Жул Верн
Капитан Немо (33)

IX
ЕДИН ИЗЧЕЗНАЛ КОНТИНЕНТ

На следната заран, 19 февруари, канадецът дойде в моята стая. Очаквах, че ще дойде. Той изглеждаше много отчаян.

— Какво стана, господин професоре? — каза той.

— Вчера съдбата бе против нас, Нед!

— Да! Тоя проклет капитан реши да спре тъкмо, когато щяхме да избягаме от кораба му.

— Да, Нед, той трябваше да отиде при своя банкер.

— Своя банкер ли?

— По-право в своята банка. Искам да кажа — океана, дето неговите богатства са на по-сигурно място, отколкото в което и да било държавно хранилище.

И разправих на канадеца снощната случка с тайната надежда да го склоня да не напуска капитана; но резултатът от моя разказ бе съжалението на Нед, изразено енергично, че не е могъл да направи за своя лична сметка една разходка по бойното поле на Виго.

— Но най-сетне — рече той — всичко не е загубено! Това е само един не улучил удар с харпун! Друг някой път ще успеем, и може би още довечера…

— В каква посока плава „Наутилус“? — попитах аз.

— Не зная — отговори Нед.

— По обяд ще видим къде сме.

Канадецът се върна при Консей. Щом се облякох, отидох в салона. Компасът не бе утешителен. Пътят на „Наутилус“ беше на юг-югозапад. Ние се отдалечавахме от Европа.

Чаках с известно нетърпение да бъде намерена на картата точката, дето се намирахме. Към единадесет часа и половина резервоарите се изпразниха и нашият кораб из плава на повърхността на океана. Втурнах се към палубата. Нед Ланд бе вече там.

Никаква суша не се виждаше. Само безпределно море. На хоризонта — няколко корабни платна, които сигурно отиваха към нос Сан Рок, за да чакат попътен вятър, та да заобиколят нос Добра Надежда. Времето беше облачно. Щеше да има буря.

Нед беснееше и се опитваше да пробие с поглед замъгления кръгозор. Той все още се надяваше, че зад мъглите се простира толкова желаната суша.

На обяд слънцето се мярна за миг. Помощникът се възползува от това проясняване, за да измери височината му. И тъй като морето все повече се вълнуваше, слязохме и капакът се спусна. След един час, когато погледнах картата, видях, че „Наутилус“ се намира на 16 градуса 17’дължина и 33 градуса 22’ ширина, на сто и петдесет левги от най-близкия бряг. Не можеше и да се мисли за бягане и няма да ви описвам гнева на канадеца, когато му казах това.

Колкото за мене, аз не се отчаях прекомерно. Почувствувах се като облекчен от товара, който ме подтискаше, и можах да почна отново, сравнително спокоен вече, обикновените си занимания.

Към единадесет часа вечерта съвсем неочаквано при мен дойде капитан Немо. Той ме попита много любезно дали не се чувствувам уморен от предната безсънна нощ. Отговорих му, че не.

— Тогава, господин Аронакс, ще ви предложа интересен излет.

— Кажете, капитане.

— Досега вие бивахте на морското дъно само денем, при слънчева светлина. Искате ли да го видите в тъмна нощ?

— С удоволствие.

— Предупреждавам ви, че тая разходка ще бъде уморителна. Ще трябва да се върви дълго време и да се изкачва една планина. А пътищата не са поддържани много добре.

— Това още повече усилва любопитството ми, капитане. Готов съм да тръгна с вас.

— Тогава елате, господин професоре, и да отидем да облечем водолазните костюми.

Когато стигнахме до гардероба, видях, че нито моите другари, нито някой от екипажа щеше да ни придружава в тоя излет. Капитан Немо дори не ми предложи да вземем Нед и Консей.

Бързо облякохме костюмите. Сложиха на гърба ни резервоарите — съвсем препълнени — но нямаше приготвени електрически лампи. Казах това на капитана.

— Те няма да ни трябват — отговори той.

