Катрин Харт
Изкушение (1)

Глава първа

Хора. Шум. Гласове в изблик на надежда и отчаяние. Викове на успех сред болезнени въздишки на разочарование. Равномерни, провлечени реплики и разпореждания от различни маси, нагъсто разположени в игралния салон.

— Последна карта.

— Последни залози, моля.

— „Дамите“ печелят.

— Печели банката.

— Двойка валета.

Ритмично подскачане на топчето при въртенето на рулетката, въплъщаващо надеждите и бляновете на евентуалните победители. Удряне на зарчетата едно о друго при хвърляне. Шум от безбройните тестета карти, които се размесваха, цепеха или раздаваха. Иззвъняване на монети и жетони при хвърлянето им върху нарастващите купчини на застланите със зелено сукно маси.

И миризма на остър, дразнещ очите цигарен дим, обгърнал като пухкав сив облак тавана — дим, който никога не се разсейваше нито от вентилаторите, нито от лекия речен ветрец, повяващ през отворените врати от двете страни на салона. Странна смесица от десетки различни одеколони и парфюми: някои — евтини, други — невероятно скъпи. Миризма на алкохол, на пот. Задушлив въздух на алчност. Всепокоряваща сила на пари и власт. И над всичко това се стелеше застоялата миризма от водите на Мисисипи, по които „Царицата на хазарта“ бавно се носеше от Ню Орлиънс към Синсинати.

За Аманда Сайтс всичко това беше до болка познато. Люлеенето и клатушкането на парахода. Игрите, картите, шумът и гледката на непрестанните залагания. Безразсъдното разиграване на цели състояния — печелени или губени само при едно обръщане на карта, при хвърляне на зар или при завъртане на безпощадното колело на рулетката.

Докато раздаваше картите за „Блек Джак“^[1], Аманда плъзна поглед из залата. Поради дългогодишната практика, движенията й бяха станали толкова автоматични, че би могла да ги извършва и насън. Независимо от горещината, резултат от влажния южен ветрец и скупчените тела, наблъскани в голямата зала, повечето мъже бяха във вечерно облекло: тъмни сака и панталони, и бели ризи с твърди колосани яки, съвършено изгладени в началото на вечерта, а сега вече поомачкани като отдавна откъснати цветя. И навсякъде, но най-вече по шиите на дамите, проблясваха скъпоценни накити и бижута, огрени от полилеите. Лъскава коприна и сатен във всички възможни цветове. Изобщо всички — както мъжете, така и жените — приличаха на пауни, пристъпващи гордо и излагащи на показ лъскавите си пера, като всъщност подканваха да бъдат оскубани и напълно лишени от ярката си перушина.

Тази представа предизвика усмивка върху устните на Аманда и тя едва се въздържа да не се изсмее на глас при мисълта, колко права щеше да се окаже. Преди да завърши пътуването, много скъпи огърлици, лекомислено заложени и изгубени, щяха да сменят притежателите си. Много долари щяха да намерят мястото си в нечий друг джоб, а повечето щяха да се прибавят към постоянно нарастващите скъпоценности на собствениците на „Царицата на хазарта“, благодарение на Аманда и на другите крупиета, ръководещи различните игри на борда на парахода.

Когато отново насочи вниманието си към играта и обходи с поглед обърнатите карти на масата, Аманда забеляза чифт шестици пред една възрастна дама с прошарена коса и я попита учтиво:

— Желаете ли да сменя едната от тях, мисис Уиттейк?

Обикновено предложения от този род от страна на крупието предизвикваха недоволството на шефа, но при всяко пътуване имаше по един-двама участници, които Аманда си харесваше, и този път мисис Уиттейк беше тази, която Аманда реши да покровителства. У тази приятна дама, с бузи, червени като ябълки, имаше нещо, което много се нравеше на Аманда. Дамата беше живата представа за нечия баба — доста невнимателна и разсеяна, и твърде наивна, когато ставаше дума за хазарт.

— О, боже! — промълви жената с разширени и леко замъглени очи. — Да! Това наистина би било добра идея, нали?

