Хауърд Лъвкрафт
Зовът на Ктхулу (1)

(Открито сред книжата на покойния Франсис Уейлънд Търстоун от Бостън)

Оригинално заглавие
The Call of Cthulhu, (Обществено достояние)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 12 гласа)

„Възможно е да съществуват останки от велики сили и същества… останки от древни времена, когато… разумът вероятно се е въплътил във форми и варианти, изчезнали дълго преди лавинообразното развитие на човечеството… форми, за които единствено поезията и легендите са запазили бегъл спомен и са ги нарекли богове, чудовища и всякакви видове митични същества…“

Алджърнън Блакууд

I. Глиненият кошмар

Мисля, че една от най-големите милости, които ни се оказват в този свят, е невъзможността на човешкия ум да осъзнае своята нищожност. Изолирани сме на спокоен остров на невежеството сред безкраен тъмен океан и не ни е съдено да достигнем далеч. Досега науките, които търсят отговори всяка в собствената си област, не са ни навредили много, но някой ден разпокъсаната информация ще бъде обединена и нейната цялост ще разкрие пред нас една ужасяваща реалност и нашето плашещо място в нея, и това прозрение ще ни доведе или до лудост, или завинаги ще ни прокуди от светлината на знанието и ще ни тласне към спокойствието и сигурността на нова Тъмна ера.

Теософите са направили някои предположения за страховитото величие на космическия цикъл, сред който нашият свят и човешка раса водят мимолетното си съществуване. Те намекват за странни реликви, чието описание би вледенило кръвта, ако не бяха прикрити под маската на сладникав оптимизъм, но не те станаха причина да се докосна до онези забранени еони. Споменът за това изживяване ме смразява и влудява сънищата ми. Като всички окаяни сблъсъци с истината, то възникна при случайното свързване на отделни детайли. В този случай — публикация от стар вестник и бележките на един мъртъв професор. Надявам се никой друг да не успее да ги свърже по същия начин. Самият аз, ако запазя живота си, никога не бих предоставил съзнателно информация за една толкова отвратителна връзка. Смятам, че и професорът е възнамерявал да запази мълчание за онова, което му е било известно, поради което е щял да унищожи записките си, ако не го беше застигнала внезапна смърт.

Моето участие в събитията започна през зимата на 1926–27 г. със смъртта на моя пра-чичо Джордж Гамъл Ангъл, почетен професор по семитски езици в Университета Браун в Провидънс, Род Айлънд. Професор Ангъл беше широко признат авторитет по древни писмености, към когото често се обръщаха управителите на известни музеи, затова смъртта му на деветдесет и две годишна възраст вероятно се помни от мнозина. На местно ниво интересът към събитието е бил допълнително подхранен от неясните причини за смъртта. Професорът бил нападнат на връщане от Нюпортския ферибот и паднал на място, както твърдят очевидци, след като бил блъснат от негър, приличащ на моряк, който изскочил от една съмнителна тъмна уличка на стръмния хълм, който починалият прекосявал напряко от бреговата линия до дома си на улица Уилямс. Лекарите не успели да открият никакви видими наранявания, но след озадачено обсъждане заключили, че смъртта е настъпила поради неясно поражение на сърцето, причинено от бързото изкачване на стария човек по толкова стръмен хълм. В онзи момент аз нямах причина да не се съглася с тяхното мнение, но по-късно в мен възникнаха съмнения, които постепенно се засилиха.

Пра-чичо ми беше вдовец и нямаше деца. След смъртта му аз бях негов наследник и изпълнител на завещанието му, поради което се очакваше да се запозная подробно с книжата му. За целта преместих всичките му кутии и папки в жилището си в Бостън. Повечето от материалите, които прегледах, по-късно ще бъдат публикувани от Американското Археологическо общество, но имаше една кутия, която ми се стори крайно озадачаваща и, която изобщо не бях склонен да показвам на други хора. Тя беше заключена и не открих ключа, докато не ми хрумна да прегледам личния ключодържател, който професорът носеше в джоба си. Така действително успях да отворя кутията, но това само ме изправи пред по-голямо и необяснимо препятствие. Защото какво можеше да е значението на странния глинен барелеф, на разпокъсаните и несвързани драсканици и изрезките, които открих? Възможно ли беше в края на живота си чичо ми да е почнал лековерно да приема най-повърхностните измами? Реших да издиря ексцентричния скулптор, отговорен за това очевидно разстройване на старческия ум.

