Атанас Далчев
Камък

Остаряват хора и дървета;

падат дни, нощи, листа и дъжд;

неизменен в есента и летото,

камък, ти стоиш все същ!

 

Нямаш нито жили, нито нерви,

нямаш нашата злочеста плът.

Съвестта и хилядите червеи

никога не те гризат.

 

Ти не си изпитвал още жаждата

от която почват вси беди:

не грешиш ти никога: не раждаш,

пък и сам си нероден.

 

Ти си свят. Не затова ли некога

в огнените стари векове

от гранит и мрамор е човекът

ваял свойте богове?

 

Алена искра, от теб изтръгната,

камък, истината в теб прозрях:

вечно и свето е само мъртвото,

живото живее в грях.

 

1927 г.