Сюзън Джонсън
Любов извън закона (17)

Глава седемнадесета

На двадесет и девети август, ден след отсрочката на сесията на Шотландския парламент, Джони отплава за Ротердам, тъй като имаше достоверна информация, че Годолфин няма намерение скоро да възобнови работата на парламента. Интересуваха го новини от войната в Европа, а щабът на Съюзническите войски се намираше в Хага. Ако успехите на съюзниците срещу Франция продължаха, това щеше да окаже пряко влияние върху бъдещето на Шотландия.

В допълнение, два негови кораба бяха на док в Холандия. Единият бе пристигнал съвсем наскоро от Кантон и отчасти вече бе разтоварен. Джони изкара близо седмица в Ротердам и Хага заедно с брат си Роби, който прекарваше по-голяма част от времето си там. През деня те обикаляха складовете и брокерските къщи, а вечер се развличаха по заведенията или с игра на карти. Следващата седмица завари Джони на път. Той бе поел по петите на чичовия си полк. А в топлия есенен ден, когато Елизабет предлагаше на Джордж Болдуин да се оженят, Джони споделяше лагерната трапеза на своя чичо, маршал дьо Турин, в пълно неведение, че му предстои да стане баща.

Сега го вълнуваха новините, които бе научил, а те никак не бяха успокоителни. Френският генерален щаб бе напълно объркан след поражението при Бленхайм, а кралят се доверяваше единствено на съветите на сегашния си любимец дук дьо Шевроз или на силно религиозната си метреса мадам дьо Мейтенон. И двамата не заемаха никакви официални постове.

— За да стигне нещо до ушите на краля, то трябва да мине първо през тази проклета цензура, а мадам не допуска никой до Негово Величество, ако преди това не установи, че е порядъчно религиозен — промърмори чичото на Джони. — Талард, който изгуби битката при Бленхайм, вече е бита карта, както и Марсин. От друга страна обаче, младият Беруик, незаконният син на Джеймс, печели победа след победа, но Камилард, приятел и партньор на Луис по билярд, се опитва да уреди брата на своя приятел виконт дьо Газ с маршалска титла. Майната им! Ще бъде дяволски трудно да спечелим тази война с такава аристокрация, която само драпа да се добере до маршалския жезъл. Виж, при Малборо нещата са други. Той сам подбира съюзниците си и сам решава какво да прави. — Маршал дьо Турин се намръщи, след което изпсува цветисто и, изглежда, от това му олекна. — Дяволите да ги вземат — каза той. — Аз си имам моята пенсия, имам си и моята крепост, а ще има други войни, в които да повоюваме още… — Той се усмихна на племенника си. — Колко дълго ще останеш? — Безплодните дискусии за съдбата на нацията отстъпиха място на по-приятни теми за разговор.

— Ден или два. Тръгнал съм към Остенд, където ще събера малко информация от моите хора там.

— Кажи ми как стои въпросът с независимостта на Шотландия? — запита чичо му с усмивка. — Може би това ще ме накара да се върна отново вкъщи, ако успеем да прогоним проклетите англичани от земите си.

— По-добре не споменавай за това. Ако Малборо спечели войната тук, едва ли Лондон ще продължи да кокетничи с Шотландия. Тогава англичаните ще насочат цялото си внимание, за да ни накарат да застанем на колене, а поразниците на Малборо ще стоварят сопите си върху нас.

— Ужасно нещо е да си толкова малък народ в този свят на големи нации.

— Да, понякога е дяволски потискащо.

— Доколкото чувам обаче, ти си успял да забогатееш за сметка на англичаните.

— До известна степен, да — отговори Джони с лека усмивка. — Но аз гледам на това като на мое малко отмъщение. Моите фрегати са по-бързи от който и да е английски кораб в морето.

— Пази си гърба, Джони. Политиците са мръсно племе и ще се радват, ако могат да те изгонят от парламента, понеже независимостта, която демонстрираш, едва ли е по вкуса им, а още по-вероятно е да го направят заради успехите ти в морската търговия. Търговиите са тези, които дърпат конците в Уестминстър, а те едва ли са доволни, когато някой измъква пари от джоба им. Така че, имай си едно наум и знай, че винаги си добре дошъл при мен във Франция. — Чичо му знаеше какво говори, тъй като самият той бе прокуден в младостта си заради неудобните си политически възгледи и се бе наложило да забегне, както много други млади шотландци, и да търси късмета си във Франция.

— Моите кораби осъществяват по-голямата част от търговията на Шотландия. — Джони погледна чичо си през чашата с вино. — Това навярно ще ги накара да се замислят, преди да предприемат подобни мерки срещу мен. Моите складове в чужбина държат стока на основната част от търговците в Шотландия, но което е по-съществено, в ръцете ми са повечето разплащателни влогове на търговците. Все пак ще си спомня за твоята покана, ако, не дай си боже, някой път ми се наложи да търся убежище. Сега ми кажи как е леля Жизел и вашите дъщери?

 

 

Два дни по-късно Джони бе в Остенд, а седмица след това — на път за Лийт. Там прекара бурна нощ с Рокси, но малко след полунощ с множество извинения се измъкна от постелята й, облече се набързо и напусна дома й. Начумерен и в лошо настроение, той спря в няколко таверни по пътя, но дори и ликьорът оставяше горчив вкус в устата му, какъвто бе и животът му напоследък. Той остави последното питие недокоснато и се отправи по тъмните улици към дома, където го чакаше празното му легло.

Последните седмици на усилена работа далече от Шотландия спомогнаха да намери покой за известно време от спомените за Елизабет, които иначе непрекъснато се появяваха пред очите му и пречеха на ежедневните му занимания. Сега обаче, след като се бе завърнал отново в родината си, тя изглеждаше отново толкова достъпна, че силното желание да я види не му даваше мира.

Все пак Джони нямаше намерение да се поддава на първите пориви на сърцето си. Като добре обигран мъж той знаеше как да потисне тези импулси. Където и да отидеше обаче, образът на Елизабет го преследваше. Обществото в Единбург бе станало твърде скучно и банално и в това отношение не можеше да му даде нужното избавление. Ето защо накрая той реши да се отправи към имението си в Голдихаус, въпреки че и там доста спомени бяха свързани с Елизабет. Пет дни по-късно той престъпи прага на Голдихаус. Беше следобедът на тридесети септември.

 

 

Персоналът бе излязъл да го посрещне.

— Добре дошъл у дома, Джони. Не си идвал от доста време — поздрави го Данкайл Уили.

