Том Холанд
Вампирът (4) (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)

III

ЛУЦИФЕР: Кои са те, щом вече

без капка гордост

с червеите във калта

се валят?

 

КАИН: А ти? Със своя дух висок

с безсмъртието и природата

нали се мериш?

Защо си тъй унил?

 

ЛУЦИФЕР: Такъв съм аз, какъвто ти изглеждам.

Нима те питам

искаш ли да си безсмъртен?

лорд Байрон, „Каин“

— Докато се движехме по планинския път, спомените и фантазията ни раждаха неимоверни страхове. Но щом благополучно стигнахме Янина и оттам продължихме с добра скорост, суеверията, предизвиквали нееднократно шегите ни в планината, можеха да бъдат отхвърлени с доста искрено презрение. Дори аз, макар че не споделях скептицизма на своя спътник, можех да обсъждам върколака, сякаш се намирахме в Лондон и пиехме чая си. Щом зърнахме Янина, веднага си спомнихме, че все още сме далеч от „Чаринг Крос“ — куполите и минаретата просветваха сред градини от лимонови дървета и кипарисови горички. Бяха толкова различни от Лондон и така живописни, колкото дори не си бяхме представяли. И гледката на човешки труп, висящ от някакво дърво на единствената си ръка, не можа да помрачи чувствата ни — онова, което ни се бе сторило като истински ужас в далечното село, сега, докато препускахме към портите на ориенталския град, ни изглеждаше само приятен нюанс на варварството и романтична храна за пътеписа на Хобхаус.

— Значи ви посрещнаха радушно?

— В Янина ли? Да.

— И сигурно ви поолекна.

Лорд Байрон едва забележимо се усмихна.

— Да, разбира се. Али паша, мисля че вече ви казах, имаше слава на свиреп човек, но когато пристигнахме, беше заминал да избива сърбите. Бе заръчал да ни приемат и да ни забавляват. Доста мило от негова страна. Приветстваха ни при портите, а след това ни преведоха през тесните, оживени улици, изпълнени с шум и ярки цветове. Над всичко във формата на почти видими облаци се носеха миризми на подправки, кал и урина. След нас тичаше тълпа деца, сочеха ни и се смееха, докато от праговете на магазините, от бърлогите за хашиш и зарешетените балкони, където седяха жени с фереджета, непрекъснато ни следяха хорски очи. Най-после въздъхнахме с облекчение — по лицата си отново усетихме слънцето и хладния бриз — яздехме по брега на езеро, на път за един кервансарай, който Али паша бе запазил за нас. Това се оказа открит и просторен хан в турски стил с широк двор чак до езерото. Не всички от разположените край двора стаи бяха отредени за нас. Двама войника — татари стояха на стража пред отсрещната врата, а в двора на конюшнята чакаха спънати коне. Хора обаче не се виждаха и в тишината на одаите ни шумът на града достигаше едва доловимо.

Двамата с Хобхаус поспахме. Събуди ни далечният вой на мюезина — той привикваше правоверните на вечерна молитва. Хобхаус, като истински неверник продължи да хърка безгрижно, а аз станах и излязох на балкона. Отсреща езерото беше обагрено в розово — червено, а зад него планините се издигаха рязко от самия му бряг, окъпани в алени отблясъци. Самият град Янина не се виждаше, защото се намираше зад гърба ми и само една малка лодка, която наближаваше откъм острова сред езерото, ми напомни, че все още на този свят съществуват хора. Върнах се в стаята, сбутах Хобхаус и излязох на двора.

Ханът и езерният бряг изглеждаха все така безлюдни. Огледах се наоколо за признаци на човешко движение и видях лодката, която преди няколко минути бях забелязал насред езерото. Завързана, сега тя леко се поклащаше в краката ми. Изглежда бе прекосила водите с почти невероятна скорост. Кормчията и седеше на носа, но когато му извиках, той не вдигна глава. Отново извиках и посегнах да го хвана за рамото. Носеше черни дрипи, влажни и мръсни на пипане. Най-сетне се извърна към мен, лицето му напомняше лице на лунатик — с безжизнени очи и широко отворена уста. Отстъпих крачка назад, после до слуха ми достигнаха стъпките на Хобхаус. Обърнах се и забързах обратно към хана. Последните лъчи на слънцето вече се губеха зад покрива. Спрях и погледнах през рамо назад към езерото. В мига, когато червените отблясъци изчезнаха, забелязах друг човек.

Лорд Байрон замълча. Ребека видя, че стиска дръжките на стола си. Беше затворил очи.

Настъпи дълга пауза.

— Кой беше — попита девойката. Лордът поклати глава.

— Не го познавах. Стоеше на мястото, където преди минути се намирах аз — висок мъж с обръсната по турски глава, с бели, завити мустаци и добре оформена брада, каквито обикновено носят арабите. Лицето му изглеждаше слабо и необикновено бледо. Макар и полускрито в падащия мрак, то извикваше у мен трудно обяснима смесица от отвращение и уважение — въздействието му бе много силно. Имаше орлов нос и стиснати устни. Изражението му бе едновременно хищно и насмешливо, но заедно с това излъчваше голяма мъдрост и страдание — временни, като сенките на облаците по полето. Очите му в началото проблясваха като на змия, но изведнъж станаха дълбоки и замислени. Вглеждайки се в тях, почувствах, че никога не съм срещал такъв човек — невероятно съчетание от дух и материя. Поздравих го с поклон. Мъжът се усмихна чувствено и устните му разкриха блестящо бели зъби. После отвърна на поздрава ми. Свали забулващата го като бедуин наметка и се отправи към пазачите — татари. Те го поздравиха почтително. Той не им отвърна. Видях как влезе в хана и изчезна.