Помислих, че не съм чул добре, но не можех да повторя забележката си, защото главата на капитана бе вече в металическата обвивка. Когато привършвах обличането си, усетих, че пъхат в ръката ми обкован с желязо бастун, и няколко минути по-късно, след обикновената процедура, ние стъпихме върху дъното на Атлантическия океан на дълбочина триста метра.

Наближаваше полунощ. Водата беше съвсем тъмна, но капитан Немо ми посочи някаква червеникава точка в далечината, нещо като широко зарево, което блестеше на около две мили от „Наутилус“. Не можех да си обясня какъв беше тоя огън, с какво се поддържаше, защо и как гореше под водата. Във всеки случай той ни светеше, неясно наистина, но аз скоро свикнах с особената тъмнина, и разбрах, че при тия обстоятелства румкорфовите апарати бяха излишни.

Вървяхме един до друг с капитан Немо право към посочения огън. Равното дъно се издигаше неусетно. Вървяхме с големи крачки, като си помагахме с бастуните; но изобщо ходът ни беше бавен, защото нозете ни често потъваха в някаква тиня, втвърдена заедно с водорасли и осеяна с плоски камъни.

Както вървях, чувах някакво пращене над главата си. От време на време шумът се засилваше и се превръщаше в продължително пукане. Скоро разбрах от какво е. То беше дъждът, който валеше силно и чукаше по повърхността на вълните. Инстинктивно помислих, че ще се измокря! От вода — сред водата! Не можех да не се засмея на тая чудновата мисъл. Всъщност под плътното водолазно облекло водата не се чуваше; човек усеща само, че се намира в атмосфера, малко по-гъста от земната.

След половин час ход дъното стана каменисто. Медузи, микроскопични рачета и пенатули го осветяваха слабо с фосфоресциращите си светлини. На места виждах купища камъни, покрити с милиони зоофити и с купчини алги. Понякога кракът ми се плъзгаше по тия лепкави килими от морска трева и ако нямах обкования с желязо бастун, неведнъж щях да падна. Когато се обръщах, виждах постоянно белезникавия прожектор на „Наутилус“, който почваше да избледнява с отдалечаването ни.

Купчините камъни, за които току-що споменах, бяха наредени по океанското дъно с някаква правилност, която не можех да си обясня. Съзирах огромни бразди, които се губеха в далечния мрак и дължината на които не можеше да се пресметне. Имаше и други особени неща, които също не ми бяха ясни. Струваше ми се, че тежките ни оловни подметки трошат настилката от кости, които пращяха сухо. И каква беше тая широка равнина, през която вървях? Искаше ми се да попитам капитана, но още не познавах условния език със знакове, на който той разговаряше с другарите си, когато го придружаваха в подводните му излети.

Но червеникавата светлина, която ни водеше, растеше и озаряваше хоризонта. Това огнище под водата извънредно много дразнеше любопитството ми. Някакво електрическо излъчване ли беше това? Може би щях да видя някакво природно явление, непознато още на учените по земята? Или пък — и тая мисъл прониза мозъка ми — човешка ръка бе намесена в тоя огън? Дали тя не разпалваше тоя пожар? Дали в тия дълбоки води нямаше да срещна другари и приятели на капитан Немо, които водеха също като него странно съществувание и които той щеше да посети? Дали нямаше да видя там цяла колония изгнаници, които, уморени от земната нищета, бяха потърсили и намерили независимостта си в най-големите дълбочини на океана? Всички тия лудешки, недопустими мисли ме преследваха и в това състояние на духа, свръхвъзбуждан непрекъснато от редицата чудеса, които се нижеха пред очите ми, нямаше да бъда изненадан, ако видех на дъното на това море някои от ония подводни градове, за които мечтаеше капитан Немо!

Пътят ни ставаше все по-светъл. Белезникавото зарево идеше от върха на една планина, висока около осемстотин стъпки. Но това, което виждах, беше само негово обикновено отражение в бистрата вода. Огнището, източник на необяснимата светлина, беше на срещуположния склон на планината.

Сред каменистите лабиринти, които браздяха дъното на Атлантическия океан, капитан Немо вървеше без колебание. Той познаваше тоя мрачен път. Несъмнено, често трябва да е минавал по него и не можеше да се изгуби. Аз вървях подире му с непоколебимо доверие. Той ми приличаше на някакъв морски дух и когато вървеше пред мене, аз се възхищавах от високата му фигура, черно изрязана върху лъчистия фон на кръгозора.

