни радиостанции АНГРА–109 (произнасяше се „Сърдит“)^[1]. Те се снабдяваха с електричество от тежки, ръчно задвижвани генератори (тогава нямаше батерии) и за обслужването им бяха необходими двама души. Единият завързваше ключа на крака си, за да може да изпраща и получава съобщения, а другият въртеше манивелата на генератора.

Льоблан продължи:

— На второ място е задължително да се научиш да даваш последно причастие според религията на всеки човек в отделението ти, защото там няма да има свещеник през повечето време и ти ще трябва да можеш да правиш и това. Можеш да очакваш в отделението ти от дванайсет души заедно с теб да има хора от три или четири религии.

И с това указанията му се изчерпиха.

— Сега слез долу, за да получиш екипировката си.

След това беше ред на „стареца“, командира на ротата подполковник Пери. Стайнър се погрижи да носи зелената барета до срещата си с него.

— Кога си скачал за последен път с парашут? — попита Пери.

Всички войници в специалните сили трябваше да бъдат квалифицирани парашутисти. Някои получаваха тази квалификация след постъпването си в специалните сили, а други не бяха скачали известно време преди пристигането си във Форт Браг.

— Преди около шест години — отговори Стайнър.

— Добре, сега вече имаме различен парашут от този, който си използвал, така че ще трябва да получиш малко опресняващо обучение. Освен това тук си имаме правило: първият ти скок обикновено е през нощта — сигурен съм, че ще ти хареса. Прилича най-много на това да легнеш с жена си.

И после:

— Последното нещо, което трябва да знаеш, е, че всеки петък следобед в четири часа се събираме заедно. От теб се очаква да водиш жена си и да имаш халба на 3-та група на специалните сили, каквито продавам за три долара. — Фактически той имаше цял кашон от тях под бюрото си и Стайнър трябваше да плати една. — Можеш или да я носиш със себе си, когато идваш — обяви Пери, докато му я връчваше, — или да я оставяш на стената зад бара в крилото на нашия офицерски клуб — едноетажна сграда от Втората световна война.

Малките ритуални сбирки с халби може да шокират хората в тези политически праведни времена, но тогава армията просто живееше по този начин — беше по-опърпана, но по-свободна. Социалната култура в сухопътните сили като цяло беше много по-слабо структурирана, отколкото е сега, толерираше се много по-свободно поведение. Социалният живот се въртеше около сбирки, на които всички пиеха; такива срещи в петъчните следобеди бяха норма, имаше дори хора, които пиеха прекомерно. В наши дни офицер, който бъде наказан с глоба за шофиране в пияно състояние (ШПС), може направо да отпише кариерата си. Но навремето сухопътните сили бяха по-снизходителни.

— Офицерските клубове бяха всичко друго, но не и бастиони на благоприличието — отбелязва Стайнър. — Не се изненадвах, когато започваше сбиване; там се играеше на зарове и покер и се наблюдаваха всякакви закачки, перчене и фукни — мъжка работа. До голяма степен това беше приетата култура на общуване.

Не казвам, че животът в армията се въртеше около всички тези неща. В никакъв случай. Те бяха много малка част от живота ни. Когато бяхме на служба, работехме дълго и тежко, тренирахме усилено, уважавахме се един друг и внимавахме за живота на ближния си точно както правим сега. Но забавленията ни също не бяха малко.

Не забравяйте, че става дума за периода няколко години след Корейската война. Тогава армията не беше толкова префинена или професионална, колкото е сега. Например през онези дни командирите далеч не бяха толкова ангажирани с обучението на войниците си или с грижи за своите семейства. Тази култура не започна да се развива, докато не се сложи край на задължителната военна служба и не се превърнахме в армия от доброволци. След това обучението на офицерите и войниците стана много по-формализирано и институционализирано — както и социалните контакти в свободното време. С изключение на социалните събития в големите подразделения, общественият живот вече не се върти около офицерските клубове. Фактически много малко военни подразделения успяха да запазят централни военни клубове поради постановените от Конгреса параметри за финансово управление. Вместо това командирите организират вечерни партита у дома си за офицерите и техните половинки. Така атмосферата е относително свободна и неофициална, а пиенето е ограничено.

Всичко това си има своите плюсове и минуси. В днешната армия сигурно не сме толкова спонтанни, колкото бяхме навремето, и това е минус, но сега по-малко хора се излагат и това е плюс.

Обучение

Сега Стайнър трябваше да се обучи като войник в специалните сили.

През 1964 г. мисията на специалните сили беше съсредоточена предимно върху нетрадиционната война (НВ) и главната заплаха бе съветската експанзия в Европа. Цялата 10-та група на специалните сили бе разположена в Европа — в Източна Европа и в някои части от Западна Европа, които имаше опасност да бъдат завзети от руснаците, се криеха пари, оръжие и припаси. В случай на инвазия на Варшавския договор А-отделенията трябваше до бъдат спуснати зад вражеските линии или можеха да се скрият, като се появят отново след отминаването на нахлуващите вражески сили, след което да се свържат с приятелски партизани. Тяхната мисия: саботаж, подривни действия, организиране и екипиране на съпротивителни движения. Всичко това изискваше високо ниво на самостоятелност, анализ и вземане на решения.

Курсът за реакция на ръководството беше един от начините, по които се осъществяваше обучението и проверката на тези качества. В него се наблягаше на екипната работа, въображението, изобретателността, съобразителността и, разбира се, на командирските качества. Той започваше с едни физически и интелектуално трудна загадка. Например представете си ров, в който водата е дълбока два и половина до три метра и разстоянието от единия до другия бряг е три и половина метра. Обучаваният екип е снабден с двесталитров варел с бензин и три греди, двете от които са дълги по три метра, а третата е дълга два метра и половина. Задачата на екипа е да прехвърли варела (и себе си) през рова, използвайки дадените материали. Ако екипът притежава необходимите качества на войници от специалните сили, той ще открие начин за изпълнение на задачата.

Друг метод на обучение беше лишаването от емоционални ориентири. Самостоятелните действия зад фронтовите линии на вражеска територия поставят войниците в изключително трудни условия. Една от най-големите трудности е липсата на емоционална подкрепа. Приятелствата, доверието и увереността са част от изграждането на войника не по-малко от подчинението, а духовната подкрепа представлява мощен противовес на несигурността във войнишкия живот. Мнозина отлични военнослужещи запазват качествата си само защото получават похвали. Те се нуждаят от увереността на знанието, че някой над тях ги смята за добри и сигурни изпълнители.

Не е така с войниците от специалните сили, които трябва да действат в среда, в която всеки вид подкрепа е минимална, липсва или е мимолетна. Някои войници имат духа и волята за справяне с такава ситуация, но мнозина други нямат този капацитет.

Програмата за обучение на специалните сили чрез лишаване от емоционални ориентири е предназначена да установи кой притежава необходимите качества. На войниците не се съобщават целите или стандартите, които се очаква да покрият, нито дали се справят добре или зле. Някой войник може да получи заповед: „Ще се явиш на този кръстопът в 6,00 ч. сутринта с раницата си.“ Когато пристигне, там ще го чака друг войник с лист хартия с инструкции за следващите му задачи, които могат да бъдат: „Трябва да се придвижиш от този пункт до онзи пункт.“ Примерно на четирийсет километра разстояние. И тогава той е напълно самостоятелен, без никаква помощ освен карта и компас и без никаква представа колко време ще му отнеме придвижването от единия до другия пункт. Когато — ако — той се появи в указания пункт, присъствието му просто се регистрира. Не му казват дали е издържал изпитанието или се е провалил, нито дали е изминал разстоянието за необходимото време. Успехът при това упражнение зависи не само от изпълнението на трудна задача, но и от постигането на това изпълнение единствено и само със собствени вътрешни ресурси.

Голяма част от обучението в специалните сили се провежда в съответствие с подобни „правила“.

 

 

Междувременно войникът в специалните сили трябва да се обучава и за придобиването на специфични умения. Както бе отбелязано по-горе, войниците в А-отделението трябва да са вещи не само в собствената си специалност, но и да бъдат готови да се справят със задачи от специалностите на всички останали в отделението.

Когато Стайнър се срещна с личния състав на А-отделението, което щеше да командва през следващите осем месеца, той беше впечатлен. Всички членове на това отделение бяха професионални войници от специалните сили със значителен опит. Повечето бяха много по-възрастни от Стайнър, а може би половината бяха доброволци с източноевропейски произход по закона „Лодж“. Те вече владееха изкуството на нетрадиционната и тайната война, и знаеха един или два чужди езика. Същевременно не се познаваха добре един друг, защото бяха преназначени в специалните сили след създаването на 3-та група и така не бяха тренирали заедно като А-отделение. През седмиците, в които Стайнър преминаваше квалификационния курс, неговото А-отделение заучаваше необходимото, за да функционира като група.

През 60-те години всички в А-отделението се обучаваха на следните умения:

Всеки войник трябваше да бъде експертен стрелец с индивидуалното си оръжие (пистолет) и автоматичната си пушка М–16 и да познава оръжия като АК–47, които би могъл да срещне в онази част на света, в която можеше да бъде изпратен. Той трябваше да умее да стреля с тях достатъчно точно, да ги разглобява и поддържа. Що се отнася до по-големи оръжия като минохвъргачки и картечници, той трябваше да умее да ги разполага и употребява както трябва, за да осигуряват защитата и поддръжката, за които са предназначени.