— Работата и парламентът не ми дадоха възможност — отговори той, почувствал вече присъствието на Елизабет навсякъде. После бързо попита, докато подаваше юздите на младия си коняр: — Къде са останалите?

— Повечето от хората са долу при конюшните. Новите жребчета вече пораснаха. Адам и Кинмънт замиха за Келсо, а Манроу, както обикновено, е в новото крило на къщата. Ще почакаш ли да видиш Ред Роуман?

— По-късно… От дни съм на път, така че предпочитам най-напред едно питие — каза Джони и се обърна към мисис Райд, която стоеше до Уили: — Здравейте.

— Какво търсиш тук? — запита възмутено тя, а очите й хвърляха мълнии.

— Прибрах се вкъщи — внимателно отговори Джони.

— Така значи. Ах, тези мъже!

Той се чудеше дали да не поиска обяснение за нейното държание. Всъщност тя го бе отгледала след смъртта на майка му, тъй че се задоволи да попита възпитано:

— Нима има някакъв проблем?

— Това може да кажеш ти, ако въобще имаш съвест да го сториш.

Джони погледна към прислужниците, които се бяха струпали на пътеката, после се обърна отново към нея:

— Защо не отидем в библиотеката да обсъдим на спокойствие какъв е проблемът?

— Предполагам, че не искаш твоите дела да стават достояние на помощниците ти — заядливо промърмори тя. — Правиш се на много изтънчен.

Джони наистина не искаше да вдига излишен шум, като се кара на всеослушание с гувернантката си.

— Разпусни хората — обърна се той тихо към Уили, после взе внимателно ръката на мисис Райд и я подкани да тръгнат. Тя обаче отблъсна ръката му и сърдито си тръгна. Джони недоумяваше. Той погледна отново към Уили и го попита:

— Знаеш ли причината за нейното поведение?

При този въпрос Уили се изчерви чак до корените на рижата си коса.

— По-добре ще е да я попитате вие — отговори той.

— Излиза, че всички знаят нещо, което аз не знам.

— Страхувам се, сър, че е така.

— Какво ще ме посъветваш, Уили, май ще е по-добре да яхна коня си и да си тръгна, а? — попита шеговито Джони.

— Не знам, сър, това вие трябва да решите.

Този отговор не бе от най-успокояващите. Джони се отправи бързо към библиотеката, без да е сигурен, че неговата гувернантка ще го чака там. Когато отвори вратата, тя обаче стоеше гордо изправена до един от столовете.

— Знаеш ли, че тя ще се омъжва? — рязко го запита мисис Райд, а високите тонове на гласа й отекнаха в стаята.

Не бе необходимо Джони да любопитства за личността на въпросната „тя“. Той знаеше добре за кого става въпрос.

— Тя има право да го стори, нали така — каза той и затвори вратата зад себе си, но не се отдели от нея, като че ли разстоянието, което го делеше от бившата му гувернантка, му даваше известна сигурност.

— Не намираш ли за странно, че тя не уведоми никой от нас?

— А откъде знаеш тогава?

— Само защото изпратих малко плодове от градината за нея, моите хора научиха от нейната прислуга, че тя ще сключва брак. Тя дори не уведоми Манроу. Не намираш ли това за странно, Джони, моето момче?

— Тя е сама господарка на живота си.

— И на теб не ти пука, така ли?

— С какво съм заслужил това отношение, Райд? — Той наистина не можеше да разбере причината за нейния гняв. Все пак за всичките тези години тя бе разбрала неговия модел на отношения с жените и едва ли трябваше сега толкова да се ядосва.

— А да те интересува, че от два месеца тя е бременна? Или не ти пука и за това?

— Как разбра? — Гласът му се бе променил.

— В Трий Кингс това не е никаква тайна, моите градинари донесоха тази новина заедно с другата.

— А за кого ще се омъжва? — рязко попита той, без следа от голямата му обиграност.

— Сър Джордж Болдуин.

За момент той остана напълно бездиханен. Когато отново възвърна самообладанието си, Джони каза:

— Благодаря ти, че ме уведоми. — Гласът му звучеше невъзмутимо. — Ще трябва да изпратим сватбен подарък за новата двойка. Мисля, че мога да оставя тази задача на теб.

— Ти си един безсърдечен негодник.

Той бе поставил ръката си на дръжката на вратата, но при тези думи се обърна и рече:

— Известно ми е вече — след което излезе от стаята.

 

 

Джони не бе приказлив по време на вечерята, а по-късно, когато сервираха брендито, той бе станал още по-мрачен и намръщен.

Никой от неговите мъже не повдигна въпроса за предстоящата женитба на Елизабет, въпреки че те много добре знаеха за нея, както и за причината, поради която тя се бе съгласила да надене отново брачната халка. Манроу бе по-мрачен дори от братовчед си и единствен Кинмънт се мъчеше да поддържа разговора, като се стараеше да подхваща все неутрални търговски теми, но не срещаше голяма подкрепа сред останалите на масата. Адам и някои от младите мъже се бяха хванали на бас за това какво ще предприеме Джони и сега мълчаливо наблюдаваха как техният предводител изпитва границите на своята търпимост към коняка.

Малко преди два сутринта Джони запита провлачено:

— Колко конници ще можем да съберем до един час?

Кинмънт, който в този момент дремеше на стола си, се стресна от това лениво питане, а Манроу отбеляза със сарказъм:

— Почва се.

Адам обаче се усмихна широко, тъй като това го правеше победител в облога и побърза да отговори:

— Малко под триста.

Джони се вдигна от стола си енергично и въпреки няколкото бутилки бренди, които бе погълнал, погледна решително своя помощник и каза:

— Тогава всички да са готови след час. В пълно бойно снаряжение. Вземете и един оседлан кон за дамата. Ще навестим Трий Кингс.

 

 

Тревогата бе вдигната и след час мъжете от рода Кари се бяха събрали, готови да тръгнат. Безлунната нощ бе опасна за бързо яздене, но от друга страна, тъмнината прикриваше придвижването на толкова голяма група. Конниците препускаха като луди по тесните пътеки в посока към границата. Те навлязоха в Англия при Картър Бар на разсъмване.

Джони гледаше към проясняващия се хоризонт и пресмяташе, че им остават още два часа, докато стигнат до Трий Кингс. По всяка вероятност щеше да е там около седем часа, а доколкото му бе известно, никой не се женеше толкова рано, така че все още имаше шансове да стигне при нея, преди да е застанала пред олтара.