Часът бе един след полунощ. Бяхме стигнали до първите подстъпи на планината. Но за да се изкачим по тях, трябваше да минем по тесни пътеки през обширна гора. Да, гора от мъртви дървеса, без листа, без мъзга, вкаменели от действието на водата, дървеса, над които тук-там се издигаха гигантски борове. Това бяха сякаш каменни въглища, изправени още, сраснали с корените си за продънената почва, клоните на които се очертаваха ясно върху водния потон като нежно изрязана черна хартия. Все едно да си представите гора по склоновете на Харц, но — потънала гора. Пътеките бяха задръстени с алги и обикновени водорасли, сред които гъмжеше цял свят раковидни животни. Аз вървях, като се катерех по скалите, прескачах падналите стволове, късах морските лиани, които се люшкаха от едно дърво до друго, и подплашвах рибите, които отскачаха от клон на клон. Увлечен, усещах вече умора. Вървях след моя водач, който не се уморяваше.

Каква гледка! Как да я опиша! Как да обрисувам изгледа на тия гори и скали сред водата, техните мрачни и сурови подножия, техните обагрени в червено върхове, под тая светлина, усилена от яркото отражение на водата? Ние се изкачвахме по скалите, които се срутваха след това с глух тътен на лавини. Вдясно и вляво се откриваха широки поляни, сякаш разчистени от човешка ръка, и понякога аз се питах дали пред мене няма да се появи изведнъж някой обитател на тия подводни области.

Но капитан Немо продължаваше да се изкачва. Аз не исках да изоставам и вървях смело подире му. Бастунът ми помагаше извънредно много. Някоя погрешна стъпка би била гибелна по тия тесни пътечки, прокарани по склоновете на пропасти; но аз вървях уверено и без да усещам шемет. На някои места прескачах пукнатини, пред дълбочината на които бих отстъпил, ако бяха в някои ледници на земята; другаде — смело минавах по разклатени стволове, прехвърлени над бездни, без да поглеждам под нозете си, възхитен само от хубостите на тия диви места. Някъде величави скали, наклонени към неправилно издяланите си основи, сякаш опровергаваха законите на равновесието. Между техните каменни колене се издигаха дървета като издънки, изхвърлени от някакъв страхотен натиск, и подкрепяха ония, които крепяха самите тях. Другаде някакви естествени кули, грамадни стени, насечени отвесно като стени на укрепления, бяха наведени под такъв ъгъл, какъвто законите на земното привличане не биха позволили върху земната повърхност. А и аз самият не чувствувах ли разликата от условията на сушата, която се дължеше на силната гъстота на водата, когато въпреки тежкото облекло, медния шлем на главата и оловните подметки се изкачвах по непристъпни стръмнини и се изкачвах, тъй да се каже, с лекотата на дива коза!

Два часа след като бяхме излезли от „Наутилус“, бяхме минали линията на дървесата и на стотина стъпки над главите ни се издигаше върхът на планината, който хвърляше сянка върху бляскавото лъчеизпускане на срещуположния склон. Няколко вкаменени дръвчета се издигаха тук-там в заплашителни зигзази. Рибите бягаха на ята под краката ни също както птици, изненадани между високите треви. Скалистата планина бе прорязана от непроходими пукнатини, от дълбоки пещери и от бездънни дупки, в дълбочините на които чувах, че мърдат ужасни неща. Кръвта преливаше в сърцето ми, когато съзирах някакво огромно пипало, което ми преграждаше пътя, или страхотни щипци, които се затваряха шумно в мрака на някоя кухина! Хиляди светли точки блестяха в тъмнината. То бяха очите на гигантски раци, скрити в дупките си, на омари, които се възправяха като едновремешни войници с алебарди и раздвижваха пипалата си с металично тракане, на титанични крабове, насочени подобно топове на лафетите си, и страшни октоподи, които преплитаха пипалата си — същински жив плет от змии.

