Катрин Харт
Изкушение (7)

Глава седма

Изведнъж духовете в „Мисти Вали“ се раздвижиха, усещаше се някакво очакване, което дори Аманда, със своето невежество за работите във фермата, долови.

— Какво става? — попита тя Грант една вечер, докато той буквално гълташе храната си, без да я дъвче, бързайки отново да се заеме с работата си в оборите.

— Моля? — Явно мислите му бяха другаде и не беше обелил нито дума по време на вечерята — нещо, което, независимо от старата му неприязън към нея, беше необичайно.

— Какво става тук? — повтори тя. — Всички търчат напред-назад като подгонени пилци. Нещо особено ли ще става?

— И така може да се каже. Опитваме се да подготвим два от най-добрите ни жребци за състезанието в Луисвил след няколко седмици. Тренираме ги от години и много скоро ще разберем как ще се справят със своите съперници.

— Това сигурно ще е много важно състезание — чудеше се тя, като си мислеше, че наистина е права, след като всички изглеждаха толкова развълнувани, а пък за нея едно конно състезание не беше нищо особено.

— Едно от най-важните състезания и един шанс да докажем възможностите си пред целия конен свят на родна почва. Виж, на изток от години се провеждат състезания: в Белмонт и Сарагоса, в Ню Йорк и Пимлико, в Мериланд, а това е само втори сезон за дербито Кентъки. Всички, които притежаваме и отглеждаме коне, всички хора от Кентъки сме си спечелили доста слава с чистокръвните си породи. Изпращали сме на състезания, продавали сме почти във всеки щат, отгледали сме безброй победители, а сега се стремим да си завоюваме едно постоянно място в конните надбягвания, да развием възможно най-добре този спорт тук, където се раждат и отглеждат тези чудесни животни. А на по-лично ниво, ако нашите жребци се представят добре в дербито, „Мисти Вали“ ще се прочуе още повече.

— Което означава повече продажби и споразумения за отглеждане на коне за фермата — заключи Аманда.

Грант кимна с глава, като я погледна преценяващо.

— Знаеш ли, Аманда, независимо от това, какво мисля за теб, трябва да призная, че умът ти сече твърде бързо за жена. Впечатлен съм от начина, по който схващаш нещата.

— Това е най-неочакваният комплимент, който някога съм получавала. — Тя не знаеше дали да се радва, или да се обиди. — Ти или ме считаш за глупава, единствено защото съм жена, или очакваш да бъда такава, защото съм привлекателна и мога да послужа при сделка. Така ли смяташ?

— Не точно — увери я той с цинична усмивка. — Но да си едновременно красива, интелигентна и лека жена е вече нещо друго. Такава комбинация не се среща често, поне така мисля.

— За разлика от тебе, който по природа си тесногръд, недалновиден и циничен до порочност — отвърна му тя с престорена усмивка и се върна на темата за конете. — Искам да дойда с теб на конните състезания в Луисвил. Това ще ми даде възможност да видя на живо още една страна от бизнеса.

Грант постави ръце пред себе си, сякаш искаше да се предпази от нея, и заяви:

— О, не! Определено не, Аманда! Достатъчно обсеби живота ми. Не, благодаря. Остави ми поне тази малка част от него и ми се довери, че ще се грижа за взаимните ни интереси. Там ще има купувачи, които искат да сключат сделки; собственици, които ще искат да обсъдят цените на расовите коне, отглеждани за разплод; някои много богати и влиятелни хора, които могат да се окажат много полезни за бизнеса. Може и да нараня чувствата ти, но мисля, че ще донесеш повече вреда, отколкото полза, а аз няма да рискувам репутацията на фермата, само за да угодя на прищевките ти.

— Страхуваш се, че ще те изложа? — попита тя съвсем тихо.

— Не се страхувам. Сигурен съм.

— Чудесно. Не е необходимо ти да ме заведеш там, а и не се нуждая от твоето разрешение, за да дойда. Щом ти не искаш да ме вземеш в Луисвил, аз ще пътувам сама. — Тя стана от масата. — Сега, ако ме извиниш, ще те оставя и ще отида да напиша писмо до една моя приятелка, която живее във Франкфорт, и ще я попитам дали не би желала да дойде с мен на състезанията.

