Любен Каравелов
Съдбо моя, невернице…

Съдбо моя, невернице,

де си ма довела?

В чужда земя, в чужда къща

ти си ма вовела!

Сичко чуждо около мен,

нищо нямам свое,

и слънцето, кое грее,

и то не е мое.

Има доста наши хора

в тая земя чужда;

но ни един не помага,

кога стане нужда;

секи мисли само много

пари да спечели,

за да има жена тлъста

и деца дебели;

секи мисли само свойто

чувство да отхрани,

за да кажат ближните му:

„Той са немски храни“!

Има още и такива

славни патриоти,

кои мислат, че хората

са техни имоти, —

дадат цванциг за черкова

и за Бог да прости,

па ви казват: „Азе зная,

а вие сте прости“.

На просякът дадат пара

или месо литра,

па са хвалат: „Аз проводих

и Хаджи Димитра“.

Има още и такива

чудни базергяне,

кой лапат, като халва,

хорското имане:

в черкова ли, в школото ли

крачецът им влезе,

дор не земе, щото найде,

няма да излезе.

Попита та от дека си

и българин ли си,

па ти даде да работиш,

като роб да му си.

— „Ти си дължен да работиш

мене ангария,

че аз мисла да избава

наша България“.

Има още и такива

български светила,

кои мразат и майка си,

що ги е родила.

— „Не съм Петров, а Петреско,

ромънско съм чедо“,

казва тоя син български,

защо е говедо.