Х. Бийм Пайпър
Лорд Калван от друкога (1)

I

Торта Карф, Главният на Паравремевата полиция, си каза, че е излишно да се измъчва. Беше само на триста години и според най-долната граница на продължителността на живота на неговата раса можеше да издържи поне още две столетия. Двеста дни в повече нямаха никакво значение. Тогава щеше да е Последният ден на годината и точно в полунощ той щеше да стане от своя стол, а Въркън Вал щеше да седне в него, след което той щеше да може да отглежда грозде и лимони, както и да води войни срещу зайците на остров Сицилия, който притежаваше изцяло на един необитаван времепредел в Пето ниво. Запита се след колко ли време Вал ще се почувства толкова уморен, както се чувства той в момента.

Всъщност Карф знаеше, че Въркън Вал никога не бе искал да стане Главен. Престижът и властта означаваха твърде малко за него, а свободата — твърде много. Вал обичаше да работи в извънвремето. Но това бе работа, която някой трябваше да върши и за която Вал се бе обучавал, тъй че щеше да я поеме и да я върши по-добре и от самия него, подозираше Карф. Въркън Вал отлично щеше да се справи с контролирането на близката безкрайност от светове, всеки от които бе същата тази планета Земя.

Преди дванайсет хилядолетия, изправена пред съсипването на една изтощена планета, расата от Първо ниво бе открила съществуването на второ, паралелно времеизмерение и средства за физическо прехвърляне до близката безкрайност от светове с паралелна правдоподобност, както и от тях обратно в своето. И конвейерите се прехвърляха тайно и докарваха богатства в Родния времепредел — малко от един времепредел, малко от друг, без липсите да се усетят.

Всичко това трябваше да се контролира. Някои паравреми бяха повече от безскрупулни в отношението си към извънвремевите раси — Карф би се оттеглил още преди десет години, ако не бе разкрита колосална паратемпорална търговия с роби, преустановена съвсем наскоро. Твърде често нечий малшанс или невнимание току заплашваше Паравремевата тайна или пък някакъв инцидент — не непременно нечий пропуск, а просто неизбежност — се налагаше да бъде изчерпателно изясняван. Но Паравремевата тайна трябваше да бъде съхранена с цената на всичко. Не само практическата технология на прехвърляне — това изобщо не подлежеше на обсъждане, — но и самото съществуване на раса, която разполага с нея. Ако не поради някаква друга причина (а други причини имаше много), то понеже би било абсолютно аморално някоя извънвремева раса да трябва да живее със съзнанието, че сред нея има неотличими от собствените й хора чужденци, които ги наблюдават и използват. Това бе огромно поле за дейност.

Второ ниво бе стигнало стадия на цивилизованост почти по едно и също време с Първо ниво, но с прекъсвания от „тъмни векове“. Като се изключеше паратемпоралното прехвърляне, повечето сектори бяха равностойни на тези в Първо и в Родния времепредел бяха научили доста от тях. Цивилизациите от Трето ниво бяха сравнително по-млади, но със значителна древност и развитие. Четвърто ниво бе късно и се развиваше бавно — най-прогресиралите му представители бяха започнали да опитомяват животни далеч след тоталното излизане от употреба на парната машина в Трето ниво. Колкото до Пето ниво, в някои сектори предчовекоподобни безсловесни и все още непознаващи огъня диваци продължаваха да трошат орехи и главите си с камъни, а в повечето не се бяха появили дори зачатъци на очовечаване.