Барелефът беше груб правоъгълник с дебелина около два сантиметра, размери около дванадесет на петнадесет сантиметра и очевидно беше със съвременен произход. Изображенията по него обаче далеч не внушаваха съвременност, нито имаха такъв смисъл, понеже, независимо, че приумиците на кубизма и футуризма са много и необуздани, те рядко демонстрират повтаряемостта, характерна за древните писмености. А тези изображения, действително бяха някакъв вид писменост, но въпреки всички книжа събрани от чичо ми, не можех да определя точния й вид или поне намек за нещо, с което тя да е дори далечно свързана.

Над тези знаци, които очевидно бяха йероглифи, имаше фигура, която приличаше на пиктограма, но импресионистичното й изпълнение не позволяваше да се добие твърде ясна представа за нейния характер. Изглежда беше някакъв вид чудовище или символ представящ чудовище, чиято форма е могла да се зароди единствено в нечий болен ум. Смятам, че ще се доближа до истината ако кажа, че в моето доста буйно въображение възникнаха едновременно образите на октопод, дракон и някаква човешка карикатура. Пихтиеста, покрита с пипала глава се мъдреше върху гротескно люспесто тяло със закърнели крила, но общия вид на фигурата беше това, което я правеше толкова страховита. Фонът зад фигурата съдържаше бегли намеци за гигантски архитектурни обекти.

Освен от куп изрезки от вестници, този странен обект се придружаваше от бележки, изписани със старческия почерк на професора, които не претендираха за никакъв литературен стил и бяха озаглавени „Култът към Ктхулу“. Буквите бяха изписани старателно, така че да се избегне неправилно произношение на тази неизвестна дума. Ръкописът беше разделен в две части, първата от които озаглавена „1925 г. — Сънища и работа със сънищата на Х.А. Уилкокс, ул. Томас №7, Род Айлънд“, а втората „Разказ на инспектор Джон Р. Леграс, ул. Биенвил № 121, Ню Орлиънс, Луизиана представен на срещата на Американското археологическо общество през 1908 г., бележки върху същия и допълнение на Професор Уеб“. Останалите ръкописни страници бяха кратки бележки, някои от тях разкази за странни сънища от различни хора, някои от тях цитати от теософски книги и списания (от тях си струва да се спомене „Атлантида и Изгубената Лемурия“ на У. Скот-Елиът), а останалите се отнасяха до дълго съществували тайни общества и култове с препратки към откъси от книги по въпросите на митологията и антропологията, като „Златната Клонка“ на Фрейзър и „Култът към вещерството в Западна Европа“ на Мис Мъри. Изрезките от вестници в по-голямата си част споменаваха множество умствени заболявания и случаи на групово безумство или мания през пролетта на 1925 г.

Първата половина от основния ръкопис представяше много странен разказ. Изглежда, че на първи март, 1925 г., професор Ангъл е бил посетен от мрачен, изпит младеж с изтормозен и невротичен вид, който носел със себе си описания барелеф. В онзи момент глинената плочка била все още влажна и съвсем нова. На визитката му било изписано името Хенри Антъни Уилкокс и чичо ми разпознал в него най-младия син на известно семейство, който му бил бегло познат. Младежът изучавал скулптура в Школата по Дизайн в Род Айлънд и живеел сам в Сградата на Лилията, намираща се близо до това учебно заведение. Уилкокс бил преждевременно развит младеж, известен, колкото със своя гений, толкова и със своята ексцентричност и още от дете привличал внимание към себе си със странните истории и необикновени сънища, които имал навика да разказва. Наричал себе си „физически свръхчувствителен“, но трезвото и здравомислещо население на стария търговски град го определяло просто като „чудак“. Младежът никога не бил поддържал особено дълбоки връзки с хората от своята среда и постепенно напуснал общественото полезрение, като останал познат само на малка група естети от други градове. Дори Клубът по изкуствата на Провидънс, който много държал да запази консерватизма си, го считал за напълно безнадежден случай.

По време на посещението, продължаваше ръкописът на професора, скулпторът доста безцеремонно поискал да се възползва от археологическите познания на домакина си за разпознаване на йероглифите върху барелефа. Той говорел доста отнесено и надуто, което говорело за позиране и оскъдна симпатия. На свой ред чичо ми също доста рязко отговорил, че тъй като плочката очевидно е съвсем нова, това я свързва с всичко друго, но не и с археологията. Отговорът на младия Уилкокс, който впечатлил чичо ми дотолкова, че той го запомнил и записал дословно, имал доста фантастично-поетичен характер, което сложило отпечатък върху целия разговор и, което, както по късно се убедих, е било доста характерно за младежа. Той казал: „Нова е наистина, защото аз сам я изработих снощи под влиянието на сън за странни градове, а сънищата са по стари от печалния Тир, от съзерцателния Сфинкс и от опасания в градини Вавилон.“

