Роджър Ланслин Грийн
Крал Артур (8)

4.
СЪР ТРИСТАН И ПРЕКРАСНАТА ИЗОЛДА

Дълги години след като била създадена Кръглата маса, освен Пагубното място оставали още две празни места. Случвало се и други да бъдат празни за известно време, когато някой рицар бивал убит в отчаяна битка или при дързък подвиг, но винаги нов рицар заемал мястото му. Крал Артур обаче знаел, че не можело толкова лесно да бъдат заети истински празните места — Пагубното място, местата от двете му страни и още по едно място до всяко от тях, — защото те били предназначени за петимата най-прославени рицари в Логрия и за никого другиго. Вляво и вдясно от Пагубното място седнали Гавейн и Ланселот, но на празните места до тях не можели да седнат дори сър Гарет и сър Борс.

Една Петдесетница, когато всички рицари се събрали в Камелот, крал Артур заговорил с Ланселот и Гавейн за тези две места.

— Има един рицар, за когото съм чувал да казват, че е най-достойният измежду рицарите — рекъл Гавейн, — ала той никога не е идвал в твоя двор. Племенник е на крал Марк, владетеля на Корнуол, който е твой васал. Името му е Тристан Лионски.

— Срещал съм го веднъж — обадил се и Ланселот. — Сражава се с някои рицари на Кръглата маса, с Ламорак и Сеграмор, и ги победи. После и аз кръстосах копие с него и държа да знаете, че той е най-способният воин измежду рицарите.

— Наш пратеник ще отиде до Корнуол и ще го помоли да дойде в Камелот — рекъл крал Артур. — Сигурен съм, че именно за него говори Мерлин, когато каза, че един рицар ще седи с нас кратко време, но ще донесе голяма слава на Логрия… Ала ми се струва, че ни предстои приключение, без което не бихме могли да започнем празненството днес.

Защото още преди да свърши да говори, до залата долетяла приглушено тъжната нежна музика на арфа и докато слушали, мелодията се приближавала — толкова тъжна, толкова нежна и несравнима, че по лицата на много от присъствуващите потекли сълзи.

После вътре влязъл менестрелът — хубав мъж, висок, широкоплещест и много благороден на вид, черноок, чернокос и излъчващ достойнство, подобаващо и на крал. При все това обаче бил облечен бедно, с такива скромни дрехи, каквито носят пътуващите менестрели. Той се поклонил на крал Артур и заел място на едно столче до вратата.

— Ела насам, добри ми менестреле — казал Артур, когато вълшебството на музиката било малко позаглъхнало в сърцето му, — посвири ни отново и ни попей за славни подвизи, благородни рицари и красиви дами, защото всичко това радва сърцата ни. Откъде идеш?

— От Корнуол, благородни кралю — отвърнал менестрелът.

— Чувал ли си за Тристан Лионски?

— Чувал съм, благородни Артур, пък и често съм го виждал — казал менестрелът. — Ще ви попея за неговата съдба, тъжна и истинска история, както сами ще се уверите.

Менестрелът поел големия рог с вино, който му подали, пил за здравето на крал Артур и като седнал на столче до една голяма колона, започнал да реди своята балада. От време на време говорел, а от време на време пеел под съпровода на тъжните нежни звуци на арфата.

В тази балада се разказва за един крал и за една кралица, които живеели в Лионес. Много щастливи били те заедно, докато един ден в земята на принц Ривалин не нахлул враг, който искал да я опустоши с огън и меч. Ривалин тръгнал срещу него с цялата си войска, но бил убит в сражението и злият Морган завладял земите му. По същото време Морган започнал да търси кралицата, но тя била избягала в гората с един свой верен придворен на име Рюал. Там, в гората, кралицата се сдобила с дете, а после умряла и я погребали. Но преди да издъхне, тя подала на Рюал детето, като му казала: „Пазителю на верността, сега трябва да останеш верен на покойния си господар и на господарката си, която скоро ще го последва. Вземи сина ми и го наречи Тристан, Тъжния, защото беше роден в тъга, грижи се добре за него и го защищавай като свое дете, за да може, като му дойде времето, да отмъсти за нашата смърт и да се качи на престола на Лионес. А когато възмъжее, нека отиде и потърси помощ от брат ми крал Марк Корнуолски.“ Рюал отнесъл детето у дома и заедно с жена си го отгледали с такава грижа и любов, както не е било отглеждано нито едно сираче. А когато Тристан поотраснал, мъдрецът Къруенал го научил на много неща: да свири на арфа, да играе шах, да си служи с меч и копие и да язди кон, а също така го завел в много чужди страни, за да изучи техните езици.

