Том Кланси, Карл Стайнър, Тони Колц
Воини в сянка (4) (Специалните сили — поглед отвътре)

Моментът, в който специалните сили получиха дефиницията си, бе на 12-ти октомври 1961 г. в клуба „Род енд Гън“ близо до езерото Маккелар във Форт Браг, Северна Каролина. Присъстваха командирът на новите специални сили, неотдавна произведеният в звание бригаден генерал Бил Ярбъро, военният съветник на президента Джон Ф. Кенеди генерал-майор Честър В. (Тед) Клифтън, самият президент Кенеди и различни други видни личности.

На пръв поглед Кенеди пристигна във Форт Браг с две цели. Едната беше да наблюдава 82-ра въздушнопреносима армейска дивизия, строена на летище „Симънс“ с развети знамена и с цялото си въоръжение и екипировка — Клифтън чувстваше, че за младия президент ще бъде от полза да наблюдава как една цяла армейска дивизия се разгръща пред очите му. Но другата причина представляваше истинската цел на пътуването и Клифтън, президентът и Бил Ярбъро съзнаваха добре това. Целта бе Кенеди да се запознае с възможностите на специалните сили.

Президентът вече имаше благоприятно отношение към специалните операции. За него те бяха изпълнени с романтика, а той винаги се отнасяше благосклонно към романтиката. Но за него бе много по-важно, че специалните сили притежават потенциал за действия, които той силно желаеше да бъдат осъществени.

По онова време Кенеди притежаваше визия, която малцина от лидерите на нацията споделяха. Той съзнаваше вероятността от скорошно замесване на Съединените щати в конфликт, който щеше да предизвика нов вид заплахи. По неговите думи, ние бяхме изправени пред „друг тип война“, различна от тази, която познавахме, и тя представляваше предизвикателство към обичайните ни начини за воюване, бидейки „нова с интензитета си, древна по произхода си — водена от партизани, саботьори, въстаници, убийци; войни от засада, вместо на бойното поле; с тайно проникване в тила, вместо с открита агресия, стремяща се към победа чрез подкопаване и изтощаване силите на врага, вместо чрез открит бой с него. Тя налага в ситуациите, в които ще се сблъскаме с нея, една съвсем нова стратегия и изцяло различна военна сила.“

Клифтън и Ярбъро стигнаха до извода, че едно живо, вълнуващо и подходящо организирано представяне на специалните сили със сигурност ще демонстрира на техния главнокомандващ вече притежаваната от армията военна сила, необходима за надмощие на това ново полесражение. Наистина тя бе далеч от пълното си окомплектоване и изграждане, но Ярбъро смяташе, че е в състояние да демонстрира необходимото за изграждането й ядро.

 

 

Като още един благоприятен признак в този ден и за пръв път на официално събитие специалните сили носеха не парадните, а обичайните зелени барети. По това време носенето на зелени барети като част от униформата беше строго забранено. Армията от 60-те години не позволяваше отличителна униформа за „елитни“ войски като специалните сили или парашутистите. Принципът беше еднообразие и хомогенизиране. Въпреки това всички войници от специалните сили пазеха някъде зелена барета и я носеха на полеви учения в отдалечени райони или когато никой от началниците не ги наблюдаваше.

Бил Ярбъро и Тед Клифтън бяха състуденти и близки приятели във военната академия „Уест Пойнт“ и останаха такива за цял живот. Преди пътуването на Кенеди до Форт Браг Клифтън и Ярбъро обсъдиха носенето на баретата пред президента. От една страна, те рискуваха военните си кариери. Но, от друга, чувстваха, че специалните сили трябва да бъдат признати от колегите им и публиката като изключителни. За Ярбъро, който бе дълбоко чувствителен към символите, баретата не беше само отличителна черта на униформата, а истинска емблема.

— Мисля, че на президента ще му хареса да види хората ти в зелените им барети — сподели Клифтън.

— И аз мисля така — отговори Ярбъро. — Но те не са разрешени, разбира се.

— Нищо — съгласи се Клифтън, — просто им нареди да излязат с тях.

— И какво ще се случи след това?

— Каквото и да се случи, ние ще се оправим.

И така, на 12-ти октомври от всякакви скришни места бяха извадени зелени барети с най-различни оттенъци и плат, като някои от тях бяха на ветерани, използвани в десетки полеви учения. Мъжете, които ги носеха в този ден, стояха гордо така, както в миналото не бе разрешено. Усмихнатият млад президент беше очарован.

По-късно, докато Съветът за униформите на армията се опитваше да превъзмогне възмущението си, пристигна телеграма от Белия дом за бригаден генерал Ярбъро. В нея се съобщаваше, че президентът е дал одобрението си за баретата като символ на превъзходство. От този момент нататък зелената барета бе официално разрешена.

Оттогава най-различни барети станаха официална част от униформата на различни видове войски в американските сухопътни сили — отначало за признатите елитни части като рейнджърите (черни барети) и парашутистите (червено-кафяви). В по-ново време — след значителни спорове — се даде разрешение на цялата армия да носи черни барети (рейнджърите сега ще носят жълто-кафяви).

 

 

Независимо от тази история, баретите не бяха главното събитие в топлия есенен ден преди четиридесет години. Главното събитие, „Демонстрацията Гейбриъл“^[1], също не бе забравено. Идеята се изразяваше в демонстрация на разнообразието, гъвкавостта и изобретателността на А-отделенията, разиграващи някои от най-значителните предизвикателства, пред които се очакваше да се изправят. При обикновени обстоятелства щяха да разведат президента из няколкото местоположения, където действаха екипите, но тук този подход не можеше да бъде приложен отчасти поради спецификата на специалните сили, чиито подразделения действат в много отдалечени един от друг райони в тайни и скрити операции, които правят наблюдението трудно — но най-вече, както Тед Клифтън предварително информира Ярбъро, защото болките в гърба на Кенеди не му позволяваха много да се движи.

Налагаше се вместо да заведат президента на представянето, да доведат войниците при президента.

За тази цел Клифтън и Ярбъро изработиха система, при която различни групи от специалните сили щяха да дефилират на открити платформи върху камиони. Всяка група щеше да спира пред президента, за да демонстрира способностите си. Екипировката, автомобилите и оръжията не се изтъкваха. Ударението падаше върху хората.

Една платформа например демонстрираше вражеска партизанска база като онези в Лаос, южен Виетнам и другаде в югоизточна Азия. Такива бази бяха трудни за откриване, фиксиране или унищожаване, тъй като се местеха непрекъснато и се криеха в блата, джунгли или планински убежища. Казаха на президента, че откриването и унищожаването на такива бази изисква отлично обучени, специално екипирани, малобройни мобилни бойни подразделения. А-отделенията на специалните сили можеха да изпълняват тези роли, но щеше да бъде по-подходящо да обучават други в тях.

Друга платформа показа как езиковото и културното обучение на войниците от А-отделението им позволяваше да обучават и помагат на местните сили. Трета демонстрира как гражданските действия на специалните сили (като медицинска помощ) допълват техните бойни функции, ползват обикновените хора, които иначе могат да помагат на противника, и по такъв начин привличат местното население на наша страна.

Трети демонстрираха психологическите и свързочните умения на специалните сили — чрез радиопредавания, високоговорители в селата или позиви. В този ден хиляди такива листовки паднаха от небето, за да подсилят впечатлението. Други показаха по-традиционни специални операции — като обучение на приятелски партизани за действия срещу вражески конвои и продоволствени депа дълбоко в територията на противника.

Представянето имаше успех.

Малко след това дойде одобрението на президента за много по-големи специални сили — повече групи, повече хора и много повече пари.

Този растеж си имаше своята цена. „Голямата“ армия не обичаше специалните сили и благословията на президента не промени нещата. Преди Бил Ярбъро да поеме командването, специалните сили бяха малобройни и маргинализирани, макар и евентуално полезни при продължителен конфликт. Личният състав на специалните сили не можеше да очаква дълга армейска кариера или бързо повишение. Отиването в тези войски се смяташе за влизане в задънена улица.

Голяма част от ръководството на армията в Пентагона щеше да бъде доволно, ако специалните сили си останеха такива.

Преди посещението на Кенеди Бил Ярбъро разбра съвсем ясно това от неколцина приятелски и доброжелателно настроени началници. Например командирът на XVIII военновъздушен корпус, генерал с три звезди, му каза:

— Ти току-що получи звездата на пагона си, Бил, но ще бъда откровен с теб. Опитваш се да постигнеш нещо, което никой особено не харесва и няма да приеме, освен ако президентът твърдо не го одобри. Подчертавам, че трябва да го одобри твърдо, защото в противен случай тези хора тук в Пентагона няма да те оставят на мира.

От друга страна, ще бъде погрешно отношението на „голямата“ армия да се представя като напълно обструкционистко.

Когато Бил Ярбъро пое командването на Центъра за специални военни действия^[2] през 1961 г., една от първите заповеди към подчинените му беше да разработят философията, която щеше да оформи центъра в съответствие с целите на президента Кенеди — сложна задача, затруднявана още повече от неспособността на „голямата“ армия да разбере проблемите, които Кенеди се опитваше да разреши. Все пак важни елементи в армията наистина се постараха сериозно да изпълнят желанията на президента в борбата срещу партизанските движения.