В същото време откъм пътя се чуха гласове и към нас се приближи група хора. Пращаше ги везирът — да ни приветстват и да ни съобщят ласкателната вест, че макар и да не е в момента в Янина, Али ни кани в Тапалеен, родния си град, на около седемдесет километра от тук. Поклонихме се и изразихме най-дълбока благодарност. Разменихме си любезности и похвалихме красотата на Янина. Когато изчерпахме запасите си от ласкателства, попитах за човека, отседнал в сарая заедно с нас. Обясних, че желая да му засвидетелствам своето уважение. Настъпи внезапна тишина. Пратениците се спогледаха, а водачът им се почувства много смутен. Измърмори, че мъжът, когото съм видял, е паша от южните планини. После доста настоятелно добави, сякаш идеята му бе щукнала току-що, че тъй като пашата щял да остане само една нощ, най-добре било да не го смущаваме. Членовете на групата закимаха и доста неочаквано започнаха да ни обсипват с нови любезности. „За малко да ни удавят“, както се изрази по-късно Хобхаус. „Като че ли искаха да скрият нещо от нас“.

Хоби имаше способността да надушва нещата. На следващия ден излязохме да огледаме местността и попитах нашия водач, добродушен дебел грък на име Атанаси, пратен ни от везира учен човек, какво са искали да скрият нашите домакини. Когато споменах името на пашата, Атанаси леко се смути, но се овладя и вдигна рамене.

„Срещу вас е отседнал Вакел ваша“, обясни ни гъркът. „Сигурно слугите на везира се плашат от неговата слава. Не са искали да си навлекат неприятности. Ако се оплачете от тях на Али паша, те, разбира се, ще си изпатят.“

„За какво става въпрос? Каква е тази слава на Вакел паша?“

„Говори се, че е магьосник. Турците смятат, че е продал душата си на Еблис, принцът на Ада.“

„Ясно. Така ли е в действителност?“

Атанаси ме погледна, за моя изненада, без да се усмихне. „Разбира се, че не“, измънка той. „Вакел паша е учен, наистина голям учен, така мисля. Това се случва рядко сред мюсюлманите и по тази причина предизвиква слухове и подозрения. Те са свине, нашите господари и повелители, просто неграмотни свине.“ Атанаси погледна през рамото си. „А понеже Вакел паша не е неграмотен, им се струва опасен. Само турците и селяните могат да вярват, че наистина е демон. Няма спор, странен човек е. За него се разказват какви ли не истории. На ваше място бих постъпил така, както са ви посъветвали, господарю — ще се старая да го избягвам“.

„Ти, Атанаси, говориш за пашата така, сякаш срещата ни е неизбежна.“

„Може би точно затова е толкова опасен.“

„Ти си се срещал с него, нали?“

Атанаси кимна.

„Разкажи ми“, помолих го аз.

„Имам библиотека, а той искаше да види един ръкопис.“ „На каква тема?“

„Доколкото си спомням“, отвърна Атанаси с тънък, необичаен за човек с неговото телосложение глас, „беше трактат за Ахерон и нейната роля като река на смъртта в древния мит.“

„Ясно.“ Съвпадението ме накара да се замисля. „Какво точно за Ахерон го интересуваше, помниш ли?“

Атанаси не ми отговори. Погледнах го в лицето. Бе бледо като восък. „Добре ли си?“, попитах го аз.

„Да, да“, Атанаси дръпна юздите и продължи напред. Настигнах го и яздихме редом, но повече не настоях. Той изглеждаше все така напрегнат и вглъбен. Изведнъж се обърна към мен. „Господарю“, прошепна той, сякаш ми разкриваше някаква тайна, „щом искате да знаете, Вакел паша се разпорежда с всички планини около Ахерон. Замъкът му е построен на една скала над реката. Сигурен съм, че точно това го кара да се интересува от нейното минало. Но моля ви, не повдигайте повече този въпрос.“

„Не, няма“, отвърнах аз. Страхът на гърците вече не ми правеше особено впечатление. После се сетих за Никое. Той беше смел. Надяваше се да избяга от своя турски господар. Дали не ставаше дума за Вакел паша? Ако беше така, момчето се намираше в опасност. „Онази нощ в странноприемницата…“, помислих си аз, „Да, Никое бе красив и смел, заслужаваше си свободата“. „Какво търси Вакел паша в Янина, знаеш ли?“, попитах сякаш между другото аз.

Атанаси ме погледна втренчено. Започна да трепери. „Не знам“, прошепна той, после пришпори коня си. Оставих го да язди пред мен известно време. Когато го настигнах, повече не стана дума за Вакел паша.