Мъжът до нея въздъхна и поклати глава. Играта на тази маса със сигурност щеше да върви бавно тази вечер, докато мисис Уиттейк не решеше да се оттегли от нея. Обаче гледката на щедро разголените гърди на Аманда беше достатъчна, за да го задържи на мястото му поне за известно време. Беше доста по-привлекателна от другите жени крупиета и макар че понякога караше играещите да се разсейват, си вършеше чудесно работата. Той беше много признателен на собствениците на парахода за решението им да използват жени за крупиета на някои определени маси. От тяхна страна, това беше един страхотно оригинален ход и добър най-вече за бизнеса.

— Карта! — каза той и след това простена от недоволство, тъй като с десетката, която Аманда му даде, сборът му от двадесет и едно се надвишаваше.

— Може би следващия път, мистър Арнолд — каза Аманда със съчувствие.

Той кимна, чудейки се как е успяла да запомни името му сред безбройните други имена. Тя не само беше една от най-хубавите жени, които някога бе срещал, но, изглежда, имаше и добра памет за имена и цифри, на която най-вероятно се дължеше и страхотният й успех на игралната маса. Той още веднъж остави погледа си да се зарее в цепката между гърдите й, изложени на показ от дълбоко изрязаното деколте на роклята й. Господи! Колко ли не би платил само за да обходи с устни извивките на тези млечнобели ябълки! Те леко се притискаха една о друга, докато тя раздаваше картите за поредната игра, от което устата му се изпълни със слюнка. Той едва преглътна и каза със сподавен глас:

— Смяната ви ще свърши скоро, нали, мис Сайтс?

Тя кимна и копринено черните й къдрици се спуснаха от едната страна на лицето й.

— Да. Защо?

Тя вече знаеше защо. Беше все едно и също, вечер след вечер, пътуване след пътуване. Мъже, които търсеха компанията й и се опитваха да я примамят в каютите си и след това в леглата си, уверени, че все някога, ако предложат добра цена, би приела да прекара нощта с тях. Това беше един от рисковете на професията й, породен, както предполагаше, от начина, по който трябваше да се облича за работа и който караше мъжете да си мислят, че е леснодостъпна.

Собствениците на парахода плащаха роклите й за работа и задължително трябваше да ги одобрят, като винаги решаваха да изберат най-предизвикателните модели за своите жени крупиета. Крещящите рокли, украсени с пайети, прилепваха по нея като втора кожа. Въпреки постоянните протести на Аманда, всичките й рокли бяха с доста съблазняваща кройка, с дълбоки деколтета и с дълги цепки, за да откриват стройните й крака, обути в мрежести чорапи. И все пак трябваше да бъде доволна, че сега, през пролетта на 1876, поне онези ужасни обръчи на роклите бяха излезли от мода. Достатъчно беше, че поради обувките с високи токчета пръстите на краката и ходилата й просто плачеха за освобождение след дългите вечери на работа в игралния салон.

— Надявах се да ми окажете удоволствието да бъда във вашата компания, след като свършите работа — й каза Арнолд, което потвърди опасенията й.

— Съжалявам, но съм ангажирана от по-рано за тази вечер — отговори тя спокойно, отдавна свикнала с подобни откази.

— Така си и знаех — примири се той, макар че в гласа му се прокрадваше недоверие.

— О, разбира се! Мис Аманда е доста популярна сред комарджиите, както знаете — весело изчурулика мисис Уиттейк. — Особено когато става въпрос за покер с високи залози. Тя дори ме покани да намина да погледам играта довечера, ако искам. Да видя как се играе, макар че аз самата не бих посмяла да се включа от страх да не загубя всичко, което притежавам. Но нали е много мило от нейна страна, че ме покани?

Арнолд беше толкова смутен, че едва виждаше картата, която Аманда беше поставила пред него.

— Покер? — попита той.

Като кимна и огледа всички карти по масата, тя отговори:

— Американски покер. Най-слаба карта е валето. Минимална миза сто долара. Бих ви поканила да се присъедините, но местата са заети, освен ако някой от шестимата играчи не се появи.

— Благодаря, но тази игра не ми е по джоба. — После зададе очевидния въпрос: — Как можете да си позволите да участвате в игра с такива високи залози? За банката ли ще играете?

Усмивката, която тя му отправи, беше толкова вледеняваща, че би могла да образува цели айсберги в реката.

— Ще играя сама за себе си, мистър Арнолд. Никой не стои зад мен, освен собствените ми пари и Негово Величество Късмета.