Например беше създадена Дирекция за специални бойни действия в рамките на кабинета на заместник-началник щаба на армията за военните операции. През януари 1961 г. тази дирекция откри първите курсове по обучение в борба срещу партизани в Школата за специални военни действия.

После, в началото на 1962 г., съвет от тринайсет генерали, председателстван от генерал Хамилтън Хаузи, се събра в Центъра за специални военни действия. Съветът „Хаузи“ препоръча всички армейски офицери от полковник до генерал с четири звезди, както и всички армейски подразделения в Съединените щати, да бъдат запознати и обучени в борбата срещу партизани. Съветът препоръча и удвояване на числеността на специалните сили от 2 300 на 4 600 души. До средата на 1968 г. този брой беше увеличен до осем групи специални сили с повече от 9 000 души личен състав.

 

 

Представянето, което Ярбъро и Клифтън организираха за президента през онзи октомврийски ден, беше всъщност кулминацията на три взаимосвързани, но не (по онова време) напълно признати или приемани армейски части.

Първо — и той не знаеше това, — Бил Ярбъро бе избран лично от Кенеди за командир на специалните сили с помощта и съвета на Тед Клифтън. Президентът уведоми началник-щаба на сухопътните сили, че държи на Ярбъро, и така той получи назначението си. Този знак на предпочитание неизбежно възмути „тези хора тук в Пентагона“, които бяха свикнали сами да определят кой къде трябва да отиде. Когато президентът им отне тази власт, това не им хареса, което означаваше, че Ярбъро започва с удари срещу самия себе си.

Второ, Бил Ярбъро знаеше, че специалните сили са единствената военна концепция на Съединените щати, ориентирана към „новата форма на военни действия“, която тревожеше толкова много президента, но същевременно съзнаваше колко трудно ще е сухопътните сили да бъдат убедени във валидността на тази концепция без помощта на Кенеди. Сухопътните сили продължаваха да следват стратегията от Втората световна война — война на масирана огнева мощ и войски — в продължение на десетилетия след спечелването на войната. Това означаваше, че Ярбъро трябва да се съобразява с посоката на вятъра, за да изгради и утвърди специалните сили. Трябваше да убеди президента и американската общественост. Тед Клифтън съзнаваше добре това, когато предложи Ярбъро на Кенеди, защото Ярбъро беше майстор в организацията и рекламата — „шоубизнесмен“ за своите приятели. Той бе подходящият човек за тази работа.

Трето — и това е основната причина, поради която онзи октомврийски ден се превърна в дефиниращ момент за специалните сили — сега, когато вече бе овластен от командира си, Бил Ярбъро започна да трансформира специалните сили в съответствие със собствената си представа. Ярбъро беше многостранна личност. И специалните сили се развиха именно по този начин.

Оставяйки това наследство, той доказа с гения, визията и действията си, че намесата на Клифтън-Кенеди, която го доведе във Форт Браг, е била верният избор. Преди Ярбъро специалните сили на Съединените щати бяха глуха линия за военна кариера. Съществуващите в наши дни с помощта на стотици други велики мъже специални сили са предимно негово творение.

В началото Ярбъро прие с известно неудоволствие назначението си в специалните сили. Когато му заповядаха да се яви във Форт Браг, той беше висш контраразузнавач в Европа — командир на 66-та контраразузнавателна корпусна група с щаб в Щутгарт, Германия, където бе натоварен с гарантиране на сигурността на всички части на Съединените щати в Европа. Неговите контраразузнавателни екипи работеха в местни централи в Германия, както и в Италия, Швейцария и Париж в тясно сътрудничество с германски, британски и френски агенции по сигурността. Той обожаваше тази работа и не му се искаше да я напуска. Харесваше интернационалния й характер, успехите й — благодарение на тях бяха идентифицирани, пленени или „неутрализирани“ изумително голям брой вражески агенти, — както и нейната динамика и подобната й на лабиринт сложност. Това беше страхотна работа за високоинтелигентен човек.

Смяната на предишните му задължения с командването на статична операция, както той възприемаше нещата, не предлагаше добра перспектива, нито особени вълнения за човек като Ярбъро.

— Представата ми беше много погрешна — признава той в наши дни.

Фактически той не грешеше в първоначалната си преценка за новото си назначение, а в неразбирането на това, което Кенеди вече знаеше — че е необходим нов вид войски за водене на нов тип война. Специалните сили на Арън Банк бяха запазили като в кехлибар неговото виждане за славните дни на Бюрото на стратегическите служби (БСС) и джедбъргите през Втората световна война. Сега бе необходимо войниците, които Банк и Волкман бяха обучили да вилнеят зад вражеските линии, да бъдат трансформирани в много по-умели, изобретателни, гъвкави и културни бойци. Ярбъро създаде мъже, способни да изпълняват много по-сложни мисии от онези, с които се занимаваше като разузнавателен офицер в Европа — и го постигна със стил, финес и прецизно фокусирана воля (когато се налагаше).

Не беше важно какви са били специалните сили в миналото; важно бе в какво ще се превърнат — и в това се състоеше творението на Бил Ярбъро.

Шоубизнесмен

Армейската кариера не е точно очакваният избор на професия за човек, самоопределил се като чудак със склонност към нови идеи. Още по-странно е, че Бил Ярбъро беше рожба на армията; баща му, награден ветеран от сраженията през Първата световна война в Сибир и руски лингвист, се пенсионира като полковник. Той не хранеше илюзии за армейския живот. Нещо по-лошо, беше чувствителен и високоинтелигентен млад мъж е артистични наклонности. Обичаше да рисува с молив и маслени бои. Такива хора често имат неприятности с понякога сковаващите правила в армията, с дебелоглавата бюрокрация и оскъдната визия.

От друга страна, младият Бил Ярбъро съзнаваше, че въпреки институционалната глупост призванието на баща му е благородно, животът може да бъде едновременно удовлетворяващ и забавен и най-важното — самият той е воин.

Ярбъро постъпи в армията като войник през 1931 г., което му даде безценни познания за живота на обикновените войници. По-късно използва добре тези познания като командир на специалните сили.

След година той спечели назначение във военната академия „Уест Пойнт“. Там заедно с колегата си Тед Клифтън започна да издава академичния вестник „Уест Пойнт Пойнтер“^[3]. Клифтън беше редактор, а Ярбъро главен редактор; той пишеше обзорни статии и рисуваше карикатури — занимание, което не изостави през целия си живот.

Ярбъро се дипломира през 1936 г., получи чин младши лейтенант от ръцете на генерал Джон Дж. Пършинг и бе изпратен в 57-ма пехотна дивизия „Филипински скаути“, разположена във Форт Маккинли на Лусон^[4]. В периода преди да замине за Филипините той се влюби и се ожени за друга армейска рожба — макар това да не бе всичко, по което Норма и Бил Ярбъро си приличаха: и двамата споделяха доживотна любов към Далечния изток и изкуството на Азия (домът им в Северна Каролина е пълен с образци на това изкуство).

След тригодишно пребиваване във Филипините Ярбъро (типично за него) успя да се озове в предния отряд на новите сухопътни сили, което в началото на 40-те години означаваше скокове от самолети с парашут (тогава не много добре разработено приспособление). Той беше един от първите доброволци за изпитване на тази нова и много опасна форма на военни действия.

Парашутистите придаваха на сухопътните сили неимоверно увеличена мобилност, но това си имаше своята цена. Самолетите, които ги превозваха, бяха уязвими и парашутистите не можеха да носят със себе си достатъчно екипировка за оцеляване и оръжия. С други думи, в началото парашутните части действаха повече като екипи на специалните сили, отколкото като редовна пехота.

Докато изучаваше изкуството на парашутните скокове, неговите началници от въздушнопреносимите сили му предложиха шанс да упражни любовта си към символите.

За външни лица е лесно да пропуснат богатството от институционални символи в армията. Значки за квалификация, ленти, медали, нашивки на отделните подразделения — дори специални шапки, ботуши или песни — заемат голямо място в чувството на войника за принадлежност и гордост. Те наистина не са жизнено необходими, но представляват нещо повече от пищна украса. Силни мъже често се разплакват в присъствието на някое парче оцветен плат, което притежава особено голямо значение за тях.

Не че няма място за показност и перчене с военната униформа. Нужно е достойнство, но не е необходимо един войник да изглежда плах. Тук малко стил не е излишен. Ярбъро винаги съзнаваше тези истини.

„Характерната униформа — пише той, — подсилва индивидуалната гордост на войника, прави го особен човек, прави го специален.“

Не е учудващо, че неговите началници парашутисти са знаели за склонността му към рисуването и затова поискали от него да създаде първата значка за квалификация във въздушнопреносимите сили, а след това да намери майстор на сребърни изделия, който да изработи достатъчно значки за награждаване на първата група квалифицирани парашутисти. Въздушнопреносимите сили все още носят значката с крилца, проектирана от Бил Ярбъро.

Талантите му не се ограничаваха с тези значки. Той имаше дарба за моделиране на специално облекло: първите обувки за парашутисти например — обувките за скокове имаха същото значение за парашутистите, каквото имаха зелените барети за специалните сили — и по-късно той щеше да създаде и други образци военно облекло, някои от които намериха място в каталозите на специалисти по полево облекло като „Л. Л. Бийн“.

