Том Холанд
Вампирът (9) (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)

VIII

… накрая му тежало дори присъствието на приятеля му — спътник, чиито интереси били близки с неговите; чак когато застанал съвсем сам на брега на един малък остров в Егейско море почувствал, че духът му диша свободно.

Томас Мур, „Животът на лорд Байрон“

На какво основание твърди това Том? Той няма ни най-малка представа за истинската причина, подтикнала лорд Байрон да предпочете близо до него да няма англичанин.

Джон Кам Хобхаус, бележка в полето на горното издание

— През следващите няколко дни мислите ми бяха забулени в страх, подобен на мъгла. Лавлейс сякаш бе изчезнал с пропяването на петела, но насмешката, с която спомена за „тайната“, така и не ме напускаше. Какво имаше предвид — бил съм прокълнат да унищожа всички, които са ми скъпи? Въртях се край Хобхаус и внимателно следях чувствата си. Жаждата ми за кръв изглежда беше поутихнала, а чувствата ми към моя приятел изглеждаха непомрачени както преди. Започнах да се отпускам и да се наслаждавам на способностите, които порцията кръв бе изострила. Отплувахме към Константинопол. Чувствата ми отново станаха поетични. Преди Дарданелите ни настигна буря. Посетихме прочутата местност Троя. Най-вълнуващото беше, че преплувах Хелеспонт — четири мили срещу ледено течение от Азия до европейския бряг. Направих го, за да докажа, че както твърдят легендите, героят Леандър е успял да постигне същото. Леандър едва ли се е възползвал от порция прясна кръв, но въпреки всичко бях поразен от себе си.

Стигнахме Константинопол в буря. Доста трудно пуснахме котва под едни отвесни скали. Над нас се издигаше султанският сарай. Въпреки това тъмнината наоколо напомняше открито море. Усещах движението на големия град на брега — виковете от минаретата, носещи се до нас по бурните вълни, сякаш ни призоваваха да изпитаме някакви странни екзотични наслади. На следващия ден една малка лодка ни откара под скалите на сарая. Взирах се нагоре и си представях копринените удоволствия, които се криеха зад стените на двореца. После изведнъж усетих кръв, прясна кръв. Съзрях тясна тераса, разположена между стената на двореца и морето. Няколко кучета ръмжаха над трупове. Смаян наблюдавах как едно от тях смъкна кожата от главата на някакъв татарин, все едно белеше прясна смокиня. „Непокорни роби,“ измърмори капитанът на кораба, „хвърлят ги от стените.“ Кимнах и отново усетих в костите си тъпа, болезнена жажда.

Като европейци отседнахме в европейския квартал. Той беше по-нов и пълен с пътешественици като самите нас. Това не ми хареса. Предприех тази обиколка, за да се отдалеча от своите сънародници, които междувременно ми бяха станали двойно по-далечни. Във вените ми звучеше дива музика нашепваше за мрака и удоволствията на нощта — това ме правеше коренно различен от всички останали. Отвъд залива на Златния рог ме чакаше Константинопол — жесток, древен пълен със забранени наслади град. Обикалях тесните улици. Задушният въздух ухаеше на кръв. Около портите на сарая имаше изложени на показ отрязани глави. Касапите бяха окачили закланите животни да се изцеждат пред магазините и кръвта се стичаше по улиците. Дервиши се самобичуваха, изпаднали в мистичен екстаз, докато калдъръмът под нозете им почервенееше от кръв. Наблюдавах всичко това мълком, но не посегнах да пия. Мислех си, че заобиколен от толкова вкусни плодове, няма да изпитам нужда да откъсна някой за себе си. Вместо това потърсих други радости в бърлогите за хашиш и в таверните, където изрисувани танцьорки се гънеха върху пясъка. Надявах се чрез тях да затъпя изострящата се жажда.

Чувствах как постепенно тя започва да ме изгаря. Изпитах погнуса от себе си. Насладите на града само засилваха моето отвращение. Константинопол вече ме уморяваше — неговите жестокости ме възмущаваха, особено когато ми напомняха за мен самия. Отчаян се върнах в обществото на своите сънародници. Избягвах Хобхаус — все още се боях какво ще излезе от тази „тайна“ на Лавлейс. С останалите англичани се държах сякаш не бях по-различен от тях. На моменти това изглеждаше много лесно. Понякога ми беше непоносимо да се преструвам. Щом усетех, че жаждата ми за кръв се засилва, криех това като се държах студено или гневно. Спорех за дребни неща от етикета или отминавах познати на улицата, без да ги поздравя.

Един следобед се случи така, че срещнах човек, станал жертва на точно такова настроение. Бях му обърнал гръб по време на срещата ни с посланика, но виждайки го отново се изпълних с неочаквано разкаяние — човекът винаги се държеше любезно с мен. Живееше в Константинопол и в желанието си да го полаская, го помолих да ми покаже забележителностите на града. Разбира се, вече ги бях разгледал, но понесох компанията на моя гид като един вид наказание. Накрая се спряхме под стените на сарая.

Спътникът ми ме погледна. „Знаете ли,“ попита той, „след три дни самият султан ще ни даде аудиенция. Жалко, нали. Байрон — ще видим само част от забавленията на двореца?“ Той посочи към мястото, където се намираше харемът. „Хиляда жени…“ Изкиска се нервно и отново вдигна очи към мен „Казват, че султанът дори нямал слабост към жените.“ Кимнах. Във въздуха усетих парфюма на кръвта — на няколко бунища пред стените на двореца кучета ръфаха обезглавени трупове. Започна да ми се гади. Чувствах, че се възбуждам. „Обичате ли жените?“ попита моят събеседник. Аз преглътнах и поклатих глава без да го разбирам, после обърнах коня си и препуснах.