Всеки войник се обучаваше с експлозиви. Научаваше какъв заряд, с каква форма и на какво място трябва да се постави за разрушаването на мост или електропровод; запознаваше се с експлозивите, образуващи кратери или предизвикващи взрив вътре в обекта; как да проникне в запечатана и защитавана сграда с минимално увреждане на структурата й или на заложниците, които могат да се намират в нея. Ако не притежаваше собствени експлозиви, обучаваха го как да се снабди с необходимите материали за изработваното им от местни източници.

Всеки войник получаваше обучение по свързочна техника — да изпраща и получава съобщения с морзовата азбука и да пише шифри. Ако някой екип действаше зад вражеските линии, той се появяваше в радиоефира в предварително уговорени часове всеки ден или през ден, когато сержантът по свръзката включваше телеграфа си, за да изпрати съобщение. Но всички в екипа можеха да работят с всеки вид свързочна техника, която използваха.

Всеки войник се обучаваше в оказването на първа помощ.

Всеки войник научаваше как да извършва нелегални и секретни операции; как да изгражда разузнавателни мрежи, както и мрежи за бягство и избягване на врага; как да провежда операции за попълване на запасите през нощта; как да подготвя площадка за кацане на самолети и как да ги приземява, и как да подготвя зони за спускане на парашутисти. Той научаваше техники за нелегално проникване и оттегляне, ориентиране в местността и специално разузнаване в дълбочина, при което щеше да действа изключително потайно, за да разгледа непосредствено всичко, което врагът иска да скрие от очите му. Това често означава живот в скривалища в продължение на дни — землянки, които екипът изкопава и после покрива с почва, клони или други подръчни материали.

Всеки войник научаваше достатъчно основния език, на който се говореше в предназначения за групата му регион — немски например за членовете на 10-та група в Европа или суахили за 3-та група. По-късно езиковите умения се подобриха неимоверно и от войниците в специалните сили се очакваше да отделят цялото си време през шест месеца от годината за постигането на съвършенство в определения им език. През 1964 г. не се изискваше съвършенство, но от войниците се очакваше да могат да водят обикновен разговор.

По подобен начин всеки войник получаваше и културно обучение в съответствие с определената за екипа страна, така че когато той пристигне тим, вече да знае как да се държи, за да спечели приятели и да не отблъсне хората, на които бе дошъл да помогне, нанасяйки по такъв начин вреда на мисията.

И накрая, въпреки че всеки командир на А-отделение разполагаше със сержант за операциите и сержант за оръжията, отговорностите на офицера включваха знания за непряка огнева поддръжка — артилерийски и минохвъргачен огън — и как да ги прилага най-точно и ефективно. Той трябваше да знае как да планира огнева отбрана, как да повика на помощ въздушна или морска огнева поддръжка, ако възникнеше необходимост от тях.

 

 

Всеки квалификационен курс представлява смес от обучение в клас и полево обучение, но с голям превес на полевото обучение. За Карл Стайнър и останалите около петдесетима други офицери, участващи с него, това беше — отново — ускорена програма от седем вместо обичайните десет седмици. В наши дни квалификационният курс е още по-продължителен.

През 60-те години повечето лекции се изнасяха в щабния комплекс на специалните сили в района на хълма Смоук Бомб във Форт Браг, в паянтови дървени казарми от времето на Втората световна война или по-рядко в по-малки едноетажни сгради от канцеларски тип. Климатичните инсталации не бяха и сънувани. Хората, които отиваха там, не очакваха комфорт.

След седмица основен инструктаж всички се изнесоха на полето за още две седмици практикуване на изучаваните в класната стая техники. Тази последователност беше задължителна по време на курса.

Полевото обучение и практика се извършваха на местата за обучение във Форт Браг и съседния лагер „Маккол“, както и в националния парк „Юхари“ на петдесет километра разстояние в западната част на Северна Каролина. През последвалите години лагерът „Маккол“ бе трансформиран в добре екипиран център за обучение на специалните сили; но в онези дни този център не съществуваше и там нямаше нищо освен останалите от Втората световна война тренировъчна писта за безмоторните самолети на 82-ра въздушнопреносима дивизия и бетонните основи на разрушени сгради.

И накрая, целият инструктаж и обучение се обединяваха в едно главно учение, което навремето се наричаше „Гоблър Уудс“, а сега е наречено „Робин Сейдж“, в района на националния парк „Юхари“.

„Гоблър Уудс“ се провеждаше по следния начин: курсистите офицери образуваха симулирани А-отделения, изпратени в измислена страна (която често заради военната игра се наричаше Пайнленд^[2]). Там трябваше да се свържат с местните хора и да ги превърнат в партизани. Тази роля обикновено се играеше от войници от тиловите части във Форт Браг (може би двеста и петдесет души), които се обличаха и държаха като цивилни.

Задачата на А-отделението се състоеше във взаимодействие с командира на партизаните (който винаги нарочно затрудняваше това взаимодействие), превръщане на последователите му в истински партизански отряди и принуждаването им да вършат това, което А-отделението желаеше — взривяване на мостове, електропроводи, поставяне на засади и други задачи от арсенала на нетрадиционната война, — както и работа по граждански въпроси, целяща да спечели сърцата и умовете на местните хора.

Войниците, които се справяха успешно с тези задачи, бяха награждавани с нашивката цветна ивица върху зелените им барети. В противен случай им се даваше възможност да изкарат друг квалификационен курс или ги връщаха обратно в традиционните части. Повечето от преминалите курса със Стайнър издържаха успешно изпитанието.

В наши дни нещата не стоят по този начин. Подборът е по-строг отчасти защото стандартите са по-високи и отчасти защото Стайнър и другите офицери с него бяха внимателно подбрани за служба в специалните сили. Армията ги искаше там. Днес специалните сили са напълно доброволческо подразделение — „трикратно доброволческа сила“, както обича да ги нарича Стайнър, „първо при постъпването в армията, второ при обучението за парашутисти и трето при постъпването в специалните сили“.

И тогава, и сега курсът не беше лесен. Успешно завършилите го можеха да се гордеят с постижението си. И нещо по-важно: всички останали можеха да разчитат на тях.

 

 

След квалификационния курс имаше още обучение. Например…

Тайно проникване. Съществуват няколко начина за проникване в страна, където американските войници са нежелани. Те могат да пристигнат там под прикритие — като туристи, работници или бизнесмени — или тайно с подводница, кораб или самолет, или могат да бъдат спуснати с парашути, което е най-често срещаният начин.

Това означава, че войниците от специалните сили отделят много време за скокове от самолети.

Карл Стайнър разказва как са правили това през 1964 г.:

— Когато много хора скачат от големи самолети под строй във въздуха, най-важно е безопасното им приземяване. Традиционните въздушнопреносими подразделения скачат със стандартен (не маневрен) парашут, за да сведат до минимум риска от оплитане на въжетата във въздуха — причина за сериозно нараняване или гибел. Вторият приоритет е те да се държат заедно в някакъв строй, за да не стане така, че хиляди войници да бъдат разпръснати из околностите. Този приоритет се осъществява с техника, наречена „профилирано товарене“: отделения, взводове и роти се товарят на всеки самолет така, че скачат близо до мястото на мисията им на земята. Това свежда до минимум времето за събирането им след приземяването и увеличава до максимум бойната ефективност на подразделенията.

При парашутна мисия пилотът на самолета командва цялата операция, но надзираващият скоковете отзад е отговорен за всички парашутисти. Това означава, че той непрекъснато трябва да знае местоположението на самолета. Постига това чрез връзка с пилота, изучаване на картата и отбелязване на важни обекти върху нея — обекти на земята като реки, мостове или естествени обекти, които може да разпознае от въздуха на път за мястото на скачане.

Понеже пилотът се намира в кабината, откъдето може да види повече, той помага, като съобщава: „Пресякохме тази и тази река“ или „Наближаваме тази и тази характерна черта на терена.“

Когато внедрявахме някое А-отделение в така наречената отказана територия (територия, в която не бяхме желани и където можеше да бъде опасно да си американски войник), искахме членовете на екипа да могат да се приземят колкото е възможно по-близо един до друг.

По това време парашутите „Тоджо“^[3] бяха заменили по-старите и по-прости парашути, с които отначало се обучавах. В онези дни парашутите „Тоджо“ бяха управляеми до известна степен. Недостатъчно, за да определиш някой пункт на земята и да се приземиш в него, но достатъчно, за да може отделението да се събере във въздуха и после да се приземи в един и същ ограничен район.

Парашутите „Тоджо“ изглеждаха като обикновените ни парашутни куполи с форма на чадър, но отзад имаха овален отвор от шест квадратни метра, през който се образуваше въздушна струя със скорост около осем възела. Парашутът притежаваше система от плъзгащи се на ролки повдигачи, които човек активираше след скока от самолета. Чрез наклоняването на купола на едната или другата страна те позволяваха насочването на тази струя.