В първите си дни като командир на „зелените барети“, той настояваше за използването на ножа „Бауи“^[5] едновременно като оръжие за ръкопашен бой и като символ на достойнство. По едно време сабите задоволяваха тази нужда, но армията ги премахна. В XX век те не бяха по-практични от конната кавалерия. За Ярбъро ножът „Бауи“ изглеждаше великолепен заместител, символ на фронтовата традиция и героичното минало.

Ярбъро мечтаеше да подари нож „Бауи“ на всеки нов член на своите специални сили, заедно със зелената барета. От двете страни на ножа щеше да има надписи: от едната името на войника, а от другата — мотото на специалните сили: de oppresso liber („да освободим потиснатите“).

Сухопътните сили така и не одобриха идеята, но Бил Ярбъро продължи да предлага нови идеи.

Като филмите например.

През 1941 г. Бил Ярбъро се превърна в лидер на новия тип воини от въздушнопреносимите сили и научи важен урок за убеждаването на армията И американската общественост в полезността на авангардната, но може би до известна степен предизвикваща подозрения военна част.

Холивуд помогна.

През 1941 г. филмовото студио „Рейдио Кийт Орфиъм“ направи филма „Парашутен батальон“ за трима млади мъже, в ролите Робърт Престън, Едмънд О’Брайън и Хари Кеъри, които преминават обучение по парашутизъм. Тъй като големите звезди не можеха да рискуват живота си, скачайки от самолети, Бил Ярбъро и другарите му парашутисти изпълняваха ролите на дубльори каскадьори. Филмът не беше голям хит, но възхваляваше въздушнопреносимите сили и накара както „голямата“ армия, така и обществеността да им обърнат повече внимание.

По-късно Ярбъро използва подобна възможност, когато писателят Робин Мур се появи при него с идея за роман за специалните сили. Ярбъро толкова много хареса идеята, че се превърна в своеобразна муза при написването на „Зелените барети“, който по-късно стана хитов филм на Джон Уейд.

Филмът „Зелените барети“ изигра ролята на „Демонстрацията Гейбриъл“ за американската публика.

Но Ярбъро не спря дотук.

Той обичаше военните оркестри още от времето на службата си като обикновен редник. Харесваше начина, по който старите маршове и военни химни разнежваха сърцето. По-късно, като командир на специалните сили, силно вярваше, че „зелените барети“ заслужават собствен, вълнуващ сърцето военен химн. Той първо накара капелмайстора в „Уест Пойнт“ да напише марш на „зелените барети“. После един ден в офиса на Ярбъро се появи съвсем неочаквано млад сержант от специалните сили на име Бари Садлър и засвири написана от него песен, наречена „Балада за «зелената барета»“.

Бойци от небесата,

безстрашни мъже, които скачат и умират…

Това изпълнение бе последвано от друго и не след дълго сержант Садлър, все още на действителна военна служба, се появи в „Шоуто на Ед Съливан“, за да изпее баладата си. Публиката беше изумена; песента се превърна в хит; тя бе преведена на много езици; любовта и уважението към специалните сили на Съединените щати растяха главоломно — и Бил Ярбъро не само разполагаше с химн, но и постигна още един голям публичен успех за своите „зелени барети“^[6].

Сега той имаше свой роман за специалните сили, свой филм за специалните сили и свой химн на специалните сили. Трябваше му само още един компонент: молитва на специалните сили — няколко непринадлежащи към никое вероизповедание думи, които да изразяват и дефинират начина, по който войниците от специалните сили могат да се обръщат към своя Бог (в окопите нямаше атеисти). Това трябваше да бъде нещо, което да се отнася за всичките му хора, независимо от расата или вярата им. И ето какво написа той:

Всемогъщи Боже, който си творец на свободата и защитник на потиснатите, чуй нашата молитва:

Ние, мъжете от специалните сили, признаваме зависимостта си от теб за запазването на човешката свобода.

Бъди с нас в стремежа ни да защитим беззащитните и да освободим поробените.

Нека винаги помним, че нашата нация, чието мото е „На Бог се уповаваме“, очаква да се държим достойно, никога да не засрамим нашата вяра, семейства или ближни.

Дай ни мъдрост от ума си, смелост от сърцето си, сила от ръката си и защитата на твоята длан.

Ние се сражаваме за теб и на теб принадлежи короната на победителя.

Защото твои са царството небесно и силата и славата завинаги.

Амин.

 

 

През Втората световна война Ярбъро продължи да скача от самолети, но вече в бойна обстановка — при нахлуването в Северна Африка през ноември 1942 г. (първото използване на американски парашутни войски в бой) и в по-късните операции в Тунис. Командваният от него парашутен батальон загуби при нахлуването в Сицилия двайсет и три самолета от „приятелски“ зенитен огън. По-късно батальонът се сражаваше в Анцио и един от войниците му, сержант Пол Б. Хъф, беше първият войник парашутист, спечелил Медал на честта. След това батальонът бе пуснат над южна Франция и се сражаваше на територия от френската Ривиера до приморските Алпи. Към края на войната той получи повишение на бойното поле в чин полковник и му възложиха командването на боен пехотен полк, който се сражаваше по скалистото италианско крайбрежие до Генуа. В хода на тези сражения бе награден със Сребърна звезда.

Ала в миналото Ярбъро бе стигал близо до провал на военната си кариера.

Винаги откровен, той открито подложи на съмнение решенията на своя командир при масираната въздушна атака срещу Сицилия, при която бяха свалени много транспортни самолети и загинаха много хора. Командирът му, генерал-майор Матю Риджуей, не беше доволен от избухванията на подчинения си и му отне командваното подразделение. За щастие тогавашният началник на Риджуей генерал-лейтенант Марк У. Кларк, командир на 5-та армия, харесваше Ярбъро и го смяташе за многообещаващ безразсъден млад човек. Кларк му осигури временна работа в щаба, а по-късно и друго бойно подразделение.

С времето Ярбъро и Риджуей станаха добри приятели и Ярбъро наистина осъзна, че Риджуей е направил необходимото със заповедта си за атаката. Това беше като историята с Айзенхауер и деня за започване на настъплението. Атаката трябваше да бъде толкова съкрушителна, че да осигури победа въпреки големите загуби. Това е кошмарът на всеки командир — но се оказа важен урок за младия Ярбъро.

След войната го изпратиха във Виена като командир на военната полиция на Съединените щати в Австрия и в столицата Виена. Работата приличаше на тази на полицейски началник, но включваше и сътрудничество със съответните офицери на трите други окупационни сили: Англия, Франция и СССР. Случи се така, че на този пост Ярбъро се запозна за пръв път с така наречените по-късно „граждански въпроси“.

Тъй като официалната мисия на четирите окупационни сили бе възстановяване на гражданския ред и върховенството на закона, Ярбъро се заинтересува как окупационните войски можеха да разстроят този процес — чрез престъпна дейност например. За тази цел той започна статистическо изследване, посочващо националностите, отговорни за най-големия брой престъпления, и характера на тези престъпления. След това публикуваше редовно брошура с графиките на убийствата, изнасилванията, кражбите, палежите, черната борса и т.н.

Резултатите бяха забележителни. Руснаците извършваха най-много престъпления, следвани от французите, американците и накрая британците.

Съществуваха много фактори за това. Националностите, страдали най-много под германска и австрийска окупация, не показваха особено желание да защитават правата на германците или австрийците. Но беше еднакво вярно, че профилът на различните окупационни войници е тясно свързан с тяхното поведение. Бойните американски части се държаха доста прилично и дисциплинирано, но когато на тяхно място започнаха да пристигат невоювали подразделения, дисциплината се влоши и престъпленията започнаха да се увеличават.

Руснаците очевидно изобщо не подбираха своите войници. Фактически, както Ярбъро научи от руския си колега, с когото се сприятели, беше съмнително дали повечето руски командири знаеха къде се намират хората им. Тяхното непрекъснато мотаене насам-натам беше жива подигравка с разпоредбите.

Ярбъро няколко пъти се опита да определи границите на американското участие в тази ситуация. Според него Виена бе нещо повече от окупирана столица; тя представляваше значителен политически експеримент, чийто успех или провал можеше да определи бъдещата политическа посока, поета от голяма част от Европа. Струваше му се, че Съединените щати трябва да изпратят представители, които да представят страната в добра светлина — хора, способни да упражнят положително психологическо влияние.

Но когато се обърна към началниците си с това предложение, те му дадоха ясно да разбере, че то е неосъществимо. Трябваше да се задоволи с такива хора, каквито се изпращаха навсякъде — както в сухопътните сили, — и да остави останалото на ръководството. Това беше, както той се изрази, „старият отговор“.

Имаше нужда от нов отговор: на това поприще трябваше да се допускат само подбрани хора. През последвалите години той приложи това прозрение и в други силно политизирани страни като Виетнам, Лаос, Камбоджа и Тайланд.

Във Виена (и по-късно в югоизточна Азия) цивилните имаха големи очаквания от американците, които се появяваха сред тях. Те бяха с висок статут и имидж. Представляваха огромна, могъща страна; намираха се там, за да помогнат. Старият армейски порядък нямаше да помогне за реализирането на тези очаквания.

„Обикновените“ войници не бяха подходящи за тази работа. Имаше нужда от „специални“ войници.

Бил Ярбъро загуби тази битка. Но прозрението остана в съзнанието му.

