Любен Каравелов
Преминуват годинките…

Преминуват годинките,

старото белее,

а младото расте, цъвти,

за да остарее.

Балканът е пак хубавец:

шума зеленее,

и пиленце, славейченце

сладка песен пее;

стопиле са снеговете,

тревките израсле,

припкат, скачат аганцата,

овце са напасле…

Преминуват годинките,

старото белее,

а младото расте, цъвти,

за да остарее.

Излязла е мойта майка,

на прагът седнала,

очаквала чедото си,

кам Дунав гледала…

„Де си, сине, де си, чедо!“

тъжно тя говори;

а времето приминува

и Лета жубори…

Преминуват годинките,

старото белее;

а младото расте, цъвти,

за да остарее.

Нищо не е многотрайно,

нищо не е вечно;

само теглото е дълго, —

почти безконечно.