Когато Тристан се превърнал във висок момък, случило се така, че в Лионес пристигнал кораб от Норвегия. Един търговец, дошъл с него, сключил добра сделка с Рюал и му гостувал. Тристан направил на търговеца силно впечатление и той го поканил на кораба, за да играят шах. Младежът излизал победител във всяка партия, но през това време моряците тихо вдигнали котва, опънали огромните бели платна и корабът отплавал, защото търговецът възнамерявал да продаде Тристан в робство за много пари.

Излязла обаче силна буря. Девет дни и девет нощи корабът се носел, гонен от ветровете, и всички на борда се боели, че са загубени. Тогава моряците започнали да се бунтуват, като казвали, че корабът е урочасан, защото са откраднали Тристан. Търговецът се съгласил с тях и свалил Тристан на най-близкия бряг, до който минали, а това бил брегът на Корнуол. Когато Тристан стъпил на брега, бурята спряла и усмихнатото слънце отново се показало.

Скоро Тристан отишъл в двора на крал Марк в Тинтагел, но все още не знаел, че Марк е негов чичо, защото вярвал, че негов баща е Рюал. Крал Марк приел топло странника, а Тристан му служил толкова предано, че не след дълго станал най-близкият и доверен кралски съветник. Тогава пристигнал Рюал, който обикалял широкия свят, за да търси своя храненик. Когато открил Тристан в двора на крал Марк, Рюал разбрал, че това е било божия воля.

А щом Марк научил, че Тристан е негов племенник, той още повече го заобичал и двамата заживели щастливо в Тинтагел. Марк изпратил войската си, предвождана от Тристан, в Лионес и злият Морган бил убит, но макар че присъединил страната към Корнуолското кралство, Тристан сложил на престола Рюал, а той самият останал в двора на крал Марк.

Един ден, когато Тристан се връщал в кралския дворец, заварил всички натъжени и опечалени.

На мястото за почетни гости седял сър Морхолт Ирландски, дошъл от името на ирландския крал Гурман, за да иска от крал Марк, когото някога победил в битка, да му се издължи. Трябвало или тридесет младежи от благороден произход да бъдат изпратени в Ирландия, за да станат слуги в двора, или някой рицар да излезе на двубой с Морхолт и да го убие. Никой обаче не се осмелявал да се противопостави на Морхолт, защото на света нямало по-силен рицар от него.

— Засрамете се! — извикал Тристан. — Нима са мъже тези, които продават синовете си в робство?!

— Племеннико, друг изход нямаме! — казал крал Марк.

— Можете да се биете! — извикал Тристан. — Откажете да платите данъка, обявете война на ирландския деспот Гурман или изпратете рицар, който да излезе срещу сър Морхолт и да убие този дързък самохвалко!

Никой обаче не искал да се бие срещу Морхолт, затова той презрително се изсмял на думите на младежа.

— Аз ще се бия с тебе, ирландско псе! — извикал Тристан и зашлевил Морхолт с ръкавицата си, за да няма съмнение, че е засегнал рицарската му чест.

Боят трябвало да стане на едно островче край Корнуол. Щели да се бият само с мечове и да бъдат сами, без наблюдатели. Морхолт стигнал там пръв с малка лодка и я изтеглил на брега. Тристан обаче изблъскал лодката си обратно в морето и тя се понесла по вълните.