 

 

Последвалите години преминаха по нормалния и не особено вълнуващ път, отреден на офицерите от сухопътните сили със среден ранг. Той се дипломира през 1951 г. в Британския щабен колеж в Камбърли, Англия, след което прекара следващите две години като щабен офицер в Лондон, представляващ Съвета на началник-щабовете на Съединените щати в проекта за изработване на рамка за Организацията на Северноатлантическия договор. Там срещна и се сприятели с един човек, Роджър Хилсман, който щеше да окаже голямо влияние върху специалните сили. Също завършил „Уест Пойнт“ и бивш партизанин от Втората световна война с „Мародерите на Мерил“ в Бирма^[7], Хилсман по-късно стана шеф на разузнаването в Държавния департамент, после помощник-държавен секретар по далекоизточните въпроси по време на президентството на Кенеди и един от неговите главни външнополитически съветници. Хилсман повече от всички останали бе съветникът на Кенеди, отговорен за неговия интерес към специалните методи на воюване.

След като напусна Англия, Ярбъро се записа във Военния колеж на сухопътните сили и след дипломирането си остана там две години като преподавател. През този период той направи изследване на различните форми, които бъдещите войни могат да приемат, включително партизанската война. Във връзка с това изследване той посети специалните сили във Форт Браг, тогава под командването на подполковник Едсън Д. Раф, друг представител на първите парашутисти и ветеран от нахлуването в северна Африка през 1942 година. В щаба на специалните сили запознаха Ярбъро като изтъкнат гост с тяхната мисия и способности, но въпреки ентусиазма на Раф той не се впечатли особено от видяното: заключи, че по време на голяма война специалните сили могат да окажат известно влияние върху партизаните и да ги ориентират към нашата кауза, но това ще бъде от второстепенно значение.

През 1956 г. го изпратиха в Камбоджа като заместник-командир на Групата за военна помощ, където прекара много време на учения с камбоджанските войски — още едно полезно преживяване (той обичаше Камбоджа). Беше впечатлен преди всичко от физическите трудности при воденето на традиционна война в тази среда и от способността на камбоджанските войници да съществуват и виреят въпреки тях в нея.

Той разказва за това:

През 1956 г. двамата с генерал Чиколела служехме в Група за военна помощ (ГВП), пътувахме няколко пъти до източните провинции. Веднъж изминахме цялото разстояние от Пном Пен до Бан Ме Туот по един път, построен от французите, обрасъл с дива растителност. Още се виждаха ръждясали останки от войната и в граничните райони силите на двете страни (комунисти и антикомунисти) се бяха срещнали и отдръпнали, защото нямаше признаци за военни действия по границата между Камбоджа и Виетнам; но когато човек навлезеше във Виетнам, виждаше укрепления срещу най-вероятните подходи.

Пътуването из тези две провинции беше много трудно, особено в дъждовния сезон. При едно от пътувания ни заваляха поройни дъждове.

Придружаваше ни малка група камбоджанци, камион с товароподемност три четвърти тон, два джипа и едно ремарке. Мракът бързо се спусна, както става в тропиците, и пътят, по който се движехме, започна да изчезва под водата. От двете ни страни имаше само равнини и започнах да се отчайвам. Не само бе възможно да се удавим, но и можехме да джапаме наоколо из този наводнен и еднообразен пейзаж, докато съвсем се загубим, което също не беше приемливо.

Как трябваше да постъпим?

Точно преди да изчезнат последните остатъци светлина, открихме малка могила — малък хълм — и замъкнахме оборудването си върху него, докато дъждът продължаваше да се излива отгоре ни. После разположихме спалните си чували под каквото прикритие успяхме да намерим и се опитахме малко да отдъхнем. Щяхме да видим на сутринта какво друго можем да предприемем.

Около три часа през нощта чухме звуци в посоката, от която бяхме дошли. Скоро зърнахме мигаща светлина през дъжда — мятащата се светлина на фенерче — и звуците на керван мулета, който наближаваше по пътя.

След около половин час се появи мокър до кости млад камбоджански лейтенант, който козирува и попита:

— Мога ли да ви помогна?

Ние отговорихме:

— Добре, кой си ти? Къде отиваш? Как стигна дотук?

— Отиваме до граничния пост на границата — отговори той — и просто се придвижваме през калта.

— Но как го правите?

Той ни показа.

Използваха лебедка, закачена за предната броня на камион с товароподемност три четвърти тон. Закачваха въжето на дърво и се изтегляха напред около осем или девет метра. И след това повтаряха процедурата. Бяха изминали целия път дотук по този начин.

— Ще спрете ли тук за нощта? — поинтересувахме се ние. — Или докато дъждът спре?

— О, не, напред по пътя има много по-добро високо място. Ще се изкачим дотам. — И след това каза: — Можем ли да ви теглим с нас?

— Не, ще изчакаме да се съмне — отговорих аз.

Продължихме на разсъмване. Водата малко бе спаднала и можеше да се види къде отиваме.

След около шестнайсет километра стигнахме до лагера, в който камбоджанският лейтенант вече бе разположил имуществото на командния си пост. Офицерите вече бяха съблекли униформите си и ги бяха сменили с техните „сампот“ — дреха от плат, който се увива около тялото — и войниците ординарци ги обслужваха. В тази среда те се чувстваха напълно у дома си… наистина добра джунгла и добри граничари.

След известно време най-после стигнахме до граничния пост, който бе нашата цел. Той приличаше на форт в нашия стар Запад. Беше заобиколен със заострени колове срещу примитивните племена от хълмовете, които те наричаха „мнонги“, а виетнамците — „планинци“. На сутринта прозвучаваше тръбата, издигаха знамето и кхмерските войници отиваха до града (който беше наблизо), търгувайки с камъчета цирконий, точно както нашите войници първопроходци са търгували с индианците.

Е, аз имах чувството, че от камбоджанците ще излязат превъзходни войници за специални военни действия от партизански тип.

Семето за още една мисия на специалните сили беше посято.

През 1957 г. Ярбъро пое командването на 7-ми пехотен полк и го прехвърли в Германия от Форт Бенинг, Джорджия. Оттам го изпратиха в контраразузнаването в Европа… и след това във Форт Браг, за да командва специалните сили.

Нова форма на война

Размишленията на Джон Кенеди върху нетрадиционната война бяха в отговор на твърде реални тревоги през 50-те и 60-те години — изглеждащото неумолимо и коварно разпространение на „комунистическата империя“ и внезапния крах на колониализма.

Колониализмът — господството на западните сили върху народите от Третия свят заради икономическата им експлоатация — продължи няколко века. За неговата смърт (освен в съветската му версия) бяха необходими две десетилетия през годините след Втората световна война.

Тъжно е, че оттеглянето на старите колониални господари донесе много малко благополучие на новите независими страни от Третия свят; старите господари оставиха след себе си много малко способни местни лидери и много малко средства, с които те да работят. Отпадането на „бремето на белия човек“^[8] се оказа неизпълнено обещание. В повечето нови деколониализирани страни от Третия свят липсваха необходимите инфраструктури за поддържане живота на обществото — транспорт, образование, здравеопазване, банки и инвестиции, и най-вече приложими закони и ефективна съдебна система за тяхната защита. Новопоявяващите се лидери от Третия свят много често се интересуваха главно от личното си възвеличаване и богатство, вместо от продължителната тежка работа, необходима за изграждане на жизнеспособна нация.

Гражданите на тези държави искаха това, което всички желаят — по-добър живот за себе си и за своите деца. „Ние изхвърлихме старите господари. Сега заслужаваме да видим плодовете на победата си,“ с основание настояваха те (нерядко след продължителна, тежка борба, болка и жертви).

Когато резултатите не се появиха незабавно — и фактически, изглежда, се отдалечиха още повече в по-мизерното и прогнило от корупция бъдеще — не е трудно да си представиш, че те са обзети от смут и настроението им се влошава.

Естествено, тази потенциално взривоопасна ситуация се превърна в главно бойно поле на битката между комунистическите сили и Запада. Ставаше дума за властта и влиянието над огромна част от населението на света, както и за контрола над огромно богатство от природни ресурси.

Комунистите, повече подтиквани от идеологически причини, започнаха това състезание с няколко предимства: те не бяха свързани със старите, дискредитирани колониални сили и обещаваха рай на земята… и то скоро. Китайците разработиха особено ефективни техники за трансформиране на объркването, недоволството и гнева срещу провалилите се или провалящи се правителства от Третия свят, в механизми, които сериозно заплашваха тези системи.

Западните сили (особено Съединените щати като техен лидер) започнаха борбата със сериозно изоставане. Комунизмът символизираше светлото и бленувано бъдеще, а демокрациите и капитализмът — дискредитираното минало. И демокрациите не бяха особено вещи в психологическите операции на борбата. Демократичният капитализъм и господството на закона, приспособени към културните нужди и традиции на всяко общество, остават най-добрата надежда за повечето народи по света. Западът не успя да свърши много добра работа в пропагандирането на тази истина.

Победата на Мао Дзедун в Китай показа пътя на другите: объркването и недоволството могат да бъдат трансформирани в разкол и опозиция. Опозицията може да бъде трансформирана в подривна дейност за сваляне на правителството и тероризъм. Подривната дейност и тероризмът могат да бъдат трансформирани в активен метеж. Метежът може да бъде трансформиран в партизанска война. И с времето партизанската война може да бъде трансформирана в обичайни военни действия — но само когато партизаните се почувстват напълно уверени, че изходът ще бъде в тяхна полза.

