Жул Верн
Капитан Немо (26)

II
НОВО ПРЕДЛОЖЕНИЕ НА КАПИТАН НЕМО

Когато на 28 февруари по обяд „Наутилус“ излезе отново на повърхността на морето, при 9 градуса 4’ северна ширина, той беше срещу някаква земя, която се намираше на около осем мили в западна посока. Първото нещо, което забелязах, бе една планинска верига, висока около две хиляди стъпки, с причудливи очертания. След изчисленията слязох в салона и когато местоположението бе нанесено на картата, разбрах, че сме срещу остров Цейлон, тоя бисер, който виси в най-крайната точка на Индийския полуостров.

Отидох да подиря в библиотеката някоя книга за тоя остров, който е един от н ай-плодородните на земното кълбо. Намерих съчинение от Х. С. Сир, озаглавено „Цейлон и Сингалезия“. Като се върнах в салона, отбелязах си най-напред данните за Цейлон, на който древните са давали толкова много различни имена. Островът се намира между 5 градуса 55’ и 9 градуса 49’ северна ширина и между 79 градуса 42’ и 82 градуса 4’ източна дължина по Гринуичкия меридиан; дълъг двеста седемдесет и пет мили, най-голямата му ширина е сто и петдесет мили, периферията му е деветстотин мили; повърхността — двадесет и четири хиляди четиристотин четиридесет и осем мили, т.е. малко по-малък от Ирландия.

В това време влязоха капитан Немо и помощникът му. Капитанът хвърли поглед към картата. После се обърна към мене.

— Остров Цейлон — каза той — е прочут със своите подводни полета, дето се ловят бисерните миди. Ще ви бъде ли приятно, господин Аронакс, да посетите някои от тия полета?

— Разбира се, капитане.

— Добре. Това ще стане лесно. Само че ако видим местата, дето се ловят бисерите, няма да видим ловците. Експлоатацията, която става всяка година, не е почнала още. Но това няма значение. Ще заповядам да тръгнем към залива Манаар, дето ще стигнем през нощта.

Капитанът каза няколко думи на помощника си и той излезе веднага. Скоро „Наутилус“ потъна в своята водна стихия и манометърът показа, че беше на тридесет стъпки дълбочина.

Наведен над картата, подирих залива Манаар. Намерих го на деветия паралел по северозападния бряг на Цейлон. Той бе образуван от една удължена линия на островчето Манаар. За да стигнем дотам, трябваше да минем край целия западен бряг на Цейлон.

— Господин професоре — каза тогава капитан Немо, — бисери се ловят в Бенгалския залив, в Индийско море, в Китайско и Японско море, в южните морета на Америка, в Панамския залив и в Калифорнийския залив; но в Цейлон ловът дава най-хубави резултати. Ние пристигаме малко предивременно, разбира се. Ловците се събират в Манаарския залив едва през март и тридесет дни триста техни лодки се занимават с тая доходна експлоатация на морските съкровища. Във всяка лодка има десет гребци и десет ловци. Ловците, разделени на две групи, се гмурват последователно и стигат до дълбочина дванадесет метра, като държат между краката си тежък камък, вързан за лодката с въже.

— Значи — казах аз — все още се работи по тоя първобитен начин?

— Да, макар че тия места за лов на бисери принадлежат на най-изобретателния народ на земното кълбо, англичаните, на които бяха отстъпени с Амиенския договор от 1802 година.

— Но струва ми се, че водолазните костюми, които употребявате вие, биха принесли голяма полза при тая работа?

— Да, защото тия клети ловци на бисери не могат да остават дълго време под водата. Англичанинът Персевал говори в описанието на пътешествието си до Цейлон за един кафър, който оставал под водата пет минути, без да се изкачва на повърхността. Но това ми се вижда малко вероятно. Аз зная гмурци, които успяват да се задържат до петдесет и седем секунди, и някои, най-опитни, дори до осемдесет и седем секунди. Но това са редки случаи и когато се върнат в лодките, от носа и от ушите на тия нещастници почва да тече окървавена вода. Мисля, че ловците на бисери остават под водата средно тридесет секунди и през тия тридесет секунди те бързат да нахвърлят в една малка мрежица всичките бисерни миди, които са могли да откъртят. Но, общо взето, тия ловци не живеят много; зрението им отслабва, очите им загнояват; по тялото им се образуват рани и често дори получават апоплектичен удар на морското дъно.

— Да — казах аз, — тежък занаят, който служи само за задоволяване на някои капризи на модата! Но кажете ми, капитане, какво количество миди може да събере една лодка за цял ден?