Вече се мръкваше. Минаретата се забиваха в кървавочервеното небе. Зави ми се свят от напиращите желания. Помолих спътника си да ме остави сам и препуснах към високите градски стени, извисявали се в продължение на хиляда и четиристотин години над града на Константин. Сега те бяха изоставени и се рушаха. Скоро зад гърба ми останаха човешките обиталища — озовах се сред гробища, обрасли в бръшлян и кипариси и, както ми се стори, напълно безлюдни. После чух шум и видях две кози да тичат през храстите пред мен. Миризмата на страха им оставаше да витае във въздуха. Спрях коня и слязох. Треската вече ме обземаше. Тежко ухание на кръв се долавяше от сенките наоколо. Погледнах нагоре към луната. Беше пълна. За пръв път забелязах, че блести над водите на Босфора.

„Виж ти, Байрон…“

Огледах се. Беше моят придружител. Вгледа се в лицето ми, запелтечи нещо и после млъкна.

Аз вперих поглед в него, замаян от жажда за кръвта му. „Какво искате?“ бавно прошепнах.

„Аз… Чудех се дали…“ Той отново замлъкна. Усмихнах се. Изведнъж осъзнах онова, което цял ден бях предпочел да не забелязвам — влечението му към мен, сега смесено с вледеняващ, неразбираем страх. Пристъпих към него. Погалих го по бузата. След ноктите ми потече кръв. Отворих уста. Напрегнат и с внезапно отчаяно изхлипване мъжът понечи да ме целуне. Прегърнах го и усетих как сърцето му бие до гърдите ми. Опитах кръвта от одраната му буза и за втори път отворих уста. После силно го блъснах и той падна на пътеката.

„Байрон?“ промълви мъжът с треперещ глас.

„Махайте се“, отвърнах хладно.

„Но Байрон…“

„Махайте се!“, изкрещях аз. „Ако ви е скъп животът. За Бога, вървете си!“

Мъжът ме изгледа и се изправи. Не можеше да откъсне поглед от очите ми. Въпреки това заотстъпва назад, сякаш се опитваше да развали магията, която се излъчваше от моето лице. Най-после стигна до коня си, качи се и препусна по пътеката. Поех си дълбоко дъх и изругах под нос. Вените ми, в очакването за кръв, пулсираха напрегнато и разочаровано. Жаждата прогаряше мозъка ми. Яхнах своя кон и го пришпорих. Ако яздех достатъчно бързо, щях като нищо да настигна своята жертва преди да е напуснала гробището.

После изведнъж през пътеката притича стадо кози. Усетих кръвта на козаря, преди да съм го чул да вика. Той изтича край мен, подвиквайки на животните и успя само да ми хвърли един поглед. Завих с коня и го последвах. Пастирът се спря и се обърна към мен. Аз се смъкнах от седлото, пристъпих към него и с поглед се опитах да го спра, както бях постъпил и с другия. Той се вцепени, после изстена и падна на колене. Беше възрастен човек. Почувствах ужасна скръб за него, сякаш не аз, а някой друг се канеше да го убие. Понечих да си тръгна, но в този миг луната изгря иззад един облак и докосната от светлината й, моята жажда сякаш закрещя във вените ми. Хвърлих се към шията на старика. Кожата му бе дебела и груба. Раздрах я доста трудно, но все пак кръвта потече. Вкусът й беше богат както преди и от нея се почувствах още по-силен и настървен. Вдигнах лице от жертвата и отново видях как лунната светлина сребрее, изпълнена с живот, а тишината наоколо гъмжи от красиви звуци.

„За Бога, сър, няма закон, който да твърди, че трябва да убивате само в гробищата.“

Погледнах през рамо. Лавлейс седеше върху една паднала колона. Несъзнателно се усмихнах. Хубаво беше, че след толкова седмици самота, отново се срещам със същество като мен.

Лавлейс стана и пристъпи насреща ми. Огледа моята жертва и рече: „Онзи, дето го пусна, беше по-красив.“

„Но беше англичанин.“

Лавлейс се усмихна. „Дявол да го вземе, Байрон, никога съм си представял, че сте патриот.“

„Напротив. Просто реших, че неговото изчезване ще се забележи по-лесно.“

Лавлейс подигравателно поклати глава. „Щом тъй казвате… Но според мен, въпреки всичко, той беше доста тъп за разводач.“

Погледнах го подозрително. „Какво имате предвид?“

„Знаете ли, аз наблюдавах двама ви цял ден. Минахте стените на харема. После вие го зарязахте. Все едно човек да се задоволи, само като надзърне в чекмеджето за бельо на някоя проститутка.“

„Е, и?“

Лавлейс ми намигна. „Онова, което е вътре, милорд, ценното.“ Очите му проблеснаха. „В сарая чакат затворени хиляда наложници.“

Изгледах го с леко недоверчива усмивка. „Предлагате да ме заведете в харема на султана ли?“

Лавлейс кимна. „Естествено, сър.“ Той погали ръката „При едно условие.“

„Предположих…“

„Вашият приятел Хобхаус…“

„Не!“ прекъснах го гневно аз. „И отново ви предупреждавам…“

Лавлейс махна пренебрежително с ръка. „Успокойте се, сър, тук има къде-къде по-вкусни мръвки от вашия приятел. Но, Байрон“, усмихна ми се той, „вие трябва да го убедите върне в Англия веднага.“

„И защо, моля?“

Лавлейс отново ме погали по ръката. „За да бъдем насаме — заедно“, отвърна той. „Вие ще се оставите в моите ръце, Байрон, и аз ще ви науча на всички тънкости.“ Погледна трупа на пастира. „Струва ми се, че имате нужда от това.“

Вгледах се в очите му. „Да изоставя Хобхаус?“ промълвих най-после аз. Лавлейс кимна. Поклатих бавно глава. „Изключено.“

„Ще ви покажа насладите на харема.“

Отново поклатих глава и се качих на седлото. „Вие вече споделихте с мен една от вашите тайни, Лавлейс. Тайна, която заплашва всички мои скъпи близки. Е, аз не я приемам. Няма да изоставя Хобхаус. Никога няма да зарежа онези, които обичам.“