Всяка фаза в този процес подкрепя действия, целящи да се използват слабостите на управляващата система. Целта не е пряка конфронтация, а причиняване на загниване отвътре. Агенти корумпират или „обръщат“ политиците. Други агенти превземат профсъюзите, студентските групи, фермерските кооперативи; те проникват в медиите, в армията и в полицията — и всички те са оръдия за пропаганда и подривна дейност.

Революционерите не очакват да унищожат системата с един-единствен удар или поредица от удари. Всяка слабост им върши работа — икономическа, политическа, психологическа, физическа. Фактически всяка система често е най-уязвима психологически. В резултат подкопаване волята на врага за продължаване на борбата е винаги главна цел на нелегалната опозиция. Това може да отнеме много дълго време — години, дори десетилетия. Подривното ръководство, както учеше Мао, трябва винаги да проявява търпение.

Следователно всяка отделна фаза се подкрепя от фазите преди нея и всяка фаза остава активна дори когато възникнат нови фази. Същевременно различните елементи и фази на подривната опозиция са защитени от разкриване чрез сложна клетъчна структура. Можеш да отрежеш един пръст, но тялото остава и пораства нов пръст.

От това следва и че всички тези елементи зависят от почти непогрешимо разузнаване и те, общо взето, разполагат с него. Очите им са навсякъде; знаят всичко, което знаят хората.

И накрая следва, че по-активните фази зависят почти напълно от подкрепата на хората — с доставки, разузнаване, пари и доброволци. Тази подкрепа много често е придружена от голям риск и значителни разходи. Управляващите — както германците в окупирана Франция — търсят възможности за отмъщение или просто начини за изразяване на предупреждение. Колкото са по-застрашени, толкова по-вероятно е да започнат удари на сляпо — което представлява психологическо предимство за революцията.

Разбира се, на такива нападения могат да устоят силни и високо мотивирани хора.

От това идва знаменитата алюзия на Мао за морето и рибата. Хората са морето, революционерите са рибата. Морето подкрепя рибите. То ги крие и от хищници. Революционерите искат да се показват открито само когато самите те не са уязвими. След това изчезват обратно в морето, планините или джунглата.

Разбира се, революционерите почти винаги получават подкрепа от една или друга комунистическа сила. Това беше война чрез представители.

Лидерите от Третия свят прекалено често продаваха услугите си на този, който даваше най-висока цена, или на този, който ги търсеше в момента.

Това беше новият тип война на президента Кенеди. Тя се водеше под много названия — революция, народна война, тайна война, многоизмерна война, тлееща война, война в сянка. Всички тези названия бяха полезни и описваха някой значителен аспект от борбата.

Но съсредоточаването върху прикриването и сложността сочи една трудна, но основна истина: старият начин за водене на войни просто нямаше да свърши работа. Не можеше просто да изпратиш кавалерията или бронираните полкове. Да бомбардираш хора бе възможно в каменната епоха и техните деца щяха да излязат от дупките си, за да хвърлят камъни и отново да се скрият обратно в тях.

Къде е врагът? Срещу кого всъщност се сражаваме? Когато завземаме парче територия, държим ли нещо, което си заслужава да се задържи?

Президентът го каза ясно: необходима е нов вид бойна сила. Тази сила трябваше да познава партизаните като пръстите на ръката си — как живеят, как се сражават, как плуват в морето от хора. В това отношение специалните сили на Банк-Волкман-Маклуър нямаха проблеми, но уменията за саботаж зад вражеските линии и воденето на партизанска война бяха твърде недостатъчни. В началото на съществуването на специалните сили се очакваше партизаните да бъдат наши приятели. Когато се превърнаха в наши врагове, бе необходима преориентация. Това не беше гигантска преориентация, но възгледите трябваше да се променят и да се усвоят нови умения.

Защото не можеш просто да ликвидираш партизаните, без същевременно да разбираш и да атакуваш сенчестите механизми, които ги пораждат и подкрепят — огромната мрежа от подривна дейност, терор, поддръжка и разузнаване. Но постигането на тази цел, без същевременно да се унищожат напълно свободите, които Съединените щати се опитваха да запазят и популяризират, беше невероятно трудна задача.

Нито пък бе лесно да се влезе в нечий чужд дом, за да се подреди. За суверенните държави вътрешната подривна дейност е много чувствителен въпрос. Те не са готови да допуснат чужденци до механизмите, които я подкрепят. Фактически правителствата на тези държави често сами са болни.

Предложеното от революционерите лекарство може и да не е подходящо, но каузата им може да е справедлива.

Това означаваше, че ако американските специални сили можеха да свършат нещо добро в една контрареволюционна обстановка, те трябваше да са в състояние да балансират по много тънко и рисковано въже. Трябваше да се отнасят към местното правителство с много внимание и ловкост, като спазват указанията, дадени от собствените им командири и правителство, и същевременно развиват добро разбирателство с местните хора.

Предвид тази много чувствителна психологическа и политическа среда, за Бил Ярбъро стана ясно, че критериите за специалните сили ще трябва да включват много повече неща от умения в партизанската война. Личният характер придоби изключително значение — преценката, зрелостта, самодисциплината и способността да се работи в хармония с хората, които бяха много различни в културно отношение от американците.

Какъв войник действа ефективно в такава среда?

Преди всичко — и това е толкова валидно сега, колкото беше и през 1961 г. — това е човек, който мисли така, както не може да се очаква от конвенционалните войници. Подобно на всички войници, мъжете от специалните сили действат под единно командване, но за разлика от останалите, те не винаги могат да имат пряка или дори редовна връзка с командирите си. Това означава, че понякога трябва да действат самостоятелно, което означава неизбежно да вземат собствени решения — макар и базирани, каквато е надеждата, на ясно разбиране на намеренията на техните командири и тяхното отечество. Понякога тези решения оказват много по-голямо влияние, отколкото решенията, които може да се наложи да вземат конвенционалните войници. Те не само могат радикално да променят живота на много хора или да доведат до смъртта им, но и да повлияят на политически решения нагоре по йерархичната стълба на командването чак до президента.

Същевременно възникват сложни проблеми, които могат да бъдат разрешени само от войниците на специалните сили. Много от тези проблеми са практически — на войник от специалните сили може да се наложи да изражда бебета, да вади зъби или да проектира мост и да надзирава неговото изграждане. Други проблеми са психологически — на войниците от специалните сили може да се наложи да убеждават, да ласкаят или да манипулират някой не особено приятелски настроен местен лидер, за да работи за цели, които са в интерес на Съединените щати, но не са очевидно в негов интерес. И в двата случая възникващите проблеми са по правило неочаквани, сложни и с неясен край, като няма гаранция за помощ от горе.

В допълнение, войниците от специалните сили не могат да фокусират индивидуалните си тактики, техники, способности и мислене само върху няколко конкретни дейности. Те не могат да разчитат само на добре усвоени войнишки умения. Те се обучават по такъв начин, че от тях се очаква да притежават широко мислене. Когато разрешават някой проблем, те не само се опитват да го разрешат по най-добрия начин за екипа си, но и по най-добрия начин за Съединените щати. Те трябва да умеят да различават и разрешават такива проблеми в цялата им сложност.

 

 

Въпреки че беше натоварен от президента да създаде такива войници, пред Бил Ярбъро стоеше голяма задача. Той трябваше да поеме „старите“ специални сили и да ги превърне в „нови“ специални сили — и не всички от „старите“ желаеха да станат „нови“. Той трябваше да развие малкия и маргинален екип в сила със значителни размери и с много увеличен капацитет и да привлече към нея най-добрия човешки материал. Това означаваше да „обходи“ останалата армия за хора, от които никой не желаеше да се откаже (той имаше властта да го направи, но не и без голямо възмущение). Трябваше да отстрани онези, които не отговаряха на изискванията, като същевременно образова и обучи по най-високи стандарти избраните и проверени мъже, които оставаха, и след това да ги изпълни в индивидуален и колективен план с гордост и самочувствие. Той трябваше да изучи природата на врага и начините, по които други се бяха научили да се сражават с такъв враг; трябваше да го постигне толкова щателно, колкото рядко — ако изобщо — е било постигано от военна организация, и трябваше да открие начини, за да накара своите специални сили не само да научат тези прозрения, но и да ги превърнат в част от кръвта и сухожилията си. И накрая, той трябваше да продължи да популяризира своите крехки и уязвими специални сили сред „големите“ сухопътни сили и американския народ.

Нов вид бойна сила

Бил Ярбъро беше изправен пред голяма задача, но първо трябваше да почисти къщата си — което включваше вдигането на летвата.

Малко след като пое командването на специалните сили през 1961 г., Ярбъро осъзна, че значителна част от старите войници в специалните сили не отговаря на стандартите, които изисква новата му бойна сила. Тези стари войници бяха корава пасмина — от устата им излизаше огън и жупел. Бяха изключителни войници, но не на всички можеше да се разчита, че ще оперират добре в политически и психологически чувствителни ситуации.