— О, миличка! Прекалено сте скромна! — изрече с възторг мисис Уиттейк. — Та нали славата ви на професионална комарджийка е почти легендарна по реката! И две минути не бяха изминали, откакто се качих на борда и чух да се споменава вашето име и таланта ви на картоиграчка. И съм напълно съгласна, съдейки по това, което вече видях. Играта на карти ви е направо божи дар.

Божи дар или божие проклятие. Аманда никога не беше сигурна кое от двете. Но каквото и да беше, все пак й осигуряваше пълен стомах и покрив над главата. И това беше единствения начин на живот, който познаваше.

Майка й беше умряла при раждането й. Вместо да я подхвърля на далечни родственици или да я изпрати в приют, баща й, трябва да му се признае, беше предпочел да я отгледа сам, независимо от безбройните проблеми, свързани с това.

Дан Сайтс беше комарджия с име по параходите. Това беше единствения начин, по който той можеше да си изкарва прехраната. И тъй, с новородено момиченце в едната ръка и с чанта, пълна с пелени, в другата, той се мъкнеше нагоре и надолу по реката. Когато избухна Гражданската война, той и четиригодишната му дъщеря се установиха в Ню Орлиънс. За известно време Дан се записа в опълчението, но тихо се измъкна и се върна към комарджийството след година, веднага щом армията на Севера завладя града.

Междувременно Аманда прекара следващите четири години в някои от най-известните бордеи и игрални домове, които Ню Орлиънс можеше да предложи, друскана върху коленете на генерали, високоплатени проститутки, професионални комарджии и притежателки на публични домове. В зависимост от подобряването или от влошаването на паричното състояние на баща си, понякога тя посещаваше за известно време реномирани училища, където се учеше на четене, краснопис, математика и френски. Но по-често, когато късметът не беше на тяхна страна, тя получаваше под бащината си закрила знания за живота от другата му страна.

На шест години тя вече свободно можеше да псува на три езика, въпреки че можеше да говори добре само на два и всъщност не знаеше съдържанието на псувните, които изричаше с такава лекота. Можеше да чете и да пише. Знаеше повече за мъжете и жените — за различията в анатомията им и за лудуванията им в леглото — отколкото едно дете на нейната възраст би трябвало да знае, макар че поради своята непорочност разбираше твърде малко от това, което виждаше и чуваше. Със сръчност, твърде завидна за годините си, можеше по-добре от много възрастни да размесва и да раздава четири тестета карти едновременно, като запомняше броя на играните карти и тези, които са все още в тестето. Докато някои деца бяха считани за гениални в музиката, математиката или науката, Аманда се превърна в една миниатюрна магьосница на комара.

Когато навърши осем години, се завърнаха при реката и през последните единадесет години множество параходи бяха единственият й дом, а леко поклащащата се койка в каютата й — единственото легло. С помощта на баща си и подтиквана от вродената си любознателност и влечение към книгите, тя продължи обучението си, независимо от липсата на класни стаи и квалифицирани учители.

Тъкмо беше навършила шестнадесет години и като единствено задължение трябваше да почиства каютите на пътниците на „Царицата на хазарта“, когато баща й беше убит по време на разгорещен спор при игра на карти. Вече три години Аманда се издържаше сама, благодарение на ума си и на забележителните си качества на комарджия. Те се бяха оказали полезни, когато собственикът на парахода предложи на Аманда място на крупие в игралния салон.

Животът й не беше чак толкова лош въпреки рисковете. Тя имаше много добри приятели измежду екипажа на „Царицата на хазарта“, които й бяха почти като истинско семейство, готови да се втурнат, за да я защитят в онези редки случаи, когато се намираше в затруднено положение, с което не можеше да се справи сама. Имаше си осигурени безплатно стая, храна, дрехи за работа и редовно получаваше заплата. Всичко, което спечелеше, когато играеше за себе си в извънработно време, си оставаше за нея.

Така или иначе на нея й се наложи да се научи сама да се грижи за себе си в една много крехка възраст, точно когато от девойка се превръщаше в жена. Без помощта на баща си тя трябваше да се научи как да парира нежеланите опити за сближаване, как да надхитри онези, които биха откраднали без никакви угризения девството й, спестяванията й или и двете, как да изгражда свои собствени идеи и идеали, как да взема сама решения, как да живее с чувство за отговорност за своите действия.