„Тайна ли?“ Лавлейс изглежда се изненада от думите ми. После се засмя, сякаш си бе припомнил. „О, не се безпокойте, милорд. Вие не заплашвате Хобхаус.“

„А кого тогава?“

„Останете с мен в Ориента и ще ви науча на всичко, което знам.“ Устните му леко се разтвориха. „Толкова много удоволствия, Байрон. Сигурен съм, че вие сте човек, който умее да ги цени.“

Погледнах го раздразнен. „Не се съмнявам, че и двамата сме убийци“, отвърнах, „но това не ме прави щастлив. Казах ви и преди — нямам желание да се превръщам в страшилище като вас. Не искам да споделям вашите знания, нито да ставам ваш ученик.“ Кимнах хладно с глава. „Затова ви пожелавам лека нощ.“

Дръпнах юздите на коня. Поех между гробовете. Стъпих на пътеката чак пред градските стени. Луната ярко осветяваше пътя ми.

„Байрон!“ Огледах се. „Байрон!“ Лавлейс стоеше където го бях оставил — същество с ярка красота между обраслите в бръшлян гробове. Златистата му коса сякаш гореше, а очите му светеха. „Байрон“, извика той силно, „послушайте ме — това е положението! Тук, в тези спокойни градини, кучетата лапат своята плячка. Малките птици се хранят с червейчета. В природата няма нищо друго, освен вечно разрушение. Вие сте хищник, вече не сте човек, не сте каквото бяхте! Не знаете ли, че по-големият винаги изяжда по-малкия?“ Изведнъж се разсмя. „Байрон“, чух шепота му в съзнанието си, „ние ще пием заедно.“ Потръпнах — сякаш кръвта ми се превърна живак, блестящ като луната. Когато вдигнах очи км Лавлейс бе изчезнал.

Не го видях в продължение на три дни. Думите му ме бяха смутили, но същевременно и възбудили. Започнах да се поддавам на това, в което се бях превърнал. Не каза ли Лавлейс самата истина? Чувствах се пропаднало същество — страшно и същевременно романтично състояние. Хобхаус, в който имаше толкова сатанински дух, колкото и в пушената сьомга, започна да ме дразни — карахме се непрекъснато и започнах да си мисля дали все пак няма да е по-добре да се разделим. Когато спомена, че мисли да се прибира вкъщи, не го разубедих, нито му обещах, че и аз ще сторя същото. Мисълта за насладите на Лавлейс продължаваше да ме изпълва с ужас — боях се, повече от всичко, че ще ги опитам, след което и в мен ще се разбудят още по-жестоки желания. Затова затаих намеренията си и зачаках Лавлейс да ме потърси отново. През цялото време дълбоко в душата си се надявах, че изкушенията му ще се окажат достатъчно силни, за да ме накарат да остана.

Дойде денят на нашето посещение при султана. Двайсет души, все англичани, бяхме подложени на тази мъчителна привилегия. Моят гид от преди три дни се намираше сред нас, както и Лавлейс, появил се в последната минута. Той ни видя, усмихна се, но не каза нищо. Докато чакахме в султанската зала, застана точно зад мен. Най-сетне цялата досадна работа тръгна към приключване. Лавлейс се навърташе до мен и Хобхаус.

Моят гид приближи с пламнали от възбуда очи. „Вие изведохте невероятно впечатление на султана“, каза ми той. Аз възпитано наведох глава. „Да, Байрон, наистина“, възкликна той. „Разкошните ви дрехи, необикновената ви външност ви откроиха и ви превърнаха в обект на особено внимание.“ Тук мъжът замълча, изкиска се и се изчерви.

„Какво има?“ попита Хобхаус.

Моят гид отново се засмя и се обърна към мен. Запелтечи, преглътна и се овладя. „Султанът каза, че въобще не сте мъж.“

Смръщих чело и изстинах. Погледнах към Лавлейс — той ми отвърна със злобна усмивка. „Не съм мъж“, повторих бавно. „И какво има предвид?“

Лицето на човека стана още по-червено. „Знаете ли, Байрон“, запелтечи той, „султанът мисли, че сте жена в мъжки дрехи.“ Поех си дъх и с облекчение се усмихнах. Моят водач също се засмя. Най-широка бе усмивката на Лавлейс.

Той дойде при мен същата нощ, когато Хобхаус вече спеше. Постояхме заедно на покрива на къщата, подложили лицата си на лунните лъчи. Лавлейс извади камата си и погали тънкото, безмилостно острие. „Великият турчин се оказа само един капризен сводник, не смятате ли?“, попита той.

„Защо?“

Лавлейс оголи зъби, после изпробва острието върху палеца си. „Щом ви взе за мръсница.“

Вдигнах рамене. „По-добре това, отколкото да разбере какво представлявам всъщност.“

„Аз, сър, ще му поискам реванш за това неблагоразумие!“

Взрях се в светещите очи на Лавлейс. „Нямам нищо против хората да ме намират за красив.“

Лавлейс се ухили. „Така ли, сър?“ Обърна се, за да погледне към морето под сарая, после мушна камата обратно в ножницата й. „Нямате ли?“

След това започна да си тананика някаква оперна ария. Наведе се и измъкна от неизвестно как появила се торба няколко бутилки. Отвори една и помириса златистия парфюм на кръвта. „Благодатният сок“, рече Лавлейс и ми подаде шишето. „Смесил съм я с най-хубавата мадейра на света. Пийнете си, Байрон, защото тази нощ ще ни трябват сили.“ После вдигна втора бутилка. „Да вдигнем тост.“ Той се усмихна. „За необикновените преживявания, които ни чакат тази нощ.“