Четвърто ниво бе най-значителното. Останалите бяха преминали през ниски правдоподобни генетически перипетии. То беше с максимална правдоподобност. Бе разделено на множество сектори и подсектори, на повечето от които най-ранни човешки цивилизации бяха възникнали в долините на Нил и Тигър и Ефрат, както и в тези на Инд и Яндзъ. Евро-американски сектор: можеше да се наложи изцяло да се изтеглят от него, но решението щеше да бъде взето от Въркън Вал. Прекалено голямо струпване на термоядрени оръжия и прекалено висока конкуренция между отделните суверенни държави. Това се бе случвало в един или друг момент върху цялото Трето ниво в рамките на Родния времепредел. Александрийско-романски сектор: след едно великолепно начало благодарение на съчетанието между гръцката теоретична мисъл и строителния талант на римляните преди хиляда години две полузабравени религии бяха измъкнати от кофата за смет и фанатиците се бяха изклали взаимно. Все още бяха в стадия на мускетите и копията, загубили способност да направят нещо по-добро. И евро-американците можеха да стигнат дотам, ако съперничещите си политико-икономически сектанти продължаваха в същата посока. Сино-индуски: това не беше цивилизация, а тежък случай на културна парализа. Което бе валидно и за Индо-уралоалтайския, в каквото положение се бе намирал Евро-американският преди десетина столетия.

Арийско-ориенталски: арийската миграция отпреди три хилядолетия вместо да се насочи на запад и на юг, както в повечето сектори, бе заляла Китай на изток. И разклонението Арийско-транстихоокеански: на един от секторите бяха построили кораби, бяха отплували на север и изток, подминавайки Курилските и Алеутските архипелази, и се бяха заселили в Северна Америка. Бяха пренесли конете, добитъка и желязото, бяха изтребили американските индианци, бяха воювали помежду си, разпокъсвайки се на различни народности и култури. Там съществуваха: една вече западаща цивилизация на тихоокеанското крайбрежие; централните равнини се обитаваха от номади, които отглеждаха бизони и ги кръстосваха с азиатски говеда; цивилизацията около Великите езера и тази в долината на Мисисипи, както и една нова на около пет-шест столетия по атлантическото крайбрежие и в подножието на Апалачите. Всички бяха в предмеханичния стадий на водната и животинската тяга, а няколко подсектора бяха стигнали до барута.

Но Арийско-транстихоокеанският сектор трябваше да се държи под око. Там се бяха придвижили напред и нещата бяха узрели за резки промени.

Нека обаче Главният Въркън го държи под око през следващите няколко века. След Последния ден на годината ексглавен Торта щеше да държи под око своите лозя и лимонови градини.

II

Рила се опита да не слуша гласовете около себе си и се вторачи в разтворената пред нея и баща й карта. Ето го издигащия се над дефилето Тар-Хостигос, дребничко златисто петънце върху пергамента, но тя си го представи — оградения със стена външен двор с навесите, конюшните и работилниците, вътрешния двор, цитаделата, централната кула на крепостта и стърчащата към небето наблюдателна кула. Отдолу малката Даро течеше на север, за да се влее в Листра, която пък се вливаше в широката Атан на изток. Град Хостигос с белите стени, покривите от каменни плочи и оживените улици. Шахматно подредените ниви на запад и на юг и горите с пръснатите из тях ферми на запад.

Нечий глас, по-рязък и силен от останалите, я върна в реалността. Братовчед й Стентрос.

— Нищо ли няма да направи? А за какво друго, в името на божествения Дралм, е един Велик крал, освен да пази мира?

Тя огледа всички около масата един по един. От края беше Фосг, представителят на селяните, чувстващ се неловко в официалните си дрехи, настанен сред по-високопоставените от него. Представителите на занаятчийско-търговското и гражданското съсловия. По-второстепенните членове на фамилията и роднини по съребрена линия. Бароните и земевладелците. Старият Чартифон, главнокомандващият, с прошарена със сиви кичури златиста брада като оловните плочки върху варакосания му нагръдник, поставил дългия си меч на масата пред себе си. Ксентос, отметнал качулката на свещеническото расо от снежнобялата си глава — в погледа му се четеше тревога. И до нея, начело на масата, баща й принц Птосфес, стиснал устни между тъничките сивеещи мустаци и тъничката сивееща брадичка. Откога не го бе виждала да се усмихва!

Ксентос вдигна ръка. Явно не беше съгласен.

— Крал Кайфранос обяви, че дълг на всеки принц е да защитава собствените си владения, че именно принц Птосфес, а не той трябва да защитава Хостигос от разбойници.

— Разбойници? Те са носторски воини! — извика Стентрос. — Гормот от Ностор има намерение да превземе целия Хостигос, както дядо му превзе Долината на седемте хълма, след като изменникът, чието име не споменаваме, му продаде Тар-Домбра.