— Какво правиш, нагли хлапако?! — изръмжал Морхолт. — Лодката ще ти потрябва, когато се наложи да бягаш от мене!

— Двама мъже дойдоха живи на този остров — отговорил му простичко Тристан, — но жив ще си тръгне само единият от тях!

При тези думи Морхолт се изсмял и изтеглил меча си. Тристан го последвал и двамата се били цял ден, като си нанесли множество тежки удари. Морхолт улучил Тристан и на бедрото на момъка зейнала дълбока рана.

— Смъртта ти наближава — злорадо възкликнал Морхолт, — защото върху меча ми има вълшебно мазило и малко са тези, които могат да излекуват рана, в която то е попаднало!

Тогава, обзет от ярост, Тристан се хвърлил върху му с вика:

— Подли и нечестни рицарю, ето моя отговор! И той разсякъл шлема на Морхолт. Острието на меча се забило дълбоко в черепа на врага му и се счупило, като едно парченце останало в раната. Смъртоносно ранен, Морхолт се строполил на земята и се признал за победен. Същата вечер ирландската му дружина го пренесла на един кораб и тъжно отплавали за Дъблин. Там Морхолт издъхнал, колкото и да се стараела сестра му, кралица Изод, която била най-веща от жените в лекуването на рани. Тя извадила парченцето стомана и го прибрала в едно ковчеже, като се заклела да отмъсти на човека, нанесъл този удар.

А Тристан лежал тежко болен в замъка Тинтагел и никой не можел да излекува раната му. Накрая мъдреците му казали, че спасението му се намира в Ирландия, откъдето е дошла отровата, и че само кралица Изод може да му помогне.

Тристан заминал предрешен за Ирландия. Казвал, че е менестрелът Трамтрис, и толкова хубаво пеел, че хората, които го намерили, го завели в кралския двор. Гурман и Изод имали само едно дете, дъщеря, която била най-прелестната девойка в света. Казвала се Изолда и в целия свят хората я наричали Прекрасната Изолда. Красотата й наистина била ненадмината — видях я със собствените си очи, а моите очи са видели чудесата на много земи. Крал Гурман много искал дъщеря му да свири на флейта, но в цяла Ирландия нямало достатъчно изкусен свирач, за да я научи. Кралят дочул за менестрела Трамтрис, когото всички възхвалявали, и изпратил да му го доведат. Донесли Трамтрис на носилка.

— Докато плавах за Ирландия, бях ранен от пирати — казал менестрелът на краля. — Пътувах с търговски кораб, натоварен със скъпи стоки. Морските разбойници го превзеха след тежка битка. Посякоха всички на борда, но мене ме пощадиха заради умението ми да свиря на арфа. Сложиха ме в една малка лодка, дадоха ми храна и вода, а вашите поданици ме намериха, когато вълните ме носеха покрай ирландския бряг.

Тогава кралица Изод започнала да лекува Трамтрис. Раната му се затворила и той оздравявал с всеки изминал ден, докато накрая стъпил на крака. Постепенно момъкът научил Прекрасната Изолда да свири на арфа и да пее, а сърцето му било запленено от красотата й. Ала Тристан поставял славата и подвизите по-високо от любовта, затова не започнал да ухажва девойката.

Цяла година живял той в Ирландия под чуждо име, а накрая потеглил с кораб за Лионес, за корнуолските брегове, и отишъл при крал Марк в Тинтагел. Крал Марк обаче бил чувал за Прекрасната Изолда и когато Тристан заговорил за девойката, сърцето на краля се възторгнало и той събрал съветниците си, като им казал:

— Крал Гурман Ирландски има само едно дете.

Няма ли да е добре и за двама ни, ако сключим траен мир и аз взема за съпруга Прекрасната Изолда?

Благородниците сметнали, че това е много мъдро хрумване.

— Но как да подхванем въпроса? — попитали те. — Гурман Ирландски и кралицата му Изод ни мразят заради смъртта на Морхолт, мразят ни и заради това, че спряхме да изпълняваме задължението си към тях. Как ще спечелиш ръката на принцеса Изолда?

