Айзък Азимов
Дълбините (7)

7

— Мисля, че започва да се чувства малко по-добре — каза стюардесата. — Горкото малко същество.

— Никога преди не се е държал така — настояваше Лаура насълзена. — Никога.

— Предполагам, че просто е имал колики.

— Може би е бил прекалено облечен — предположи госпожа Елис.

— Може би — съгласи се стюардесата. — Тук е доста топло.

Тя разви одеялцето и вдигна нощничката, за да открие свиващото се конвулсивно стомахче, розово и подуто. Уолтър все още скимтеше.

— Да му сменя ли пелените вместо вас? Той е доста мокър.

— Да, моля.

Повечето от по-близко седящите пътници се бяха върнали по местата си. По-отдалечените престанаха да протягат вратове.

Господин Елис остана на пътеката със своята съпруга.

— Хей, вижте — каза той.

Лаура и стюардесата бяха твърде заети, за да му обърнат внимание, а госпожа Елис го игнорираше очевидно по навик.

Господин Елис беше свикнал с това. Неговата забележка беше чисто риторична. Той се наведе и изтегли кутията изпод седалката.

Съпругата му погледна нетърпеливо надолу и каза:

— За бога, Джордж. Престани да влачиш така багажа на другите хора. Седни. Стоиш на пътя.

Господин Елис се изправи объркано.

Лаура, с още зачервени и насълзели очи, каза:

— Това не е мое. Дори не знаех, че е под седалката.

Стюардесата вдигна поглед от стенещото бебе и попита:

— Какво е това?

Господин Елис сви рамене.

— Кутия.

— За бога, за какво ти е? — попита жена му.

Господин Елис търсеше причина. За какво му беше? Той промърмори:

— Просто бях любопитен.

— Ето! — каза стюардесата. — Малкото момче е чисто и сухо и се обзалагам, че след две минути ще бъде по-щастлив от всякога. А? Нали, малко смешно личице?

Но малкото смешно личице продължаваше да плаче. То обърна главата си рязко, когато шишето му беше поднесено още веднъж.

— Нека да го затопля малко — каза тя. Взе шишето и тръгна обратно по пътеката.

Господин Елис взе решение. Той уверено вдигна кутията и я закрепи на облегалката на своята седалка. Пренебрегна намръщването на жена си.

— Нищо лошо няма да й сторя, — каза той. — Просто разглеждам. От какво ли е направена?

Той я почука с кокалчетата на пръстите си. Никой от другите пътници не проявяваше интерес. Те не обръщаха внимание нито на господин Елис, нито на кутията. Като че ли нещо беше изключило възможността за поява на интерес между тях. Дори госпожа Елис, в разговор с Лаура, му беше обърнала гръб.

Господин Елис наклони кутията и откри отвор. Беше достатъчно голям, за да може да пъхне пръста си вътре, въпреки че нямаше причина, поради която той да иска да пъха пръста си в непозната кутия.

Внимателно навлезе вътре. Имате черно копче, което копнееше да докосне. Той го натисна.

Кутията потрепера, изведнъж се изплъзна от ръцете му и премина през облегалката на стола.

Той видя как премина през пода, а след нея остана непокътнатата настилка и нищо повече. Бавно разтвори ръце и се вторачи в дланите си. След това падна на колене и заопипва пода.

Стюардесата, връщайки се с шишето, попита любезно:

— Загубили ли сте нещо, господине?

Госпожа Елис, поглеждайки надолу, извика:

— Джордж!

Господин Елис се изправи. Той беше зачервен и развълнуван.

— Кутията… Тя се изплъзна и потъна…

— Каква кутия, господине? — попита стюардесата.

— Може ли да взема шишето, госпожице? Той спря да плаче — обади се Лаура.

— Разбира се, заповядайте.

Уолтър отвори устата си с готовност, приемайки биберона. Въздушни балончета започнаха да се изкачват през млякото и се чуваха звуци от смукане.

Лаура погледна нагоре лъчезарно.

— Той изглежда добре сега. Благодаря ви, госпожице. Благодаря ви, госпожо Елис. Преди малко ми се струваше, че той не е моето малко бебче.

— Ще се оправи — каза госпожа Елис. — Може да е било от пътуването със самолет. Седни, Джордж.

— Повикайте ме, ако се нуждаете от мен — каза стюардесата.

— Благодаря — отговори Лаура.

— Кутията… — започна господин Елис и спря.

Каква кутия? Той не помнеше никаква кутия.

Но едно съзнание на борда на самолета можеше да проследи черния куб, когато се спускаше по параболата, невъзпрепятстван от вятъра или въздушното съпротивление, преминавайки през молекулите от газ, които лежаха на пътя му.

Под него кораловият остров приличаше на малко биволско око върху огромна мишена. Преди, по време на войната, островът можеше да се похвали с летище и постройки. Постройките се бяха срутили, летището представляваше изчезваща линия и островът беше празен.

Кубът се удари в мекия листак на една палма и нито един лист не беше наранен. Той премина през стъблото и надолу до корала. Потъна в самата планета без дори и облаче от прах, което да отбележи навлизането му.

Шест метра под повърхността кубът премина в застой и остана неподвижен, смесвайки се напълно с атомите на скалата, но пак оставайки обособен.

Това беше всичко. Идваше нощ, след това ден. Валеше, духаше вятър, а вълните на Пасифика се разбиваха в белия корал. Нищо не се бе случило.

Нищо нямаше да се случи през следващите десет години.