В повечето случаи тя се справяше добре. Макар че ненавиждаше роклите, които трябваше да носи, считайки ги за малко по-добри от тези на някоя проститутка, тя все пак ги понасяше и си мечтаеше някой ден да носи прилични, красиви рокли, като тия на някои от най-изисканите пътуващи дами. Имаше доста скътани пари, скрити под една подвижна дъска на пода под леглото си, но те не бяха достатъчно, за да се изпълни мечтата й някой ден да си купи истинска, собствена къща на твърда земя, може би с ограда от колчета, по които ще се увиват рози.

Но най-голямото, най-съкровеното й желание беше да си намери съпруг, с когото да сподели мечтите си за дом, семейно огнище и деца, които постоянно да тичат около нея; съпруг, който да я обича, подкрепя и обожава. Не някой, който желае само тялото й за една нощ удоволствие и който днес е тук, а утре го няма. Тя искаше мъж, който да бъде нейн завинаги, да й създаде сигурност, а не да й предложи да му бъде любовница за известно време, докато й се насити. Обаче, като крупие на парахода, тя беше обречена да получава много повече непристойни подмятания, отколкото предложения за брак. Ако някъде в нейното бъдеще съществуваше рицар в бляскави одежди, то той очевидно не бързаше да я открие.

 

 

Минаваше единадесет часът, когато Аманда предаде на друго крупие масата за „Блек Джак“. Тъй като имаше по-малко от час, за да се освежи, преди играта на покер да започне, тя бързо се запъти към камбуза^[2] и затършува в килерчето за провизии в търсене на някоя лека закуска, която да я подкрепи за предстоящите дълги часове.

С отмъкнатото в ръка тя отиде в каютата си, където отдели пет минути, за да освежи лицето си и да даде кратък отдих на краката си от впитите в тях обувки. На целия екипаж беше известно, че Аманда имаше непоправимия навик да събува обувките си винаги когато и където беше възможно. Всички бяха единодушни, че ако зависеше от нея, би ходила винаги боса. Като извади спестяванията си от скривалището, тя се опита да насочи мислите си към предстоящата битка. С мизерните си хиляда и двеста долара трябваше да измисли цяла военна стратегия. На колко трябваше да спре да залага, колко би могла да си позволи да загуби и все пак да й остане нещо…

Разбира се, много щеше да зависи от това, как ще тръгне играта, но Аманда винаги предварително се опитваше да си определи някакви граници и обикновено се придържаше към тях. Много рядко се осмеляваше да рискува при несигурна ръка. Твърде често беше виждала други играчи да правят тъкмо обратното и после да оплакват горчиво последиците. Дори баща й, от когото беше научила повечето неща, беше склонен — за нейн голям ужас — да рискува понякога всичко, само за да направи някой голям удар.

Но сега, противно на обичайната си предпазливост, тя пъхна кесийката с всичките си спестявания в дамската си чанта и предизвикателно повдигна рамене. Тази нощ тя имаше някакво странно усещане. В нея клокочеше нещо диво и безразсъдно, сякаш Негово Величество Късмета беше кацнал на рамото й.

— Ще видим — каза си тя с предупреждение. — Ще видим как ще тръгнат картите.

Аманда тъкмо посегна към дръжката на вратата, когато Бетси, нейната съквартирантка, се втурна в стаята. С пискливия си момичешки смях тази дребна блондинка си беше спечелила сред екипажа на парахода прозвището Битси-Бетси.

Почти без да спира, тя се спусна към леглото, което деляха с Аманда, и се просна върху него.

— Уф! Ако трябваше да размеся още едно тесте карти, пръстите ми щяха да окапят от умора. Мислех си, че тази вечер никога няма да свърши. Тъй ми се видя — сякаш щеше да продължи чак до идната седмица.

Най-после Бетси си пое въздух и погледна Аманда, която все още стоеше до вратата, усмихвайки се.

— Пресвета Дево, Манди! Да не си се приготвила за още малко от същото мъчение, а?

— Тази вечер ще играя покер с високи залози с групата на мистър Мейси.