Тогава Марк отвърнал:

— Нищо друго не вълнува сърцето ми. Трябва да се намери начин!

И кралят погледнал Тристан. Придворните започнали да си шушукат, защото завиждали на Тристан, че ще наследи корнуолския трон, ако кралят няма деца. Понеже Тристан знаел отношението им и искал да им докаже, че няма никакви стремежи към короната, той се изправил и заявил:

— Кралю, чичо мой, и вие, корнуолски благородници! Това начинание е твърде опасно, но аз ще се заема с него, защото вече съм бил в Ирландия, където кралица Изод ме излекува от раната, макар че се е заклела вечно да мрази Тристан Лионски и да му отмъсти.

Тристан потеглил с малък кораб, на който имало не повече от тридесет души. Доплавали до ирландския бряг късно през нощта и хвърлили котва в тих залив.

— Ако започнат да те разпитват — казал Тристан на верния си приятел Къруенал, който го придружавал, — кажи, че караме стока и че капитанът е слязъл на брега, за да сключва сделки с ирландски търговци.

По това време в Ирландия върлувал дракон — чудовище, което разкъсвало хора и опустошавало земята. Крал Гурман бил дал дума, че който убие дракона, ще се ожени за дъщеря му Прекрасната Изолда. Тристан бил чувал за това. Същата вечер слязъл на брега в пълно бойно снаряжение и тръгнал да търси леговището на дракона, което се намирало високо сред опалените канари над една опожарена долина. Призори, когато червените лъчи на изгряващото слънце косо огрели долината, подобно на кръв, която капе сред скалите, Тристан видял трима рицари, последвани от четвърти, които минали през прохода и тръгнали към драконското леговище. Тозчас чул рева на чудовището, а сетне отекнали предсмъртните викове на хора и сред скалите се извил пъклен дим. После човекът, който следвал на разстояние тримата рицари, полетял в галоп натам, откъдето бил дошъл, като пришпорвал коня, за да препуска още по-бързо. Този човек бил сенешалът на крал Гурман — неговият управител, — страхлив рицар, който обичал да се хвали и който изобщо нямал смелост да се изправи пред дракона, а при все това непрекъснато говорел, че ходи да го търси.

Тристан бавно подкарал коня си през долината и накрая видял дракона, надвесен над един от убитите от него рицари. Чудовището било ужасно — с огромни лъскави нокти, синьо-зелени люспи и паст с остри бели зъби, която изпускала огън и дим. Тристан вдигнал копието си и нападнал изневиделица чудовището, скрит зад щита си. Като чул чаткането на копита, драконът се обърнал и зинал да захапе Тристан. Тристан се прицелил много точно, така, че копието потънало в отворената паст и пронизало чудовището близо до сърцето. Момъкът скочил към главата му, но драконът изревал от яд и болка, издишал огнена струя, с която убил коня му и тутакси се заел да го разкъсва. Ала макар стърчащата навън част от копието бързо да се овъглявала, острието му оставало дълбоко забито в жизненоважна част от тялото на чудовището и то с вой тръгнало да се скрие в една дълбока и скалиста клисура, като оставило коня изяден наполовина.

Тристан бързо го последвал и го настигнал в началото на клисурата. Там цял час се бил с дракона, като се прикривал зад скалите, за да не бъде опечен от пламъците на огнения му дъх. Неведнъж ранил чудовището, ала не успявал да го посече. Острието на копието му обаче прониквало все по-близо до сърцето на дракона и накрая звярът започнал да се търкаля, обзет от предсмъртни мъки. Тогава Тристан се втурнал, забил меча си до дръжката в тялото му и драконът издъхнал, но облял Тристан с такава струя отровен огън, че щитът на рицаря се разтопил и започнал да капе от ръката му. Самият Тристан, замаян от отровните пари, се строполил на земята.