Той бе изморен от двата часа езда, а главата му се пръскаше от изпития коняк и му пречеше да мисли. Възможно бе той изобщо да не мислеше, а да бе предприел цялото това начинание, воден от инстинкта си. Сега не можеше да търси логика в постъпките си. Единственото, което ясно съзнаваше, бе, че не иска да види Елизабет омъжена за друг. Не бе сигурен дали мотивът му бе неговото дете, което тя носеше в утробата си, или фактът, че тя щеше да се отдаде на Джордж Болдуин. Това сега нямаше значение. Той знаеше само, че трябва да я спре.

Когато се доближиха до Трий Кингс обаче, бе твърде тихо. Слънцето огряваше новия строеж и дори на него не се виждаше никой. Това даде повод на Манроу, който също не бе в блестящо настроение след среднощното пиянство и уморителната езда, а и освен това не одобряваше как Джони третира Елизабет, да направи следната забележка:

— Изглежда, че си закъснял.

— Майната ти, Манроу! — отговори през зъби Джони, докато скачаше от коня си, още преди да е спрял. — Никой не се жени в седем часа! — извика той, като вече тичаше към имението. И докато неговите хора се събираха на калдъръмения път, Джони достигна до входната врата на къщата. След като я намери заключена, я натисна мощно така, че чак пантите изскърцаха.

След известно време един уплашен прислужник отвори портата.

— Къде е лейди Греъм? — припряно попита Джони, тъй като отсъствието на Редмънд и неговата охрана не оставяше съмнение, че Елизабет не е в къщата. Прислужникът позна Джони.

— В Хексман, Ваша Светлост — бързо отговори той. Никой в Трий Кингс не се съмняваше, че Джони е бащата на бъдещото дете. — В катедралата.

— В колко часа е церемонията?

Прислужникът погледна за миг въоръжените мъже, които стояха отвън и чиято цел бе пределно ясна, и побърза да отговори:

— В единайсет часа, сър. Редмънд обаче също е там — предупреди прислужникът, но Джони вече бягаше обратно към конете.

— Към Хексман! — извика той и се метна на седлото. — До единайсет трябва да сме там. — И той пришпори бясно коня си.

 

 

Още една група конници се бе отправила към Хексман със същата цел, каквато имаше и Джони: сватбата да бъде спряна. Кланът Греъм бе чул в началото на седмицата за плановете на вдовицата на техния баща да се омъжи повторно и имаше време да подготви действията си, за да осуети това събитие. Рано тази сутрин около двеста въоръжени мъже излязоха от гората край Редсдейл, като целта им бе да отвлекат невестата и от своя страна да я закарат пред олтара.

И петимата синове на Хотчейн бяха в добро настроение. Едва ли някой очакваше въоръжено нападение в епископския град и изненадата щеше да е допълнително преимущество, ако числеността им се окажеше недостатъчна.

Греъмови възнамеряваха да стигнат до катедралата малко преди церемонията, тогава, когато всички щяха да бъдат вътре. Дневните отвличания не бяха често срещано явление, даже можеше да се каже, че никой не бе чувал за подобно нещо, така че изненадата щеше да е пълна. Конниците яздеха в лек тръст. Кандидат-младоженецът Люк, който под бронята си бе сложил сватбена премяна, тръпнеше в очакване на първата брачна нощ с доведената си майка, докато в същото време брат му Матю с нетърпение очакваше момента, когато парите на баща му щяха да се върнат отново в семейството.

 

 

Много по-силни и необуздани емоции, отколкото похотта и алчността на Греъмови, караха Джони да препуска като луд към Хексман. Той имаше далеч по-сериозни мотиви да стигне преди церемонията, въпреки че в сегашното си състояние щеше да вземе Елизабет със себе си, независимо дали е успяла да се омъжи, или не. Джони несъзнателно докосна дръжката на сабята си, може би, за да потвърди своята решителност. Между него и Елизабет имаше все още редица препятствия: Редмънд, неговите хора, Джордж Болдуин. По всичко личеше, че това ще е един кървав сватбен ден.

На хоризонта се показа силуетът на катедралата в Хексман. Това накара Джони да пришпори още веднъж коня си.

Малката армия на Кари достигна хребета на възвишението, което се издигаше непосредствено до река Тайн, опасваща Хексман, точно в момента, когато хората на Греъм започнаха да излизат от своите скрити позиции, северозападно от града.

В този тих утринен час долината на реката все още дремеше под топлите лъчи на есенното слънце.

Изненадващата поява на кавалерия от другата страна на реката учуди Греъмови, които не очакваха да срещнат други противници, освен телохранителите на Елизабет. Това накара братята да се отделят за момент, за да преценят противника си.

— Колко мислиш, че са? — попита Матю брат си Андрю, който бе доближил далекоглед до очите си и се опитваше да разгледа по-добре приближаващия противник.

— Три десетки, може би четири… — промърмори в отговор той, като оглеждаше редиците на изникващите от възвишението пред реката конници.

— Тогава ще ги срещнем на моста. Нека ги пуснем да се доближат, може пък да решат, че превесът на силите не е в тяхна полза. Знаеш ли кои са те?

— Не мога да разпозная никого, но идват отдалече. Конете им изглеждат уморени.

— Още едно предимство за нас — отбеляза Матю, който вече разпределяше с жестове позициите, които братята му трябваше да заемат. Нямаше никакво съмнение, че неговите хора превъзхождаха по численост противника.

— Дали това е Редмънд? — попита Манроу, когато изкачиха възвишението и от другата страна на реката забелязаха въоръжени конници, които се отправяха към моста, водещ към града.

— Няма никакво значение — припряно отвърна Джони и се обърна назад, за да види какво е разположението на хората му. — Ще имам нужда от теб на левия фланг — обърна се той към Манроу. — Адам ще застане отдясно, а аз ще взема центъра. Не искам да им дадем време да се окопитят. Нападаме веднага, щом всички заемат местата си. По възможност пазете хората си извън ударите им. Яздете от южната страна на хълма, докато не тръгнем в атака. Хайде! — И той махна с ръка към Адам да дойде при него.

В следващите пет минути Джони обиколи набързо своите хора, даде на помощниците си разпореждания и доволен, че всички са го разбрали, се отправи към челото на своята войска. Той вдигна ръка. Дългата му коса се развяваше на вятъра. За момент остана неподвижен, после пусна рязко ръката си, неговият жребец подскочи стремглаво и със страховит вик той се понесе напред. Смразяващ рев от триста гърла разцепи тишината на свежото утро. Една могъща лавина от тела и желязо се втурна към моста. Нямаше време за подробни бойни планове, но тези мъже бяха усвоили воинското изкуство до съвършенство в множеството битки по границата.