Когато скачахме, плъзгащите се повдигачи бяха закрепени с вилки към въжетата. Щом се озовавахме във въздуха, изваждахме вилките и повдигачите се освобождаваха, за да се плъзнат по ролките. След това ако искахме да завием надясно например, протягахме назад дясната си ръка и хващахме десния заден повдигач, а с лявата ръка хващахме левия преден. После дърпахме десния заден повдигач надолу и издърпвахме левия преден повдигач нагоре. Това наклоняваше купола и човек завиваше надясно. Когато се обръщахме в посоката, в която искахме да отидем, тогава ги центрирахме отново и куполът се изправяше… Или поне се опитвахме, защото никога не успявахме да следваме напълно избраната посока.

Големият проблем за парашутиста беше ориентирането на купола срещу вятъра при приближаване на приземяването. (Ако някой парашутист се спуснеше по посока на вятъра, той щеше да удари земята със скоростта на вятъра плюс осемте възела ускорение от задния отвор на парашута.) Парашутът имаше способността да се обръща и да се спуска с вятъра, което означаваше, че парашутистите трябва непрекъснато да работят с повдигачите, за да поддържат необходимата ориентация. Тъй като повечето парашутни скокове на специалните сили бяха през нощта, най-добрият знак за посоката на вятъра беше усещането за него върху лицето на парашутиста.

Ако всичко вървеше добре, екипът напускаше самолета като зърна от броеница. Първият скачач обикновено заставаше срещу вятъра и се задържаше в тази позиция, докато всички останали успееха да се съберат над него, управлявайки парашутите си. Опитваха да се държат на около трийсет метра разстояние един от друг. За опитните парашутисти дистанцията помежду им обикновено беше между петнайсет и трийсет метра. По такъв начин всички от отделението получаваха по-добър шанс да се приземят по-близо един до друг и да се отбраняват при приземяването. Парашутистът е уязвим в зоната на скачане!

Тази дистанция беше много важна, защото ако се получеше оплитане на парашутите, съществуваше голяма опасност от падане на купола. Това важеше преди всичко за парашутите „Тоджо“, защото те често се блъскаха един в друг.

Всеки парашутист разполагаше и с резервен парашут, който можеше да се използва над сто петдесет и два метра височина. Ако възникнеше необходимост да разтвориш резервния си парашут, трябваше да дръпнеш дръжката с дясната ръка, докато държиш лявата си ръка пред резервния парашут, за да успееш да го хванеш, когато изскочи от торбата. След това хващаш с дясната си ръка края на резервния парашут и с всички сили го хвърляш надолу и наляво, за да може да се издуе.

Ако не се получеше, трябваше да се направи повторен опит. Понякога резервният парашут се издигаше само частично издут и се увиваше около главния парашут, който не беше напълно издут. Хората обикновено се нараняват при приземяването. Но когато се стигне до омотаване, тогава те очаква истинска беда.

В днешно време резервните парашути са много подобрени. Те са снабдени с касета, която изхвърля купола достатъчно далеч, за да се изпълни с въздух, независимо от неизправността на главния ти парашут.

Обучаваха парашутиста и да не търси, нито да се протяга към земята при нощен скок. Вместо това той се учеше да открива силуета на линията на дърветата, който щеше да му покаже, че се намира на десет до дванайсет метра над земята и може да започне подготовката си за приземяване, като се увери, че пада срещу вятъра, и прибере ръцете и краката си плътно до тялото, което му позволяваше да се претърколи веднага в посока на теглещия го парашут и свеждаше до минимум риска от счупване на някой крайник.

След като всички се събираха около водещия парашутист, той се опитваше всячески да падне в зоната за приземяване — там обикновено нямаше много място, защото тя представляваше малка пролука между дърветата, широка може би 173 до 274 метра. Щом той се озовеше на земята, останалите парашутисти можеха да се целят директно към него и обикновено успяваха да се приземят в кръг с диаметър трийсет метра.

Събрани на земята, първата ни задача беше да се отбраняваме като екип, но трябваше да свалим парашутите и човек имаше две възможности. Можеше да го вземеш със себе си или да го заровиш. Никога не биваше да го оставяш на мястото на приземяването, защото в такъв случай щяха да го забележат или на земята, или от въздуха.

Най-нежелателният избор беше да вземеш парашута със себе си. Това означаваше да се мъкне голям допълнителен товар и обем. Най-доброто решение бе да се отдалечиш от зоната на приземяване, да намериш сигурно място в някое дере или гориста местност и да заровиш там парашута, за да не могат да го открият. И в двата случая искахме почти незабавно да се отдалечим от мястото на приземяване, носейки парашутите. Щом стигахме до скришно място, обикновено заравяхме парашутите си за петнайсет до двайсет минути.

И оттам продължавахме в съответствие с плана си за изпълнение на мисията.

 

 

Ориентиране в местността. Откриването на целта далеч не бе гарантирано. Всичко ставаше през нощта; теренът беше непознат, хората потенциално враждебни и в онези дни нямаше очила за нощно виждане, нито спътници със системи за посочване на местоположението, които можеха да ти помогнат да следваш маршрута си. Екипите трябваше да са вещи в ориентирането в местността и откриването на целите по старомодния начин — както вероятно са обучавали рейнджърите, — като разчитат на карти, компаси и на звездите.

Необходимо е да бъдат непогрешими експерти в разчитането на карти, не по-малко вещи в използването на компаси и трябва да знаят как да отчитат изминатото разстояние.

Карл Стайнър продължава:

— Важна част от подготовката за мисия включваше изучаването на картите на региона, в който щяхме да действаме. Трябваше да се запознаем напълно с тази територия. Не само нямаше място за грешки при достигането на целта ни (която можеше да бъде партизански отряд или място, където щяхме да се крием, докато потеглим за окончателната си мисия), но и трябваше да избягваме да не се провалим в някое от многобройните места, в които не бяхме желани. Това означаваше, че запаметявахме всичко, което трябваше да знаем — всички отличителни белези на местността, — реки и потоци, язовири, мостове, пътища, кръстопътища, кули на далекопроводи, електропроводи и други инфраструктурни елементи, както и градове, села, полицейски и военни сгради.

Когато се намирахме в полеви условия, един войник следеше компаса, докато други двама отмерваха заедно изминатото разстояние. И всички в екипа можеха да вършат тези неща. Командирът на отделението обикновено оставаше свободен, за да ръководи и дирижира операцията. Важното бе да се води точна сметка за изминатото разстояние, независимо от обстоятелствата (за тази цел с това се занимаваха двама души). Но същевременно трябваше да внимаваме да не объркаме измерването на разстоянието, ако попаднем на засада или ни се случи нещо друго, което можеше да накара някой да забрави броенето на крачките.

Въпреки че бяхме запомнили картата и вярвахме в отчитането на компаса и измерването на разстоянието, от време на време проверявахме дали още се движим по маршрута. И това означаваше проверка по картата — трудна работа в тъмнината, когато не можеш да запалиш никаква светлина.

Ние използвахме войнишки фенерчета под прикритието на някое пончо. Тези фенерчета имаха няколко филтъра в капачето, покриващо батериите. Един от тях беше червен и ние използвахме именно него, защото червената светлина се отразяваше по-слабо на свикналите ни с мрака очи. Докато всички останали от екипа заобикаляха пончото и стояха на стража, командирът, заместникът му (всеки можеше да поеме командването, ако нещо се случеше с него), човекът с компаса и измерващият разстоянието се пъхаха под пончото и разглеждаха картата, за да определят дали се намират точно на мястото, на което трябваше да бъдат. Ако имаше отклонение, се налагаше да се пресметнат необходимите корекции.

Ориентирането по звездите също беше възможно, ако например нещо се бе случило с компаса ни. Но предпочитахме компаса, защото той не зависеше от времето. Все пак трябваше да научим основните съзвездия — Голямата мечка, Орион и Скорпион в Северното полукълбо; и Касиопея в Южното. Научихме, че двете звезди в ъгъла на черпака на Голямата мечка сочат към Северната звезда, която отстои на пет пъти по-голямо разстояние от това между двете звезди. Затова ако можехме да видим звездите, бяхме в състояние да определим маршрута си.

Един последен аспект от планирането на маршрута ни бе определянето на сборните пунктове. По такъв начин, ако попаднехме на засада или се натъкнехме на някоя друга вражеска операция, можехме да се разпръснем и съберем отново на следващия сборен пункт или поне в този, който вече бяхме отминали — в зависимост от решението на командира.

Съществува мит, че войниците от специалните сили обичат сраженията че те всички са подобни на Рамбо машини за убиване, които не са способни на нищо по-добро от унищожаване на враговете. В този мит няма капка истина. Войниците от специалните сили не са машини за убиване; тяхната стойност се крие другаде. Те просто са прекалено добре обучени, прекалено ценни, за да бъдат излагани на по-голям от абсолютно необходимия риск. Това означава, че по възможност избягват сраженията. Изчезват в горите, вместо да се изправят и да доказват мъжествеността си. Фактически подборът в специалните сили избягва такива типове. Никакви рамбовци. Войниците от специалните сили са бойци и когато е необходимо, могат да използват тази енергия и умения, за да убиват, но от тях се очаква да фокусират енергията си точно и ефективно като лазерен лъч.