— Някоя от твоите приятелки на греха? — каза той със сарказъм.

Макар че не искаше, Аманда се засмя не само на израза му, но и защото го свърза с Рут Уиттейк.

— Много се съмнявам, че мисис Уиттейк някога се е възприемала по този начин — или пък някой друг, освен може би съпругът й. С бялата си коса тя прилича на възрастна жена и е пример за образцово държание. Но предполагам, че като млада е била красива.

Още веднъж Грант усети, че изгубва почва.

— Не може да е Рут Уиттейк, съпругата на сенатора? — попита той неуверено.

— Ъхъ — кимна Аманда със задоволство, като се наслаждаваше на объркването на Грант. — Познаваш ли ги? Когато слязох от парахода във Франкфорт, отседнах в дома им за една нощ, тъй като имаше влак чак на другата сутрин. Те са приятни хора, нали? Особено Рути.

На Грант му прилоша. Той се беше срещал със сенатора Уиттейк и съпругата му, но не му бяха близки познати. За него беше удар да научи, че Аманда е в приятелски отношения с тях. Как би могла тази уличница, тази речна разбойничка дори само да поведе разговор с тях, камо ли да нощува в дома им! Невъзможно! Скандално! Направо не беше за вярване.

Аманда знаеше, че предизвиква съдбата, но не можа да се стърпи и нанесе още един удар, като постави солницата така, че Грант да може да я стигне.

— Заповядай — изсмя се тя, — може би това ще направи храната малко по-вкусна, тъй като явно имаш трудности с преглъщането й.

 

 

През следващите няколко дни Грант беше твърде зает с подготвянето на конете за предстоящото състезание, за да му остане време да спори с Аманда. Всъщност, колкото повече наближаваше големият ден, толкова по-малко Аманда го виждаше. Той дори не забеляза, че беше заменила готвача му с друг — един креол от Франция, който мисис Лелен й беше препоръчала — макар че безвкусните гозби за вечеря отстъпиха място на ястия с много подправки. Той не само, че не коментира по никакъв начин новите й дрехи, но и не каза нищо при факта, че за последната седмица Станфорд Дарси беше идвал два пъти във фермата, без да има някаква работа, освен може би да ухажва Аманда.

Ако Грант не обръщаше внимание на това, същото не важеше за Анабела. Тя нададе вой, когато научи, че старият готвач е подменен, и тайно се ядосваше всеки път, когато Аманда беше облечена с някаква нова елегантна рокля.

— А къде са роклите, които си поръча, когато бяхме заедно? — попита тя нахално.

— Няма никога да видят бял ден, освен ако някоя друга заблудена глупачка не реши да си поръча от тях — отговори Аманда безпощадно. — Аз не съм такава. Сигурна съм, че не си ме помислила за толкова наивна, Анабела.

— Какво друго можех да си помисля? — попита блондинката едновременно ядосана и изненадана. — В края на краищата, в тези рокли, с които пристигна, нямаше нищо прилично, те показваха почти всичко, което притежаваш.

— Завиждаш, скъпа? — каза Аманда подигравателно, като нарочно погледна това, с което Анабела беше надарена, а то съвсем не беше много.

— Едва ли. Защо трябва да завиждам, когато Грант ме харесва такава, каквато съм?

Това жилна Аманда, макар че никога не би си го признала. Тя й го върна, като каза лукаво:

— „Харесвам“ е такава скучна дума. Звучи като „добра“. Твърде безлична и обикновена, за да изразява чувствата на хората: „Харесвам“. Грант харесва картофено пюре, Грант харесва къщата да е чиста. Грант харесва на Анабела гърдите! Лично аз бих предпочела някакъв по-ентусиазиран отговор от страна на някой мъж. Особено когато Грант ОБИЧА конете си, ОБОЖАВА дома си и УМИРА за конфитюр от ягоди.

— Той те мрази — каза със злорадство Анабела.

— Все пак е по-добре, отколкото само да ме „харесва“.

Анабела обвини Аманда за това, че е уволнила готвача на Грант.