След малко обаче успял да пропълзи до умрелия дракон, отрязал му езика и го прибрал в торбичката на пояса си. После започнал да търси път, по който да излезе от долината, но не след дълго вдишаната отрова го повалила и като изпаднал в несвяст, той заприличал на мъртвец.

Тогава притворният сенешал тихо се прокраднал в долината и видял, че и драконът, и Тристан са мъртви, защото така изглеждало. Като се усмихнал злорадо, този подъл рицар отрязал главата на дракона, завързал я за седлото на коня си и препуснал с все сила към двора на крал Гурман.

— Кралю господарю — извикал той, — погледни, убих дракона! Изпълни обещанието си и ми дай за жена дъщеря си, красивата Изолда!

Тогава Гурман бил много объркан, защото със сигурност чувствувал, че не е възможно страхливият сенешал да е убил дракона. Ала главата на чудовището била пред очите му и той не знаел как да разбере истината.

А Прекрасната Изолда, обляна в сълзи, отишла при майка си кралица Изод и казала:

— По-скоро ще умра, отколкото да се омъжа за него!

— Още не са стигнали дотам нещата — отвърнала майка й. — Изобщо не вярвам, че сенешалът е посякъл дракона!

Тази нощ Изолда и майка й тайно отишли в долината и намерили там мъртвия дракон — представлявал страшна гледка с отрязаната си глава на лунната светлина. Намерили и Тристан, който лежал в пълно безсъзнание.

Тогава Изолда възкликнала учудено:

— Я виж, та това е менестрелът Трамтрис, но не зная дали е жив, или мъртъв. Облечен е в рицарски доспехи, щитът му е разтопен, а мечът му е окървавен до дръжката с тъмната драконовска кръв…

Двете жени наредили Тристан да бъде пренесен тайно в двореца и кралица Изод така умело упражнила лечителското си изкуство, че не след дълго Тристан дошъл на себе си и им разказал как е убил дракона, като за потвърждение извадил прибрания в торбичката език. Тогава кралица Изод го попитала:

— Кажи ми, Трамтрис, какво те води в Ирландия и защо си отишъл да се биеш с дракона?

— Дойдох като търговец — отвърнал Тристан — и понеже чувствувах, че ние, корнуолци, не сме много обичани от ирландците, реших да заслужа вашето одобрение и да предложа мир, като посека дракона.

— Одобрението и мирът ще бъдат с тебе до сетния ти дъх — казала кралица Изод и се заклела да удържи на думите си.

Дошъл денят, когато крал Гурман трябвало да изпълни обещанието си към човека, убил дракона, и сенешалът гордо се изправил пред придворните, като се хвалел колко е храбър и че Прекрасната Изолда вече е негова. Кралица Изод обаче станала и го уличила в лъжа, след което дошъл Тристан и го нарекъл страхливец и измамник.

— Аз убих дракона! — извикал сенешалът. — Погледнете главата му, отрязах я още преди да беше умрял!

— Надникнете в устата на дракона! — наредила кралицата.

Като открили, че езикът на чудовището липсва, а Тристан го извадил от своята торбичка, всички се зарадвали и взели да се подиграват на сенешала. Той обаче се вбесил от яд, нарекъл Тристан лъжец и крадец, след което го извикал на двубой, за да се отсъди кой е прав.

— Ще се срещнете след три дни! — казал кралят. Когато дошъл уреченият час, Прекрасната Изолда се погрижила за доспехите на Тристан, но сърцето й било натежало при мисълта какво може да се случи този ден. Тя извадила меча на Тристан от ножницата и дълго го разглеждала, докато забелязала, че едно малко парченце от върха е отчупено. Със свито сърце тя донесла стоманеното късче, извадено от главата на чичо й сър Морхолт, и то прилепнало точно към нащърбеното място. Тогава Изолда веднага отишла при майка си и казала:

— Погледни! Менестрелът Трамтрис, когото спасихме, е не друг, а Тристан Лионски, убиецът на Морхолт! За да се увериш, можеш да разгледаш меча, който е нанесъл удара. Сега със същия меч ще го убия!