— Онези, от които преди всичко исках да отърва „зелените барети“ — отбелязва Ярбъро, — бяха „старите командоси със спортни бандажи“, тип рейнджър. И трябва да отбележа, че в специалните сили имаше значителен брой от тях.

Сражавал съм се с рейнджърите през Втората световна война, познавах ги и им се възхищавах заради най-добрите им качества: те бяха галантни „кръвопийци“. Бяха като бойни машини. Бяха всичко друго освен дипломати и отхвърляха всеки намек, че трябва да бъдат. И не обръщаха внимание на това, което можем да наречем по-човешки качества като състрадание, жалост и милост. Ако подобни прояви подхождаха на случая, много добре; но ако не подхождаха — още по-добре. Те бяха там, за да убиват. Боже, където и да изпращахме рейнджърите и командосите, те бяха готови да отидат. Нямаше никакво съмнение в това.

Та заради това някои от колегите ми в армията, заемащи ключови постове в Министерството на отбраната, продължават да гледат на специалните сили като на вид командоси. Те никога не можаха да разберат защо ние трябваше да се отървем от толкова голям брой стари войници с бандажи или защо по-късно имахме толкова висок процент отпаднали в нашия квалификационен курс. Те не можаха да разберат, че хората отпадат заради преценката си или заради неспособността си да разбират хуманността… Човек, който не можеше да легне по корем до някой планинец и да му покаже гледката (на мушката на оръжието), беше безполезен за мен.

Постоянно ни търсеха обяснение за високия процент отпаднали, но доколкото зависеше от мен, не отстъпихме и на сантиметър и аз защитавах докрай напускането на всеки човек, който излизаше от това врящо гърне и навън от системата.

Някои от старите войници в специалните сили бяха груба пасмина както по време на служба, така и извън нея — и това докара на Ярбъро нови проблеми за разрешаване.

Тъй като специалните сили бяха маргинално подразделение, където повишенията бяха рядкост, най-добрите офицери избягваха по възможност назначенията в тях. През онези дни нивото на обучението за офицери в специалните сили също бе ниско; квалификационният курс например можеше да не бъде задължителен за офицери от бойните части и те често се възползваха от това.

Поради различни причини бъдещето за добрите войници от специалните сили беше по-обещаващо и качеството на тяхната подготовка бе високо (мнозина от тях бяха ветерани от Втората световна война и/или Корея със значителен боен опит; повечето бяха ранявани), и Ярбъро искаше да използва максимално уменията им в обучението на по-младите си войници. Но те същевременно бяха склонни да действат така, сякаш имаха карт бланш да вършат всичко, както им скимнеше. Развихряха се, когато бяха на учения с по-младите войници.

Трябваше да бъдат обуздавани.

Офицерите обаче представляваха по-голям проблем. Сред тях имаше и забележителни изключения, но прекалено много офицери гледаха на назначението си като на място за паркиране и мъжки забавления — пиене, необуздани партита, ходене по жени, ухажване съпругите на колегите си.

Това трябваше да се спре.

Скоро след като пое командването, Ярбъро отведе офицерите си — капитани и с по-висок чин — на лагер в боровите гори и ги уведоми направо какво очакваше от тях. Той не беше деликатен.

Събитието дълго време се помнеше като „Горската реч“ на Ярбъро.

— Докато отговарям за Специалните сили — каза им той, — правилата ще бъдат променени. Ще има ново начало.

Първо, няма да има никакво женкарство, никакво пиянство, никакви диви партита, никакви изневери. Няма да има размирници. Никакви необуздани мъже. Отсега нататък всички тези безобразия се преустановяват и няма да има никакви отклонения от приетите норми на поведение. Ще има морални стандарти, ще има дисциплинарни стандарти, ще има стандарти за външния вид.

Второ, всички офицери ще преминат квалификационния курс. Никакви изключения. Независимо от ранга.

Трето, всичко, което казвам, се отнася за всички чинове. Никакви изключения. Така че ще обясните ясно всичко това на всеки от войниците си.

И накрая, ако не ви харесва, можете да постъпите по два начина. Можете да приключите кариерата си. Или можете да дойдете в офиса ми и да поискате прехвърляне някъде другаде. В противен случай, ако желаете да останете в този екип, тук ще има големи промени.

Най-лошите напуснаха. Най-добрите останаха. И Ярбъро се захвана с оставащата истинска работа.

Офицерите и войниците от специалните сили забелязаха, че започват да ги повишават в чин. Ако човек попаднеше в специалните сили и успееше да се задържи в тях, можеше да очаква много бързо повишение и дълга армейска кариера, ако я желаеше.

Така че специалните сили престанаха да бъдат задънена улица за необуздани мъже, неудачници и бивши фронтоваци. Те се превърнаха в желано място. Място, в което имаше истинско действие.

 

 

Скоро след като администрацията на Кенеди определи „контрареволюционната дейност“ като официален инструмент на външната политика на Съединените щати, стана ясно, че някои от главните оръжейни системи, необходими за тази дейност, трябваше да бъдат създадени от специфичните ресурси на поведенческите и социалните науки — психология, антропология, политология, икономика, история и международни отношения. Проблемът беше в интегрирането на тези дисциплини с по-преките военни функции за създаването на ефективен инструмент в сенчестата среда на действителните контрареволюционни кампании.

Центърът за специални бойни действия трябваше да изследва тази нова област.

Самият Бил Ярбъро беше учен и интелектуалец и опитът в разузнаването и контраразузнаването го бе научил как да разбира противниците (и приятелите си). Той знаеше къде и как да търси източници на познание и вдъхновение.

Първо се обърна към Роджър Хилсман, който вече беше играл главна роля в Държавния департамент и Белия дом за популяризиране на концепцията за контрареволюционната тактика и сложния свят на специалните бойни действия. Хилсман посети няколко пъти Центъра за специални бойни действия и запозна Ярбъро, щаба и студентите му с ценна информация и прозрения.

Също така Ярбъро и неговият щаб изучаваха положителни и отрицателни примери: положителни в случая с британците, чийто триумф в Малайзия посочи пътя към работеща контрареволюционна доктрина — комбинация от познание за местните култури и готовност за безкомпромисна бруталност при проникването в местните революционни движения и тяхното изкореняване. Отрицателен в случая с французите в Индокитай и тяхната фалшива победа в Алжир.

Другите му редовни съветници включваха експерти като Чарлс М. Тейър, шефът на военната мисия на Съединените щати в Югославия през Втората световна война, който по-късно оглави радиостанцията „Гласът на Америка“; доктор Джей Заводни, тогава професор по политология в университета на Пенсилвания, сражавал се с полските нелегални във Варшава през Втората световна война и по-късно автор на многобройни трудове за специалните бойни действия и психологическите операции; и неколцина други с подобен опит.

Някои от консултираните и изучавани източници бяха противоречиви. Ярбъро не се страхуваше да шокира студентите си. Работата нямаше да се свърши с традиционно мислене.

Клонящият към левия политически спектър френски воин и писател Бернар Фал например често изнасяше лекции в курсовете по специални бойни действия на Училището за специални бойни действия. Автор на сега вече класическата история на войната на Франция в Индокитай „Тъжна улица“, която се използваше като текст в училището, Фал имаше остър език, беше язвителен и се отнасяше презрително към американските усилия в югоизточна Азия. Думите му често предизвикваха разгорещената реакция на войнишката аудитория.

„На негова страна — пише Ярбъро — бяха фактите, цифрите, историята и личният опит. От страна на студентите обикновено се наблюдаваха емоционално огорчение от наранена гордост и недостатъчна информираност.“

Накрая презрението на Фал към американската политика във Виетнам привлече вниманието на „онези хора там в Пентагона“ към лекциите му във Форт Браг. Позвъниха на Ярбъро от Вашингтон:

— Французинът Бернар Фал вече не е желан в Училището за специални бойни действия — казаха му оттам. Но когато Ярбъро настоя да получи тази заповед в писмен вид, искането беше оттеглено и каталитичното присъствие на Фал продължи да разтърсва младите „зелени барети“ в училището.

Друг противоречив източник на прозрения за специалните бойни действия беше един изключително впечатляващ полковник от военновъздушните сили на име Едуард Лонсдейл — герой от действителния свят, който сякаш бе изскочил от шпионски роман. Фактически неговата история вдъхнови не един романист; той бе моделът за главния герой в романа на Греъм Грийн „Тихият американец“ и в романа на Ледърър и Бърник „Грозният американец“ (техният герой притежаваше елементи и от личността на Роджър Хилсман). Макар и противоречиви — поведението му във Виетнам се поставяше под въпрос, — неговите изпълнения бяха истински. През 50-те години Лонсдейл беше прехвърлен в ЦРУ и изпратен във Филипините, където осигури на агенцията най-голямата й победа срещу комунистическите въстаници там, наречени хуки.