 

 

Попълване на припасите. Оцеляването в нелегална или секретна среда не е лесна за изпълнение задача. Условията на живот са първобитни. Храниш се с каквото намериш. Водата най-често е замърсена. Значителна част от населението е склонна да измъчва или убива „американските агресори“, въпреки че друга значителна част одобрява присъствието им.

Преживяването от даровете на природата си има граници. Въпреки всички усилия екипът може да не намери достатъчно храна, за да продължи мисията си. Мунициите или медицинските припаси могат да свършат. Възможно е да се наложи евакуация на ранените. И войниците се озовават в незавидно положение, а километри територия на врага ги отделят от снабдителната им верига.

Необходимостта от припаси може да се почувства особено силно, кога то се формира или подпомага партизански отряд. Партизаните могат да ги посрещнат радушно, да понасят присъствието им или да предпочетат да се оправят без тях, но винаги копнеят за американското изобилие, с което са убедени, че американските войници ще ги засипят — храна, медикаменти, униформи, електроника, оръжия и муниции. Предлагането на подобно изобилие не е главна мисия, но партизаните много често могат да се интересуват повече от припасите, отколкото от въоръжената борба — като по този начин дават възможност на А-отделението да приложи на практика своето мислене и умения за преговори: „Направете това, което смятаме за най-добро, и ние ще ви осигурим храна и оръжия.“

Екипът трябва да знае как да попълни запасите си при всякакви обстоятелства. В редки случаи някой екип може да се намира в ситуация, която позволява доставка с подводница. Но много по-често припасите се пускат от въздуха или се доставят със самолети.

Карл Стайнър разказва как се извършва това:

— Когато се нуждаехме от припаси, изпращахме списък с исканията си чрез шифровано съобщение по радиостанцията АНГРА–109. Как щяха да бъдат доставени — пуснати от въздуха или със самолет на земята, — зависеше от конкретната ситуация.

Ако щяхме да получим припасите с парашути, избирахме място, в което искахме да бъдат спуснати — някоя горска поляна, края на нива, пуста отсечка от път, гол хълм. Тази информация за зоната на спускане, заедно с тайния код за сигнализиране на пилота (сигналът се подаваше с малки, горящи консервени кутии), се включваше в искането за попълване на припасите. След ден или два научавахме кога можем да очакваме доставката. Това винаги ставаше в определен час през нощта. Да кажем, в 03,30 ч. на 17-ти април.

На 17-ти април се отправих към зоната за спускане заедно с екипа си и с партизаните, които можеше да се наложи да осигуряват района и да пренасят припасите до лагера (ако работехме с партизани). Няколко минути преди уговорения час отбелязахме мястото за спускане с горящи консерви, които пълнехме с пясък и бензин. Запалихме ги, за да се виждат две минути преди определеното време за спускане, и ги оставихме да горят две-три минути, но не повече. Ако самолетът не пристигнеше дотогава, трябваше да угасим огъня.

Подобни мисии обикновено се изпълняваха само от един самолет. Пилотът трябваше да проникне във вражеското въздушно пространство, да се спусне достатъчно ниско, за да избегне радарите, да се насочи към мястото и да открие тези малки точици светлина в продължение на пет минути, да пусне припасите и след това да продължи по маршрута си, за да не може наблюдаващият враг да проследи мястото на спускането (или дали е било осъществено спускане).

Естествено, ако той не ни откриваше по време на тези пет минути, не получавахме попълнение на запасите си. В такъв случай се налагаше да опитваме отново по-късно.

Щом самолетът се озовеше над главите ни, угасявахме сигнала и се подготвяхме да хванем спускащия се с парашут пакет. Той обикновено беше снабден с миниатюрна проблясваща лампичка, така че можехме да видим накъде се спуска и да тръгнем към мястото на приземяване.

Когато прибирахме пакета, трябваше да приберем парашута и мрежата, в която бе спусната пратката, а след това да разпределим товара между хората (които можеха да бъдат само от нашия екип или партизани) и да санираме района, така че никой да не може да разбере по-късно, че сме получили на мястото въздушна пратка. Това се правеше за най-краткото възможно време, за да избегнем откриване и излагане на опасност.

Винаги с интерес очаквахме да разберем какво бяхме получили. Храната например често идваше под формата на живи животни. Понякога разбирахме, че са спуснали живо животно, когато чувахме мучене от небето. В такъв случай разбирахме, че имаме проблем. Човек изпитваше благодарност, ако имаше фермерски опит. С кравите никога не е лесно, те не са обучени да скачат от самолети; ако си счупеха някой крак при приземяването, тогава наистина възникваше проблем. Но дори ако се приземяваха невредими, те нерядко не се оставяха да бъдат отведени спокойно. И в двата случая често започваха да мучат и да издават всякакви звуци, така че се налагаше да ги убиваме на място и да разфасоваме месото, за да отнесем онова, което ставаше за ядене, а останалото да заровим.

Понякога получавахме коза, прасе или пилета. Общо взето, ги предпочитахме пред кравите. С тях се справяхме по-лесно, те не тежат толкова много и един човек обикновено е в състояние да ги носи.

Именно заради храненето в горите оцених стойността на лютивия сос. Всеки войник от специалните сили носи шише с лютив сос в раницата си. След като отнесем животните или птиците обратно в лагера и там ги заколят и сготвят (изобщо не става дума за някакъв кулинарен шедьовър), малко лютив сос прикриваше доста готварски недостатъци — лютив сос „Луизиана“, „Тексас Пийт“ или „Табаско“, — вкусът определено се подобряваше. Сосът помага и при поглъщането на редовните хранителни дажби, които също получавахме по този начин.

Разбира се, от ролята на А-отделението в попълването на припасите не може да се разбере всичко за тази операция. Нека я погледнем от гледната точка на щаба:

Да кажем, че изпълняваме мисия за попълване запасите на дадено А-отделение в бойни условия. С мисията се занимаваше военнослужещият, който е S–4 (натоварен с логистиката) на С-подразделението, към което А-отделението принадлежи. Работата му се състоеше в организирането на цялата мисия. Ако ставаше дума за коза, прасе, крава или пилета, той трябваше да ги купи от някой фермер (осигуряваха се средства за това) и да скове кафез за тях.

Сред многото подробности, които той трябваше да знае, бе какъв самолет ще изпълнява мисията, включително най-важния елемент — размерите на вратата му, тъй като през нея не можеше да мине нищо с по-големи размери. С други думи, той трябваше да има предвид размерите на вратата, когато избира животното за спускане от въздуха и сковаването на кафез за него.

След това войникът щеше да лети със самолета и да осъществи спускането. Докато пилотът летеше по маршрута над зоната за спускане, войникът трябваше да пусне животното, кафеза или пакета през вратата в нужния момент, за да може той да се приземи в зоната за спускане, осветена на земята от А-отделението.

Навремето, когато бях S–3 на С-подразделение, едно А-отделение се обади за попълване на запасите и ние организирахме спускане с военен самолет U–10 „Хелио Куриер“. U–10 беше едномоторен витлов самолет с високо разположени крила, едновременно много недодялан и с много къс пистов път, който можеше да излита и каца на писта от няколко метра (всеки път при такова кацане мислех, че ще се разбием, защото ударът в земята беше много силен). Макар това технически да бе четириместен самолет, ние обикновено сваляхме задните седалки, за да освободим място за товара.

В нощта на осъществяването на тази мисия за попълване на припасите реших да нагледам как върви подготовката й. Когато стигнах до летището, заварих сержанта по припасите да се подготвя за товарене на кафез, пълен с бели пилета и петли порода „Легхорн“ в U–10 и кафезът беше два пъти по дълъг от вътрешните размери на самолета. Затова около половината му стърчеше навън. Фактически толкова голяма част стърчеше навън, че се наложи сержантът да седи върху кафеза с парашута през целия полет до зоната на спускане, за да не изскочи през вратата.

Когато самолетът потегли по пистата, се разхвърчаха пера. Въздушната струя от перката на мотора ги откъсваше от пилетата. Но аз не казах нищо; шоуто беше негово, а не мое. И продължих да мълча, когато се отделихме от пистата, въпреки че имаше достатъчно голям облак от пера, за да скрие почти напълно самолета.

По-нататък нещата вървяха доста гладко и ние изпълнихме мисията.

На другата сутрин отидох до блатото, където се намираше базовият лагер на А-отделението, за да проверя какво правят, и първото нещо, което забелязах, беше един оскубан петел, вързан за крака с дебел кабел — единственото нещо, подходящо за връзване, което успели да намерят. От опашката му стърчеше едно-единствено перо, дълго около десет сантиметра, а и то бе счупено. Когато ги попитах какво, по дяволите, щяха да правят с този петел, те отговориха:

— Още не сме решили, но в едно нещо сме сигурни и то е, че трябва да живее. Всяка живинка, оцеляла след такъв полет, заслужава да поживее още малко.