Прекарахме деня сред развалините на древен храм. Хобхаус се вреше из камъните и непрекъснато си водеше бележки Аз седях в сянката на една рухнала колона и съчинявах стихове. Красивото небе и планините, множеството тъжни останки от разрухата наоколо бяха наистина великолепен материал. Пишех и задрямвах, и после продължавах мисълта си. С навлизането на деня в пурпурните краски на залеза, ми ставаше все по-трудно да реша дали съм буден или спя. Всичко край мен изглеждаше невероятно ярко — започнах да си мисля, че виждам живота за първи път — пулса на съществуването в цветята и дърветата, в тревата, дори в самата земя. Скалите и почвата ми приличаха на кости и плът, наподобяващи моите. Насреща ми спря заек — гледаше ме. В ушите си чувах биенето на сърчицето му, усещах топлината на неговата кръв. Животът му съдържаше богат и красив мирис. Зверчето побягна и пулсирането на кръвта му през мускули и артерии, туптящото му сърце, сякаш обагриха пейзажа и небето в червено. Почувствах дълбоко в гърлото си изгаряща жажда. Седнах, стреснато се хванах за гърлото си и докато гледах след бягащия заек, пред мен се появи Вакел паша.

Той също беше усетил миризмата на животното. Стоеше на една скала леко приклекнал, подобно на вълк. Заекът изчезна. Пашата обаче продължаваше да стои неподвижно и разбрах, че надушва някаква по-богата и по-рядка миризма. Той се обърна към мен. Лицето му бе смъртно бледо и невероятно спокойно. Гледаше ме и сякаш проникваше дълбоко в съзнанието ми. В очите му се четеше разбиране за всичко, което бях и желаех. Той отново се извърна, подуши въздуха и се усмихна. Изведнъж чертите му се промениха — на мястото на спокойствието се появи завист и отчаяние. Въпреки това мъдростта, изписана по лицето му, не изчезна. Станах, за да отида при него и почувствах, че съм буден. Когато погледнах към скалата, Вакел паша бе изчезнал. Просто сън, но аз продължих да се чувствам неспокоен. По обратния път от древните развалини споменът за видяното ме подтискаше, сякаш беше нещо повече от сън.

Атанаси също изглеждаше неспокоен. Слънцето залязваше. Колкото по-ниско слизаше то зад планинските върхове, толкова по-често той се обръщаше на запад. Попитах го какво го притеснява. Той поклати глава и се засмя, но въртеше юздите в ръцете си като смутено дете. После слънцето се скри зад планинския хребет и изведнъж чухме тропот на копита — някой ни настигаше по пътя към долината. Атанаси спря коня си, дръпна юздата и на моя — край нас премина група конници. Бяха татари, облечени в дрехи същите като на пазачите пред покоите на Вакел паша. Потърсих да видя сред тях и пашата, но за моя радост него го нямаше. „Къде са тръгнали?“, попитах аз Атанаси, сочейки изчезващата кавалкада.

„Какво искате да кажете?“, отвърна той с дрезгав шепот.

„Просто ми се стори, че търсят нещо“, рекох аз. Атанаси изхърка задавено, а лицето му грозно се изкриви. Без да каже дума повече, той пришпори коня си по пътя към Янина. Ние с Хобхаус с охота го последвахме, защото започваше да се стъмва.

— А пашата — обади се Ребека, — когато го видяхте на скалата… Наистина ли беше сън?

Лорд Байрон хладно я погледна.

— Останахме в Янина още пет дни — сякаш не чу въпроса й той. — Толкова се задържаха и пазачите татари отсреща. Предположих, че Вакел паша, въпреки казаното от слугите на везира, също все още не е напуснал града. Не го срещнах нито веднъж. Вместо това — тук той отново се вгледа в Ребека, — го сънувах, но не както става обикновено, а съвсем ясно, като да бях буден. Така и не съм съвсем сигурен дали наистина не съм бил буден. Блед, почти сив на цвят, пашата се приближаваше безмълвно до леглото ми в моята стая или понякога на улицата, или в планината. Открих, че задрямвам в необичайно време; по-скоро имах чувството, че ме сънува някой друг. Борех се срещу тези пристъпи на дрямка, но винаги отстъпвах и точно тогава се появяваше пашата — промъкваше се в дрямката ми като крадец в чужда стая.

Лорд Байрон замълча и затвори очи, сякаш се опитваше отново да си представи образа на призрака.

— Аз усетих същото — припряно и неочаквано се обади Ребека. — В криптата, когато ме държахте в ръцете си. Почувствах, че вие ме сънувате.

Лорд Байрон повдигна вежди.

— Наистина ли? — попита той.

— Така ли чувствахте и вие пашата?

Той повдигна рамене.

— Или накрая го срещнахте?

Ребека се взря в светещите очи на вампира.