— О, този приказно богат Мидас, който винаги се опитва да те сграбчи със златните си нокти! Горката Манди! — отвърна Бетси. Закачливата й гримаса се превърна в изкривена усмивка, когато добави: — Ама кой не въздиша и не лази подире ти! Ако можеше да ти порасне брадавица, или нещо от този род, на брадичката, това може би ще накара господата да поспрат за малко и да забележат и нас, другите работещи пчелички.

— Ти си получаваш заслуженото внимание — защити се Аманда през смях.

— Вярно. Но това внимание никога не е достатъчно сериозно. Или по-скоро достатъчно благоприлично. Ако получавам по долар за всяко неприлично предложение, отправено към мен, щях вече да съм богата! А ти, о, всемогъща господарке на „Царицата на хазарта“, щеше да притежаваш свой собствен дворец, вместо да си прикована с вериги към това плаващо казино.

— О, мечти, мечти! — възкликна с драматизъм Аманда, като предизвика пискливия кикот на Бетси, от който почти потръпна.

Смехът на блондинката звучеше като писукането на мишка, чиято опашка се е заклещила в капан.

— Мисля, че трябва да бъдем благодарни. Тук поне имаме право на избор да отхвърляме всички тези неприлични предложения и поне десетина яки, предани моряци, които да защитават нашите откази.

Бетси се изкиска отново и кикотът й подразни слуха на Аманда.

— О, господи, разбира се! Щях да се пукна от смях, когато Амос сграбчи в лапите си Грандол, който почти беше бръкнал в деколтето ти миналата вечер. Ти се скри в тъмния ъгъл под стълбището и пищеше като заклана, а Грандол пухтеше като локомотив, готов да избухне. Цяло чудо е, че тогава Амос не го уби на място, а само го метна във водата да се поохлади. — Тя замълча и в големите й кафяви очи се появи замечтан поглед. — Един ден ние, Манди, ако го желаем достатъчно силно и достатъчно дълго, ще имаме всичко — дом, съпруг, прилични дрехи, уважение. Нали? Нима толкова много искаме от този живот!

 

 

Когато Аманда влезе в малката зала, останалите шест играчи вече бяха заели местата си около масата, бяха обменили пари за жетони и бяха приготвили няколко чисто нови тестета карти. На стратегическите места имаше пепелници и плювалници. Разнообразни шишета и различни видове чаши бяха поставени на една количка близо до масата.

— О, Аманда! Най-после!

Арт Мейси, който беше събрал групата, стана и я посрещна с приветлива усмивка. С учтиво движение й дръпна стола да седне.

— Господа, позволете ми да ви представя мис Аманда Сайтс, последния член на тазвечерното събиране и най-прекрасната от всички, смея да добавя.

Аманда познаваше трима от мъжете. Мейси беше богат джентълмен на средна възраст, който често пътуваше по реката от Ню Орлиънс до Сейнт Луис и обратно, като се забавляваше с комар по време на пътуванията си. Фидлър беше стар приятел на баща й, всеизвестен комарджия както по реката, така и по сушата, и тя го чувстваше почти като чичо. Той я поздрави с усмивка и доста заговорническо смигване. Бронсън беше друг комарджия по реката, който, щом веднъж му потръгнеше, често посещаваше „Царицата на хазарта“. Бяха играли един срещу друг безброй пъти. Той я поздрави с рязко кимване.

Останалите трима бяха непознати за нея. Когато видяха Аманда, на лицата им се появи изненада, която след това прерасна в зле прикрит скептицизъм. След като Аманда им беше представена, мистър Ослоу, пътуващ търговец, открито изрази недоволството си. Бен Уидмарк и Тед Гарднър, млади мъже на около двадесет и няколко години, си размениха заинтригувани погледи, сякаш се уговаряха кой от двамата първи да примами Аманда да легне с него.

Аманда поздрави всички с учтива усмивка и кимване. Новодошлите скоро щяха да научат, че тя не беше тук, за да се забавлява и да флиртува. Тя беше тук, за да играе покер напълно сериозно и професионално.