Но кралицата възпряла дъщеря си. Двете заедно отишли при Тристан, за да поговорят с него. Той им разказал цялата истина, като не скрил дори причината за второто си идване в Ирландия.

— Тогава нека се помирим с Тристан — казала кралица Изод на дъщеря си, — защото крал Марк е подходящ съпруг за тебе, при това е и храбрец. Ако обаче Тристан не ни помогне, тогава ще трябва да се омъжиш за сенешала.

Заклели се да живеят в мир, Тристан отишъл на двубой със сенешала и се сражавал толкова добре този ден, че сенешалът загинал от меча му, а Прекрасната Изолда била спечелена за съпруга на крал Марк.

Корабът на Тристан пристигнал в Дъблин и бил посрещнат с големи почести. Била приготвена каюта за Изолда, най-красивата девойка на света. Тя се качила на борда, придружена само от Брангуейн, нейна вярна приятелка и придворна.

Преди корабът да отплава, вещата кралица Изод приготвила магическо питие. Наляла го в бутилка от вино и я донесла на лейди Брангуейн, като й казала:

— Погледни, давам в твои ръце щастието на дъщеря си. Пази това питие с цената на живота си и се погрижи в деня на сватбата си принцеса Изолда, както и крал Марк, да пият от него, но гледай да не го докосва никой друг. Защото това е любовно питие с такава сила, че нищо на света не може да промени въздействието му. Ако се случи един мъж й една девойка заедно да пият от него, ще се обичат до свършека на света с такава любов, каквато няма по цялата земя!

Корабът опънал платна и отплавал от Дъблин, и дни наред се носил в открито море, плъзгал се весело, гонен от пролетния вятър, и се люлеел като бяла птица, символ на любовта, върху гребените на вълните. Прекрасната Изолда цял ден стояла в каютата си, където Тристан се грижел за нея — пеел й балади за верни влюбени и велики подвизи, разказвал й древни корнуолски легенди за кралица Игрейн, за това, как Мерлин довел Утер Пендрагон в мрачния Тинтагел; редял песни и истории за добрия крал Артур и Кръглата маса, където се събирал цветът на рицарството; говорел за чудното кралство Логрия, изграждано от тях, което като чиста небесна светлина щяло да грейне върху потъналите в тъма британски земи. Лейди Брангуейн обаче не вземала участие в радостта от танца на вълните, а лежала, повалена от морска болест в отдалечената си каюта.

Един ден, когато Тристан спрял да пее и да разказва, двамата с Изолда седнали да играят шах с червени и бели фигури, изкусно изрязани от слонова кост и наредени върху украсена с дърворезба дъска от кедър. Изведнъж усетили, че са жадни. Тогава Тристан забелязал бутилката от вино, сложена в едно сандъче в голямата каюта. Изолда се засмяла и рекла:

— Донесе я Брангуейн, за да я изпие, щом морската болест престане да я мъчи. Хайде ние да я изпием сега, та когато Брангуейн оздравее, да намери само празната бутилка!

Те налели питието в златни бокали, без да знаят, че това е любовната отрова, сварена от вещата кралица Изод, без да подозират, че съдбата им зависи от тях самите и така се обричат на много щастие, но и на дълбока мъка. Все така развеселени, Тристан и Изолда вдигнали наздравица един за друг и изпили до дъно сладката течност.

Мигновено в сърцата им се пробудила силна любов, а целият свят като че потънал в мъгла, защото единствената светлина за всеки от тях сега била светлината, огряла го през очите на другия. Тъкмо пресушавали бутилката и Брангуейн влязла в каютата. Тя веднага разбрала какво се е случило. Дълги години придворната не казала на никого от тях истината, но в този миг сърцето й се свило от страх и тя хвърлила празната бутилка далече в морето, като оплаквала ориста си да тръгне на това пътуване и проклинала питието, което щяло да причини смъртта на Тристан и Изолда.