Именно тогава той започнал хаотичния си разказ, който внезапно събудил забравени спомени у чичо ми и предизвикал неговия трескав интерес. Предишната нощ било усетено леко земетресение, най-сериозното в Нова Англия от няколко години, и това остро повлияло въображението на Уилкокс. След като си легнал той бил споходен от сън, какъвто не му се било случвало да сънува друг път. В съня си видял градове на гиганти, титанични блокове и извисени към небето монолити. От всички тях се процеждала зеленикава влага и го изпълвали с неясен ужас. Всички стени и колони били покрити с йероглифи, а от някакво неопределено място отдолу се дочувал глас, който не бил наистина глас, някакво хаотично усещане, което само въображението можело да превърне в звук. Младежът се опитал да предаде звука чрез почти непроизносимата комбинация от букви „Ктхулу фхтан“.

Тази словесна бъркотия отключила спомена, който развълнувал и разтревожил професор Ангъл. Той заразпитвал скулптора с научна прецизност и с напрегната съсредоточеност се заел да разглежда барелефа, който младежът, измръзнал, все още по нощница, се бил заел да изработи веднага, след като сънят се оттеглил и го оставил буден и дълбоко озадачен. Според Уилкокс, чичо ми отдал на старостта си факта, че му отнело толкова време да разпознае йероглифите и пиктограмата. Много от въпросите му се сторили неуместни на госта, особено онези, които целели да установят възможна връзка на младежа с някой странен култ или тайно общество. Уилкокс също не могъл да разбере неколкократните обещания на професора да запази тайна, ако младежът реши да признае съпричастието си към някое популярно мистическо или езическо учение. След като професор Ангъл се уверил, че скулпорът действително не е запознат с никакви култове или криптографски системи, той обсипал Уилкокс с горещи молби да продължи да получава сведения за сънищата му. Тази идея явно е била осъществена, защото след първоначалния разговор, ръкописът продължаваше с описание на всекидневни посещения, по време на които младежът разказвал потресаващи откъси от нощните си видения, чиято същина винаги се заключавала в страховитата гледката на гигантски пропит с влага тъмен камък и някакъв подземен глас или разум монотонно повтарящ нещо, което макар да достигало до слуха, можело да се опише само като безсмислица. Двата звука, които се повтаряли най-често, можели да се предадат с думите „Ктхулу“ и „Рлайа“.

По нататък ръкописът споменава, че на 23 март Уилкокс не се появил. Запитването отправено в жилището му разкрило, че е бил поразен от странна треска и отнесен в дома на семейството му на улица Уотърман. През нощта виковете му разбудили няколко от останалите художници обитаващи сградата, а оттогава се намирал в състояние или на безсъзнание, или на делириум. Чичо ми веднага телефонирал на семейството и продължил да следи случая отблизо. Отбивал се често и в кабинета на Др Тоби, който се грижел за пациента. Очевидно трескавият ум на младежа бил обсебен от странни неща, при споменаването на които докторът потръпвал. Те включвали не само повторение на онова, което младежът бил сънувал по-рано, но засягали и някакво тромаво, гигантско създание „извисяващо се цели мили“.

Болният така и не описал изцяло това създание, но откъслечните му трескави думи, повторени от доктора, убедили професора, че то трябва да е същото безименно чудовище, което младежът се опитал да изобрази в скулптората вдъхновена от съня му. Докторът също добавил, че споменаването на това създание неизменно било последвано от изпадането на младежа в дълбок сън. Странен бил фактът, че температурата му била не много над нормалната, но иначе цялостното му състоянието говорело по-скоро за истинска треска, отколкото за умопомрачение.

На 2 април, около 3 часа след обед всяка следа от заболяването на Уилкокс изчезнала. Той седнал изправен в леглото, удивен да открие, че е в семейния си дом и без никакъв спомен за случилото се с него — насън или наяве — от нощта на 22 март нататък. Три дни по-късно, след като докторът обявил, че е излекуван, той се върнал в жилището си, но повече не бил от полза на професор Ангъл. След възстановяването му изчезнал всякакъв спомен за странните нощни видения и, след като цяла седмица слушал само обикновени, непредизвикващи интерес сънища, чичо ми спрял да записва разказите на младежа за неговите нощи.