Той постигна това по няколко начина. Първо, издигна един несъмнено велик човек, Рамон Магсейсей, като алтернатива на комунистите. Магсейсей, за когото се твърдеше, че е едновременно Вашингтон и Линкълн на Филипините, стана президент на страната, но загина при самолетна катастрофа много скоро, след като зае този пост. Второ, Лонсдейл бе лудият гений на изкуството, което по-късно стана известно като „черни“ психологически операции — вредни за врага лъжи. Например той разпространяваше по селата слуха, че мъже със злоба в сърцата си ще се превърнат в храна за местния вампир. След това караше хората си да източат кръвта на някой мъртъв хук, те пробождаха дупки на шията му и го оставяха по средата на оживен път, Мълвата, че хуките са станали плячка на вампира, се разнасяше много бързо. Но третото и най-важно за изследванията на Бил Ярбъро върху същността на специалните и политически бойни действия бе следното по собствените му думи:

— Ед Лонсдейл ме накара да разбера връзката между това, което ние неточно наричаме граждански въпроси, и способността на една редовна армия да функционира сред хората. Това прозрение до голяма степен бе отговорно за ефективността на контрареволюционната операция на Филипините. То накара хората да почувстват, че военните не са потисници, а представители на правителството; и че щом са готови да помагат на хората, значи и правителството им одобрява този подход.

Добрите дела на мъжете в униформа говореха в полза на добронамереността, правилните намерения и доброто име на правителството.

— По-късно при изследванията си — продължава той — открих, че не Ед Лонсдейл е авторът на тази концепция… а Мао Дзедун. Мао беше най-великият съвременен поддръжник на тази философия.

Изучавайки кампанията на Мао, довела до изгонването на Чан Кайши от континентален Китай, открих, че в началото националистическите армии са били много по-многобройни от комунистическите сили. Но при отстъплението на Мао по пътя на дългия му марш неговите войници се отнасяли към хората много щедро, любезно и с голямо уважение. Така, вместо да избягат от пътя на комунистите, както обикновено са постъпвали цивилните и армиите, хората са ги приветствали.

Това поведение води началото си от Деветте правила за поведение на Мао, които войниците от неговата Червена армия са били длъжни да запаметят (дори била написана музика към тях и те са се пеели ежедневно). Тези правила се спазвали много стриктно. Човек, който ги нарушавал, бил наказван жестоко и дори го екзекутирали.

Ето един пример:

1. Не бива да се конфискува нищо от бедното селячество.

2. Ако заемеш нещо, върни го.

3. Възстанови всички предмети, които си повредил.

4. Плащай за всичко, което купуваш.

5. Бъди честен във всички сделки със селяните.

6. Бъди любезен и учтив към хората и им помагай, когато можеш.

— На практика това означаваше — продължава Ярбъро, — че използваните от войниците на бойното поле правила не важат. Цивилните не бяха изритвани, ако попаднеха на пътя им. Войникът беше поощряван да споделя последната си кора хляб с някой селянин. Ако войник сваляше врата от някоя къща, за да спи върху нея, което е традиция в Китай, тя трябваше да бъде върната преди заминаването на армията. Най-доброто място за разполагането на оръдие може да се окаже центърът на някоя гробница. Дори в такъв случай комунистическата армия уважаваше хората и поставяше оръдието някъде другаде.

Вследствие на тази тактика комунистическата армия увеличи личния си състав, докато силите на Чан Кайши губеха доверието на все повече хора.

Внимателното изучаване на Мао, както и на други комунистически авторитети като Че Гевара, изясниха още повече картината на различните аспекти на партизанската война. (Трябва да се отбележи, че такива изследвания не бяха особено поощрявани от „онези хора в Пентагона“.) Изследванията на Ярбъро разкриха, че техният тип партизанска война съдържа следните съставни части:

1. Търпение, за да се издържи на продължителен конфликт. „Времето работи за нас. Времето ще бъде най-добрият ни стратег.“

2. Политическа грамотност на всички чинове.

3. Интензивно ухажване на всички „малки хора“ за привличането им на страната на бунтовниците.

4. Отслабване морала на врага чрез непрекъсната пропаганда и терористични действия.

5. Непрекъснати атаки срещу вражеския личен състав и слаби пунктове, но само когато бунтовниците имат тактическо предимство.

6. Избягване на сражения с еднакви или превъзхождащи вражески сили.

7. Отбрана само когато е необходима за оцеляване или за да се помогне на друго подразделение да се оттегли.

8. Отношение към снабдителната система на врага като към своя собствена — принуждавайки го да изхвърли своите припаси и ги завладявай след това.

9. Постоянен стремеж да се превръщат нелегалните сили в редовни армейски части, способни да посрещнат врага на собствена територия, когато времето и обстоятелствата правят победата сигурна.

С тези изследвания, които послужиха за ръководство, новата посока на специалните сили се изясни.

Ако работата им се състоеше в обучение на въоръжените сили на някоя застрашена страна как да се сражават с местни бунтовници, тогава първата им задача бе да демонстрират внимателно премислени и осъществени военни и невоенни действия, които щяха да позволят на тези сили да победят и да запазят подкрепата на народа. Всичко това щеше да изисква най-високо ниво на дисциплина не само от страна на „зелените барети“, но и от местните сили. Такава дисциплина щеше да осигури поведение за пример и висок морал сред хората в политически чувствителни региони.

Въпреки че традиционните войници обикновено не се интересуват от цивилните, които се озовават сред огъня на войната, когато стана очевидно, че политическите и психологическите последици от такава незаинтересованост могат да обезсмислят брилянтната победа на бойното поле, военните лидери трябваше сериозно да променят мисленето си. В армията на Съединените щати специалните сили първи официално получиха този урок и го приложиха на практика като военен принцип.

Не след дълго „зелените барети“, използвайки американска версия на „Правилата за поведение“ на Мао, започнаха да оказват мощно влияние върху живота на „малките хора“ от държавите в Третия свят, живеещи в отдалечени райони, които нерядко представляваха джунгла. Преди такива хора не попадаха в общата схема на военните маневри. От своя страна „малките хора“ бяха подозрителни към чуждите войници на своя територия. Но комбинацията от лични качества и войнишки умения скоро започна да засилва сътрудничеството и взаимното доверие, които с времето се превърнаха във възхищение и приятелство.

„Зелените барети“ обръщаха внимание на всякакви дребни неща, от които останалите войници рядко се интересуваха. Например те помогнаха на един селянин да увеличи водата си за битови нужди, като му показаха проста техника за разкопаване на извори. Работиха заедно с него при построяването на дървен мост, който щеше да спести цял километър обиколка около блато, за да стигне до примитивното си парче обработваема земя. Показаха му как да изкопае напоителен канал. Дадоха му семена, от които поникнаха такива добри зеленчуци, каквито той дори не можеше да си представи. Но най-странният и най-стоплящ сърцето елемент от поведението им бе това, че обърнаха внимание на селянина като на човешко същество. Можеха да разговарят с него на собствения му диалект — може би не толкова гладко, но достатъчно добре. И споделяха живота на хората от селото. Хранеха се с тяхната храна и пиеха техните питиета; седяха вечер около огньовете им и разговаряха с тях; спяха в колиби като техните.

След установяването на приятелство започна изпълнението на военната задача за защита на селото. „Зелените барети“ очертаха контурите на селските укрепления и селяните поставяха ред след ред заострени колове в земята, наклонени към местата за подход към селото. С помощта на „зелените барети“ те изкопаха убежища в рамките на вътрешния периметър на селото. Изградиха система за подаване на тревога, като използваха стара джанта на камион или празна гилза от артилерийски снаряд, за да предупреждават за вражеско нападение. „Зелените барети“ през цялото време работеха заедно със селяните и когато нападението започна, те се сражаваха рамо до рамо с тях.

А-отделенията на „зелените барети“ винаги се отличаваха с медицински умения — в тях имаше двама отлично обучени медицински специалисти и всеки от останалите осем войници също притежаваше известни медицински умения.

Необходимостта от такова обучение бе наследена от мисията на първообраза на специалните сили, която се състоеше в организиране и обучаване на партизани и бунтовници. През първите дни от дейността си партизаните са извънредно уязвими. За да се защитят, докато силата им нарасне, те трябва да се крият в труднодостъпни райони като джунгли, блата или пресечен планински терен. При такива условия ежедневното оцеляване често само по себе си е триумф. Ако някой партизанин е болен или ранен, той не може да разчита на външна помощ.

И тук медицинските умения на „зелените барети“ влизат в играта. Медиците на „зелените барети“ са в състояние да осигурят медицинското знание, за да могат партизаните да продължат живота си на действащи бойци.

Тези умения се използваха по подобен начин в селата, които бяха почти толкова изолирани, колкото и базите на партизаните, и даваха още по-сериозни основания за приятелство и доверие. Нерядко селяните получаваха за пръв път достъп до основна зъболекарска помощ, съвети по време на бременността, антибиотици, ваксини и съвети за храненето и предотвратяването на болести.

Обучението за тези мисии бе интензивно, трудно и колкото бе възможно, по-реалистично. От завръщащите се от мисии в чужбина „зелени барети“ се изстискваше цялата възможна информация и те помагаха в обучението на хората, които щяха да ги заместят. Правеха се макети на селата, точни до най-малката подробност. При подготовката си за мисия баретите живееха точно така, както очакваха да живеят при полеви условия — със същата храна, подслон, работа, език, всичко. За учебно помагало Ярбъро използваше възстановка — макет на част от виетнамско партизанско село, изградено във Форт Браг, където можеха да се открият всички характерни предмети на бита, животни, както и тунели за бягство. При едно от по-следващите си пътувания до Виетнам той беше едновременно развеселен и удовлетворен, когато откри, че виетнамската армия използва в своя Център за обучение на пехотата копие на неговото село макет.