— Какво каза Грант за това?

— Мисля, че все още не е забелязал — предположи Аманда.

— Е, когато разбере, спукана ти е работата — предсказа Анабела злобно.

— Поне яденето ще има някакъв вкус. За бога, откъде е намерил за слуги всичките тези надути англичани? И защо въобще си е правил труда?

— Гарднърови произлизат от много престижна английска фамилия — заяви Анабела с гордост. — Грант има братовчедка, която е омъжена за граф. Когато Грант и Тед били малки, родителите им ги завели на екскурзия до Англия. Сигурно са наели Чалмърс и другите, докато са били там, и са ги довели в Америка на връщане.

— И сигурно британските им роднини все още им се присмиват, че са се изиграли. Трябва да им го върна на тези англичани. Може и да са загубили няколко войни заради нас, но те все още печелят по някоя битка от време на време, нали?

Анабела имаше и няколко грижливо подбрани коментара за очевидния интерес на Дарси към Аманда.

— Макар че не се вслуша в съвета ми за роклите, вслушай се сега в това, което ти казвам, Аманда, за твое добро е. Той се интересува единствено от парите ти.

Аманда почти се задуши от смеха, в който избухна.

— О, небеса! Колко оригинално!

— Подигравай се, щом искаш, но ме чуй добре и да не кажеш после, че не съм те предупредила. Докато жени като теб са свикнали на определен вид поведение — трябва да добавя: на непристойно — мъжете рядко ги ухажват, а ако го правят, то е, защото имат някакви задни мисли. В твоя случай: новопридобитото ти богатство. И само защото съм толкова добра по сърце, те предупреждавам. Както майка ми би се изразила: „Защо да си купуваш крава, когато можеш да получиш млякото безплатно?“.

— А ти винаги ли се вслушваш в нейните съвети, Анабела? И за Грант ли?

Силното изчервяване на Анабела я издаде.

— Разбирам — изгука Аманда, въпреки че изведнъж й се прииска да извика, като си представи Анабела и Грант в интимна прегръдка, завладени от страст. — Той е за теб като забранен плод? Не е ли твърде рисковано да идваш преди сватбата?

— Хубаво е човек да си поговори с теб — изпъшка Анабела, учудена от това, че се е разкрила, без да каже нито дума.

Аманда повдигна рамене, сякаш изобщо не я беше грижа.

— Но аз нямам навика да давам мляко безплатно, скъпо момиче.

Лицето на Анабела се изкриви от омраза.

— Точно така. Бях забравила. Ти караш клиентите си да плащат, нали?

Макар че Аманда присви очи при последната обида, тя успя да потисне яда си и да скрие, че е наранена, и отговори с безразличие:

— В крайна сметка предполагам, че всички мъже си плащат, по един или по друг начин. Дали ще купят някоя дрънкулка на любовницата си, или официална рокля на жена си — все едно. А сега, нека аз да ти дам едно съветче, останало от баща ми: „Мъдрата жена носи на мъжа си сполука и наслада“. Мъжът, който ще вкуси от моя плод, ще усети сметана, а не мляко — сметана, толкова хубава и гъста, че ще я почувства като масло на езика си. И никога няма да се задоволи с нещо по-малко.

 

 

— Чалмърс, може ли да дойдеш за момент? — извика Аманда от кабинета, където се опитваше да разгадае какво пише в книгата за отглеждане на животни.

— Да? — Икономът огледа бързо и неодобрително пода, където лежаха обувките на Аманда, отново захвърлени. Той погледна дискретно към нея и забеляза, че тя отново беше качила на стола обутите си в чорапи крака и беше седнала върху тях.

— Не се мръщи така, Чалмърс. Ще ти станат още бръчки. Освен това те уверявам, че чорапите и краката ми са чисти. Няма никаква опасност за безценния ти стол.

— Желаете ли нещо, мис Сайтс? — попита той, като изсумтя.

— О, да, естествено! Разбираш ли от коне, Чалмърс? Мистър Гарднър е много зает тези дни, иначе щях да попитам него. Е — поправи се тя, — може би нямаше да го питам точно за това. Виж, малко е странно. Трябва да попитам някого и на теб, старче, попадна изборът ми. Тъй че знаеш ли нещо за конете? — попита пак тя.