— Около четиридесет-петдесет хиляди. Разправят дори, че през 1814 година, когато английското правителство ловило бисерни миди за своя сметка, тия гмурци за двадесет дни работа събрали седемдесет и шест милиона миди.

— Поне добре ли им се плаща? — попитах аз.

— Съвсем малко, господин професоре. В Панама те печелят само по един долар на седмица. Най-често получават по пет сантима на мида, в която има бисер, а колко миди са без бисер!

— Само пет сантима на тия клетници, които обогатяват господаря си! Това е възмутително!

— Та, господин професоре — каза капитан Немо, — вие и вашите другари ще посетите Манаарския риф и ако някой подранил ловец случайно се намира вече там, ще го видим, като работи.

— Разбрано, капитане.

— А не ви ли е страх от акули, господин Аронакс?

— От акули? — възкликнах аз.

Тоя въпрос ми се стори най-малкото излишен.

— Е? — чакаше капитан Немо.

— Ще ви призная, капитане, че още не съм свикнал много с тоя род риби.

— А ние свикнахме вече — отвърна капитан Немо. — С време ще свикнете и вие. Впрочем ще бъдем въоръжени и пътем може би ще успеем да убием някоя акула. Тоя лов е интересен. Тъй че довиждане до утре, господин професоре, и — по-раничко.

Капитан Немо каза това съвсем непринудено и излезе от салона.

— Трябва да поразмисля — казах си аз, — няма какво да бързам. Лов на видри в подводните гори, както беше в горите на остров Креспо; — това както и да е. Но да бродиш по морското дъно, когато си почти сигурен, че ще срещнеш акули — това вече е друга работа! Зная много добре, че в някои места, особено в Андаменските острови, негрите не се двоумят и нападат акулите с нож в едната ръка и с примка в другата; но зная също така, че мнозина от ония, които нападат тия страхотни животни, не се връщат живи. А аз не съм негър, пък и да бях негър, мисля, че в тоя случай едно леко колебание от моя страна не би било неуместно.

И като помислих за акулите, представих си тия грамадни челюсти, въоръжени с няколко реда зъби, способни да прережат човека на две. Почнах да чувствувам дори някаква болка в кръста. Освен това не можех да смеля без-церемонността, с която капитанът ми бе направил тая незавидна покана. Като че ставаше дума да отидем в гората на лов за някоя безвредна лисица! „Нищо! — помислих си. — Консей по никакъв начин няма да се съгласи да дойде, а това ще ме улесни да не придружа капитана.“

Колкото за Нед Ланд, признавам, че не бях толкова уверен в неговото благоразумие. Опасността, колкото и голяма да е, винаги привличаше неговата войнствена натура.

Зачетох отново книгата на Сир, но само я прелиствах машинално. Между редовете виждах страхотно разтворени челюсти.

В това време влязоха Консей и канадецът, спокойни и дори весели. Те не знаеха какво ги очаква.

— Ей богу, господин Аронакс — каза Нед Ланд. — Вашият капитан Немо, дявол да го вземе, току-що ни направи едно твърде любезно предложение.

— О! — казах аз. — Знаете ли вече?

— Ако господарят позволи — отговори Консей, — комендантът на „Наутилус“ ни покани да посетим утре заедно с господина знаменитите цейлонски подводни полета с бисерни миди. Поканата му бе с подбрани изрази и той се държа досущ като джентълмен.

— Не ви ли каза нищо повече?

— Нищо, господин Аронакс — отговори канадецът, — освен че ви е говорил вече за тая малка разходка.

— Вярно е — казах аз. — А не ви ли съобщи някои подробности по…

— Никакви, господин професоре. Вие ще ни придружите, нали?

— Аз… разбира се! Виждам, майстор Ланд, че вече почва да ви се харесва.

— Да, това ще бъде любопитно, много любопитно!

— Но и опасно може би. — загатнах аз леко.

— Опасно ли? — отвърна Нед Ланд, — Че какво опасно може да има в един прост излет до рифове с миди?

Положително капитан Немо бе счел за излишно да напомни на моите спътници за акулите. И аз ги гледах смутен, сякаш им липсваха вече някои крайници. Дали не трябваше да ги предупредя? Да, без съмнение, но не знаех как да започна.

— Ще пожелае ли господарят да ни каже някои подробности по лова на бисери? — попита Консей.

— По самия лов ли — попитах аз, — или за злополуките, които…

— По лова — отговори канадецът. — Преди да тръгне човек за някое място, хубаво е да го познава.