— Сънят има свой собствен свят — промърмори той. — Той се намира на границата между два свята, неточно наричани смърт и битие — усмихна се тъжно и се загледа в играещия пламък на свещта. — Там имаше един манастир — най-после проговори той. — Посетихме го вечерта преди нашето заминаване. Намираше се на острова насред езерото — лорд Байрон вдигна очи. — Същият остров, от който бе дошла лодката първата вечер след пристигането ни. Точно поради тази причина още тогава пожелах да видя манастира. Според Атанаси обаче посещение не можело да се уреди. Открили един от монасите мъртъв, както ми обясни, и манастирът трябвало да бъде пречистен. Попитах го кога е умрял монахът. „В деня на вашето пристигане в Янина“, отговори ми той. Тогава поисках да науча от какво е умрял. Атанаси поклати отрицателно глава. Не знаел. Хората от манастира били много потайни. „Сега вече бил отворен.“

Стигнахме. Пристанът беше пуст, селото над него — също. Добрахме се до манастира, но когато Атанаси викна, отговор не последва. Водачът ни се намръщи. „От тук“, рече той колебливо и отвори вратата към един малък страничен параклис. Ние с Хобхаус го последвахме. Параклисът беше празен и спряхме, за да огледаме стенописите. „Страшният съд“, обади се без нужда Атанаси, сочейки една тъмна фреска. Порази ме образът на Сатаната. Изглеждаше едновременно страшен и красив, целият бял, с изключение на петното кръв около устата му. Видях, че Атанаси ме наблюдава. След миг се обърна и отново извика. Хобхаус ни настигна. „Прилича на онзи паша“, рече той. „Насам“, подтикна ни Атанаси, сякаш в отговор на думите на моя спътник. „Трябва да вървим“. Въведе ни в главната църква. Отначало ми се стори, че и тя е празна, но после видях приведен над една пейка до насрещната стена човек е бръсната глава — беше облечен в широка дреха. Светлината от прозореца осветяваше лицето му. Вместо бледите страни, които помнех, по бузите на Вакел паша сега имаше цвят.

„Les milords anglais?“^[1], попита той.

„Аз съм милордът“, отвърнах аз. „А това е Хобхаус. Не му обръщайте внимание. Той не е благородник.“

Пашата бавно се усмихна, после ни поздрави с доста формална любезност. Направи го на добър френски, с акцент, който трудно можеше да се определи, но звучеше приятно. Напомняше дрънчене на сребърни монети.

Хобхаус го попита откъде знае френски. Пашата ни разказа, че ходил в Париж, преди Наполеон и преди Революцията, много отдавна. После вдигна една книга. „Жаждата ми за знания“, рече той, „тя ме отведе в града на светлината. В Лондон не съм бил. Може би някой ден ще го посетя. Говорят, че е станал много голям. Помня времето, когато не представляваше кой знае какво.“

„Излиза, че в паметта ви наистина се съхранява доста дълъг отрязък от време.“

Пашата се усмихна и кимна с глава. „Мъдростта на Изтока е тази, която съхранява дълги отрязъци от време. Не е ли така, мосю грък?“ Той погледна към Атанаси и нашият придружител измърмори нещо неразбрано. Нагънатите му тлъстини се разтресоха. „Да“, рече пашата, усмихвайки се жлъчно, „ние от Изтока разбираме много повече от вас, западняците. Не забравяйте това, милорд, докато пътувате из Гърция. Просвещението не винаги разкрива истината. Понякога то може и да я скрие.“

„И как става това, ваша светлост?“, попитах аз.

Пашата вдигна книгата. „Ето един труд, който отдавна исках да прочета. Намериха ми го монасите от Метеора^[2] и го донесоха тук. В него се разказва за Лилит, първата жена на Адам, принцесата-блудница, която прелъстявала мъже по улиците и по полята, а после изпивала кръвта им. Знам, че за вас това е суеверие и чиста глупост. Но за мен, както и за нашия гръцки приятел тук, означава много повече. Представям си го като було, което едновременно скрива и разкрива истината.“

Настана тишина. В далечината се чу звън на камбана. „Много ми е интересно“, рекох аз, „да науча каква истина се крие в историите за кръвопийци, които чуваме непрекъснато.“

„Чували сте и други, така ли?“

„Да. Бяхме отседнали в едно село и там ни разказаха за някакво същество, което се нарича върколак.“

„Къде се случи това?“

„Близо до реката Ахерон.“

„Вие сигурно знаете, че аз съм господарят на Ахерон?“

Погледнах към Атанаси. Лъщеше от пот като намазан е олио. Обърнах се към Вакел паша и поклатих глава. „Не. Не знаехме.“

Пашата се вгледа в мен. „За Ахерон се разказват много истории“ — тихо рече той. „В древността също смятали, че мъртъвците пият кръв.“ После погледна към книгата и я притисна до гърдите си. Имах чувството, че се кани да ми каже нещо. По лицето му пробяга силно желание, но след миг изчезна и мъртвешката маска се върна отново. Когато Вакел паша заговори, в гласа му имаше единствено горчиво негодувание. „Не обръщайте внимание на приказките на селяните, милорд. Вампир — е думата и на френски, нали? Това е най-старият човешки мит. Но в какво се превръща той, щом попадне в ръцете на моите селяни? В идиот, в изчадие, в звяр, който се храни с човешка плът. Звяр, измислен от зверове.“ Пашата се засмя и съвършените му зъби проблеснаха със своя снежнобял гланц. „Не се бойте от този селски вампир, милорд.“

Спомних си Георгиу, неговите синове и дружелюбността им. В желанието си да ги защитя, описах какво бяхме изживели в странноприемницата при Ахерон. Докато разказвах, ми направи впечатление, че Атанаси целият е плувнал в пот.