— Всъщност аз се гордея с познанието си относно конете — похвали се Чалмърс и се наду като петел. — Откакто съм тук, си поставих задача да се образовам по този въпрос, тъй като това е животът и работата на моя господар.

— Добре. Защото не мога да разбера нищо от тази част, без някой да ми я обясни — призна си откровено Аманда и почти без да спира да говори, го закова с невинен поглед и попита: — Какво точно представлява кастрирането?

— Ка… кастрирането? — заекна той. Очите на клетия човек се ококориха и адамовата ябълка пробягна няколко пъти по гърлото му.

— Да, Чалмърс. Кастрирането. Разбирам, че е някаква процедура, която се извършва по определен начин и чрез която животното става нито мъжко, нито женско, но всичко ми е мъгла. Какво се прави с животното и защо това е необходимо?

След като най-после възвърна способността си да говори, Чалмърс прикова учуден поглед в нея.

— Сериозно говорите, нали? — попита я той много объркан и не по-малко удивен. За жена с такава лоша репутация, мис Сайтс изглеждаше някак си невежа по тези въпроси.

— Разбира се, че говоря сериозно. Иначе, защо ще питам?

Като си пое дълбоко въздух, за да дойде на себе си, Чалмърс каза:

— Когато се окаже, че един жребец е твърде буен и необуздан или че просто не може да се концентрира в надбягването, защото постоянно иска да се съвкупява с кобили, обикновено най-добре е да се кастрира, което решава проблема из основи. След това той не е способен да се чифтосва.

— А как става кастрирането? — попита Аманда.

— Животното се лишава от… от органите си за размножаване — заекна Чалмърс и вратът му се зачерви.

— Какви органи? Какво правят с тях и как?

Господ да му е на помощ, той изобщо не можеше да повярва, че води този разговор с тази жена или че тя беше толкова не на ясно по отношение на нещо, което би трябвало да й е добре познато. Разбира се, те говореха за коне, а не за мъже и може би точно това я затрудняваше, мислеше си Чалмърс и избърбори:

— Същите органи, които правят мъжа мъж, мис Сайтс. Конете не са по-различни от хората.

— От което нищо не ми стана ясно. Повтарям, Чалмърс, какви органи и какво правят с тях? — сега вече и тя се изчерви ужасно и двамата приличаха на два червени домата.

— Се… семенниците им. Изрязват ги.

— Моля?

Добре, търсеше си го.

— Тестисите им. Торбичките зад техните, техните… е, които висят зад чепа им.

— О, господи! — Очите на Аманда приличаха на две сини луни, бузите й горяха. — За бога, сигурно много боли!

— Не бих могъл да зная — каза остро Чалмърс, след това поомекна. — Да, предполагам, че боли.

Тя все още се опитваше да разбере същността, но й беше трудно да си представи операцията. Макар че знаеше основните различия между мъжа и жената (дори по време на необичайното си детство се беше натъквала на няколко интимни двойки) и макар че не беше предпазвана от твърде свободните разговори, които бяха нещо обикновено за баровете и игралните домове, тя само беше зървала няколко пъти голи мъже, но никога не бе имала възможност да огледа различните им части. Думите, които Чалмърс каза, й бяха непознати, докато не спомена „чеп“, тъй като никой, който Аманда познаваше, не беше използвал правилните названия за такива неща.

— А бедното създание запазва ли своя… своя чеп?

— Да.

— А ако някой гледа конете на ливада, как ще може веднага да различи кобила от кастриран жребец?

Чалмърс въздъхна дълбоко и отправи очи към небесата, сякаш чакаше да получи съвет или спасение от идиотската ситуация.

— Кобилите нямат „чеп“, както деликатно се изразихте. А другите коне имат. И докато жребецът има всички необходими части, на кастрирания му липсват някои от тях.

Най-после по очите й се разбра, че й стана ясно.

— О, онези увиснали неща, които се клатят зад неговия… Това ли отрязват?

— В общи линии — да, макар че има и още нещо.