Скоро се напихме от коктейла кръв и вино. Не, не се напихме, по-скоро възприятията ми станаха по-богати от всякога. Усещах как в тялото ми се надига силна радост. Облегнах се на стената и се загледах в изпълнения с кубета силует на дребния град. Звездите над сарая сякаш грееха, също като моята нетърпелива жестокост. Разбирах, че Лавлейс печели душата ми. Той ме прегърна, тихо припявайки поредната ария. После заговори. „Вие сте същество с голяма сила. Искате ли да видите какво можете?“ Усмихнах се плахо. „Това ще ви изтощи, Байрон, но вие имате сили, нищо че сте млад и нямате голям опит.“

Взирах се във водите на Златния рог. „Ще минем направо по въздуха“, прошепнах аз. Лавлейс кимна. Намръщих се, съзнавайки изведнъж колко далечни стават спомените ми. „Доста отдавна насън последвах пашата. Той ми показа чудеса на времето и пространството.“

Лавлейс се засмя. „По дяволите чудесата на времето и пространството.“ Очите му се насочиха към сарая. „Искам жени.“

Разсмях се безпомощно и се смях докато останах без сили. Лавлейс ме държеше в ръце и ме галеше по къдриците. Той посочи към двореца. „Погледнете го“, прошепна, „а после си го представете. Помислете си, че е ваш. Накарайте го да литне и да дойде тук — в нозете ви.“

Изведнъж спрях да се смея. Взрях се в хладните дълбини очите на Лавлейс, после сторих каквото ми поръча. Небето се огъна. Минарета и куполи плувнаха, сякаш бяха изграден от вода. Почувствах докосването на двореца. „Какво става?“ прошепнах. „Как го правя?“

Лавлейс постави пръста си върху устните ми. Наведе се, взе последната бутилка и я отпуши. „Добро е“, кимна той, „вижте аромата му, богатия му букет. Целият ваш опит е събран тук. Вие сте творение на кръвта. И можете да течете като кръв по небето.“ Изведнъж събеседникът ми метна шишето нагоре и течността се плисна над града и звездите, застивайки в нещо като алена арка. „Да, полетете с нея!“ извика Лавлейс. Станах. Почувствах как моето тяло остава без плът, точно както кръвта изтича от откритата рана. Въздухът бе все така плътен. Движех се заедно с него. Константинопол изглеждаше тъмен като нощта, червен като кръвта, която долавях, че ме зове. Видях как всичко се завъртя — градът, морето, небето… Изведнъж пред мен изчезна всичко, освен сарая, разкривен и отдалечаващ се, сякаш отразен в множество огледала. Последвах го далеч в потъмняващата сърцевина на водовъртежа и после усетих по лицето си хладен въздух. Дадох си сметка, че седя върху оградата на харема.

Обърнах се. Движенията ми бяха странни. Вървях, а се чувствах като бриз, галещ тъмно езеро.

„Байрон.“ Гласът прозвуча като камък, изпуснат в дълбокото. Двете срички бавно замряха. Лавлейс ми се усмихна — лицето му сякаш плуваше и се променяше пред очите ми. Представих си, че потъва в тъмната вода на езерото. Призрачната бледост на лицето му потъмняваше, тялото му се смаляваше. Сякаш прие формата на джудже-негър. Разсмях се, а звукът в главата ми бе странен и с ехо. „Байрон.“ Отново погледнах надолу. Лавлейс все още имаше вид на джудже. Усмихна се зловещо и устните му се раздвижиха. „Аз съм евнухът“, чух го да казва, „вие ще бъдете султански слуга.“ Той ме изгледа надменно и аз пиянски се разкисках. Този път нямаше ехо — мракът стоеше застинал като кристално езеро. Изведнъж от въртопите на моята памет и желания в този кристал се показа Хайде. Занемях и протегнах ръце към нея. Образът й се размаза, избягвайки ме, после го усетих по кожата си. Вече не я виждах. Всичко се разтапяше и изчезваше. Сложих пръсти върху очите си. Странната гледка стана още по-омагьосваща. Когато отново отворих очи, открих, че ноктите ми са боядисани в златно, а пръстите са изтънели.

„Чудесно“, обади се джуджето. Разсмя се и посочи. „Насам, красива невярна помощнице.“

Последвах го. Като сенки от буря преминахме през портите на харема. Пред нас се простираха дълги коридори, целите в аметисти, в зелени и жълти плочки. Цареше тишина, нарушавана единствено от стъпките на черни джуджета, които пазеха пред красиви златни врати. Когато минавахме покрай тях, те се мръщеха и се оглеждаха, но не ни виждаха. Накрая, пред най-красивата врата Лавлейс извади камата си и я заби в гърлото на пазача.

Нетърпеливо побързах, мамен от миризмата на кръв. Лавлейс поклати глава. „Защо да пием вода, когато вътре има шампанско?“ Той ме задържа с ръка. Допирът й ми се стори приятен и необикновен. Наведох очи. Видях истината за това, което мислех, че сънувам — тялото ми бе на красиво момиче. Докоснах гърдите си, вдигнах тънка ръка, за да пригладя дългата си коса. Не изпитвах изненада, а по-скоро някаква жестока и еротична радост. Продължих напред и за пръв път почувствах допира на тънка коприна по краката си. Чух и лекия звън на камбанките върху глезените си. Огледах се. Намирах се в просторна зала. Покрай стените бяха наредени ложета. Беше тъмно и тихо. Започнах да пристъпвам край ложетата към центъра на залата.

На всяко спеше жена. Вдишвах замайващия аромат на тяхната кръв. Лавлейс застана до мен. Усмихваше се жадно и прелъстително. „Боже“, прошепна той, „по-сладка стая с блудници не съм виждал през живота си.“ Той оголи зъбите си. „Трябва да ги имам.“ Погледна към мен. „Ще ги имам.“ Понесе се напред като мъгла над морето. Спря до ложето на едно момиче и когато сянката му падна върху съня й, то изстена и вдигна ръка, сякаш за да се защити от нещо лошо. Чух как Лавлейс тихо се засмя — повече не ми се гледаше, обърнах се и тръгнах към коридора. Пред мен имаше друга богато украсена златна врата. Беше леко отворена. Дочух тихо хлипане. Отметнах фереджето от очите си. Нещо се счупи. С тихо позвъняване преминах към следващата стая.