Фидлър предложи на Аманда да й донесе питие и се подсмихна, когато тя пожела чаша не изстудена бира. В продължение на години си беше отпивала от чашата на Дан и това естествено й беше създало този навик, а освен това пиеше малцова отвара още като сукалче. Друг навик, останал от детството й, беше страхотното й желание да дъвче дъвка. Винаги, когато играеше за себе си и можеше да бъде истинската Аманда, тя задължително лапаше дъвка, дъвчеше и правеше балончета през цялото време, както сега, за голямо удоволствие на Фидлър и за изненада на другите играчи. Ако някой се осмелеше да се оплаче, тя незабавно го поставяше на мястото му, като заявяваше, че щом тя трябва да понася цигарения дим, той трябва да търпи нейните балончета.

— Готови ли сте? — попита Мейси. Той още веднъж уточни предварително уговорените условия за играта: — Ще играем покер. Чифт валета или по-силни карти за откриване. Ново тесте карти при всяко десето раздаване или при нечие настояване. Белите жетони отговарят на сто долара, червените — на петстотин, сините — на хиляда. Ако някой бъде хванат при опит за измама, ще бъде изхвърлен от парахода, като ще му бъдат отнети вещите и печалбата — поясни той за новите трима играчи.

Играта започна. Отначало всички залагаха предпазливо, но след десетото раздаване играта набра скорост.

Мисис Уиттейк дойде да погледа, но след около час й доскуча и се оттегли. Ослоу отпадна още в самото начало. Същото стана и с Бронсън след три часа игра и няколко изгубени ръце. И когато останалите пет играчи направиха кратка почивка, за да се поразтъпчат, Аманда вече беше учетворила началните си средства и предизвикателно си събу обувките. Фидлър реши да спре да играе и да си легне. На излизане пожела на Аманда все така да й върви. В четири и тридесет бяха останали само Аманда, Мейси й Тед Гарднър. Уидмарк неохотно си призна, че поради късния час и изпития алкохол мозъкът му се е размътил твърде много, за да продължи да играе, но въпреки това ще остане да гледа как ще завърши играта и да дава кураж на своя приятел.

Почти се зазоряваше. Цялата нощ Аманда печелеше и имаше солидна купчина жетони пред себе си. Мейси все още имаше какво да залага. Жетоните на Тед намаляваха отчайващо бързо, но той беше решил да играе докрай.

Когато на вратата се подаде готвачката Нети и като се закашля от цигарения дим, попита кой си е рязал от пушения бут през нощта, Аманда се ухили и си призна, че тя е виновника.

— Нали знаеш, че не мога да устоя на пушения бут, който приготвяш, Нети. Ти си виновна, че си такава добра готвачка!

— Хм! — измърмори Нети, но Аманда усети, че жената поомекна.

В свободното си време двете често клюкарстваха в кухнята. Аманда й помагаше в някои неща, например при рязането на зеленчуци. Нети дори се беше опитала, и то не безуспешно, да научи Аманда да готви.

— Ще свършвате ли скоро, или да ви донеса по едно кафе? — попита Нети троснато.

— Донеси ни, ако обичаш. Преди да се оттегля, трябва да предоставя на тези господа шанс да си възвърнат поне част от парите, които изгубиха.

— Много великодушно, от твоя страна, Аманда! — каза Мейси, подсмихвайки се, без да вади цигарата, която стърчеше от единия край на устата му. — Кога ли ще бъдеш толкова щедра и за нещо друго?

Докато размесваше картите с професионално майсторство, Аманда попита:

— Като например?

Веждите й се събраха и една лека бръчка се появи над сините й очи.

— Като например да прекараш една нощ с мен — отговори без заобикалки той, което накара Аманда да се опули, а Гарднър — леко да се окашля.

Дори Уидмарк, който беше почти заспал на стола, се събуди веднага в очакване отговора на Аманда.

Вярна на себе си, тя невъзмутимо и бързо раздаде по пет карти на всеки.

— Ще стане на куково лято, Арт! И друг път си ме питал за това. Няма да ти стана любовница, каквото и да ми предложиш.

— И защо?

Той си взе картите и ги погледна, след това отправи бърз поглед към лицето й, надявайки се да я засече, но от невъзмутимото й изражение долови единствено умора поради късния час. Той влезе с миза, като вдигна залога с още петстотин. Същото направи и Гарднър и една бръчка на замисленост загрози челото му.

— Защото не съм лека жена, както си мислите, и защото сте женен.