Пашата също бе вперил поглед в нашия водач — ноздрите му потрепваха, сякаш надушваше мириса на страха. Когато свърших, той иронично се усмихна. „Радвам се, че така добре са се грижили за вас, милорд. Но ако аз проявявам жестокост, то е, защото не бих искал да бъдат жестоки с мен.“ Пашата погледна към Атанаси. „Не съм дошъл в Янина, само за да чета ръкописи. Тук съм, защото търся един беглец. Не се тревожете, милорд — гоня слугата по-скоро от съжаление, не от гняв. Няма да му се случи нищо лошо.“ След тези думи отново погледна към Атанаси. „Няма да му се случи нищо лошо.“

„Мисля, господарю“, прошепна гъркът, хващайки ме за ръкава, „че е време да си ходим.“

„Да, тръгвайте“, неочаквано грубо рече пашата и отвори книгата. „Имам още много да чета. Тръгвайте, моля ви, хайде.“

С Хобхаус се поклонихме според правилата. „Ще ви видим ли отново в Янина, Ваша светлост?“, попитах аз.

Пашата вдигна глава. „Не. Почти свърших онова, за което дойдох тук.“ Той се взря в Атанаси. „Заминавам довечера.“ После се обърна към мен. „Може би, милорд, ще се срещнем пак, но на друго място.“ Кимна и отново се загледа в книгата, а ние с Хобхаус, почти избутани от водача, излязохме навън, където още грееше следобедното слънце.

Поехме по един тесен път. Камбаната още звънеше, а от една малка черква в далечината се чуваше пеене.

„Не, господарю“, рече Атанаси, когато видя, че се готвим да влезем вътре.

„Защо не?“ попитах го.

„Не, моля ви, недейте“, успя само да изхленчи Атанаси.

Дръпнах го встрани — непрекъснатият му страх ми бе дошъл до гуша. Последвах Хобхаус в църквата. През облаци от тамян можах да видя един ковчег. В него лежеше мъртвец, облечен в черно монашеско расо. То, вместо неговия сан, подчертаваше призрачната бледост на лицето и ръцете на покойника. Пристъпих напред и надникнах над сведените глави на жалещите. Около шията му бяха подредени нагъсто цветя.

„Кога е умрял?“ попитах аз. „Днес“, прошепна Атанаси.

„Значи е вторият, който умира тук тази седмица?“

Атанаси кимна. Огледа се и прошепна на ухото ми: „Господарю, монасите казват, че наоколо се върти дяволът.“

Погледнах го озадачено. „Мислех, че дяволите са само за турците и селяните, Атанаси.“

„Да, господарю“, тежко преглътна гъркът. „Но въпреки това“ — той посочи мъртвеца, — „те твърдят, че е работа на върколака. Виждате ли колко е блед — изпита му е кръвта. Мисля, господарю, че трябва да се махаме.“ Атанаси почти се бе свлякъл на колене. „Моля ви, господарю!“ Той отвори вратата. „Моля ви.“

Ние е Хобхаус се усмихнахме и последвахме водача към кея. До нашата лодка имаше вързана втора, която не бях забелязал при пристигането ни. Сега веднага я познах. На носа седеше облечено в черно същество, а идиотското му лице бе бледо и безжизнено като преди. Докато прекосявахме езерото, лодкарят се смаляваше и смаляваше. Атанаси също следеше съществото с очи.

„Лодкарят на пашата“, рекох аз.

„Да“, кимна той и се прекръсти.

— Усмихнах се. Щом споменах пашата, водачът ни се разтрепери. — Лорд Байрон замълча. — Аз, разбира се, не трябваше да постъпвам така жестоко с него. Но Атанаси ме натъжи. Един умен и интелигентен човек — ако свободата на гърците дойдеше отнякъде, това щеше да стане с помощта на хора като него. Поради тази причина страхът му, макар да бе обект на постоянен присмех от наша страна, ни изпълни с отчаяние — Лорд Байрон подпря брадичката си с ръка и самоиронично се усмихна. — След като напуснахме манастира се разделихме с него. Преди да тръгнем на следващия ден, го потърсихме, но той не си беше у дома. Жалко — Лордът поклати глава. — Много жалко.

Настъпи тишина.

— Значи отидохте в Тапалеен? — попита най-после Ребека. Байрон кимна.

— За да посетим великия и прочут с лошата си слава Али паша.

— Спомням си вашето писмо — обади се Ребека. — До майка ви.

Той вдигна глава.

— Така ли? — попита тихо.

— Да. За албанците в техните везани, пурпурни дрехи, за двестате коня и чернокожите роби, за вестоносците и литаврите, за протяжните викове от минаретата на джамиите — Ребека замълча. — Извинете — рече тя, виждайки втренчения му поглед. — Винаги съм смятала, че това е едно чудесно писмо, с великолепно описание.

— Така е — усмихна се лорд Байрон. — Сигурно, защото бе лъжа.

— Лъжа ли?

— По-скоро й спестих някои неща. Не споменах за коловете. Бяха три пред главната порта. Видът им, вонята — те помрачиха спомена ми от пристигането в Тапалеен. Но с майка си трябваше да внимавам — тя не беше в състояние да понесе прекалено много реалност.

Ребека прокара ръка през косата си.

— Разбирам.