Огледах се. По мраморния под бяха разпилени много възглавници. В единия край на стаята се синееше басейн. В златна лампа гореше един единствен пламък. В неговата светлина стоеше гола жена. Взрях се в нея. Изглеждаше много красива, Но с деспотично изражение — лицето й беше жестоко и хищно. Тя пое дълбоко дъх, вдигна пръчката, която държеше, и я стовари с все сила върху гърба на едно момиче, свито в краката й.

Момичето изхълца, но не промени позата си на пълно подчинение. Господарката погледна надолу към нея, после изведнъж насочи поглед към сянката, където се криех. Отегченото й лице сякаш се озари от интерес. Тя присви очи. После самодоволството й се върна и въздъхвайки, хвърли пръчката на земята. Развика се на момичето и му обърна гръб. То продължаваше да хлипа. Започна да събира парчетата стъкло. Когато събра всички до едно, ниско се поклони в знак на почит и бързо напусна стаята.

Първата жена на султана, защото несъмнено пред мен стоеше тъкмо тя, се отпусна на възглавниците. Сграбчи една от тях, започна да я мачка, после я хвърли обратно на пода. В този момент забелязах, че по китките й се стича влажна кръв. Жената се загледа в раните, докосна една, после отново стана. Извика прислужницата, но отговор не последва. Отново я повика и тропна с крак. Накрая грабна пръчката и се запъти към вратата. В този момент аз излязох от сянката. Тя се обърна и ме погледна. Намръщи се като видя, че не сведох глава.

Постепенно на лицето й се изписа изненада, а след нея — странно вълнение. Волята й се бореше с жестокостта. Изщрака с пръсти и отново се овладя. Извика нещо на език, който не разбирах, после посочи мястото, където прислужницата бе счупила стъкленицата. „Тече ми кръв,“ рече на турски, показвайки китките си. „Момиче, викни лекаря.“ Усмихнах се бавно. Първата жена се изчерви, после недоумението й премина в изблик на гняв. Тя стовари пръчката върху гърба ми. Болката ме опари като огън, но аз не мръднах от мястото си. Тя се взря в очите ми, после се задави, изтърва пръчката и отстъпи назад. Безшумно захълца. Виждах как раменете и се надигат и отпускат. Зарови лице в ръцете си. На златистата светлина кръвта по китките й блестеше като скъпоценни камъни.

Прекосих мраморния под и я прегърнах. Тя изплашено вдигна лице. Сложих пръста си на устните й. Очите и страните й бяха целите в сълзи. Изтрих ги. Нежно погалих раните на китките й. Тя се дръпна от болка, но когато очите ни се срещнаха, забрави болката. Вдигна ръце и ме погали по косата. Припряно стисна гърдите ми. После пошепна нещо в ухото ми. Не разбрах думите. Пръстите и започнаха да развързват копринените ми одежди. Коленичих, целувайки ръцете и китките й, опитвайки изтичащата от раните кръв. Когато останах гол като нея, я целунах в устата, докосвайки я със собствената й кръв. Поведох я към покоя на басейна. Водата бавно ни погълна. Чувствах как пръстите й ме докосват по гърдите и корема. Разтворих крака. Тя ме погали, а аз — нея. Жената изстена и отпусна глава назад. Светлината падна върху мократа й шия и тя заблестя като златна. Тялото й започна да трепери. По топлата вода се образуваха вълнички. Усетих как кръвта ми запулсира в техния ритъм. Облизах гърдите й, после нежно я захапах. Когато зъбите ми пробиха кожата й, тя замря, но не извика, дишането й се учести от усилващото се желание. Изведнъж потръпна и се отпусна по гръб върху плочите. Шията й отново се оцвети в златисто. Бях извън себе си, извън всякакво съзнание — целият само желание. Без да се замисля, прерязах гърлото й и когато кръвта й потече в басейна, усетих, че бедрата ми се превръщат във вода, че аз самият се вливам в общия поток от кръв и вода.

Тя не издаде нито звук. Лежеше в ръцете ми, цялата в кръв — дишането и ставаше все по-слабо и по-слабо. Аз пиех от раните й. Умря без дори да въздъхне. Водата се размъти от напусналия я живот. Целунах я нежно, после се измъкнах от басейна. Протегнах се — гладките ми крайници се чувстваха бодри, сякаш смазани с масло от нейната кръв. Загледах се в жената, легнала върху плочите — мъртвите й устни ми се усмихваха.

Лорд Байрон замълча и замислено се усмихна.

— Отвращавате ли се? — попита той, забелязвайки как го гледа Ребека.

— Да, разбира се — момичето стисна юмруци. — Естествено. А вие сте се наслаждавал. Дори след като сте я убил, не сте чувствал отвращение.

Усмивката на лорда изчезна.

— Аз съм вампир — тихо рече той.

— Да, но… — Ребека преглътна. — Преди това сте се съпротивлявал на Лавлейс.

— И на собствената си природа.

— Значи той ви надви?

— Лавлейс ли?

Ребека кимна.

— Не чувствате ли съжаление?

Лорд Байрон скри с ръце горящите си очи и дълго мълча. После бавно прокара пръсти през косата си.

— Открих Лавлейс, прогизнал от кръв, клекнал като зъл дух над гърдите на жертвата си. Казах му, че съм убил първата жена на султана. Доволството му бе неимоверно голямо. Аз не се смях с него, но… Не чувствах угризение. Чак до… — гласът му замря.

Ребека чакаше.

— Да? — попита тя най-после.