 

 

Хвърляните от самолет припаси ни създаваха работа, но тя беше много повече, когато получавахме припасите директно от самолет. Трябваше да знаем как да изберем и подготвим писта, да я маркираме и след това да посрещнем самолет през нощта. Това бе особено трудно, защото вършехме всичко съвсем сами. С нас нямаше диспечери от военновъздушните сили. За изпълнение на задачата разполагахме само с личния състав на отделението си и с партизаните, ако имаше такива с нас. Затова, когато приближаваше, пилотът трябваше да се доверява напълно на преценката ни. Той никога преди не беше виждал пистата. За него мястото бе напълно непознато.

През онези дни разполагахме с няколко различни типа самолети за изпълнението на тази мисия и всички те бяха с фиксирани крила, защото хеликоптерите не можеха да стигнат толкова далеч. В армията имаше самолети U–10 и „Карибу“, които бяха в състояние да се приземяват на черни писти. Но разполагахме и с по-големите самолети С–123 и С–130, които трябваше да се приземяват върху шосета, а все още имаше няколко самолета С–47. От време на време се наемаха местни самолети за секретни операции.

Тогава трябваше да се изчисли дължината на пистата, независимо дали това беше поле, черен или павиран път; трябваше да се обходи всеки сантиметър от тази писта, за да се провери дали не е прекалено бабунеста или с дупки; и трябваше да се отстранят камъните, електропроводите и други препятствия. Трябваше да се прецени местоположението на околните дървета и да се изчисли заходът на самолета, така че да не се удари в тях. Ние (и партизаните, ако ги имаше) поставяхме след това сигнални светлини в консервени кутии, за да обозначим дължината на пистата. След като се погрижехме за всичко това, изпращахме по радиостанцията цялата информация, свързана с летището — неговото местоположение, размери и т.н., — и тогава се определяше времето за изпълнение на мисията. Тоест щабът изработваше подробностите по мисията и ни ги изпращаше обратно по радиостанцията. Например: „Самолетът ще бъде там в 03,30 ч. на 23-ти юни“, което обикновено означаваше прозорец от пет или десет минути. И той щеше да подходи под определен азимут.

Когато наближаваше уговореното време, радиовръзка с пилота не беше разрешена. Той кацаше, ориентирайки се по светлинната ни сигнализация.

Щом останеха пет минути до уговореното време, ние запалвахме консервените кутии. Междувременно командващият пистата — офицер или войник — изваждаше фенерче с цветен филтър (син или зелен, които обикновено трудно се различаваха), лягаше на земята в края на пистата от страната на захода и чакаше.

Пилотът забелязваше първо мъждукането на консервените кутии. Щом ги видеше, той знаеше, че може да кацне. Тоест той знаеше не само местоположението на пистата и че ние сме я подготвили, но и това, че сме обезопасили района и в околността няма вражески сили. След това той забелязваше светлината на фенерчето в края на пистата и насочваше левия си колесник към тази светлина (защото седеше на лявата седалка) и прелиташе на около два метра над нея. Това означаваше, че ако си този, който държи фенерчето, трябва да лежиш там абсолютно неподвижно, докато той захожда, виждайки как се спуска право срещу теб, и да запазиш самообладание, докато неколкотонният самолет преминава с бучене на височината на човешки бой над теб.

След кацането ние разтоварвахме самолета и пилотът вземаше всичко или всеки, който трябваше да отведе, и после обръщаше машината и отлиташе обратно.

Много пъти сме правили това.

 

 

Оцеляване, бягство и избягване на врага. Войниците от специалните сили трябва да умеят да оцеляват, бягат и избягват врага. Те трябва да знаят как да се прехранват от даровете на природата, как да залагат примки и капани, за да хващат храната си, и какво е ядивно, какво — не. Необходимо е и да бъдат опитни плувци.

Карл Стайнър продължава:

— Във Виетнам през 1964–1965 г. двама войници се удавиха, опитвайки да преплуват река, докато се стараеха да избегнат пленяване. След този случай се въведе изискването всички да умеем да плуваме (мисля, че нормата беше поне два километра). И трябваше да можем да преплуваме най-малко километър с обувки и бойно снаряжение.

Ако войникът носеше раница и трябваше да я задържи със себе си, той правеше от пончото си сал за раницата и останалото тежко снаряжение, включително пушката. После теглеше този сал, плувайки.

Трябваше да знаем и как да помагаме по всякакъв възможен начин за собственото ни спасение. А именно, трябваше да знаем как да изграждаме зони за изтегляне с въздушен транспорт и как да сигнализираме с огледала на търсещия ни самолет.

Офицерите се обучаваха на специално шифровано писмо в случай на пленяване. Това беше много сложна и заплетена система, използваща поставянето на букви в специално определени кодови думи. По такъв начин, ако ни бъдеше разрешено писане на писма, можехме да включим кодове, които щяха да посочат мястото на задържането ни.

Също така командирите на отделения трябваше да имат технически умения за организиране и ръководство на система за бягство и избягване на врага. Разбира се, наличната инфраструктура е от критично важно значение — безопасни къщи, пунктове за пускане на припаси от въздуха и транспортна мрежа. Но още по-жизненоважен е подборът на необходимите за обслужване на системата хора (което означава, че ти е необходима система за проверката им, осигуряваща тяхната надеждност) и разделянето им на отделни екипи (клетки), така че ако някой от хората или екипите ти се провали, останалият механизъм да остане непокътнат. Ако една система от клетки е изградена и действа както трябва, никоя клетка не познава хората от останалите клетки.

Транспортната система трябва да бъде организирана и раздробена по същия начин. Ако планът е да се превозят хората оттук дотам и да се пуснат с парашути на място, откъдето могат да бъдат прибрани от някой друг и отведени до безопасната къща на друга клетка, само командирите на отделения трябва да познават оперативния механизъм на цялата система.

„Скъпоценният товар“, който влиза в тази система, няма думата за собствената си сигурност и съдба. Те обикновено не разполагат с никакви средства за самозащита. Животът им зависи напълно от хората, които са част от системата.

 

 

По времето, когато преминавах обучение по оцеляване, бягство и избягване на врага, доклади на разузнаването започнаха да разкриват — с най-живи подробности — ужасните условия и мъчения, на които бяха подложени военнопленниците на Съединените щати, държани от Виетконг и северновиетнамците. Вследствие на това към програмата ни за обучение се добави още един специален предмет — обучение в съпротива.

Въпреки че нашето обучение далеч не беше толкова интензивно и реалистично като днешното, то все пак бе доста трудно, имайки предвид, че участвахме в съвсем нова програма и не разполагахме с много останало време в курса. Ползата за всеки от нас беше голяма.

Сега — когато разполагаме с опита на онези затворници, които понесоха всичко и оцеляха — бяха добавени деветнайсет дни интензивно обучение към квалификационния курс на специалните сили, наречени ОБСИ (оцеляване, бягство, съпротива и избягване на врага). По време на това обучение курсистите изпълняваха ролята на затворници и бяха подложени (с изключение на наранявания и под строгия надзор на подходящи медицински професионалисти) на условия и третиране, каквито можеха да очакват, ако бъдат пленени. Обучението ОБСИ ги докарва до абсолютните граници на техните умствени и физически възможности и е жизненоважно за оцеляването им в плен.

До обучението ми ОБСИ смятах, че съм получил най-доброто възможно обучение за техническото и тактическото ми изграждане като командир на бойно подразделение. Но все още не притежавах истински боен опит.

Квалификационният курс и особено опитът ми от ОБСИ ме подготвиха за истинския бой по съвсем различен начини от всичко останало, което бях научил дотогава. Те ми разкриха, че за да може един командир да притежава и вдъхва куража, очакван от хората му в боя, самият той трябва да открие средствата за своята самоувереност. За мен тази сила идва от постоянна вяра във връзката ми с Бога. Тази сила позволява на човек да живее без страх от смъртта. Никога не съм виждал атеист на война и не очаквам да срещна такъв.

Не вярвам, че това е откровение, открито единствено от мен. Съдя от опита си, че то е убеждение, което служи за вътрешна сила и мотивация на огромното мнозинство бойни командири, офицери и войници. Не познавам нещо, с което може да се замени.

Учението преди дипломиране: „Гоблър Уудс“ или „Робин Сейдж“

Учението преди дипломиране, което включваше тренировки в нетрадиционните начини за водене на война и се провежда на сто и двайсет километра северозападно от Форт Браг в националния парк „Юхари“ и околните селища в продължение на три седмици, представлява кулминацията на квалификационния курс. По време на този период курсистите от специалните сили, организирани сега в А-отделения, прилагат на практика усвоените на курса умения.

За целите на учението „Гоблър Уудс“, в което участваше Стайнър, районът на учението се превърна в измислената страна Пайнленд, управлявана от корумпирано ляво правителство, подкрепяно от по-голяма комунистическа страна. Партизанска сила се стремеше да свали правителството и да установи демокрация, но се нуждаеше от помощ. Междувременно комунистическата страна обеща да изпрати войски, които да помогнат на правителството на Пайнленд да смаже въстаниците.

Учението се проведе във възможно най-реални условия. Например местните цивилни играеха различни роли и оказваха подкрепа на двете страни. Войската срещу въстаниците, обикновено армейска бригада, и партизанските сили, наброяващи 100 до 150 войници, бяха съставени от различни тилови подразделения от Форт Браг.