Като погледна „ръката“ си, тя отговори на залога и вдигна с още сто.

— Женен или не, аз все пак мога да ти осигуря охолен живот, ако това те притеснява. И колкото дъвки искаш за игривите си устнички.

Той още веднъж отговори на залога и качи с още сто. Тед Гарднър се замисли, но реши, че и той може да заложи.

— Не, благодаря! И ако обичате, престанете с тия въпроси, защото повече няма да ви проговоря. — Като отброи необходимите жетони, тя ги хвърли на средата на масата. — Вървете си вкъщи, мистър Мейси, при жената и децата, и ме оставете на мира. Ако за вас ще бъде някакво успокоение, вие не сте нито първия, нито последния, който получава отказа ми. Няма да бъда държанка, сър, щом като мога и сама да се грижа за себе си, както виждате. — Тя прокара нежната си ръка върху купчината жетони пред себе си.

— Ако господ беше справедлив, нямаше да ви върви толкова и щяхте да ми паднете в ръчичките — отговори той, като поклати глава, свали две карти и даде знак на Аманда, че иска още две.

— Ако бог беше справедлив, аз щях да бъда кралица, а вие — нисък, плешив монах — отговори меко тя и палава искрица проблесна в очите й, когато видя физиономията на Мейси при думите й.

Уидмарк се изсмя. Приятелят му стоеше умърлушен, като се оплакваше от картите, които държеше, и от намаляващите жетони.

След половин час Гарднър вече беше заложил и последния си жетон. Бяха по средата на раздаването и той току-що беше изтеглил още три карти, но нямаше какво да заложи за тях. Както ставаше винаги в такива случаи, това беше най-добрата му ръка за цялата игра. Той беше проиграл не само доларите, които притежаваше, но и други, които не бяха негови, и сега беше твърдо решен да си ги върне. И трябваше, защото, ако се прибереше така, брат му щеше да го одере жив.

По челото му изби пот и започна да се стича на струйки, докато той се чудеше дали е разумно или не да направи следващия ход. С чувство на безпомощност видя как Аманда отговори на искания залог и качи с още петстотин долара — от тези, които беше спечелила от него. Мейси се замисли за известно време. След това направи същото, макар че жетоните му бяха доста понамалели за последните няколко раздавания. На ред беше Тед.

Див, трескав поглед се появи в очите му зад червените рамки на очилата, докато гледаше освирепял своите противници.

— Бихте ли приели полица?

Мейси зяпна и след това попита:

— От банката ти?

Тед поклати отрицателно глава. По-големият му брат трябваше да одобрява ползването на средства от банковата сметка на фермата им.

— Полица за това, че ако загубя, се отказвам от имуществото, което притежавам в Кентъки — ферма за коне. Бен може да потвърди стойността й.

Най-накрая Уидмарк се посъвзе и възкликна:

— Господи, Тед! Не може да бъде! Грант ще те убие.

— Това си е мое по наследство — отвърна той мрачно.

— Именно. Още една причина брат ти да те удуши.

Тед поклати глава.

— Той така или иначе ще е страшно разгневен. Ако сега си възвърна загубите, вече няма да е по-умният, ако не успея — губя всичко.

— Но ти залагаш земята си, конете си, дома си!

— Каква е стойността на това имущество? — обади се Мейси, като преценяваше предложението.

— Спокойно бих се подписал за стойност, отговаряща на поне двадесет хиляди долара.

— Стойността е по-голяма — каза приятелят му и се намръщи.

— О, господи! — изплъзна се от устата на учудената Аманда, докато се взираше недоверчиво в Тед. — Сигурен ли сте, че искате да постъпите така?

Гарднър въздъхна тежко:

— В този случай едва ли имам някакъв друг избор.

— Но ние говорим за вашия дом!

— Да, за всичко, заедно с конюшните — потвърди Тед с отчаяние, — за всичко, което е принадлежало на фамилията Гарднър от три поколения. Цели шест години са били необходими на дядо ми, за да до завърши строежа на къщата.

— Още веднъж си помислете, преди да заложите всичко — предложи Аманда.

— Това е единствения начин, по който бих могъл да го запазя.

Мейси, който не беше толкова сантиментален и си знаеше интересите, отсече:

— Аз приемам полицата ти и й отговарям в брой. — Той извади една пачка банкноти от джоба си и отброи няколко по хиляда. — Аманда?