Пришпорил коня си, Джони се носеше стремително към моста. Зад него се чуваше страховитият тропот на стотици копита. Враговете му или трябваше да отстъпят, или щяха да бъдат пометени, мислеше си той. Нямаше сила, която да може да го спре. От другата страна на реката бе катедралата и Елизабет бе вътре в нея.

В редиците на противника бе настъпил смут. Пред очите на Греъмови няколкото десетки конници, които бяха забелязали на хълма, сега се превръщаха в мощна, неудържима лавина, която се свличаше срещу тях. Матю разбра, че не четири десетки, а поне десет пъти повече мъже идваха срещу него. Това бе една дива орда, която сякаш извираше от пъкъла, а необузданите им викове смразяваха кръвта в жилите.

Защитниците на моста се отдръпнаха още при първото стълкновение с нападателите. Нервите на Матю Греъм също не издържаха при вида на тази гора от голи саби, която се бе устремила срещу тях, и той пришпори коня си на запад. Неговите хора побързаха да го последват, като дори не се опитаха да запазят бойния си строй, а го обърнаха в паническо бягство, колкото може по-далеч от моста и напиращия противник.

Джони се усмихна. Това бе първата му усмивка от мига, в който се бе прибрал в Голдихаус.

Господ ни дава добър знак, помисли си той, доволен от лесната победа срещу тези страхливци, които така и не разбра кои са… Сега, ако можеше така лесно да се справи и с хората на Редмънд…

 

 

Вътре в катедралата църковният хор току-що бе приключил с песнопенията, когато отвън се разнесе страшният боен вик на клана Кари.

— Остани с нея! — извика Редмънд на Джордж Болдуин, като в същото време скочи от мястото си на първия ред и на бегом се отправи към изхода, следван от своите хора.

Само за няколко минути неговите войници направиха непробиваема въоръжена стена около катедралата и когато Джони Кари и конниците му се появиха от долната страна на калдъръмения път, те откриха, че тя вече е добре защитена.

Малкият пазарен площад в северната част на църквата бързо се изпълни с коне и въоръжени хора, при което настана истинска суматоха. Джони се отдели от войската си и бавно се приближи към малката каменна сграда, която разделяше църковния двор от площада. Преди още да стигне напълно до нея, той скочи от коня си и с решителна походка, която събуди възхищението на Редмънд, се доближи до охраната на Елизабет.

— Твои ли бяха тези приятели на моста? — попита нехайно Джони, като изтърсваше с ръкавица праха от панталоните си.

— Ако си ги отблъснал, тогава не. Не бяха ли една разнородна тълпа, а водачите им — възседнали сиви коне?

— Да, същите — каза Джони с усмивка. — Може би съм ви направил услуга, като ги прогоних?

— За момента, без съмнение, да. Това са синовете на Хотчейн.

— Които са дошли тук да поздравят младата брачна двойка…

— Не съвсем. По-скоро възнамеряваха да заставят Елизабет да се омъжи за един от тях.

— Така поне щяха да върнат парите на баща си в семейството. Но чух, че лейди Греъм е предпочела друг избраник. — Гласът му издаваше едва доловима насмешка.

— Така излиза.

Джони се вгледа внимателно в Редмънд.

— Как да разбирам това? — попита той.

— Аз не съм сигурен от кого точно да я пазя, Рейвънсби. От теб или от нейния младоженец.

— Нека поговоря тогава с нея — каза Джони. Гласът му, очите му, цялото му изражение говореха за решителност.

Измина един дълъг момент, после още един, а през това време арогантният владетел на Рейвънсби чакаше примерно като жалък просител, забравил напълно за своето традиционно високомерие.

Накрая Редмънд кимна с глава.

На лицето на Джони се появи широка усмивка.

— Благодаря ти, Редмънд, за неоценимата услуга, която ми правиш.

Когато Джони Кари влезе в катедралата, всички погледи се насочиха към него. Беше покрит целия в прах от дългото препускане, а тежките му ботуши отекваха в залата, докато шпорите му и закачената на кръста сабя подрънкваха в ритъм с твърдите му крачки. Черната му коса падаше в безпорядък по раменете. Костените дръжки на пистолетите му привличаха като магнит погледите на събралото се множество и въздухът тръпнеше от надвисналия страх.

Джони не поглеждаше встрани. Бе отправил поглед напред, където пред олтара стоеше красивата млада невеста. Щом стигна до нея, той направо я попита, без да обръща внимание на мъжа до нея, сякаш той изобщо не съществуваше:

— Не мислиш ли, че трябваше да ми кажеш за това дете?

— Няма нужда да отговаряш, Елизабет — намеси се Джордж Болдуин.

Джони като че ли го забеляза едва сега.

— Ако нямаш нищо против, Болдуин, предпочитам да говоря насаме с нея.

— Да, но аз съм против.

В момента, в който Джони посегна към сабята си, Елизабет ядосано каза:

— Не те ли е срам! — И докато Джони се чудеше към кого бе отправен този укор, тя се обърна бързо към Джордж:

— Само за минута — успокои го тя, — и веднага се връщам.

— Как Редмънд те допусна тук? — остро го запита Елизабет секунда по-късно, когато двамата се бяха отделили и вървяха по страничната пътека в храма.

— Той ме харесва — отговори й Джони, без да обръща внимание на изпълнената с гости зала, която се бе вторачила мълчаливо в тях. — Или по-скоро той не харесва Джордж Болдуин. Кое точно от двете, не съм съвсем сигурен. — Той спря рязко, след като достигнаха стената, и я попита отново: — Сега ми кажи защо не ми каза нищо?

— Не.

Нейният рязък отговор го накара да млъкне за момент, но той не бе яздил седем часа, за да стои сега безмълвен пред нея.

— Значи ще се омъжиш за него, когато носиш дете от мен, така ли? — запита разгорещено Джони.

— Не мисля, че това има голямо значение за теб — отговори Елизабет също толкова разпалено и разгневено. — Приеми го просто като още един плод на безмерното ти раздаване на жените.

Загубил самообладание, Джони се изкуши да зашлеви плесница на самодоволната и саркастична Елизабет. Той понечи да продължи с въпросите си, но усети, че надигащият се у него гняв направо го задушава. Ноздрите му се бяха разширили и той дишаше тежко. С големи усилия на волята Рейвънсби успя да се овладее и отговори много бавно:

— Не съм съгласен. Ти трябваше да ми кажеш.