Младите войници от специалните сили бяха оценявани по техните специалности, тактически умения и общо представяне в рамките на техните А-отделения.

Карл Стайнър продължава:

— Участвах и от двете страни в това учение като курсист и като партизански командир. Следва описание на учението от 1964 г.:

След като му назначиха мисията, А-отделението влезе в „район на карантина“ за започване на подготовката си (районът на карантина е част от подготовката за всяка мисия на специалните сили). Докато се намираха там, те не се срещаха със семействата си, с приятели или с някой друг, който не участваше в подготовката за мисията им. За учението „Гоблър Уудс“ карантинният период продължи около седмица, за истинска мисия по света той можеше да продължи до шест седмици. През това време те изработваха реда на операциите си и изучаваха всеки аспект на оперативния регион, в който щяха да бъдат внедрени — правителството, терена, климата, личностите, партизанските сили, хората, културата и всичко останало, което бе необходимо. В това им помагаше екип от дипломирани експерти, които ги инструктираха в отделни области на познанието.

Последната фаза на карантината беше докладването, обикновено пред командира на групата и неговия щаб. То включваше — за пореден път — всяка подробност от мисията и начина за нейното осъществяване. Всичко това бе запаметено. Никакви заповеди или други документи на хартия не се носеха от членовете на екипа. След доклада се вземаше решение за готовността им за тръгване. Ако решението бе положително, те се придвижваха директно от района на карантина до определеното летище, готови за отлитане.

Докато А-отделението се подготвяше, командирът на партизаните (обикновено майор или капитан от специалните сили) вече се намираше в оперативния регион и работеше за спечелване сърцата и умовете на местните хора с цел изграждане на инфраструктура за поддръжка на партизанските сили.

Когато играех ролята на партизански командир, най-ефективната техника, която открих, беше да шофирам по пътя нагоре до окръг Албемарл (в Пайнленд) със Сю и да прекарам деня в срещи с хората. Посещавах местните магазини, ресторанти и всички други места, в които се събираха жителите. Търсех хора, които се нуждаеха от някаква помощ.

На едно място например научих, че един човек с голяма мандра изпитва затруднения с издояването на кравите си навреме и изостава с прибирането на реколтата, защото жена му бе тежко болна от рак.

Отидох да го видя, обясних кой съм и му разказах за предстоящото учение. Макар да бе чувал за това, той ми каза, че в миналото не е вземал участие. Разказах му и как съм израснал във ферма в Тенеси и че познавам добре предизвикателствата, пред които е изправен във фермата, грижейки се за болната си жена.

— До два дни — съобщих му аз — ще разполагам с около 150 войници, облечени в цивилни дрехи, които ще бъдат моите партизани. Ще се радвам, ако мога да избера четири или пет отраснали във ферми момчета от тази група, за да ги изпратя да живеят и работят с теб. Можеш да ги оставиш да спят в птичарниците или в мандрата, или където ти трябват и те ще работят за теб по прибирането на реколтата, доенето на кравите и всякаква друга работа.

Моля те само да ги защитиш, ако правителствените войски — в този случай 101-ви въздушнопреносим полк — се появят наоколо в опит да арестуват партизаните ми. Ако се появят, просто искам да казваш: „Не знам нищо за това. Не се занимавам с такива неща. И не искам да минавате с камионите си през моите ниви.“

В замяна искам само позволение да използвам един от камионите ти може би две нощи седмично за превозване на петнайсет или двайсет от партизаните ми за симулиране взривяването на мост или на някоя друга подобна мишена.

— Имаш го — отговори той. — И благодаря много за помощта.

— Чудесно — отвърнах аз. — Какво ще кажеш да говориш с някои от приятелите си и да разбереш дали те също не се нуждаят от помощ?

Той обеща и го направи.

След това му напомних колко е важно за нас да си имаме доверие.

— Ако нямаме — обясних му аз, — ще загубим всичките си партизани и тогава няма да можем да помогнем нито на теб, нито на приятелите ти.

Така с помощта на този фермер успях да установя и други контакти, които накрая се превърнаха в ключова част от моята инфраструктура в населеното място.

Свързах се и с местните пастори, за да разбера дали паствата им се нуждаят от някаква помощ, и те ми предложиха добри източници, които осигуриха защита и поддръжка на малки групи от моите партизани.

Удивително е как можеш да организираш хората за нашата кауза. Всички искат да се включат и да окажат някаква подкрепа — понякога броят им е по-голям от необходимото.

 

 

Обикновено събирах партизаните си седмица преди курсистите от специалните сили да се включат, за да имам време да се опозная с местните хора и да организирам както трябва оперативната ни база. В деня на пристигането им подбирах онези, които щяха да работят и живеят при хората, с които установих контакти, като мандраджията.

Но преди това им излагах стандартите, принципите и правилата за поведение:

— Трябва да има абсолютна честност — обясних им аз. — Зачитане на човешкото достойнство на всяка личност, уважение към собствеността, никакви обиди (вербални или други), никакви номера и никакви инциденти, които могат да навредят на морала ви и на способността ви да живеете и действате сред хората. Тук сме, за да им помогнем, и ако го направим, и те ще ни помогнат. Не можем да оцелеем без тяхната защита и поддръжка. Един инцидент е достатъчен, за да ви няма — а заедно с вас и кариерата ви. И между другото, никакъв алкохол!

Казвах им също:

— Ходете на църква, пейте в хора, ако можете, и се запознайте с цялото паство. Ако се внедрите в това общество и го накарате да ви уважава, те ще ви защитят и ще ни сътрудничат във всичките ни начинания.

Винаги се опитвах да разположа партизаните си на ключови места в местото общество. Те и подкрепящите ги хора бяха разузнавателната ми мрежа. По такъв начин винаги знаех какво става в целия окръг.

 

 

Няколко дни преди включването на А-отделението партизаните ми се събираха, за да организират нашия „базов лагер“ и да разработят планове за връзка и посрещане на А-отделението. Винаги имаше репетиция по осигуряването на зоната за спускане на парашутистите.

След техния скок помощник-командирът на партизаните (войник от специалните сили) обикновено осъществяваше връзката с тях и довеждаше отделението в базовия лагер. След пристигането им се уведомяваха, че на другата сутрин ще се срещнат с командира на партизаните. А-отделението прекарваше следващата нощ в базовия лагер, охраняван обикновено от партизани.

На сутрешната среща, която обикновено продължаваше един час, командирът на партизаните винаги играеше ролята на човек с труден характер. Той поставяше искания, които бяха почти невъзможни за изпълнение от командира на А-отделението. Правехме това с цел да преценим способността на командира на А-отделението да установява разбирателство и да печели в достатъчна степен доверието на партизанския командир, за да гарантира успеха на мисията ни.

След срещата партизанският командир представяше списък на припасите и материалите, които искаше, и даваше кратка характеристика на способностите на силите си и обучението, от което се нуждаеха.

Командирът на А-отделението, който вече бе написал домашното си по време на карантинния период във Форт Браг, представяше своя план за обучение на партизаните.

Първата фаза на официалното обучение обикновено започваше на следващата сутрин. Докато то се провеждаше, А-отделението преценяваше и потвърждаваше готовността на „П“ (партизанските) сили за провеждане на операции. Командирът на отделението и партизанският командир формулираха заедно оперативен план със специфични цели за постигане на общата стратегическа цел.

В допълнение към тактическите аспекти на плана психологическите операции и гражданските въпроси играеха жизненоважна роля за осигуряване подкрепата на хората. Всички усилия трябваше да бъдат напълно интегрирани, като частите подкрепяха цялото.

Разбира се, вече бях започнал работата по гражданските въпроси с хора като мандраджията, чиято жена боледуваше от рак. Но можеше да се постигне повече — като мисии за медицинска помощ например, при които нашият медик лекуваше леки заболявания в по-отдалечените части на окръга, където медицинската помощ не достигаше. Освен това накарахме партизаните (безплатно) да почистят детските площадки за игра, гробищата и т.н. За да разширя и подсиля разузнавателната си мрежа и базата си на подкрепа, осигурих партизани (по двама) за градския и окръжния отдел по поддръжката.

Самото А-отделение беше подсилено със специалист по психологически операции, който (наред с други неща) можеше да разпространява позиви (макар и с много първобитна форма в сравнение с днешните ни възможности). Все пак ние изработвахме и разпространявахме позиви, предназначени да разколебаят волята, лоялността и бойната ефективност на правителствените войски, като същевременно засилят и разширят подкрепата за нас сред хората.

Разпръсквахме позивите си от самолет през нощта или ръчно и те бяха удивително ефективни, особено за разколебаването на правителствените сили. Например земевладелците и фермерите не им позволяваха да използват или дори да преминават през земите им — като същевременно ни приютяваха и ни подкрепяха.

Предполагам, че тогава започнах да разбирам истинската сила на психологическите операции. Ако можеш да повлияеш и контролираш умовете на хората, тогава си близо до победата, свеждайки до минимум загубата на жива сила.