Какъв беше тоя чудовищен свят, който аз не познавах досега? Към кой разред спадаха тия прешленести животни, за които скалите бяха като втора черупка? Как бе открила природата тайната на тяхното растително съществувание и от колко столетия живееха те така в най-ниските пластове на океана?

Но аз не можех да се спра. Капитан Немо, свикнал с тия ужасни животни, не им-обръщаше внимание. Бяхме стигнали до първото възвишение, дето ме очакваха други изненади. Там се очертаваха живописни развалини, в които личеше не ръката на природата, а на човека. То бяха големи купища камъни, в които смътно се долавяха форми на замъци и на храмове, потънали в множество цъфнали зоофити и покрити с плътна растителна наметка не от бръшлян, а от водорасли и морски треви.

Но коя бе тая част на земното кълбо, потънала при световно бедствие? Кой бе поставил тия скали и камъни като долмени^[1] от доисторически времена? Къде бях аз, къде ме бе довело хрумването на капитан Немо?

Исках да го разпитам. Като не можех, аз го спрях, хванах ръката му. Но той поклати глава и посочи последния връх на планината, сякаш искаше да ми каже:

— Върви, върви по-нататък! Продължавай!

С последни усилия аз тръгнах след него и след няколко минути се изкачих на върха, който се извишаваше десетина метра над целия тоя скалист масив.

Погледнах стръмнината, която бяхме минали. Планината се извишаваше само със седем-осемстотин стъпки над равнината; но отсрещният склон се издигаше двойно по-високо над дъното в тая част от Атлантическия океан. Погледът ми се устреми в далечината и обгърна широко пространство, осветено от силен блясък. Тая планина беше вулкан. Петдесет стъпки под върха под дъжд от камъни и сгурия широк кратер изригваше бурни потоци лава, които се разпръсваха на огнени водопади сред водната стихия. От това място вулканът като огромен факел осветяваше ниската равнина чак до последните предели на кръгозора.

Казах, че подморският кратер изригваше лава, а не пламък. За пламъка е необходим кислород от въздуха и не може да се разгаря под водата; но потоците лава могат да се нажежават до бяло, да се борят успешно с водната стихия и да се изпаряват при досег с нея. Бързи течения отнасяха всички тия разпръскващи се газове, а потоците лава слизаха до подножието на планината, както лавата на Везувий над един друг Торе дел Греко^[2].

И наистина пред очите ми беше един разрушен, потънал, съборен град, с продънени покриви, с рухнали храмове с разкривени сводове, с легнали по земята колони, в които още се чувствуваха солидните пропорции на някаква архитектура, сродна с тосканската; по-нататък — остатъци от гигантски водопровод; тук — извишени основи на акропол с форми, наподобяващи Партенона, там — останки от кей, сякаш някое древно пристанище е приютявало някога до брега на изчезнал океан търговски кораби и военни триреми; още по-нататък — дълги редици срутени стени, широки пустинни улици, цял един Помпей, погълнат от водата, който капитан Немо възкресяваше пред очите ми!

Къде бях аз? Къде бях аз? На всяка цена исках да узная това, исках да говоря, исках да откъсна медното кълбо, в което бе затворена главата ми.

Но капитан Немо дойде при мене и с едно само движение ме спря. След това взе един тебеширен камък, отиде до една скала от черен базалт и написа само тая дума: АТЛАНТИДА

Мълния прониза ума ми! Атлантида, някогашната Меропида на Теопомп, Атлантида на Платон, континентът, който бе отричан от Ориген, от Порфир, от Ямблик, от Данвай, от Малт Брьон, от Хумболд, които смятаха неговото изчезване като легенда, но съществуването на който се приемаше от Посидониус, от Плиний, от Амиан, от Марцелин, от Тертулиан, от Енгел, от Шерер, от Турнфор, от Бюфон и от Давезак — тая Атлантида беше тук, пред очите ми, носеща още белезите на своята несъмнена гибел! Значи това беше оная потънала област, която съществуваше отделно от Европа, Азия и Либия^[3], отвъд Херкулесовите стълбове, в която е живял могъщият народ на атлантите, срещу който древна Гърция е водила първите си войни.