— Не, не разбирате нищо. Двама от мъжете бяха мъртви — приличаха на дрипави парчета мърша. Като минавахме край коловете, видяхме, че третият леко се раздвижи. Съществото, защото това вече не беше човек, се размърда върху кола и той проникна още по-дълбоко в тялото му. Закрещя с нечовешки, ужасяващ глас. Нещастникът видя, че го гледам. Опита се да проговори и тогава забелязах напуканата черна мръсотия край устата му. Разбрах, че няма език. Не можех да направя нищо — продължих да яздя и минах през портата. Чувствах се ужасно, защото осъзнавах, че съм направен от същата кал като извършилите тези неща и като онези, които са подложени на страданията напълно безсмислено — без всякаква надежда. Дадох си сметка, че не представлявам нищо, че ми предстои да умра — съдба, която също като раждането не зависи нито от мен самия, нито от моя избор. Помислих си дали всички не сме съгрешили в някакъв предишен живот и затова сегашният не е нищо друго освен Ад. Ако това е вярно, щеше да е най-добре да умрем. И все пак онази нощ в Тапалеен изпитах отвращение, че съм смъртен, почувствах, че това ме стяга плътно и ме задушава като саван.

През нощта Вакел паша отново ми се яви насън. Също както първия път, когато го видях, изглеждаше смъртно блед, но силен, а блясъкът в очите му изразяваше едновременно тъга и непреклонност. Той ми кимна. Станах от леглото и го последвах. Стъпвах по въздуха и не пропадах. Под мен беше Тапалеен, над мен — звездите. През цялото време чувствах, че нещо ледено ме държи за ръката. Устните му не помръдваха, но въпреки това го чувах да говори. „От звездата до червея, целият живот е движение, което отвежда единствено до покоя на смъртта. Кометата се носи, руши всичко по пътя си и изчезва. Бедният червей пълзи и живее благодарение смъртта на други същества, но и той като тях умира. Всички неща трябва да се подчиняват на правилото за своята предопределеност.“ Той ме хвана за другата ръка и видях, че се намираме над планински хребет, сред разкривените статуи и отворените гробове на някакъв древен град, който сега беше безлюден и оставен на тишината и бледата лунна светлина. Вакел паша посегна да ме погали по шията. „Всички неща трябва да се подчиняват, така ли казах? Всички неща трябва да живеят и да умрат?“ Почувствах нокътя му, остър като бръснач, да се плъзга по шията ми. Топла яка от кръв обви врата ми. Нечий език нежно я облиза, така както котката ближе лицето на стопанката си. В главата ми отново прозвуча глас. „Съществуват знания, които изразяват безсмъртието. Следвай ме.“ Езикът продължи да ближе врата ми. „Следвай ме. Следвай ме.“ Думите бавно изчезнаха, а с тях и разрушеният град, звездите над главата ми и дори допира на устните до шията ми. Накрая не остана нищо, освен тъмнината на моя припадък. Напрегнах се да се освободя от него. „Байрон! Байрон!“ Отворих очи. Намирах се все така в нашата стая. Над мен стоеше надвесен Хобхаус. „Байрон, добре ли си?“ Кимнах. Опипах шията си. Чувствах лека болка. Не казах нищо — усещах се твърде изтощен, за да говоря. Затворих очи, но докато се унасях отново в сън, извиквах в съзнанието си образи от живота, които да пазят сънищата ми. Никое… Нашата целувка — уста в уста… Крехкото му топло тяло… Никое… Сънувах момчето и Вакел паша повече не се върна. На сутринта бях отпаднал и не се чувствах добре.

„Боже, колко блед изглеждаш“, рече Хобхаус. „Защо не останеш в леглото, стари приятелю?“

Поклатих глава. „Тази сутрин ще посетим Али паша.“

„Не предпочиташ ли да го пропуснеш?“

„Шегуваш ли се?! Не искам да умра забучен на кол.“

„Да“, кимна Хобхаус, „сериозно основание. Жалко, че тук няма нищо за пиене. Имаш нужда точно от това. Боже, каква ужасна страна.“

„Чувал съм, че в Турция бледата кожа е знак за благороден произход.“ Нямаше огледало, но знаех, че бледостта ми отива. „Не се притеснявай, Хобхаус“, рекох аз, облягайки се на него. „Ще накарам лъва от Янина да яде от ръката ми.“

Така и стана. Али паша се зарадва на моето пристигане. Посрещна ни в голяма стая с мраморен под. Поднесоха ни кафе и сладкиши — бяхме обект на голямо възхищение. По-точно аз, тъй като Хобхаус изглеждаше доста мургав, а ръцете му — прекалено едри. Приятелят ми не получи хвалбите, на които се радвах аз заради красотата си. Красота, която както безкрайно пъти му повтори Али, била безпогрешен знак за благородническия ми ранг. Най-накрая дори ме обяви за негов син и в качеството си на родител, се държа доста мило. Пред двама ни с Хобхаус той показа всичко друго, само не и истинския си характер — през цялото време просто излъчваше невероятно добродушие.