В края на първата седмица обучението на партизаните вървеше добре и те атакуваха всяка нощ по една набелязана цел (някой мост например) Междувременно местните фермери, дистрибуторите на хляб и окръжният отдел по поддръжката осигуряваха камиони за транспортиране на хората ни и дори намираха някои цели за нас. В края на втората седмица партизаните напреднаха до извършването на нападения над по-големи цели, използвайки отряди с размерите на взвод (трийсет до четирийсет души). През третата и последна седмица те осъществяваха още по-мащабни нападения.

По време на цялата тази дейност (действайки в общество, което не познавахме преди) ние не загубихме нито един човек вследствие операциите на вражеските правителствени сили — въпреки че те ни преследваха денонощно. Нямаше и никакви инциденти от страна на войниците от нашето А-отделение или партизаните. Никой не извърши нещо, с което да не можем да се гордеем.

В резултат на операциите ни лявото правителство на Пайнленд беше свалено и заменено с демократично.

Беше ли вече време А-отделението да си върви у дома? Не съвсем.

Важен аспект от нетрадиционната война е нейното приключване. Очевидно, че никое ново правителство не може да съществува продължително време без подкрепата на силата, която му е помогнала да вземе властта. Освен това то не може да си позволи риска от съществуването на застрашителна въоръжена банда, обикаляща безконтролно наоколо. Най-добрият начин за справяне с тези евентуалности беше изработването на план от нашите хора за разоръжаване и разпускане на партизанските сили. Това трябваше да се направи преди завръщането ни у дома. (В реалния живот гладкото провеждане на тази операция обикновено зависеше от направените от новото правителство отстъпки пред партизанския командир.)

Така приключи квалификационният курс през 1964 година. Мога да заявя с гордост, че всички курсисти от специалните сили, които участваха, спечелиха цветната ивица, което ги превърна в напълно квалифицирани „зелени барети“.

Обучението на специалните сили днес

През последните години задачите на специалните сили се увеличиха. Същото се случи и с обхвата на подборния процес и програмата за обучение. Затова в наши дни началната фаза на официалното обучение за квалификация продължава между двайсет и четири и трийсет и шест месеца, в зависимост от военната професионална специализация (ВПС) на курсиста.

Всички кандидати са доброволци. Те трябва да притежават квалификация на парашутисти, да бъдат в добро физическо състояние и в миналото им да няма нищо, което може да предотврати разрешение за достъп до ниво „секретно“.

Квалификационният курс на специалните сили се провежда както следва:

Фаза I (лагер „Маккол“): преценка и подбор на специалните сили — 25 дни.

Фаза II (лагер „Маккол“): ориентиране в местността, обучение на малки екипи, огнева подготовка — 48 дни.

Фаза III (Форт Браг): Обучение във ВПС: 18Б (Оръжия) — 2 месеца; 18С (Инженери) — 2 месеца; 18Д (Медици) — 12 месеца; 18Е (Комуникации) — 4 месеца.

Фаза IV (лагер „Маккол“): обучението включва „Робин Сейдж“ (2 седмици) — 39 дни; ОБСИ: Оцеляване, бягство, съпротива и избягване на враг (лагер „Маккол“) — 19 дни.

Приключване: Връчване на нашивка.

Езиково обучение: 4–6 месеца.

Физически най-трудната част е фазата на преценка и подбор на специалните сили, по време на която войниците непрекъснато са подлагани на преценка, за да се реши дали притежават всички необходими качества. Първата седмица е предназначена за преценка на емоционалното и психологическото състояние на войника предимно чрез писмени и практически тестове. Втората седмица е структурирана така, че да провери издръжливостта, силата, волята и психическата издръжливост на войника. Това включва пълен набор физически тестове, включително бягане за време, преодоляване на препятствия, походи с раница, ориентиране в местността денем и нощем и плуване с униформа и обувки. През тази седмица се преценява и способността на войника да действа ефективно във високостресова среда чрез лишаване от сън и още психологически тестове. Третата седмица оценява лидерските му способности като индивид и като част от екип.

В края на трите седмици съвет от безпристрастни старши офицери и войници преглежда постиженията на всеки кандидат и взема крайното решение за това дали е подходящ за обучение в специалните сили. Съветът препоръчва и военна професионална специализация за всеки войник.

Курсът за преценка и подбор се провежда осем пъти годишно. В миналото средният процент на одобрените беше около 29 на сто. Неотдавна обаче нивото се вдигна до 50 на сто. По-строгият предварителен процес на отсяване и по-качествените кандидати са причината за постигането на това по-високо ниво, без да се жертва качеството. Войниците, които не са одобрени, се изпращат обратно в подразделенията им с писмо препоръка. На някои се позволява да опитат отново и част от тях успяват при втория опит.

Избраните постъпват в квалификационния курс (фаза II), където трябва задоволително да покрият критериите на своята ВПС (включително „Робин Сейдж“ и обучението ОБСИ).

След приключването на курса и връчването на цветната ивица всеки войник е изпратен в подразделение, но преди да се присъедини към своето А-отделение, той трябва да завърши шестмесечно (или повече) езиково обучение (в зависимост от региона на ориентация на неговия екип).

Сега той вече е усвоил основните умения, но обучението му като член на екип продължава през цялата кариера. Неговият следващ официален курс (който се провежда много скоро) най-вероятно ще бъде обучение в свободно падане (парашут) или бойно гмуркане (с акваланг). В допълнение той ще започне интензивно обучение в културата на съответния му регион.

Карл Стайнър — „зелена барета“

През двата месеца след завършването на квалификационния курс Стайнър посещаваше Парашутната школа (две седмици във Форт Браг) и продължаваше да подобрява уменията на своето А-отделение в полеви учения в националния парк „Юхари“.

През януари 1965 г. и през следващите шест месеца той беше командир на едно Б-отделение в А-рота на 3-та група на специалните сили. Последваха още полеви учения в по-голям мащаб.

 

 

Едно от ученията, които помня особено добре (планирано по модела на „Гоблър Уудс“), включваше две Б-отделения — моето в ролята на антипартизанска сила срещу това на капитан Чарли Джонсън в ролята на подразделение за водене на нетрадиционна война (НВ). Упражнението се провеждаше в район на Флорида, ограничен на север от град Титъсвил, на юг — от град Мелбърн, на запад — от реката Сейнт Джон, и на изток — от Атлантическия океан. Цялата тази територия беше собственост на цивилни лица и за пръв път се използваше за военни учения. Голяма част от цивилното население бе организирана и обучена от едното или другото Б-отделения и цивилните участваха с ентусиазъм. Армейската авиация широко се използваше за поддръжка. Използваха се и от двете страни спускани от въздуха лодки (отлична подготовка за Виетнам).

В края на учението и в опит да охладим и обединим отново цивилните ни приятели, които взеха участие (някои се запалиха прекалено — наистина искаха да продължат сраженията с „враговете“ си, а някои дори с пушки), организирахме барбекю за вечеря и военна демонстрация за цялото местно общество. Това свърши работа. Мирът беше възстановен.

На другия ден, докато летяхме обратно към Форт Браг, забелязах суматоха в предната част на самолета.

Няколко войници се опитваха да пренесат тайно дълъг около метър алигатор като талисман на ротата. Когато отидох да проверя, открих, че алигаторът се е освободил и те се опитваха да го хванат. Накрая успяха и го омотаха целия с въже.

След кацането ни посрещнаха нашият командир, подполковник Хойт, и главен сержант Артър. Главният сержант веднага забеляза контрабандата, отведе четиримата контрабандисти с алигатора в района на ротата и ги накара да прекарат по-голямата част от нощта в изкопаване на езеро за алигатора. Те го вързаха там, за да не избяга, а той изяде истинския талисман на ротата — едно куче.

Историята не свърши дотук. Войниците искаха алигаторът да бъде квалифициран парашутист, тъй като и кучето бе такова. Затова се уговориха с работилницата за екипировка да му направят специален парашут. След около седмица, по време на планиран скок в зоната за спускане Сейнт Миър Еглиз, те хвърлиха алигатора от самолета и скочиха след него на земята. Животното се приземи живо и здраво, но когато стигнаха до мястото, намериха само парашута му. Беше прегризал въжетата и изчезнал.

След тринайсет години лесничеят във Форт Браг откри двуметров алигатор в блатото в западния край на зоната за спускане Сейнт Миър Еглиз, единствено по рода си животно във Форт Браг — и до ден днешен остава загадка как е стигнало дотам.

Войниците и особено войниците от специалните сили винаги търсят необичайни начини за забавление и в това няма нищо лошо, доколкото е законно, етично и не вреди на никого.

 

 

През юли 1965 г., след учението във Флорида, аз станах S–3 (оперативен офицер) на ротата, отговорен за обучението и подготовката й. Останах на тази длъжност до пролетта на 1966 г., когато напуснах специалните сили, за да постъпя в колежа на командването и Генералния щаб в Лийвънуърт, Канзас.

През този период, когато всички войски се подготвяха за Виетнам, в армията бяха мобилизирани много хора и центровете за обучение бяха препълнени.

През август цялата рота, която се състоеше от щаб и две Б-отделения (третото изпълняваше мисия в Етиопия), бе изпратена в националния парк „Писга“ в западната част на Северна Каролина за обучение в по-високите и пресечени части на планините. Това продължи около седмица, когато по късовълновата радиостанция ми се обади подполковник Хойт, който разбрах, че се намира в хеликоптер, и ми заповяда да се срещна с него на един кръстопът на около шестнайсет километра от базовия ни лагер.