— Добре. Седнете, приятелю, и аз ще ви кажа всичко, което току-що научих от англичанина Сир.

Нед Ланд и Консей седнаха на дивана и канадецът пръв ме попита:

— Господин професоре, какво нещо е бисерът?

— Драги Нед — отговорих аз, — за поета бисерът е морска сълза; за източните народи — капка роса, която се е втвърдила; за дамите — накит с овална форма, със стъклена лъскавина от седефено вещество, накит, който те носят на пръстите, на шията или на ушите си: за химика — смес от калциев фосфат с калциев карбонат и малко желатин; и най-сетне, за естественика — обикновена болезнена секреция, която в някои миди образува седеф.

— Подразделение мекотели — каза Консей, — клас ацефали, разред раковини.

— Но — продължих аз — същинското мекотело, което отделя бисера, е скъпоценната бисерна мида. Бисерът е втвърден седеф, който има топчеста форма. Той е или прилепен до черупката на мидата, или забит в гънките на самото животно. Когато е до черупката — той е част от нея; а когато е в месото на мидата — той не е залепен. Ала винаги в него има една твърда ядка — било някое безплодно яйчице, било зрънце пясък, около което седефеното вещество се утаява в продължение на години, последователно, на тънки концентрични слоеве.

— Случва ли се да има няколко бисера в една мида? — попита Консей.

— Да, драги. Някои бисерни миди са истински ковчежета за скъпоценности. Разправят дори, че една мида — но аз си позволявам да се съмнявам — съдържала не по-малко от сто и петдесет акули.

— Сто и петдесет акули? — възкликна Нед Ланд.

— Акули ли казах? — отвърнах аз живо. — Исках да кажа — сто и петдесет бисера. Акули — това е безсмислица.

— Наистина. Но ще ни каже ли сега господарят по какъв начин изкарват бисерите?

— Това става по няколко начина и често, дори когато бисерите са залепени за черупките, ловците ги изваждат с щипци. А обикновено разстилат мидите върху рогозки, постлани по целия бряг. Те умират така на сушата и след десетина дни са вече доста разложени. Тогава ги слагат в големи резервоари с морска вода, после ги отварят и ги промиват. Тогава почва вече двойната работа по разпределението. Най-напред се отделят седефените плочки, познати в търговията под различни имена, които се продават на каси от по сто двадесет и пет до сто и петдесет килограма. После отделят ципите на мидата, поставят ги да врат и ги прецеждат през сито, за да отделят и най-дребните бисери.

— От какво зависи цената на тия бисери, от тяхната големина ли? — попита Консей.

— Не само от големината — отговорих аз, — а и от формата им, от „водата“ им, т.е. от цвета и от светлината, т.е. от лъчистия и многоцветен блясък, който ги прави толкова приятни за окото. НаЙ-хубавите бисери се наричат „девствени бисери“ или парангони; те се образуват самостоятелно в тъканта на мекотелото; те са бели, често пъти непрозрачни, а понякога опалово-прозрачни и обикновено кръгли или крушообразни. Те са най-скъпите и се продават всеки поотделно. Другите бисери са залепени за черупката. Най-сетне на последно място са най-дребните бисери, познати под името „семенца“.

— А ловът на бисери опасен ли е? — рече Консей.

— Не — отговорих живо аз, — особено ако се вземат някои предпазни мерки.

— Че какви са опасностите на тоя занаят? — каза Нед Ланд.

— Да се глътне малко морска вода ли?

— Така е, Нед. Но не ви ли е страх от акули, храбри приятелю — казах аз, като се опитах да говоря непринудено като капитан Немо.

— Мене ли да ме е страх — отговори канадецът, — мене. професионалния китоловец? Та моят занаят е да не ща да ги зная!

— Не става дума да ги ловите с кука, да ги извличате на борда на кораба, да им сечете опашката с брадва, да ги изкормите, да им извадите сърцето и да го хвърлите в морето.

— Тогава става дума значи…

— Да, точно за това.

— Във водата ли?

— Във водата.

— Хайде де, само да има един хубав харпун! Знаете ли, господин Аронакс, акулите са животни много лошо устроени. За да ви лапнат, трябва първо да се обърнат по гръб, а в това време…

Нед Ланд каза думата „лапнат“ по такъв начин, че тръпки да те побият.

— А ти, Консей, ти какво мислиш за акулите?

— Аз ще бъда откровен с господаря — рече Консей. „Работата се нарежда“ — помислих си аз.

— Щом господарят не се бои от акулите — каза Консей, — не виждам защо и неговият верен прислужник да се бои от тях!