Това беше в онази част от картата, към която не бе погледнала: вдлъбнатата долина на изток, където дефилето Домбра разделяше планините Хостигос. Именно през нея наемната кавалерия на Гормот бе нахлула в Хостигос.

— А какво можем да очакваме от Дома на Стифон? — попита баща й.

Сам знаеше отговора, но искаше и другите да го чуят със собствените си уши.

— Протосингелът не пожела да разговаря с мен: свещениците на Стифон не общуват със свещеници на други божества — отвърна Ксентос.

— Протосингелът не пожела да разговаря и с мен — добави Чартифон. — Говорих с един от по-високопоставените свещеници в храма. Прие нашите предложения и каза, че ще се моли на Стифон за нас. Когато помолих за огнено семе, отказа да ми даде.

— Абсолютно никак? — извика някой. — В такъв случай наистина сме анатемосани.

Баща й почука с върха на показалката си.

— Вече чухте най-лошото. Според вас как би трябвало да постъпим? Пръв ти, Фосг!

Представителят на селяните се надигна и се окашля.

— Лорд принце, този замък не е по-скъп за вас, отколкото моята колиба за мен. Ще се сражавам за нея, както вие за него.

Край масата се понесоха одобрителни обаждания:

— Добре казано, Фосг! Пример за всички нас!

Останалите се изказаха един по един. Някои се опитаха да произнесат цели речи. Чартифон само отсече:

— Ще се бием. Какво друго?

— Аз съм свещеник на Дралм — обяви Ксентос, — а Дралм е бог на мира, но аз ви давам благословията на Дралм да се сражаваме. Покорството пред зли хора е най-тежък грях.

— Рила? — обърна се към нея баща й.

— По-добре да загинеш в ризница, отколкото да живееш във вериги — отвърна тя. — Когато настъпи моментът, ще бъда в ризница като всички вас.

Баща й кимна.

— Очаквам същото от всички. — Той се надигна и останалите го последваха. — Благодаря ви. По залез ще вечеряме заедно. Дотогава прислугата ще ви обслужва. А сега ви моля да ме оставите с дъщеря ми. Чартифон и Ксентос също да останат.

Столовете заскърцаха — всички ставаха, за да излязат. Вратата се затвори, заглушавайки коментарите им. Чартифон почна да тъпче късата си лула.

— Знам, че няма смисъл да разчитаме на Балтар от Беща — каза Рила, — но дали Сараск от Саск не би ни подкрепил? За него сме по-добри съседи, отколкото Гормот.

— Сараск от Саск е глупак — изсумтя Чартифон. — Не може да проумее, че ако Гормот нахълта в Хостигос, той е следващият.

— Той го знае — противопостави се Ксентос. — Ще се опита да нападне Гормот с изненада или ще го изчака да се изтощи с нас. Дори и да иска да ни помогне, не би посмял. И крал Кайфранос не се осмелява да помага на онези, които Домът на Стифон иска да съсипе.

— Земята във Вълчата долина им трябва за храмова ферма — сподели Рила. — Знам, че е лошо, но…

— Твърде късно — прекъсна я Ксентос. — Споразумели са се с Гормот да му доставят огнено семе и пари за наемници и когато превземе Хостигос, ще им даде земята. — Той замълча за момент и добави: — А именно по мой съвет, принце, вие им отказахте.

— Бих отказал и без твоя съвет, Ксентос — отвърна баща й. — Отдавна съм дал обет Домът на Стифон да не влезе в Хостигос, докато съм жив, и в името на Дралм и на Галзар, няма да успеят! Пристигнат в някое княжество, построят храм, направят храмови ферми и принудят всички да робуват в тях. Обложат принца с данъци и той вдигне данъците на народа, докато на никой не остане нищо. Вижте храмовата ферма в Долината на седемте хълма!

— Да, не е за вярване — съгласи се Чартифон. — Дори принуждават селяните от много мили да им докарват тор, докато не остане нищо за техните ниви. Само Дралм знае за какво им е. — Той смукна от лулата. — Чудя се защо им е Долината на седемте хълма.