— И по каква причина? Да се ожениш сега за мен, защото нося твоето дете? А помниш ли какво ми говори за отношението си към женитбата?

— Нима искаш друг мъж да отгледа моето дете? — опита се да се защити той.

— А нима не ти си е случвало вече неколкократно?

— Не ми говори по този начин! — ядоса се Джони. Нямаше никакво съмнение, че той е бащата, а това вече имаше значение.

— Ти си пиян — изсъска Елизабет, чиито ноздри усетиха конячените изпарения, идващи от Джони. — Утре ще има да се чудиш що за прищявка е било да яздиш толкова далече на юг.

— Не съм близвал и капчица през последните седем часа — отговори той през зъби. — Аз съм напълно трезвен и искам да получа отговор на моите въпроси. — Той я притисна към стената. — Сега мадам — продължи Джони с дрезгав шепот, — не мислиш ли, че имаш да ми съобщаваш нещо?

— Това може и да не е твое дете.

— Опитай отново, Бетси! Дори моите слуги знаят, че детето е мое. Твоята прислуга, моята прислуга, всички знаят, с изключение на мен!

— Не желая жестове от твоя страна само защото нося в утробата си дете от теб. Това достатъчно ясно ли е за господина? — попита Елизабет, а устните й бяха гневно стиснати.

— Ако ще си казваме нещата просто и ясно, аз също не желая да се омъжваш за Джордж Болдуин.

— А щеше ли да ти пука, ако аз не бях бременна от теб? — Тя изпита омраза към този мъж, когато той не отговори. — Ето… — каза тя много, много внимателно. — Сам виждаш, че напразно си си правил труда да биеш целия този път дотук.

— Тогава, искам да ти кажа, че ти грешиш относно моите подбуди — отговори също толкова меко той. — Дойдох, за да те отведа в Голдихаус.

— Редмънд няма да ти позволи.

Джони със задоволство отбеляза, че тя не спомена за Джордж Болдуин.

— Защо да не го попитаме тогава — внимателно предложи той, като в същото време я водеше за ръката към малката монашеска порта, намираща се непосредствено до стълбите.

Няколко мига по-късно те вече стояха отвън на двора под лъчите на яркото слънце. За момент Джони и Редмънд се изгледаха един друг изпитателно, след което Джони каза:

— Ще я отведа със себе си в Голдихаус. Имаш ли някакви възражения, Редмънд, които да се опитаме да разрешим на място? — Джони погледна многозначително към своята многобройна войска.

— Аз не желая да ходя с него! — извика Елизабет.

Редмънд хвърли един бърз поглед към Джони, а на лицето му се появи учудване.

— Къде са останали блестящите ти маниери, Рейвънсби?

Джони просто сви рамене, тъй като не знаеше какво точно да отговори.

— Давам ти две седмици, Рейвънсби — предложи Редмънд. — За да изясните помежду си случая. След този срок ще дойда за нея.

Изпепеляващият поглед на Елизабет се вторачи върху нейния телохранител.

— Юда! Какво означава това? Някаква мъжка игра, в която аз съм залогът?

— Ти няма да останеш повече от две седмици там, Елизабет — отговори й Редмънд. — После ще дойдеш и ако толкова искаш, ще се омъжиш за Джордж Болдуин. Не се безпокой, аз ще му кажа, че ще закъснееш малко за сватбата с него.

— Имам ли право в крайна сметка аз да определям какво ще правя? — гневно отбеляза Елизабет.

— След две седмици ще решаваш ти.

— Проклет да си, Редмънд, още от мига, в който стана мой телохранител!

На Редмънд му се искаше да каже, че когато я видя тази сутрин да плаче преди сватбената церемония с Джордж Болдуин, сърцето му се късаше, но реши, че изказване в подобен дух ще вдигне самочувствието на Джони, така че предпочете само да се извини за постъпката си.

— Вие сте в правото си да ме уволните, веднага щом се върнете тук, господарке моя — тихо каза той, като се поклони на Елизабет, след което й помогна да се качи на специално подготвената за нея кобила, която бе докарана от един от войните на Джони. После всички войници от клана Кари заедно с лейди Греъм препуснаха по посока на Голдихаус.

Щом навлязоха в Шотландия, повечето от конниците се пръснаха в различни посоки, като само една малка част останаха да ескортират лейди Греъм до Голдихаус. Те яздеха полека, за да не навредят на Елизабет, и често спираха да почиват и да се освежат в крайпътните гостоприемници.

Джони не влезе нито веднъж в тях. Чувстваше се още прекалено ядосан и объркан за учтиви разговори, така че предпочиташе да остави Манроу, Адам и Кинмънт да забавляват Елизабет.

Малко след десет те достигнаха до имението. Всички прозорци на къщата светеха, а фенерите по пътеката бяха запалени. По всичко личеше, че там вече имат готовност да ги посрещнат. Не можеше и да не е така. Още от Джетбург Джони бе пратил вестоносец да предупреди, че идват.

Елизабет си помисли, че ако не я бяха взели против волята й, може би щеше да се радва на това завръщане в Голдихаус. Ако Джони бе дошъл при нея само защото наистина я обича, тя щеше да се чувства безмерно щастлива. Той обаче я отвлече от чисто мъжки подбуди, тъй като не можеше да позволи някой друг да отглежда детето му. Поради тези причини сега тя го ненавиждаше.

Беше се борила прекалено усърдно, за да извоюва независимостта си от мъжете в своя живот. Тя дори се бе отдала на Джони с радостното чувство, че за първи път може сама да решава съдбата си. Той обаче не бе забелязал нейния стремеж към свободата или пък не го беше грижа за това. Тя можеше да е отново собственост на Греъм или на своя баща, само дето Джони реши, че трябва той да я притежава.

Омраза изпълни сърцето и разума й.

Посрещането, което й устроиха в къщата, посмекчи малко нейния гняв. Всички слуги бяха излезли и я посрещнаха възторжено, а старата мисис Райд дори я прегърна като своя собствена дъщеря. Конярят Данкайл Уили й се поклони дълбоко и от името на останалите каза:

— Радваме се да ви видим отново в Голдихаус, милейди. — В думите му нямаше сервилност, те бяха напълно искрени.

Елизабет бе съпроводена по стълбите до познатата й вече стая в кулата, където я очакваше Хелън.