Привързаността на Бил Ярбъро към интензивната подготовка на специалните сили включваше и необичайно (за армията) внимание към специална лична екипировка като дрехи, медицински пакети и хранителни дажби. Можеше да се предвиди, че „големите“ монолитни сухопътни сили трудно ще преглътнат това.

— Винаги съм смятал, че екипировката на един войник от специалните сили служи предимно за неговото оцеляване и няма много общо с оръжието. Важно бе здравето на войника и ние можехме най-добре да се погрижим за това чрез осигуряване на най-доброто облекло, полеви медицински пакет и хранителни пакети. Фактически смятах, че ако американецът притежава превъзхождащо оръжие, когато се намира сред местни сили, които трябва да се задоволяват с нещо много по-обикновено, тогава доверието към него страда. Не бях убеден например, че автоматичната пушка М–16 трябва да бъде оръжието на специалните сили; войникът от специалните сили се нуждаеше повече от оръжие за оцеляване. Ако не разполагаше с необходимото оръжие за определени обстоятелства, той можеше да го вземе от врага или да импровизира.

За тази цел системата за обучение във Форт Браг включваше изключително широк спектър оръжия, събрани от източници по целия свят. Войниците от специалните сили трябваше да са запознати с всички тях и да могат да ги сглобяват и използват.

Не гледах на войника от специалните сили като на непосредствено бойно средство. Смятах го за катализатор, който можеше да събере около себе си онези, които би могъл след това да обучи и на които можеше да помогне да ръководят останалите, а какво оръжие носеше, бе второстепенен въпрос.

Затова отделих огромно количество време за личната екипировка и специалните униформи, въпреки че на такива неща не се гледаше с добро око от тиловите войски и други, които смятаха такива възгледи за прекалено романтични и че в армията най-важното нещо е да се даде на войника добро оръжие, достатъчно муниции, дрехи на гърба, обувки на краката и транспорт.

През 1961 г. отидох в интендантството в Натик, Масачузетс, за да видя с каква тропическа екипировка разполагахме на склад за момчетата, които заминаваха за югоизточна Азия. Когато пристигнах там, изпаднах в пълен шок. Те нямаха нищо подходящо за действия в джунглата. Очевидно целият боен опит от сраженията в джунглата през Втората световна война се беше изпарил.

В музея на интендантството открих така наречените от тях тропически работни дрехи. Приличаха на обикновените работни дрехи, с които се рине тор. Те изобщо не бяха практични. Представляваха риза и панталон. Ризата бе с два малки джоба на гърдите и изобщо нямаше долни джобове. Панталоните бяха с обикновени джобове, а не с джобове за багаж. Платът обаче беше отличен. Достатъчно плътен, за да защитава от ухапвания на комари.

Затова казах:

— Добре, нека видим. Платът е добър. Можем да започнем с него. — И продължих оттам. — Изпратете ми един чифт от тези — поръчах им, — а ние малко ще ги пооправим и ще видим какво можем да направим, за да ги превърнем в малко по-подходящи за сражение. — И така, взех това, което наричаха „тропически работни дрехи“, поставих джобове за багаж на панталоните и два големи джоба с басти на ризата. Поставих горните джобове на ризата под ъгъл за по-лесен достъп, когато се носи екипировка, добавих еполети и илици за копчета на кръста, за да може блузата да се събира. Ръкавите можеха да се навиват, ако нямаше комари наоколо и времето позволяваше.

Лека-полека и с наша помощ интендантството се снабди с униформа, подходяща за джунглата на Виетнам — макар никога да не признаха, че са имали нужда от нея.

Но да се постигне това беше много трудно. Само документите, необходими за създаването на униформа за джунглата, тежаха много килограми. И с първата пратка униформи пристигнаха заповеди те да бъдат носени само в полеви условия и само от специалните сили.

Разбира се, това се промени оттогава.

За армията на Съединените щати беше голям късмет, че когато накрая многобройни американски войски бяха изпратени във Виетнам, тропическата полева униформа, която ние изработихме за специалните сили, беше достъпна за общо ползване.

 

 

Докато Бил Ярбъро ковеше своя нов тип войник, „големите“ сухопътни сили продължаваха по своите по-конвенционални пътища и гледаха с все по-голяма неприязън на странната операция в Северна Каролина, одобрявана от президента и получила значително финансиране („Това, което те получават, аз губя“ — военните винаги действаха в стила на нулевата сума), и с нейното разрешение да лишава най-добрите части от най-добрите им мъже — особено от най-добрите им войници, — като ги „измъква от армията“, както се изрази един генерал с четири звезди.

Генералите започнаха да изразяват помежду си недоволство от повишенията на „зелените барети“ и „частната армия“ на Бил Ярбъро. Тези разговори така и не добиха публичност, но се създаваше консенсус в полза на изпитаното и истинското: „Те хранят войниците с лаоска храна там долу, във Форт Браг. За какъв дявол? Огневата мощ печели войните. А не гнусната храна.“ Или по-общо: „Те вървят по свой собствен път там долу. Не зачитат правилата. Вършат нещата по свой начин, а не според армейските правила.“

Някои от тези обвинения не бяха неоснователни. Макар Ярбъро никога да не нарушаваше правилата, той все пак ги изкривяваше и където в тях имаше пролуки, той се промъкваше през тях. Стриктната интерпретация на правилата нямаше да бъде в негова полза.

Когато се защитаваше обаче, той никога не беше нечестен. Щом се налага да импровизираш, е почти неизбежно да заобикаляш правилата. Фактически трудно е да си представим друг начин за създаване на организация, каквато правилата никога не са предвиждали.

Неодобрителните тенденции достигнаха кулминацията си скоро след убийството на Джон Кенеди. Генерал X. К. Джонсън, новият началник-щаб на армията с много традиционно мислене (той пое поста от генерал Максуел Тейлър, когато Тейлър стана посланик в Южен Виетнам), бе един от онези генерали, които просто не разбираха новата порода войници. Той се тревожеше много от това, което вършеше Ярбъро. Според генерала той се измъкваше с прекалено много нарушения на правилата.

Решението на Джонсън: трябваше да покаже на Ярбъро кой командва парада. Армията имаше няколко йерархични нива между Ярбъро и президента. Според Джонсън Ярбъро ги пренебрегваше.

В действителност Джонсън беше добър и почтен човек, а също и герой — японски военнопленник през Втората световна война. Преди да започне да действа, той посети Ярбъро и си тръгна много впечатлен.

— Знаеш ли — сподели Джонсън с друг генерал приятел, — той е събрал дяволски добър боен екип.

Въпреки всичко Ярбъро трябваше да си ходи. Освен това заемаше поста цели четири години. Време беше да бъде преместен.

Дотогава Ярбъро бе получил и втората си звезда на генерал-майор и го изпратиха в Корея, където представляваше ООН като старши член на военната комисия по примирието в Панминчжон. Там той работеше със севернокорейските и китайските делегации така, както можеше да го подготви само опитът му в специалните сили. Работата изискваше не само умения за водене на преговори, но също и умения за психологически операции и пропаганда. Повечето наблюдатели го нарекоха най-неотстъпчивия преговарящ, пред когото комунистите се изправиха в Панминчжон.

След Корея той служи в Пентагона, където най-важната му работа бе да ръководи разузнаването на армията (официалният му пост беше помощник началник-щаб по разузнаването). По-късно (през 1966 г.) го повишиха в чин генерал-лейтенант и му дадоха командването на I корпусна група, а след това през 1969 г. той се премести в Хаваите като началник-щаб и заместник-главнокомандващ на Тихоокеанската армия на Съединените щати. Пенсионира се през 1971 г. след трийсет и шест години активна служба.

 

 

По време на службата на Ярбъро като командир на специалните сили неговите „зелени барети“ не само изпълниха мисията си в югоизточна Азия, но и действаха в няколко други части на света.

Няколко екипа бяха изпратени от база в Панама в страните от централна и южна Америка и винаги по покана на тези страни. В Колумбия например десетте години партизанска война, известна като „Насилието“, причини смъртта на около 300 000 души. „Зелените барети“ и представителите на колумбийските служби за сигурност работиха заедно за създаването на първия разумен план — основан на гражданска активност в помощ на местната икономика, здравеопазване и образование — за справяне с терора. Въпреки че Колумбия щеше и по-късно да страда от терор, „Насилието“ приключи.

„Зелените барети“ в арктическо облекло обикаляха с кучешки впрягове и самолети най-северния периметър на Съединените щати, където осигуряваха медицинска и зъболекарска помощ и предаваха умения за планиране.

Други екипи на „зелените барети“ работеха в Тихия океан по островите под американско влияние, като изграждаха пътища, училища и туристически комплекси. Други работеха на Филипините, трети — в Етиопия и Конго (по-късно Заир, а след това отново Конго).

Когато Бил Ярбъро пое командването на специалните сили през 1961 г., той контролираше в продължение на четири години тяхната метаморфоза и експлозивен растеж и ги напусна като генерал-майор. Независимо колко често и силно разрошваше перата на своите началници, борейки се за любимите си „зелени барети“, кариерата му процъфтяваше.

 

 

През тези четири години на бурни промени огромен брой воини се присъединиха към сега трансформираните специални сили на Съединените щати. Един от тях беше млад капитан на име Карл Стайнър. Сега е време за неговата история.