Чудесно било пътешествието през обляното в слънце море. Никога след това небесното светило не е било толкова ярко. Скоро Тристан и Изолда заговорили за своята голяма любов и изпитали щастие в тези кратки часове на младостта си — повече щастие, отколкото които и да е други влюбени, откак свят светува. Корабът се носел по синьото море, а те съвсем забравили бедата, която ги очаквала в Корнуол, забравили съперничеството между любовта и честта и помнели само, че пролетта е кратка и че ведрите лъчи на любовта греят върху им като върху един човек.

Твърде скоро величественият кораб доплавал до тъмните скали на Тинтагел и там Изолда се оженила за корнуолския крал Марк, защото честта изисквала това от нея, а заради същата тази чест Тристан трябвало да се откаже от любовта си и да остави зад гърба си дните на младостта. Нещо повече, ако той бил избягал с Изолда, между Корнуол и Ирландия щяла да избухне такава война, която можела да завърши само със смъртта на много хора и с дълбока скръб за двете кралства.

Малко остана за разказване. Тристан Лионски извършил толкова много подвизи, че славата му се разнесла по целия свят. Ала той завинаги бил обикнал Изолда, кралицата на Корнуол, а тя обичала него и мразела Марк.

Една пролет любовта възтържествувала над честта и съпругата на Марк се срещнала с Тристан в раззеленената гора. Била тръгнала на лов със своята придворна дама Брангуейн, а Марк, който не подозирал нищо, сложил племенника си Тристан начело на ловците и свитата. Твърде скоро обаче ловът бил забравен и двамата влюбени се уединили край бистроструен поток, където белите маргаритки като покапали сълзи оросявали зелената трева.

Те продължили да се виждат и се срещали много пъти. Любовта им била изместена от страх, изгубила блясъка си и помръкнала — така става, когато една любов е престъпна и потайна. Ала все пак не укорявайте твърде много Тристан и Изолда, защото през цялото това време те са били омагьосани… Те поне имат достатъчно оправдание, за разлика от други, които нарушават клетвата си.

Не след дълго благородниците, които продължавали да мразят Тристан, започнали да се досещат за тази любов и подхвърлили за подозренията си на крал Марк. Кралят дълго не желаел да повярва, защото много обичал както съпругата си, така и своя племенник, и им имал доверие. Един ден обаче завистливият рицар Марджодо завел Марк, за да види Тристан и Изолда седнали под едно дърво до ромолящия поток. След това вече нямало място за съмнение.

Крал Марк свикал съветниците си и поискал да издадат смъртна присъда на Тристан. Ала макар че го мразели, благородниците и рицарите не допуснали това, защото Тристан бил най-силният сред тях и единствено той можел да спаси Корнуол в случай на беда. Нещо повече, простолюдието го обичало и ако го осъдели на смърт, можела да избухне гражданска война.

Затова крал Марк изпратил Тристан в изгнание далече от Корнуол и Лионес, толкова далече, че едва ли някога отново би му се отдала възможност да се среща с Прекрасната Изолда. И сега той се скита из британските земи в търсене на утехата, която не може да намери, обикаля в одежди на менестрел и пее, непрекъснато пее за своята любов.

Изолда от смарагдения остров търся аз

и ще я търся до последния си час.

На арфата си свиря по света,

последвал птицата на любовта.

За всичко времето забрава носи,

но любовта не може да докосне:

докато има пролет, слънце, младост,

сърцата ще изпитват само радост.

Изолда, и да сме в небитието,

за нас ще пишат стихове поети,

за любовта ни, безпределна и нещастна,

за рицаря Тристан и дамата прекрасна.

Менестрелът завършил своя разказ и всички, които седели в голямата зала в Камелот, потънали в мълчание. Само Ланселот скрил глава в ръцете си и сълзите се стичали между пръстите му, защото си мислел за своята любов към Гуиневир, съпругата на крал Артур.