— Мисля, че разбирам. Добре. — Аманда се окашля, за да прочисти гърлото си и се опита да се успокои. — Благодаря, че беше толкова любезен и че ми отдели време да ме просветиш, Чалмърс. Тъй като и двамата се чувствахме неловко, искам да знаеш, че не го направих със зъл умисъл. Имам желание да науча всичко, което мога, за фермата и за конете, а твърде често книгите на мистър Грант са на прекалено високо ниво, за да ги разбера без помощ.

За нейна голяма изненада Чалмърс й се усмихна: първата усмивка, която тя бе виждала на студеното му лице.

— Радвам се, че ви помогнах, мис Сайтс. Моля, не се колебайте да питате, ако ви е необходима още помощ, макар че не мога да гарантирам, че ще зная всички отговори на въпросите ви. — След това той се извини и тръгна да излиза, но се спря на вратата. — Още нещо. Трябва да се извиня, ако съм оставил впечатлението, че мисля, че ще изцапате възглавниците на столовете. Аз съм сигурен, че вие сте една много чиста дама.

Той я остави напълно зашеметена от голямата похвала. Трябваха й няколко минути, за да осъзнае, че високомерният стар Чалмърс всъщност я беше нарекъл „дама“. Божичко, той го каза така, сякаш наистина го мислеше!

 

 

Макар че беше затънал до ушите в работа по подготовката за дербито в Кентъки, Грант изобщо не беше толкова вглъбен, колкото Аманда си мислеше. Той наистина беше забелязал новите й хубави рокли и начина, по който подчертаваха щедро надареното й тяло, като едновременно прикриваха и подчертаваха деликатните му части. Дори беше забелязал дръзките къси къдрици на челото й: една нова и очарователна прическа, която привличаше вниманието върху сините й очи и върху косите й, които закачливо се подаваха под периферията на шапката й.

Смяната на готвачите и последвалата промяна на менюто също не остана незабелязана. Той просто беше твърде зает, за да я подкачи за това, но се наслаждаваше на по-вкусните ястия.

Също така започна с безпокойство да забелязва посещенията на Дарси и изобщо не беше сигурен, че му харесва адвокатът да души наоколо, следвайки Аманда по петите. Грант заля Чалмърс с въпроси за целта на посещенията на адвоката, като оправдаваше странното си чувство на ревност с това, че просто не иска тя и Дарси да му излязат с други планове за по-нататъшно завземане на фермата.

И не можеше да си обясни как отношението на Чалмърс към Аманда се промени коренно. Какво, по дяволите, ставаше? Как, за бога, тази хитра жена успя да покори високомерния англичанин? Разбира се, Чалмърс беше направо възмутително резервиран, не издаваше нито чувствата си, нито мислите си и колкото и дискретно да го подпитваше, не можеше да изкопчи и думичка от това, което го интересуваше. За първи път, откакто се помнеше, той беше толкова ядосан на този надут слуга, че искаше да го натовари обратно за мъгливите Британски острови и да не го вижда повече. Долен предател!

Да, Грант беше забелязал много неща. И сега усещаше как нежните пръстчета на краката на Аманда шаваха нагоре-надолу, обути в чорапите. Разбира се, беше захвърлила обувките си на няколко крачки от себе си почти веднага след като се беше наместила зад бюрото. И сигурно трябваше да е сляп, за да не забележи как розовото й езиче играе между зъбите, когато тя се опитваше да се концентрира върху четивото, или пък да е глух, за да пренебрегне провокиращите въображението звуци, които придружаваха този процес. Накратко, тя направо го подлудяваше.

— Нищо няма да излезе от това, нали? — попита той рязко.

— От кое? — Косата й беше оформена на кок, заинтригуваните й очи — обърнати към него. — От кое няма да излезе нищо, Грант?

— От цялата тази налудничава идея да разделим къщата по средата.

— Не ми е приятно да ти напомням, но те предупредих.

— Да, но не спомена, че докато се опитвам да не ти обръщам внимание, съзнанието ми всъщност ще е още по-заето с тебе отпреди. Все едно да сложат пред теб един току-що изпечен шоколадов кейк, да долавяш мириса му и да се преструваш, че не искаш да си опиташ от него.