Историкът, който е отбелязал в писанията си събитията от онова героично време, е самият Платон. Неговият диалог между Тимей и Критиас е бил, тъй да се каже, внушен от Солон — поет и законодател.

Един ден Солон разговарял с неколцина мъдри старци от Саис — град, който по онова време бил вече осемстотингодишен, което личало от летописите, издълбани върху свещената стена на неговите храмове. Един от тия старци разказал историята на друг град, по-стар с хиляда години. Тоя пръв атински град, който съществувал деветстотин века, бил завладян и отчасти разрушен от атлантите. Тия атланти, разправял той, населявали един огромен континент, по-голям от Африка и Азия, взети заедно, с повърхност от дванадесетия градус ширина до четиридесетия градус на север. Властта им се простирала дори над Египет. Те поискали да я наложат и на Гърция, но трябвало да се оттеглят пред яростната съпротива на елините. Изминали векове. Настъпили бедствия — наводнения, земетресения. Една нощ и един ден били достатъчни за унищожаването на Атлантида, от която още стърчат над водата най-високите й върхове — Мадейра, Азорските острови, Канарските острови и островите на Зелени нос.

Тия именно исторически спомени събуди у мене надписът на капитан Немо. И така, воден от най-необикновена съдба, аз стъпвах сега по една от планините на тоя континент! Пипах с ръка развалините, възрастта на които стигаше до хиляди столетия и които бяха съвременници на доисторичните епохи! Вървях там, дето са вървели съвременниците на първия човек! Тъпчех с тежките си подметки скелети на животни от баснословните времена, над които вкаменените днес дървета са хвърляли някога своята сянка!

О! Защо нямах достатъчно време! Бих искал да сляза по стръмните склонове на тая планина, да кръстосам целия тоя огромен континент, който е свързвал несъмнено Африка с Америка, и да посетя големите допотопни градове. Може би щях да видя там войнствения Макимос, благочестивия Евзебес, гигантите-жители на които са живели по цели столетия и са имали сили да струпват тия грамадни блокове, които още издържаха срещу водата. Може би един ден някой вулканичен процес ще издигне отново над вълните тия потънали руини! В тая част на океана са отбелязани много подводни вулкани и много кораби, минавайки край тия развълнувани дълбочини, са усещали необикновени трусове. Някои чували глухите шумове, свидетелствуващи за тежката борба на стихиите; други са събрали вулканична пепел, изхвърлена извън морето. Цялото това дъно чак до Екватора още се раздрусва от подземните трусове. И кой знае дали в някоя далечна епоха над повърхността на Атлантическия океан няма да се появят, пораснали от изригванията и от слоевете лава, бълващите огън върхове на планините!

Докато се бях унесъл така и се мъчех да запечатам в паметта си всичките подробности на тая величава гледка, капитан Немо, облакътен на един обрасъл с мъх стълб, стоеше неподвижен като вкаменен в някакво безмълвно прехласване. Дали мислеше за ония изчезнали поколения и ги питаше за тайната на човешката съдба? Дали тоя странен човек бе потънал сега на това място в исторически спомени и отвратен от днешния живот, се бе унесъл в живота на древния свят? Какво ли не бих дал да можех да узная мислите му, да ги споделя и да ги разбера!

Останахме на това място цял час, съзерцавайки широката равнина под блясъка на лавата, която от време на време ярко светеше. Вътрешният кипеж предизвикваше бързи тръпки по кората на планината. Шумове от дълбините, предавани съвсем ясно от тая течна среда, отекваха нашироко и величаво. В тоя миг луната се показа през водната маса и хвърли няколко бледи лъчи над потъналия континент. То беше само слаб блясък, но имаше неописуемо въздействие. Капитанът стана и хвърли последен поглед към безпределната равнина. После ми направи знак с ръка да тръгна след него.

Слязохме бързо от планината. Щом отминахме вкаменената гора, съзрях прожектора на „Наутилус“, който блестеше като звезда. Капитанът тръгна право към него. Когато се върнахме на кораба, първите багри на зората осветяваха повърхността на океана.