Всички погледи се насочиха към нея. Тя беше печелила постоянно цялата вечер досега и около себе си имаше цяла планина от жетони. Набързо пресметна, че има около четиринадесет хиляди, без да се смята сумата, която беше останала в чантичката й. Едно цяло богатство. Сега имаше повече пари, отколкото някога бе притежавала, и то напълно достатъчно да си купи къщата, за която винаги беше мечтала, цял гардероб прилични дрехи, а може би щяха да й останат пари да започне някакъв малък бизнес.

Да се осмели ли сега да рискува всичко това, след като можеше просто да се откаже и да се измъкне от масата, знаейки, че е осигурена за в бъдеще? За да отговореше на залагането, тя трябваше да добави още няколко хиляди, с които не разполагаше.

Освен ако заложеше диамантената си огърлица и обици, подарък от баща й от най-голямата му печалба. Безценни бижута, които се беше заклела никога да не залага, при никакви обстоятелства. Скъпоценности, които някога евентуално щеше да даде на дъщеря си, ако господ я дареше с такава.

— Ще играеш ли или не? — попита Мейси нетърпеливо. Нямаше смисъл още веднъж да поглежда картите си.

Тя знаеше, че ще вземе решаващата ръка в края на последното раздаване. Сякаш не на себе си, напълно неспособна да контролира действията си или да отговаря за тях, Аманда плъзна пръсти по закопчалката на огърлицата си и бавно я откопча. След това последваха обиците. Тя постави бляскавите бижута върху разноцветната купчина в средата на масата и след тях жетоните си — до последния — заедно с остатъка от спечелените с труд долари.

— Ще играя — каза тя с дрезгав глас, като се опита да потисне надигащото се вълнение.

И четиримата затаиха дъх, когато Тед, Мейси и Аманда свалиха картите си. Мейси изпсува тихо и удари с юмрук по масата, когато видя, че четирите аса на Гарднър печелят пред неговия фул.

Но Тед направо застина, като видя ръката на Аманда. Четирите чудесни, прекрасни аса на практика му гарантираха победа и печалба на доста повече от това, което беше изгубил в тази откачена среднощна игра. Всичките му надежди се разбиха, щом Аманда свали комбинацията си от кент флош-роял, така че всички добре да я видят.

Дълго време никой не проговори. След това Тед се отблъсна от масата, стана неуверено прав, издърпа полицата си от купчината и я подхвърли на Аманда.

— Моите поздравления, мис Сайтс! — измърмори той с болка в гласа и с пламнали очи. — Чувствайте се като многоуважавана собственичка на ферма за коне.

Той остана, докато подписа документа, както си му е редът, пред свидетели — Мейси и Уидмарк — и го завери нотариално при един сънен адвокат, когото издърпаха от топлата постеля в студеното утро.

— Предполагам, че това означава, че трябва да се откажа да ви убеждавам да ми станете любовница — измърмори Мейси, който все още беше изненадан от неочаквания й късмет. — Вече сте една доста заможна жена.

Аманда не отговори. Не беше промълвила дума, откакто спечели последната ръка. Тя само стоеше, взирайки се в полицата, която държеше с треперещи ръце; полицата, която удостоверяваше, че тя е новата притежателка на много акри плодородна земя близо до Лексингтън и на двадесет чистокръвни, породисти коне. Очите й бяха широко отворени от учудване, сърцето й биеше лудо. Тя не можеше да повярва на случилото се.

След това започна да се смее.

— Какво, по дяволите, зная аз за отглеждането на коне? И изобщо, какво друго зная, освен да играя карти и да плавам по реката?

— Ще се научиш — каза Мейси пророчески, — освен ако не искаш да ми продадеш имота. Винаги мога да завъртя някакъв бизнес.

— Не. Сега си имам дом, истински дом, за първи път през живота си — и свой собствен бизнес. Няма да го продам за нищо на света. — Изведнъж тя го дари с една очарователна усмивка: — Е, Мейси? — попита, като си мърдаше пръстите на краката с явно задоволство и като дъвчеше весело отдавна лапнатата дъвка. — Да искаш да заложиш нещо за това, колко бързо ще стъпя на собствената си земя?