— Най-добре ще е — каза с усмивка младата прислужница — веднага да си легнете, за да си починете след дългата езда. Аз ще се погрижа за останалото. — И с почти момчешки жест тя й показа леглото, което вече бе оправено за нея.

Истински благодарна за грижите на Хелън след този дълъг и богат на преживявания ден, Елизабет се остави в ръцете на прислужницата, която й помогна да се разсъблече. Още преди Хелън да закопчае всички копчета на нощната й роба, Елизабет бе успяла да заспи.

— Горката, толкова е уморена… — промълви Хелън и махна с ръка на останалите слуги да напуснат.

— Изпратете храна веднага щом се събуди — разпореди се мисис Райд. Тя бе застанала до леглото и с майчинска грижа наблюдаваше спокойния сън на Елизабет.

— Шивачката ще бъде тук сутринта, за да й вземе мерки за нови дрехи — продължи тя. — Господарят не иска да я вижда отново в тази сватбена рокля. Той вече изпрати човек в Келсо да доведе мадам Ламиер.

— С рожбата, която носи, наистина ще има нужда от нови рокли — съгласи се Хелън.

— Господарят ще поръча и сватбен костюм за себе си — със задоволство отбеляза мисис Райд.

Двете жени се усмихнаха, радостни от предстоящото събитие. Никой обаче не попита дали Елизабет Греъм е съгласна.

 

 

На следващата сутрин Джони влезе в нейната стая точно когато слугите отнасяха подноса със закуската й. Сякаш по предварителна договорка Хелън също последва прислугата, като на вратата се обърна и каза:

— Внимавайте с детето, господарю…

— Какво си й казала? — попита Джони, веднага щом Хелън затвори вратата след себе си. — Може би, че съм те отмъкнал като пладнешки разбойник по средата на твоята сватба? Искам да знаеш, че нямам намерение да ти причинявам нищо лошо — каза той и се отпусна на леглото.

След добрия сън Джони вече напълно владееше емоциите си.

Елизабет се отправи към противоположната страна и застана до прозореца. Тя почувства как сърцето й започна да бие ускорено в мига, в който той влезе в стаята.

— Добре ли спа? — попита загрижено Джони.

— Нима ще почнем да обсъждаме и времето, сякаш вчера не се случи нищо, като че ли ти не ме отмъкна от моята сватба!

— Омъжи се тогава за мен — каза спокойно той в отговор на нейната разпалена тирада.

— Нямам желание да се омъжвам за човек, който ми изпрати само една безлична бележка, откакто напусна Трий Кингс. Не смятам да се свързвам с мъж, който се сети за мен само защото нося неговото дете. Не искам съпруг, който потъпква моята воля. Нима това не е познатото мъжко чувство за собственост? Е, аз не искам да съм отново собственост на някого.

— Съжалявам за това, че не ти писах… както и за начина, по който се появих отново в твоя живот. Не става въпрос за собственост, нито пък върша това по някакво задължение, Елизабет.

— Какво е тогава, ако не е задължение? Нима искаш да кажеш, че всичко го правиш от любов? Бъди честен, признай си, би ли предприел цялата тази операция по моето отвличане, ако не беше детето?

Нейната откровеност го смути за момент, въпреки че имаше добра школа в общуването с жените.

— Виждаш ли?

— Не можеш да разделяш така нещата. Детето е акт. Аз знам, че то съществува, и искам ти да се омъжиш за мен. Не желая да свързваш съдбата си с Джордж Болдуин или с когото и да е друг.

— Няма що, сърцераздирателно признание в любов.

Джони въздъхна. Той се опитваше да я разбере. Опитваше се да разбере и самия себе си.

— Виж, аз не съм много вещ по правенето на любовни признания. Искам обаче да се омъжиш за мен. При това колкото може по-скоро.

— Ами ако това дете не е от теб?

Той затвори за момент очи и когато ги отвори отново, в тях проблясваше гневно пламъче.

— За бога, Елизабет, защо усложняваш така нещата?

— Извинявай, Рейвънсби, забравих, че си свикнал само да ти се подчиняват. Мъже като теб, които командват две-три хиляди воини, само дават заповеди. Те не са свикнали някой да им нарежда. Няма обаче как да знаеш със сигурност, че това дете е твое, Джони. Така че сватбата, която толкова искаш, може да се окаже една загубена кауза.

— Понякога си истинска вещица — каза бавно той.

Пръстите му бяха побелели от стискане на облегалката на стола. Той бе взел най-важното решение в живота си; бе предложил името си, богатството си, свободата си, и то след като имаше твърдото намерение да не мисли за женитба най-малко още едно десетилетие, а всичко, което получаваше в замяна, бе нейният сарказъм.

— Нека тогава да кажем, че поемам риска с бащинството на това дете.

— Нещо, което е в твоя стил, нали?

Тя бе ядосана, че той не разбира нищо от това, което искаше да му каже. Неговите извинения бяха предназначени да замажат предишното му безразличие. Не можеше обаче с две-три приказки да заличи дългите седмици, през които я бе забравил напълно. Не можеше да смекчи и постъпката си от вчера, когато я отмъкна посред бял ден от църквата, въпреки че за този случай вина носеше и Редмънд. По дяволите всички тези мъже! Всички да вървят в преизподнята. Тя не би се съгласила да се омъжи за Джони, дори той да беше последният мъж на земята. Елизабет не му спести нищо от това.

За момент Джони се подвоуми дали не допуска сериозна грешка, като е готов да се прости със свободата си заради тази жена. Той обаче вярваше на своите инстинкти; бе оцелял в много ситуации благодарение на тях. Бе имал достатъчно време, докато яздеха към Трий Кингс, да промени решението си за женитба. Не го направи. Нямаше да се откаже и сега.

— Мадам Ламиер ще дойде тук в десет и половина, за да ти вземе мерките — отговори меко той, потискайки първоначалния си импулс да се скара с нея. — Бъди готова да избереш плата за новата си сватбена рокля.

— Ами ако не го направя?

— Тогава аз ще го избера вместо теб.

 

 

Той наистина дойде малко след като бе пристигнала моделиерката. Влезе най-безцеремонно в стаята, настани се удобно на един стол, откъдето се виждаше добре, и приветливо се усмихна на всички — на слугите, на мадам Ламиер, на Хелън и особено на намръщената като буреносен облак Елизабет, която стоеше заобиколена от останалите жени само по риза и корсет.

— Лейди Греъм ще има нужда от нов гардероб — каза той, отпускайки се назад в богато инкрустирания стол. — Нещо подходящо за нейната бременност.