Тук първата част на ръкописа приключваше, но препратки към някои от откъслечните бележки ми дадоха доста материал за размисъл — толкова много всъщност, че единствено заклетият ми скептицизъм, който в онзи момент беше основа на моята философия, може да оправдае упоритото ми недоверие към историята на скулптора. Въпросните бележки описваха сънищата на различни хора, случили се в същият период от време, когато Уилкокс е страдал от странното си неразположение. Изглежда чичо ми доста бързо е успял да проведе едно изумително обширно проучване сред почти всичките си приятели, на които това не би се сторило неуместно, относно техните скорошни сънища, като помолил да уточнят датите, когато са сънували онези от тях, които са им се сторили по-забележителни. Едва ли всички са реагирали с еднаква готовност на такова запитване, но във всеки случай той трябва да е получил повече отговори, отколкото човек би могъл да обработи без помощта на секретар. Техните оригинални писма не бяха запазени, но неговите записки предоставяха пълно и доста внушително описание. Хората, принадлежащи към средната класа на обществото и бизнеса — „солта“ на Нова Англия — бяха дали почти изцяло отрицателни отговори, макар че тук там се срещаха отделни случаи на обезпокоителни, макар и не придобили конкретна форма съновидения, всички датиращи от периода 23 март-2 април — времето на треската на Уилкокс. Мъжете на науката бяха засегнати малко по-сериозно — в четири случая се даваха описания на неясни откъслечни спомени за странен пейзаж, а в един случай се споменаваше нещо ужасяващо и ненормално.

От всички интервюирани, хората на изкуството и поетите бяха дали най-интересните отговори. Всъщност, убеден съм, че ако те можеха да сравнят изживяванията си, щяха да бъдат завладени от неконтролируема паника. Тъй като не разполагах с оригиналните им писма, отчасти подозирах, че съставителя е задавал подвеждащи въпроси или е редактирал кореспонденцията така че да пасне на онова, което подсъзнателно е очаквал да открие. Не ме напускаше чувството, че Уилкокс някак се е сдобил с по-ранна информация, с която чичо ми е разполагал и умишлено се е възползвал от стария учен. От разказите на тези хора на изкуството можеше да се сглоби една поредица от тревожни събития. В периода от 28 февруари до 2 април голяма част от тях са имали странни сънища, чиято интензивност безмерно се увеличила в отрязъка, когато скулпторът е преживявал своя делириум. Повече от четвърт от онези, които споделили своите изживявания, говорели за дочути звуци, които били не много по-различни от звуците описани от Уилкокс, а някои от тях споделили, че са изпитали пронизителен страх от гигантско, неописуемо създание, появяващо се към края на съня. Бележките обръщаха по-специално внимание на един трагичен случай. Обектът, доста известен архитект с интереси в областта на теософията и окултното, практически обезумял в деня, когато Уилкокс изпаднал в болезненото си състояние. Няколко месеца по-късно архитектът си отишъл от този свят, като до края крещял молби да го спасят от някакъв обитател на ада, който се бил освободил. Ако за всички тези случаи чичо ми беше посочвал и имена освен поредни номера, може би щях да се опитам да открия хората и да потърся съдействието им за изясняване на фактите. При дадените обстоятелства обаче, успях да открия само няколко души. Все пак, те всички потвърдиха записките напълно. Често съм се чудил, дали всички лица, към които чичо ми е отправил запитването си, са били толкова озадачени, колкото тази малка група. За щастие, те никога няма да се сдобият с обяснение на събитията.

Изрезките, от вестници, за които стана дума, се отнасяха до случаи на паника, маниакално и необичайно поведение по време на споменатия период. Професорът трябва да е ангажирал специализирана агенция за преглеждането на пресата, понеже количеството на извадките беше огромно, а източниците пръснати по целия свят. Съобщаваше се за среднощно самоубийство в Лондон, където човек, който спял сам, скочил от прозореца след стряскащ крясък. Друга изрезка съдържаше доста объркано писмо до редактор на вестник в Южна Америка, в което фанатичният автор правеше зловещи изводи за бъдещето въз основа своите съновидения. Съобщение от Калифорния описваше теософска колония, където всички вкупом носели бели роби и живеели в очакване на някакво „божествено знамение“, което така и не се случило, а от Индия се докладваше с резервиран тон за сериозно вълнение сред местното население към края на месец март — 22–23.

В Ирландия, както изглежда също са се ширили слухове и легенди, а ексцентричен художник на име Ардоа-Боно̀ окачил богохулно платно наречено „Сънуван пейзаж“ по време на пролетния салон в Париж през 1926 г. Що се отнася до записаните случаи на проблеми възникнали в заведенията за душевно болни, те са толкова многобройни, че само чудо е попречило на медицинското братство да забележи връзката и да стигне до загадъчните заключения. Накратко, странна сбирка изрезки, която днес ми е трудно да повярвам, че съм могъл да пренебрегна с твърд рационализъм. В онзи момент обаче бях убеден, че Уилкокс е бил запознат с по-ранната информация, която професорът споменава.