— Момко — обърнал се след малко крал Артур към менестрела, — как така е възможно ти да знаеш толкова добре всичко, което се е случило с Тристан Лионски?

Менестрелът тъжно се усмихнал, станал от столчето и се изправил, висок и с благородна осанка, пред крал Артур.

— Добре го зная — отвърнал той. — Дори прекалено добре, така, както всеки човек знае собствената си мъка… Защото аз съм Тристан Лионски!

При тези думи през залата преминал шепот, изпълнен с почуда и жалост. Крал Артур обаче напуснал мястото си, отишъл при Тристан и го приветствувал.

— Добре дошъл в Камелот! — извикал той. — С радост те посреща цялото рицарско братство на Кръглата маса! Твоето име ни беше казано от Мерлин мъдрия магьосник в деня, когато за пръв път се събрахме около тази маса. Погледни! И за тебе има място на нея! Там, до Ланселот, името ти в същия миг се появява, изписано със златни букви! Добре дошъл, верни рицарю на Логрия!

Така Тристан станал рицар на Кръглата маса и нямало друг след Ланселот и Гавейн, който толкова да бил заслужил мястото си. Дълги години той пристигал на всяка Петдесетница, за да седне на масата, и много били подвизите, които извършил за славата на Логрия. Ала Тристан продължавал да скърби за любовта на Прекрасната Изолда и времето не можело да прогони тъгата от влюбеното му сърце.

След няколко години той се оженил за друго момиче, също на име Изолда, дъщеря на Джовлин, Арънделския херцог, която наричали Белоръката Изолда. Тя му донесла голяма утеха и той й бил верен и предан съпруг. Сърцето му обаче завинаги останало пленено от другата Изолда, кралицата на Корнуол, затова дълбоко в себе си Белоръката Изолда изпитвала завист.

Случило се така, че след време, когато се сражавал, за да спаси Кахедин, брата на жена си, Тристан бил ранен с копие, намазано с отрова. Раната загноила и не искала да заздравява.

Тогава Тристан казал:

— Очаква ме смърт, ако Изолда Корнуолска не ми се притече на помощ. Само тя знае тайната на вещата си майка и може да лекува рани.

Затова той помолил верния Къруенал да тръгне с кораб за Тинтагел и да помоли Изолда да дойде и да му помогне. Ако при завръщането Изолда била на борда, трябвало да опънат бели платна, а ако е отказала да дойде — черни.

Изолда Корнуолска веднага се съгласила да потегли на път и Къруенал наредил да вдигнат бели платна. Ала Тристан не ставал от леглото и бил толкова отслабнал, че не можел да се повдигне и да погледне през прозореца. Затова казал на жена си:

— Иди и погледни морето! Корабът на Къруенал скоро ще се появи и ако платната са бели, на борда ще бъде Прекрасната Изолда. Ако обаче са черни, значи тя не е дошла.

Тогава Белоръката Изолда се взряла в морето и видяла кораба на Къруенал, който летял по вълните, опънал всичките си бели платна. Но понеже тя завиждала на Прекрасната Изолда и я мразела, казала на Тристан:

— А, виждам кораба на Къруенал, едва пълзи по вълните. И всичките му платна са черни…

Тогава Тристан обърнал лице към стената и казал:

— Господ да те поживи, любов моя, Прекрасна Изолда, защото няма вече да видя лицето ти.

След това Тристан Лионски престанал да се бори със смъртта и след няколко минути издъхнал.

А когато Прекрасната Изолда, кралицата на Корнуол, го заварила мъртъв, тя коленичила до леглото му и останала там, докато сърцето й не се пръснало от мъка и не умряла. Положили ги в един гроб, защото Белоръката Изолда се разкаяла за своята завист, но вече било твърде късно.

От двете страни на гроба им тя посадила два розови храста — един бял и един червен. Когато избуяли, те преплели клони над гроба и растели като един храст, на който цъфтят бели и червени рози, защото откак свят светува не е имало любов, толкова вярна, колкото любовта на Тристан Лионски и Прекрасната Изолда.