Елизабет му хвърли гневен поглед, което обаче не му попречи да продължи:

— Може би първо ще изберем сватбената рокля? Имаш ли някакви предпочитания, скъпа?

— Нещо в черно — отвърна тя през зъби.

— Аз предпочитам брокат с цвят на мляко — каза Джони, без да обръща внимание на сарказма й. — Ще имаме нужда от него веднага. Ще можете ли да го осигурите? — попита учтиво той шивачката. Мадам Ламиер не се срещаше често с най-могъщия от мъжете по границата, така че замънка в съгласие. Тонът на Рейвънсби бе надминал себе си. Вече навсякъде в околността знаеха, че той е довел в дома си бъдещата невеста под ескорт от триста конници. Явно бе, че тя не гореше от желание да се омъжва за него, на всичко отгоре беше и бременна. Рейвънсби обаче плащаше добре и не бе работа на една шивачка да се бърка в живота на висшата класа.

— Може би нещо от този вид, господарю — услужливо предложи тя няколко мостри от различни светли брокати.

— Ела да ги видиш, Елизабет — меко се разпореди Джони, след което настъпи гробна тишина и всички погледи се впериха в нея.

— Мога да виждам и оттук.

— Не ставай дете.

Нямаше голям избор. След малка пауза тя се отправи към масата с моделите.

Джони се усмихна. Изборът на подходящи модели за рокли бе направен бързо. След като бе постигнато съгласие за достатъчно количество дрехи, всички в стаята чуха възклицанието на Елизабет, когато Джони я хвана за ръката. Той леко я придърпа към себе си и я постави да седне в скута му.

— Сега, мадам Ламиер, покажете ни вашите платове. Нещо от рода на топъл кашмир или вълна, подходящо за предстоящите зимни месеци.

Джони усещаше как тя потръпва в скута му. Това раздразни сетивата му и много скоро той почувства, че се възбужда. Тя също усети желанието му. Топлината на неговото тяло, мъжката му сила я караха да се чувства слаба.

Елизабет съзнаваше, че трябва да се махне час по-скоро от него или физическата му близост щеше да я накара да се предаде, ето защо тя започна бързо да избира предложените й платове.

— Ще взема това, това и това — сочеше безразборно тя към разноцветните мостри, докато накрая Джони не даде знак на мадам Ламиер.

— Мисля, че това ще е достатъчно като начало, лейди Греъм.

— Приключихме ли тогава? — попита тя обезпокоена, че тялото й много лесно откликва на призивите на неговото.

— Само още няколко мерки, ако това е възможно, милорд — каза моделиерката, като гледаше към Джони.

— Разбира се — отговори той.

Явната почит, която мадам Ламиер демонстрираше към лорд Рейвънсби, съчетана същевременно с известно пренебрежение към нея, накараха Елизабет да се ядоса още повече. Като го сръга в ребрата, тя стана от скута му и се доближи плътно до масата, претрупана с различни шивашки принадлежности.

— Надявам се, че това няма да отнеме много време. Чувствам се гладна — каза тя.

— Ако искаш да хапнеш нещо, само кажи, Елизабет. — Той погледна към часовника на стената и се усмихна: — Мадам Ламиер ще дойде по-късно.

Джони бе кръстосал краката си, за да не се забелязва възбудата му, и леко разтъркваше мястото, където тя го бе сръгала. В съзнанието му изплуваха отново неизчерпаемите възможности на Елизабет в леглото.

— Мадам е отседнала в Голдихаус и ще е тук, докато попълни гардероба ти, така че не е никакъв проблем да я извикаме по-късно.

Елизабет се притесни, че той ще отпрати всички и ще остане насаме с нея, и побърза да каже:

— Няма да е необходимо. Нека приключим с пробите сега. — Тя вече не можеше да има вяра в себе си; тялото й изгаряше от желание.

— Трябва да вземем и някои мерки без корсета ви, милейди, защото… хм… трябва да имаме предвид, че през следващите седмици талията ви няма да остане същата.

Елизабет отново се почувства раздразнена от неудобството на шивачката. Може би причината бе, че така открито пред всички слуги обсъждаха състоянието й.

Шивачката се обърна отново към Джони:

— Налага се, господарю… Разбира се, ако разрешите… Този корсет трябва да… — замънка смутено мадам Ламиер, напълно объркана от този страшен владетел, чиято слава се носеше от двете страни на границата.

— Няма нужда от деликатност, мадам Ламиер — каза Джони учтиво. — Всички тук са изключително щастливи от факта, че лейди Греъм е бременна. Ела тук, Елизабет. Ще ти помогна да си развържеш корсета.

— Мога да се справя чудесно и сама, Рейвънсби — разгорещено отвърна тя, вбесена, че се говореше в нейно присъствие така, сякаш тя въобще не съществуваше. Тази шивачка определено я изкарваше извън кожата й. Тя едва ли не искаше разрешение от Джони за всяка мярка, която трябваше да й вземе.

— Да, но аз искам да го развържа. — Въпреки че го каза шепнешком, всички присъстващи чуха думите му и в стаята настъпи неловка тишина.

Разпореждането му бе като удар с камшик и Елизабет потръпна, все едно наистина я бяха ударили. Тя остана на място за минута-две, след което с гневен сарказъм попита:

— Нима искаш да поемеш функцията на прислужница, Рейвънсби?

— Да, с удоволствие. А сега ела — рече той невъзмутим към нейния язвителен присмех. В мекия му тон обаче пролича желязна решителност.

— Добре, господарю мой — студено му отговори тя. — Щом това ти доставя удоволствие — приключи Елизабет, опитвайки се по този начин да запази за себе си последната дума в това неравностойно състезание.

— Да, удоволствието ми ще е голямо, лейди Греъм — не й остана длъжен Джони. — Сега е твой ред — прошепна той, когато тя го доближи. — Какъв ще е контраотговора ти?

— Ще го получиш, когато Редмънд дойде да ме прибере.

— Той няма да дойде. Сега ела по-близо, за да мога да стигна до тези връзки.

— Какво означава това? — попита тя, шокирана от чутото.

— Означава, че аз му изпратих съобщение за нашата сватба и скоро очаквам да получим сватбени поздравления от него. Приближи се, за да не те поставям наистина в неудобно положение.

— Какво повече от това, което направи вече.

— Много повече — сухо отговори той, като вдигна очи към нея. — Става въпрос за това — посочи безмълвно той надолу към скута си.