Лорд Байрон се усмихна.

— До сутринта — две лисици в кафеза с пилета. Едва когато до слуха ни достигна първия призив на мюезина за молитва, напуснахме покоите на одалиската. Не тръгнахме по коридора за навън, а влязохме в друга стая, нещо като гардеробна за слугините. Стените бяха целите в огледала. За пръв път се видях. Спрях и замръзнах. Пред мен стоеше Хайде. Хайде, която не бях виждал от онази фатална нощ в пещерата. Но това не бе истинската Хайде. Нейните устни не бяха оцапани с кръв. Очите й никога не бяха блестели така хладно. Хайде не приличаше на прокълнат, отвратителен вампир. Примигнах и тогава зърнах собственото си бледо лице да се взира в мен. Изкрещях. Лавлейс се опита да ме задържи, но аз го блъснах встрани. Изведнъж удоволствията от нощта се превърнаха в ужас. Впиха се като червеи в голите ми мисли.

Три дни лежах изтощен и трескав в леглото. Хобхаус се грижеше за мен. Не знам какво съм говорил, докато съм се намирал в делириум. На четвъртия ден той ми каза, че напускаме Константинопол. Когато споменах името на Лавлейс, лицето му помрачня — помоли ме повече да не питам за него. „Чух разни странни слухове“, рече Хобхаус, „направо невъзможни. Ще тръгнеш с мен с кораба, на който съм запазил места. Така е по-добре за теб. Разбери това, Байрон, и не си позволявай да спориш.“ Той самият също не спори. Отплавахме още същия ден с кораб за Англия. Не оставих на Лавлейс нито писмо, нито адрес.

Знаех, че не мога да се върна в къщи заедно с Хобхаус. Когато наближихме Атина, му казах, че ще остана на Изток. Предполагах, че приятелят ми ще побеснее, но той не каза нищо. Усмихна се някак странно и ми подаде дневника си. Аз се намръщих. „Хоби, моля те“, рекох, „запази писанията си за слушателите у дома. Знам какво правихме, нали не си забравил, че бях с теб.“

Хобхаус отново се засмя, малко накриво този път. „Не през цялото време“, рече той. „Откъсите за Албания — проучи ги внимателно.“ После ме остави сам.

Аз прочетох написаното веднага. Разплаках се — Хобхаус бе подменил фактите, сякаш никога не се бяхме разделяли. Моята среща с Вакел паша просто не съществуваше. Намерих Хобхаус, прегърнах го и отново се разплаках. „Обичам те, Хоби“, рекох му аз. „Имаш толкова много добродетели и толкова лоши черти. Невъзможно е да се живее с теб, както и без теб.“

На следващия ден се сбогувахме. Хобхаус раздели един малък букет цветя и ми даде половината. „Това ли е последното нещо, което си поделяме?“ попита той. „Какво ще стане с теб, Байрон?“ Аз мълчах. Хобхаус се обърна и отново се качи на кораба. Останах сам.

Тръгнах към Атина и отседнах за малко при вдовицата Марси с нейните три прекрасни нимфи. Не ме приеха радушно и макар че Тереза ме прегърна доста пламенно, забелязах страха скрит в очите й. Отново започнах да чувствам треската и понеже нямах желание да вдигам втори скандал, напуснах Атина, поемайки на път из Гърция. Имах нужда от стимул, от възприятия, от нови неща. В противен случай бях осъден на безпокойства и самоизмъчване. Боже, колко ми олекна, че го нямаше Хобхаус. В Триполица отседнах за малко при Вели, синът на Али паша, който ме прие като дълго отсъствал приятел. Разбрах, че иска да ме вкара в леглото си. Позволих му, разбира се — удоволствието да ме използва като курва ми донесе моментно вълнение. После, в отплата за моята услуга, Вели ми съобщи новини за Албания. Замъкът на Вакел паша бил изгорен до основи и напълно разрушен. „Ще повярвате ли?“ поклати глава Вели. „Планинците помислили, че мъртвите са станали от гробовете.“ Той се разсмя при мисълта за толкова жалко суеверие. Аз го слушах доволен. После попитах за самия Вакел паша. Вели отново поклати глава. „Намерили го близо до езерото Трихонида.“ „Мъртъв ли?“ попитах аз.

Вели кимна. „Да, милорд, напълно мъртъв. В сърцето му била забита сабя. Погребахме го до замъка в планината.“

Значи с него бе свършено. Мъртъв — наистина. Дадох си сметка, че почти съм вярвал във възможността да е още жив. Сега вече нямах основание да се съмнявам. Това до голяма степен ме накара да се почувствам свободен. Всичко ми изглеждаше променено — бях се отървал от своя създател — най-после приех истината за това какъв съм. Над Коринтския залив, докато изпивах кръвта на едно селянче, ме откри Лавлейс. Прегърнахме се сърдечно, като не споменахме и дума за моето бягство от Константинопол.

„Ще бъдем ли порочни?“ попита ме той.

Аз се усмихнах. „Най-порочните сред всички порочни“, отвърнах му.

Върнахме се в Атина. Потънали в наслади, скоро забравихме думите страх и вина. Лавлейс ме убеждаваше, че такива развратници не е имало от дните на Реставрацията. Пред мен се разкриха нови светове на наслада. Опиянявах се от приятелство, жени, най-скъпи вина. И кръв, разбира се, винаги кръв. Огънят на радостта изглежда изгори чувството ми за срам. Жестокостта сега ми се струваше нещо красиво — обичах я, както обичах синьото небе и пейзажа на Гърция, като екзотичен рай, който съм завладял за себе си. Старият ми живот ми изглеждаше невъзможно далечен. С помощта на Лавлейс започнах да мисля, че той е безвъзвратно изгубен.