Сервираха обяда. Към нас се присъединиха придворните на Али и неговите последователи, но не ни предоставиха възможност да се запознаем с тях. Али ни пазеше само за себе си. Продължи да се държи като баща, да ни храни с бадеми и захаросани плодове, сякаш бяхме малки момчета. Обядът приключи, а Али все така не ни пускаше: „Жонгльори,“ разпореждаше се той, „певци“ — те изнесоха представление. След него Али се обърна към мен. „Искате ли да видите още нещо?“ Не дочака отговора ми. „Танцьорки!“, извика той. „Имам един приятел, който живее при мен. Неговото момиче е невероятно. Надявам се няма да откажете да видите как танцува?“

Разбира се, възпитано се съгласихме. Али се завъртя на кушетката, за да огледа стаята. „Приятелю“, викна той, „може ли да пратиш тук твоето момиче?“

„Защо не…“, отвърна Вакел паша. Аз се обърнах ужасен. Кушетката му се намираше точно зад мен — през цялото време на обяда беше стоял там незабелязан от нас. Той прати един слуга, после любезно кимна на мен и Хобхаус.

Али го покани да дойде. Пашата се съгласи. Изненадах се, защото смятах, че Али не уважава друг, освен себе си. Имах още и чувството, че изпитва страх от Вакел паша. Фактът, че вече се познаваме го изненада, а както усетих, го и разтревожи. Ние му разказахме как сме се срещнали в Янина, заедно с всички обстоятелства около тази среща. „Намерихте ли избягалото момче?“ попитах Вакел, страхувайки се от отговора. Той неочаквано се засмя и поклати глава. „Защо мислите, че моят слуга е момче?“

Аз се изчервих и това достави истинска наслада на Али. Вакел паша ме наблюдаваше с ленива усмивка. „Да, залових слугата“, рече той. „Всъщност тя ще танцува след малко пред вас“.

„Много е красива“, намигна домакинът, „същинска райска птица“.

Вакел паша любезно кимна с глава. „Да, но е и доста твърдоглава. Дори мисля, че ако не я обичах като свое дете, щях да я пусна да избяга.“ Той замълча, а челото му се сбърчи от неочаквана болка. Изненадах се — но болката както се появи, така и изчезна. „Разбира се“ — леко се усмихна той, — „винаги съм обичал тръпката на преследването.“

„Преследване ли?“ попитах аз.

„Да. След като избяга от Янина.“

„Значи това дебнехте?“

Пашата ме погледна, после се засмя. „Щом предпочитате да го наречете така.“ Протегна пръстите си, сякаш бяха крака на птица. „През цялото време, разбира се, знаех, че е там и се крие. Поставих по пътищата моите стражи и зачаках“ — той се усмихна отново, — „е, четейки в манастира.“

„Но щом сте очаквал да се издаде… Откъде знаехте, че е там? Откъде?“, попита Хобхаус.

Очите на пашата лъснаха като лед на слънце. „Имам нюх за тези неща“. Той си взе зърно грозде и внимателно изсмука сока му. После отново погледна към Хобхаус. „Вашият приятел“, рече той, „дебелият грък. Изглежда, момичето се е крило в неговото мазе.“

„Атанаси?“ попитах аз скептично.

„Да. Странно, нали? Защото всъщност е голям страхливец.“ Пашата си взе ново зърно грозде. „Често се казва, че най-смелите мъже са тези, които успяват най-напред да се преборят със собствения си страх.“

„Къде е той сега?“ попитах.

Али доволен се разсмя. „Вън“, изсъска весело, „забит на кол. Държа се отлично — умря чак на сутринта. Представляваше доста внушителна гледка, защото обикновено дебелите умират много бързо.“

Погледнах към Хобхаус. Изглеждаше пребледнял като мъртвец. Аз, за моя радост, нямах къде повече да бледнея. Али като че ли не забеляза колко сме потресени, но Вакел паша ни наблюдаваше със злорада усмивка на устата си. „Какво стана?“ попитах аз, придавайки си колкото се може повече безразличие. „Залових ги“, отвърна Вакел паша. „До Пинд — крепостта на бунтовниците. За малко да се измъкнат.“ По лицето му отново премина сянка. „Остана им малко, но все пак не успяха.“

„Дебелият грък“, рече Али, „изглежда знаеше доста полезни неща — за бунтовниците и така нататък. Само че не искаше да говори. Накрая се наложи да му изтръгнем езика. Неприятно.“ Той любезно се усмихна. „Да, смел човек.“

Откъм музикантите се чу внезапен шум. Погледнахме натам. Момиче, облечено в червена коприна, влезе тичешком в залата. То се приближи към нас. Лицето й беше скрито зад — тънки воали. Красивото й тяло бе слабо и с маслинен оттенък на кожата. Когато се поклони ниско до земята, звънчетата около глезените и китките й се обадиха. После Вакел паша щракна с пръсти и момичето се изправи. Изчака с добре заучена поза, докато прозвучат цимбалите и започна да танцува.

Лорд Байрон замълча, после въздъхна.