Скочих в наетия си пикап и отпътувах за кръстопътя, мислейки си по пътя, че е необичайно за него да лети толкова далеч (повече от сто и шейсет километра). Причината за това сигурно беше важна.

Пристигнах на кръстопътя преди него и маркирах зона за кацане на малка площадка до кръстопътя с оранжевите панели, които винаги носехме със себе си.

Когато се приземи след десет минути, той се затича към мен (хеликоптерът не изключи двигателя си).

— Колко време ще ти отнеме да върнеш ротата във Форт Браг? — попита той и това бяха първите думи, които излязоха от устата му.

— Ще отнеме известно време — отговорих аз, — защото са разпръснати из всички тези планини в различни оперативни райони и не разполагаме с достатъчно транспорт, за да вдигнем цялата рота едновременно. Предполагам, че с машините, с които разполагаме, и с това, което могат да получат от цивилните си контакти, ще можем да стигнем до Форт Браг по някое време през нощта.

— Добре — съгласи се той. — Върни се, организирай ги и тръгвайте.

След това обясни:

— Центровете за обучение са препълнени и тази сутрин получихме задачата да проведем обучение на основно ниво за постъпване на петстотин нови мобилизирани пехотинци, които ще пристигнат в Браг до три-четири дни. Групата работи по въпроса за настаняването им — продължи той — по оптимизирането на някои части от обучението — за боравене с оръжия и пр. — и тази работа сигурно ще е приключила, докато се върна. Ти имаш повече опит в такова обучение от всички останали в групата — продължи той — и командирът на групата — по онова време полковник Лерой Станли — и аз искаме да заведеш екип от подбрани кадри до Форт Джаксън, като тръгнете в шест сутринта, за да наблюдавате как се провежда обучението по основни бойни умения — в този случай той имаше предвид първите осем седмици — и да донесете обратно всички планове за обучение, които успеете да съберете.

— Няма проблем, сър — отговорих аз. — Ротата ще тръгне веднага. Колкото до основното обучение, то ми е ясно от начало до край и мога да преподавам всички предмети и с вързани очи. Но ще трябва да осигурим на кадрите си малко предварително обучение като начало и аз мога да направя това за два дни, като го продължа, докато напредваме в цикъла на обучение. Това, което можете да направите, сър, в помощ на организацията за обучението — препоръчах му аз, — е да се върнете и започнете да избирате и структурирате кадрите за батальон обучаващи, който ще се състои от три роти. — След това му изложих как трябваше да работи тази структура: — Те трябва да се командват от капитани, с главни или старши сержанти за заместници; четирите взвода на ротата трябва да се командват от лейтенанти, със старши сержанти или сержанти първи клас като взводни сержанти; и всеки взвод трябва да се състои от четири отделения, като всяко се командва от старши сержант или сержант. — Казах му също, че ще бъде много полезно ако мога да взема със себе си във Форт Джаксън нашите трима ротни командири и по един представител (офицер или войник) от всеки взвод (със състав от петнайсет души), за да наблюдават лично как се прави това.

— О’кей — съгласи се Хойт. — Ти ще командваш една от ротите. И докато събираш хората си, аз ще се върна, за да осигуря необходимите хора за Форт Джаксън.

По обратния път към базовия ни лагер си мислех: „Човече, каква възможност да се сформира най-добре обученият и мотивиран батальон! С всички тези изключителни войници помощта ни за тези новобранци ще бъде безгранична!“

Същевременно не можех да не правя сравнение между възможностите на нашите хора от специалните сили при обучение с това, с което трябваше да се справям при последната си обучаваща рота във Форт Джаксън: командването осъществявахме аз и един изключителен старши сержант (доколкото знам, Нед Лайл е единственият човек в армията, на когото е разрешено да носи щик като отличителен знак), един писар от специалната 4-та рота (срещу когото имаше висящи обвинения за задържане на пощата и притежаване на порнографски материали), четирима войници (всички с медицински данни, които предотвратяваха участието им в сутрешното двайсетминутно бягане; вместо това аз ги държах на пост на стратегически места, където можеха да контролират кръшкачите, докато командвах ротата), сержант, отговорник за храната, който беше пристрастен към камфоров опиат, и сержант снабдител, на когото нямах доверие. Това бяха хората, с които трябваше да работя, и мисля, че свършихме добра работа въпреки гореописаните обстоятелства.

По едно време в Джаксън имах две роти с повече от двеста курсисти всяка, които се обучаваха едновременно. Едната рота се обучаваше седма седмица, а другата току-що започваше първата си седмица. Провеждахме обучението така, че по един от войниците ни оставаше с всяка рота през цялото време. Другите двама войници и аз обучавахме едната рота от 4,00 ч. сутринта до обяд, а другата от 13,00 до 21,00 часа.

С други думи, имайки предвид таланта и грижовното командване, с които щяхме да разполагаме при изпълнението на тази мисия, тя щеше да бъде лесно и възнаграждаващо преживяване за нас и за новобранците.

След като подполковник Хойт си тръгна, се обадих в базовия лагер и инструктирах радиооператора си да събере всички командири на отделения за конференция при завръщането ми.

По време на конференцията изложих новата мисия на командирите и после им наредих да придвижат екипите си чрез „инфилтрация“, така че да стигнат до Форт Браг до полунощ. „Инфилтрация“ означава разрешение да се придвижваш с отделни превозни средства по различни пътища, вместо с конвой по определен маршрут. Не им казах как да го извършат, защото знаех, че ще преценят „как“.

Това се случи около 15,00 ч., разполагаха с девет часа за обратния път.

На другия ден се срещнах в 5,00 ч. сутринта с подполковник Хойт в щаба на ротата. Той също се бе завърнал. Не само бяха определени имената на персонала в съответствие с препоръчаната от мен батальонна структура, но и самата група, избрана за посещението във Форт Джаксън, стоеше строена наблизо и готова за път.

Преди да тръгнем, поисках от него още нещо.

— За да работим с новобранците качествено, ще трябва да подготвим предварително спалните помещения, включително да оправим леглата им. Колкото по-скоро успеем да направим това, с толкова повече време ще разполагаме за обучение на обучаващите преди пристигането на новобранците. — Знаех, че някои от по-старите войници ще недоволстват за оправянето на леглата, но знаех и че преди приключването на цикъла на обучение те щяха да го оценят като мъдър ход. Това щеше да се отрази на отношението и мотивацията на новобранците, които щяха да разберат, че са извадили късмета да попаднат в ръцете на грижовни професионалисти.

Денят във Форт Джаксън се оказа много полезен. Наблюдавахме обучението, разговаряхме с персонала и събрахме планове за обучение, които отнесохме обратно с нас.

След завръщането ни в Браг прекарахме следващите три дни в организация и подреждане на общите ни сфери за обучение. След това преминахме двудневна програма за тренировки на обучаващите се през първите две седмици от цикъла на обучение.

И тогава в 16,00 ч. на четвъртия ден след поставянето на задачата ние получихме около петстотин новобранци, които идваха направо от цивилния живот.

Следващите осем седмици се оказаха незабравимо и полезно преживяване както за нашите кадри, така и за обучаваните. Кадрите демонстрираха невероятен професионализъм и съучастие и обучаваният батальон откликна с невероятна възприемчивост, мотивация и дух.

Въпреки че накрая курсистите бяха изпратени във Виетнам като индивидуални попълнения, мнозина избраха армейската кариера и някои от тях успяха да се върнат в специалните сили като изключителни войници. Други по-добре образованите — станаха офицери.

 

 

Виетнам поставяше все по-големи изисквания пред специалните сили. Особено важни по това време бяха обучените Б-отделения и това се превърна в наша приоритетна мисия. През последните ми седем месеца в 3-та група ние организирахме, обучихме и изпратихме три Б-отделения в югоизточна Азия (в Тайланд и Виетнам).

Тъй като сега ударението попадаше върху антипартизанската и съветническа дейност във Виетнам — организиране, обучение, екипиране и разполагане на местни планинци за предотвратяване проникването на подразделения от Северновиетнамската армия (СВА), на подразделения от сили за реагиране от типа на командосите (МАЙК) и на съветнически дейности за подразделенията на южновиетнамската армия, — основно внимание в тактическото обучение се обръщаше на тактически операции на батальонно и по-ниско ниво, включително използването и включването на въздушна, както и артилерийска огнева поддръжка.

Фактически аз трябваше да разгърна екипа си с всяко от трите изпратени подразделения. Но тогава, около месец преди тяхното разполагане, ми съобщиха, че от главната квартира на Операции с офицерския състав (ООС) няма разрешение за заминаването ми. Накрая научих от ООС, че причината се криеше в избирането ми за постъпване в колежа на командването и Генералния щаб и оттам щях да замина за Виетнам (въпреки че това не бе изрично казано, разбрах, че най-вероятно ще бъда изпратен в подразделение на специалните сили там).

Напуснах А-ротата на 3-та група на специалните сили в края на май 1966 година.