Тя му се усмихна.

— Е, не мога да кажа, че някога са ме сравнявали с шоколадов кейк, но трябва да призная, че звучи страшно апетитно.

— О, ти наистина си сладка като торта, повярвай ми.

— И примамливо миришеща?

— Всъщност не мога да кажа със сигурност от такова разстояние. Да прекося ли линията и да дойда по-близко?

Тя леко и закачливо повдигна рамене, което накара бретона й да се разклати. Вместо да отговори направо, прибави още нещо към сравненията:

— И порочно прелестна?

— Точно това много бих искал да разбера, моя прекрасна мис Сайтс.

Той се беше навел над нея и тя усещаше дъха му. Добре знаеше, че си играе с огъня, но, изглежда, не можеше да спре. Откакто я бе целунал, си мечтаеше само да почувства устните му отново, като се чудеше дали магията от предния път е била просто една илюзия или наистина е било толкова приказно, както си спомняше.

„С какво да започна: с леко ухапване по врата или с близване на обичката на ухото ти или да вкуся тези прекрасни трептящи устни?“ — замисли се той за момент, след това измърмори дрезгаво, като се приближи леко до отворените й устни.

— Ще започна от устните! Определено от устните.

Беше божествено! В момента, в който горещите му, настойчиви устни се впиха в нейните, сякаш я завъртя вихрушка, а когато упоритият му език проникна в устата й, за да се сборичка с нейния, сякаш една светкавица премина през долната част на корема й и изпрати искри по цялото й тръпнещо тяло. Дълго време те само се целуваха, докато зовящата й плът изгаряше за по-особена ласка.

Когато тя си помисли, че със сигурност ще умре от желание за по-голяма близост, пръстите му се вплетоха в косата й, като разпръснаха черните като нощта къдрици върху раменете й. Този отклик на желанията й предизвика един тих стон от дълбините на душата й, стон на удовлетвореност и очакване. Той разбиращо се усмихна, като докосваше с палци чувствителните крайчета на ушите й, от което по кожата й пробягваха трептящи вълнички, които я накараха да настръхне. Зъбите му леко хапеха и възбуждаха пулсиращите й устни и тя отново потърси една по-интимна близост с неговите — желание, което той не задоволи, тъй като устните му се плъзнаха по упоритата извивка на брадичката й, после продължиха към по-желана част на шията й, избутвайки дантелата на високата й яка.

— Напоследък се обличаш толкова прилично — прошепна той между няколко кратки, влудяващи целувки. — Като някаква палава монахиня, която се опитва да прикрие повика на тялото си под расото.

Пръстите му тъкмо намериха най-горното копче на блузата й, когато Чалмърс влезе в кабинета с чая, който Аманда беше поръчала по-рано.

— Кхъ-кхъ! — окашля се икономът, за да извести за присъствието си. Тъй като Грант изстена високо и се отдръпна от Аманда, сбръчкал вежди над зелените си очи, Чалмърс съобщи високомерно: — Сър! Вие сте престъпили линията!

Звънливият смях на Аманда проехтя, макар че в гласа й се усещаше леко трептене. Тя дари Грант с един дяволит поглед, очите и бузите й грееха и докато си събираше косата на кок, каза, съгласявайки се:

— Наистина я е престъпил, подъл измамник такъв! Глобете го, Чалмърс.

— Да върви по дяволите тази проклета линия! — отвърна Грант разярено. — И ти също, Чалмърс, за това, че дебнеш в коридора като някакъв шпионин! За два цента аз ще те заменя с някой друг и ще те изпратя заедно с багажа ти през океана.

Той не можа да повярва, когато икономът му отправи една предизвикателна, почти самодоволна усмивка, и кратко заяви:

— Вие може да се опитате, сър, но мис Аманда отново ще ме наеме на работа и така или иначе ще трябва да ме търпите.

— За бога, Чалмърс, ти…

— Прав е, Грант — прекъсна го Аманда през смях. — Приеми поражението си с достойнство. Аз и Чалмърс имаме една цел — винаги да те преследваме, може би до безкрай. Не е ли това една чудесна идея?