Само понякога, след като се изкъпех в морето и седнех на някоя самотна скала с поглед зареян над водата, долавях зова на миналото. Лавлейс, който презираше тези настроения като лицемерни, ме ругаеше за моята мрачност и ме водеше на нови пиршества. Често в тези моменти неговата подкрепа ме смущаваше най-много. Понякога, когато носталгията ме обземаше, той ми намекваше за тайни, тъмни истини и заплахи, които биха могли да ме изобличат в Англия.

„А в Гърция?“ питах го аз.

„А, тук — не, сър“, отговаряше веднага. „Стига да прикривате безпокойството си с добра доза дебелокожие.“ Настоях да ми обясни, но той се разсмя. „Не, Байрон, вашата душа все още не е достатъчно корава. Ще дойде време, когато ще затънете в кръв. Тогава можете да се върнете в Англия, но засега… За Бога, сър, вече е почти нощ. Да тръгваме и да претършуваме града.“ Аз възразих, но Лавлейс вдигна ръце. „Байрон, моля ви, да сложим край на това!“ Грабна палтото си и пак затананика нещо от някаква опера — почувствах, че съм в неговата власт.

Тези разговори скоро спряха да ме тревожат. Всъщност нищо не ме вълнуваше — имах да овладявам твърде много удоволствия. Както куртизанката учи на любов, така мен ме обучаваха в тънкостите на кръвопийството. Разбрах как да влизам в сънищата на жертвите, как да овладявам своите сънища, как да хипнотизирам и да пораждам илюзии и желания. Научих се да създавам вампири и различните видове същества, в които се превръщат жертвите — ходещи трупове, чиито мъртви очи бях видял в замъка на пашата, таласъми, като Георгиу и членовете на неговото семейство, а също и най-рядко срещаните — вампирите, повелители на смъртта, видът към който принадлежах и аз самия.

„Трябва да внимавате кого избирате“, предупреди ме веднъж Лавлейс. „Знаете ли дали и след смъртта си аристократът запазва своя аристократизъм, както е в живота?“ Той ми се усмихна. „Вие, Байрон, може би сте избран за крал.“

Отхвърлих ласкателството на Лавлейс. „Да вървят по дяволите всички крале! Аз не съм низък консерватор като вас. Ако можех, бил обучил и камъните да се борят срещу тиранията. Убивам, но не искам да поробвам.“

Лавлейс гневно се изплю. „Каква е разликата?“

Хладно го изгледах. „Разликата е съвсем ясна, ако питате мен. Аз трябва да пия кръв, в противен случай — загивам — вие го казахте, Лавлейс. Ние сме хищници, не можем да подтиснем онова, което природата е заложила в нас. Но природно ли е да превръщаме жертвите си в роби? Не, разбира се. Аз няма да приличам на създателя си — да се заобиколя с безмозъчни слуги и да изгубя окончателно любовта и надеждата.“

„Защо? Нима смятате, че това вече не е факт?“ Лавлейс злобно ми се усмихна. Не обърнах внимание на хапливите му въпроси, нито на неясните му намеци. Вече се чувствах силен, знаех, че съм надживял неговата власт. Съмнявах се дали изобщо знае някакви тайни. Мислех, че разбирам съществото, в което се бях превърнал — не изпитвах погнуса от себе си, а само радост от собствената си сила. Освен това се чувствах свободен по начин, за който дори не бях мечтал. Имах доверие в това свое чувство за свобода — волно и безгранично като самото море.

— Или поне така си въобразявах — добави Байрон и замълча, загледан в сенките край свещта. Наля си чаша вино и я изпразни на един дъх. Когато отново заговори, гласът му звучеше мрачно.

— Една вечер вървях по тясна, оживена улица. Неотдавна бях пил. Не изпитвах жажда, а по-скоро — напираща във вените ми сила. Изведнъж сред уличните зловония подуших най-чистата миризма, която някога бях долавял. Дори да мога да превърна думите в парфюм, не бих могъл да я опиша — той погледна към Ребека, — защото беше нещо, което смъртните никога няма да разберат. Златиста, чувствена миризма — съвършена.

— За кръв ли става дума? — попита Ребека.

— Да — кимна лорд Байрон. — Но… Не! Беше нещо много повече. Почувствах копнеж, който сякаш ме прониза до мозъка на костите, до стомаха, до съзнанието ми. Спрях се на място насред улицата и поех дълбоко дъх. Тогава го видях — бебе в ръцете на жена. Миризмата на кръв идваше от това дете. Пристъпих крачка напред, но жената се изгуби. Когато стигнах на мястото, където беше до преди миг, от нея нямаше и следа. Отново поех дъх — мирисът изчезваше. Тогава отчаяно се втурнах по улицата. Видях отново жената пред себе си, после тя се скри за втори път. Гоних я, но скоро и мирисът на кръв се изпари във въздуха. Разкъсвах се от мъка. Цяла нощ търсих това бебе. Лицето на майката бе скрито под качулка, а то самото изглеждаше като всяко дете на тази възраст. Накрая се отчаях и сложих край на диренето.

Излязох от Атина и препуснах напред. На една скала над морето имаше храм, където ходех често, за да подреждам мислите си. През онази нощ спокойствието на църквата сякаш ми се надсмиваше. Усещах единствено жаждата, която ме измъчваше. В ноздрите си чувствах уханието на онази кръв. Знаех със сигурността на откровение, че няма да съм истински щастлив, докато не я опитам. Затова станах, развързах коня и се приготвих да се върна в града и да издиря детето. В този миг видях Лавлейс. Стоеше между две колони, а изгревът зад гърба му бе кървавочервен. Той приближи. Взря се в очите ми, после внезапно се засмя. Плесна ме по рамото и рече: „Поздравления!“

„За какво?“, попитах бавно аз.

„Как така? За вашето дете, разбира се.“

„Дете ли, Лавлейс?“

„Да, Байрон, дете.“ Той пак ме плесна по рамото. „Някоя от вашите курви ви е родила копеле.“

Облизах устни. „Откъде знаете?“, попитах аз мрачно.