Тя се приближи, тъй като знаеше, че в страстта си Джони няма да се спре пред нищо.

— Гърдите ти са набъбнали — прошепна той в ухото й, докато ръцете му опипваха зърната й. — По-различно ли е чувството сега?

— Недей така, Джони — помоли го тя, като същевременно усети как тялото й се облива от топлина. — Не пред всички тези хора.

— Добре, но запомни, че мога да сторя това по всяко време, когато поискам, скъпа — нежно промълви Джони, докато пръстите му докосваха леко гърдите й, преди да махне корсета.

Елизабет се опита да се отскубне от него, но той я възпря.

— Не бързай, котенце. — Бе поставил ръцете си на хълбоците й и я държеше здраво притисната към себе си, после я придърпа и заедно се отпуснаха на стола. — Сега погледни към тези хора. Виж как всички са стаили дъх в очакване да видят какво ще стане.

— Мразя те — изсъска тя, а зелените й очи хвърляха огън и жупел.

— Мога да разбера как се чувстваш, защото и аз те мразя… но по различен начин. — Той се усмихна. — Това обаче не пречи във всеки един момент да желая да те обладая. Ако бях набожен, щях да сметна, че ти си ми изпратена като наказание за моите грехове. Аз обаче не съм… така че в случая става въпрос за лична дилема, която скоро ще бъде разрешена.

— Без моето съгласие, несъмнено.

— Това вече зависи от теб, скъпа. — Той се изправи и неочаквано я пусна, после се обърна към шивачката: — Благодаря за вашето търпение, мадам. — Това бе казано по начин, сякаш те двамата с Елизабет досега бяха обсъждали модните тенденции. — Лейди Греъм ще ви даде останалите си разпореждания. Лек ден на всички ви. — Джони направи театрален поклон към присъстващите и се обърна отново към Елизабет: — Ще те видя по-късно. Изгарям от нетърпение да съблека новите ти рокли.

 

 

Джони обаче не се появи повече през целия ден. Елизабет не го видя до следващата сутрин, когато той без покана влезе в стаята й.

— Взе ли решение за деня на сватбата? — попита той, като се отпусна на един стол и направи знак на слугите да напуснат.

— Кажи ми колко дълго смяташ да продължаваш с тази налудничава игра? — попита го тя вместо отговор. — Аз вече веднъж бях омъжена против моето желание, благодаря, но повече не искам.

— Какво искаш, да падна на колене ли? Това ли е? Мисля, че вече съм го правил няколко пъти, поне фигуративно, откакто те взех от Хексман.

— Всичко ли си склонен да обръщаш в развлечение? Дори тази сватба. Как успяваш да владееш чувствата си?

— Защо, ти не го ли правиш? Хайде, Елизабет, ти не се владееш по-лошо от мен — усмихна се той. — Като изключим сексуалните ти желания, които сигурно е дяволски трудно да прикриваш.

— Аз обаче не съм сигурна, че страстта е достатъчна причина да се оженим.

— По-добра е, отколкото никаква причина, какъвто бе случаят със сватбата ти с Джордж Болдуин.

— Аз имах нужда от него, за да се защитя от Греъм. Толкова ли е ужасно това? Ти не познаваш Греъм, така че, ако обичаш, спести си укорите. Бъдещето на това дете е най-важното нещо за мен.

— Същото се отнася и за мен.

— Знаеш, че с подобни твърдения не можеш да ме склониш.

— Виж — каза той с тежка въздишка. — Аз не знам точно какво се крие в думата „любов“, въпреки че съм наясно, че дефиницията е по-скоро въпрос на договаряне между нас. Но ако любовта означава да те желая непрекъснато, да усещам осезателно твоето отсъствие, и то когато знам, че това не е редно, защото си англичанка, на всичкото отгоре си и дъщеря на един от най-заклетите ми врагове, е тогава, по дяволите, сигурно те обичам.

— Това чаровно обяснение е още един повод, който засилва моето убеждение да откажа на учтивата ти молба за женитба. Не виждам как ще живеем заедно, когато между нас има толкова насъбрана омраза.

Искаше й се да спомене и за ревността към многобройните му похождения, с която трябва да се бори, ако приеме да стане негова жена, но предпочете да не се унизява с подобни признания.

— Невинаги намираш нужния отговор, Елизабет. Понякога логиката и практичността май ти изневеряват.

— Ти също невинаги си на правия път, Джони.

Той стана рязко, вгледа се в нея за момент, после се обърна към прозореца и погледът му се зарея навън.

— Може би трябва да извикам моя свещеник и да се оженим на момента — каза разпалено Джони, озадачен от продължаващото й упорство, което минаваше вече всякакви граници. Техният век безспорно толерираше повече мъжете и не се съобразяваше много с желанията на жените. — Защо ли съм толкова учтив? — каза той повече на самия себе си, отколкото на Елизабет.

Тя обаче го чу и побърза да му отговори с яден тон:

— Може би, защото се страхуваш, че мога да кажа „не“ по време на самата церемония.

Той осъзна, че тя не разбира факта, че учтивостта му не е свързана с него самия; всички компромиси от негова страна бяха единствено заради нея. Дали тя ще извика „не“ пред Бога и в лицето на свещеника, нямаше значение. Дори и тя да огласеше пред целия град несъгласието си с тази женитба, не го интересуваше изобщо. Това, което го вълнуваше, бяха нейните чувства. Той реши, че в случая е подходил към проблема откъм погрешната му страна; бил е прекалено учтив и рационален.

Техните отношения обаче никога не са били рационални. Това, което ги бе събрало, което им бе доставило удоволствие и все още бе живо в съзнанието на Елизабет, нямаше нищо общо със здравия, практичен разум. Между тях имаше просто едно уникално, даже малко екстравагантно физическо привличане, което бе толкова силно, че Джони често се питаше дали не се погубва, като е решил да се ожени за нея. Понеже той нямаше намерение да търси тънките нюанси между влечението, което изпитваше към нея, и любовта, на него му бе достатъчно да разбира, че чувствата му към Елизабет не приличат по нищо на онова, което бе изпитвал към всички останали жени в своя живот.

Той се отдръпна от прозореца и каза:

— Довечера ще дойда отново при теб.

— Как да разбирам това? — Откакто бе забременяла, настроенията й се сменяха често и сега, въпреки че зададе въпроса си остро, тя почувства как по тялото й преминава приятна тръпка.

— Разбирай го, че трябва да облечеш нещо, което ще ми хареса — каза той с усмивка. — Искам довечера да бъдеш мила с мен.