— Страстта е рядко красиво нещо, истинската страст на младостта и надеждата. Тя е като камъче, което пада в застояла вода — изведнъж зазвънява нечувана камбана. Точно както вълничките стихват и ехото заглъхва, такова опасно състояние е и страстта, защото скоро откриваме, че споменът за щастието е най-изгарящата трагедия на живота. Какво да ви кажа? Че момичето беше хубаво като антилопа? Красива, грациозна и пъргава? — вампирът помръдна унило рамене. — Да, мога да го потвърдя, но това не означава нищо. Изживях цели два века безсъние, откакто я видях да танцува. Беше красива, но вие никога няма да си я представите, докато аз… — с хладните си очи той се взря в Ребека и свъси чело. После поклати глава — докато аз се превърнах в това, което виждате — затвори очи. — Трябва да разберете, че страстта ми представляваше истинска ярост. Влюбих се, преди още да знам коя е моята богиня. Бавно, воал по воал, тя откриваше лицето си. Ако преди изглеждаше красива, сега красотата й доби странна болезненост — той отново се вгледа в Ребека, намръщи се, а на лицето му се изписа желание и недоверие. — Имаше кестенява коса — Ребека докосна своята. Лордът се усмихна. — Да — промърмори той, — почти като вашата, но в нейната бяха заплетени златисти нишки. Очите й бяха големи и черни. Страните й горяха в розово като залязващо слънце. Устните й — алени и меки… Музиката спря. Момичето падна с чувствено движение на пода и главата й бавно се наведе пред самите ми крака. Почувствах как устните й ме докосват — устните, които бях целувал, когато се прегърнахме в хана при Ахерон.

Лорд Байрон се взираше в мрака зад Ребека. „Сякаш“, помисли си тя, „се обръща към вековете, които са го носили по своето течение, далеч от тръпката на щастието“.

— Значи това беше Никос? — попита тя.

— Да — той се усмихна. — Никос или по-скоро девойката, която се бе представяла за Никое. Тя вдигна глава и отметна назад косата си. Очите й се вгледаха в моите. Не забелязах да са ме познали. В тях съзрях единствено безразличието на роба. „Колко е умна“, рекох си аз, „колко е смела и волева!“ И през Цялото време, разбира се — той отново погледна към Ребека, — красива! Нищо чудно, че започнах да чувствам как кръвта ми кипва и мислите ми лудуват. Усещах се като в Рая — предлагаше ми се забранен плод. Това олицетворяваше поезията на живота, която бях тръгнал да търся! Човек не може винаги да се придържа към брега. Той трябва да върви натам, накъдето го води океанът, иначе какво е животът? Съществуване без страст, вълнения и разнообразие — следователно полусмърт. Лорд Байрон замълча и се намръщи.

— Точно това и очаквах — засмя се глухо той. — И така е наистина. Не може да има живот без вълнения, без желания — въздъхна и отново погледна към Ребека. — Ако ви разказвам всички тези неща, правя го, за да разберете страстта ми към Хайде и защо откликнах на тази страст. Знаех и дори сега — тук, мисля, че се оказах прав — подтискането на импулса е равносилно на убийство на душата. Когато Вакел паша, напускайки Тапалеен, заедно със своята робиня, поиска да отидем в Ахерон, аз приех. Хобхаус беше бесен и се закле, че няма да стъпи там. Дори Али се намръщи загадъчно и поклати глава. Нищо не можа да ме разколебае. Решихме с Хобхаус, че ще пътуваме заедно по пътя за Янина, а после ще се разделим — Хобхаус ще тръгне за Амбрасия, а аз ще остана в Ахерон. Уговорихме се да се срещнем отново след три седмици в един град на южния бряг на име Мисолонги.

Лордът отново се намръщи.

— Много романтично, както виждате, и все пак, ако е вярно, че бях болен от толкова силна страст, та едва разбирах себе си… — той поклати глава. — Не, имаше и друга причина да посетя Ахерон. В нощта преди заминаването на Вакел паша аз отново сънувах. За втори път се озовах сред руините. Сега градът не изглеждаше толкова малък, дори напротив. Накъдето и да насочех поглед виждах само разруха, разкривени стъпала към тронове и храмове, неясни фрагменти, осветени от бледата луна, навестявани единствено от чакали и бухали. Дори гробниците, които изникваха пред очите ми, бяха отворени и празни. Разбрах, че сред това огромно пространство от развалини няма друго човешко същество, освен мен.

Отново почувствах ноктите на пашата върху шията си, почувствах как езика му облизва кръвта ми. После го видях пред мен — бледа фигура сред камъните и кипарисите и го последвах. Сега ми се стори невероятно стар — стар като самия град, през който ме водеше, събрал мъдростта на вековете и тайните на гробниците. Пред нас се извиси сянката на някаква огромна сграда. „Следвай ме“, чух го да прошепва. Приближих и пристъпих вътре. Имаше стълби, виещи се по невъзможен начин. Пашата пое по едната от тях, но когато се затичах да го настигна, стълбата се разпадна и аз отново чух наум гласа му: „Следвай ме.“ Не можех. Наблюдавах го. Усещах непреодолимо, по-силно от всичко на света, желание да видя какво има на върха на стълбата — знаех, че там е безсмъртието. Високо над главата ми се издигаше купол, блестящ и обсипан със скъпоценности. Ако можех да се добера до него, щях да проумея онова, което търсех — щях да утоля жаждата си. Пашата беше изчезнал и аз стоях изоставен в сянката. „Следвай ме“, продължавах да чувам, докато се опитвах да се събудя, „следвай ме.“ Отворих очи и гласът се стопи в утринната светлина.

Понякога, през следващите няколко дни, си представях, че отново чувам тези думи. Знаех, разбира се, че си въобразявам, но въпреки това се чувствах разстроен и нервен. Дадох си сметка, че копнея за Ахерон.