„Знам, защото ви видях как обикаляхте из града цяла нощ като разгонена кучка. При нашата порода, сър, това е безпогрешен признак, че ви се е родило дете.“

Почувствах как ме обзема призрачен хлад. „Защо?“ попитах, надявайки се да видя лъч на надежда в очите на Лавлейс. Но такъв не открих.

„Струва ми се, сър, че този фатален факт е неоспорим.“ Той се засмя. „Наричам го фатален, макар да не заслужава и най-долна ругатня, разбира се. Само че вие, сър, такъв, какъвто сте, все още не се отказвате напълно от принципите си. Доста самонадеяно от ваша страна, Байрон, при дадените обстоятелства, доста нахално.“

Приближих бавно и го хванах за гърлото. „Казвай!“ изсъсках му аз.

Лавлейс се задави, но аз не отпуснах ръце. „Казвай“, прошепнах. „Кажи, че онова, за което намекваш, не е вярно.“

„Не мога“, едва си пое дъх той. „Щях да го крия от вас още дълго, защото виждах колко слабо е засегната душата ви от порока, но е безсмислено. Трябва да научите истината, Байрон. Вие сте обречен“, той се захили, „онези, които носят вашата кръв, ще са ви най-вкусни.“

„Не!“

„Да!“, въодушевено викна Лавлейс.

Поклатих глава. „Не може да е вярно.“

„Вие помирисахте кръвта. Чудесен аромат, нали? И още го усещате в носа си. Той ще ви подлуди, виждал съм всичко това.“

„Значи и вие сте го изживял?“ — Лавлейс вдигна рамене и зави мустак. „Никога не съм си падал по децата.“

„Но нали са ваша плът и кръв…“

„Ммм…“ Лавлейс примлясна. „Вярвайте ми, Байрон, малките копелета имат невероятна кръв.“

Отново го стиснах за гърлото. „Остави ме“, извиках аз. Лавлейс отвори уста за нова злобна забележка, но погледите ни се срещнаха и той бавно наведе очи. Разбрах, че въпреки терзанията ми, силата ми е непомрачена. Но каква полза от това? Моите способности щяха да работят единствено за реализиране на моята орис. „Остави ме“, прошепнах отново. Блъснах Лавлейс, той се олюля и падна. Когато в ушите ми прозвучаха копитата на неговия отдалечаващ се кон, седнах сам на края на скалите. Цял ден се борих с жаждата за кръвта на собственото си дете.

— Значи той ви каза истината? — тихо попита Ребека. — Лавлейс?

Лорд Байрон я погледна с проблясващи очи.

— Да.

— После…

— Какво?

Ребека се взря в него, притискайки с ръка шията си.

— Нищо — каза тя.

Лорд Байрон леко се усмихна, засени очи и се вгледа далеч, далеч.

— Онова, което Лавлейс ми каза, промени всичко — рече той. — Същата вечер, загледан във вълните, си представих, че виждам току-що откъсната окървавена ръка, която ми маха. Разкрещях се, но знаех, че наподобявам пашата в много по-голяма степен, отколкото се бях опасявал. Върнах се в Атина и намерих Лавлейс. Не надуших втори път кръвта на моето дете, но едновременно се боях и копнеех за това. „Трябва да си вървя,“ казах на Лавлейс. „Да напусна Атина веднага. Без никакво отлагане.“

Лавлейс повдигна рамене. „И Гърция ли ще напуснете?“ Кимнах.

„Къде ще отидете?“

Помислих малко, после отвърнах. „В Англия. Трябва да намеря пари, за да оправя нещата си. После, когато свърша това, ще замина отново, далеч от хора с моята кръв.“

„Имате ли семейство в Англия?“

„Да“, кимнах аз. „Майка.“ Помислих и добавих „И сестра, всъщност — полусестра.“

„Няма значение. Трябва да избягвате и двете.“

„Така е, разбира се.“ Зарових лице в шепите си. „Разбира се.“

Лавлейс ме прегърна. „Когато сте готов“, прошепна ми той, „елате отново при мен, за да подновим нашите занимания. Вие сте рядко срещано същество, Байрон. Щом душата ви затъне напълно в порока, ще станете наистина невероятен вампир.“

Вдигнах очи към него. „Къде ще се намирате?“ попитах аз. Лавлейс затананика любимата си оперна ария. „Повече от ясно, сър, в единственото място за забавления — Италия.“ „Ще дойда при вас“, казах аз.

Лавлейс ме целуна. „Отлично!“, извика той. „Но Байрон, елате бързо. Не се задържайте много в Англия. Ако останете повече, може да се окаже трудно, дори невъзможно, да заминете.“

Кимнах. „Разбирам.“

„В Лондон познавам едно момиче от нашата порода.“ Той ми намигна. „Най-страхотните цици, които някога сте виждал. Ще й пиша. Тя ще се заеме с вас, надявам се,“ Лавлейс отново ме целуна, „докато сте далеч от мен,“ усмихна се. „Но не се бавете. Знаете ли колко време изгубих да открия приятел като вас, Байрон. По дяволите, сър, искам отново да бъдем заедно — ще падне такава веселба. А сега…“ — той се поклони — „Бог да ви пази. Ще се видим в Италия.“

След тези думи Лавлейс си тръгна. Седмица по-късно аз също напуснах Атина. Пътуването, както вероятно се досещате, съвсем не беше приятно. Нямаше и ден да не пожелая да избягам от кораба — искаше ми се да се установя в някой непознат град и никога да не се върна в Англия. Но ми трябваха пари. Беше ми домъчняло за дома, за приятелите, за родната земя. Тъгувах и за майка си и за Августа, моята сестра — тези мисли се опитвах да прогоня от съзнанието си. Най-после, след цял месец пътуване, две години странстване и пълна промяна на живота ми, под краката си почувствах отново английска земя.