— В земята там има нещо, от което изворната вода мирише лошо — каза баща й.

— Сяра — обясни Ксентос. — Но за какво им е сяра?

III

Ефрейтор Келвин Морисън от Пенсилванската щатска полиция бе клекнал сред храстите в края на ливадата и наблюдаваше намиращата се на двеста метра фермерска постройка от другата страна на потока. Стените бяха грапави от олющената жълта боя, а покривът над верандата бе провиснал. Няколко белезникави пилета кълвяха лениво в мръсния обор. Други признаци на живот не се забелязваха, но той знаеше, че в къщата има човек. Въоръжен с пушка, която щеше да употреби. Който е убил веднъж и е успял да се измъкне от затвора, пак ще убие.

Погледна часовника си — минутната стрелка беше точно на девет. Джек Френч и Стив Ковач щяха да се спуснат по шосето отгоре, където бяха оставили колата. Надигна се, като разкопчаваше ремъка на кобура, и каза:

— Наблюдавайте средния горен прозорец. Тръгвам.

— Наблюдавам го. — Зад него изщрака патронник. — Късмет.

Той закрачи през осеяното с туфи трева поле. Беше уплашен както първия път през 51-ва в Корея, но нищо не можеше да направи. Просто нареди на краката си да се движат, сигурен, че само след няколко мига няма да има време за уплаха.

Беше на няколко стъпки от потока, с ръка близо до дръжката на колта, когато се случи.

Ослепителен блясък, последван от мигновен мрак. Помисли, че е убит. Колтът — 0.38, специален модел — се бе оказал в ръката му по инстинкт. Около него затрептяха всички цветове на дъгата, оформяйки съвършена полусфера, висока петнайсет стъпки и с диаметър трийсет, а пред него изникна овално бюро с контролен пулт и въртящ се стол отзад, от който се надигаше мъж. Млад, добре сложен, белолик, но не американец — в това беше сигурен. Беше обут в свободни зелени панталони и черни ботуши до прасците и носеше бледозелена риза. Под лявата му ръка имаше презраменен кобур, а в дясната държеше оръжие.

Сигурен бе, че е оръжие, макар да приличаше по-скоро на поялник с две издължени тръби вместо дуло, съединени с накрайник, представляващ керамична или пластмасова сфера. В сравнение с него собственият му полицейски колт приличаше на детско пистолетче — и в момента това оръжие го вземаше на мушка.

Той стреля и едновременно с това се метна встрани — падна на дясната си ръка върху гладък, излъскан под. Нещо, вероятно столът, се катурна с трясък. Продължи да се търкаля, докато се измъкне от седефения светлинен купол, и се блъсна с все сила в нещо. За момент остана неподвижен, след което се изправи и натисна спусъка на колта.

Беше се блъснал в дърво. В първия миг прие факта нормално, но в следващия си даде сметка, че тук не би трябвало да има нищо освен трева. А въпросното дърво беше огромно, както и всички останали наоколо — масивни, груби колони, поддържащи зелен покрив, през който се процеждаха няколко слънчеви лъча. Канадски ели. Сигурно се бяха извисявали тук още когато Колумб е уговарял Изабела да заложи бижутата си. Погледна към поточето, което тъкмо щеше да прекоси, когато се случи всичко това. То бе единственото нормално нещо. Или пък най-невероятното от всичко.

Запита се как би могъл да обясни всичко това.

— Докато се приближавах към къщата — заговори той на висок глас и с официален тон, — бях засечен от летяща чиния, която се приземи точно пред мен, а пилотът й ме заплаши с лъчев пистолет. Защитих се с револвера си, като изстрелях един…

Не. Това не вършеше никаква работа.

Погледна отново потока и в него възникна подозрение, че изобщо няма на кого да дава обяснения. Завъртя барабана на колта и извади изстреляната гилза. След това реши да не спазва правилото ударникът да се държи върху празно гнездо и постави нова гилза.

IV

Въркън Вал наблюдаваше пейзажа през едва забележимото блещукане на транспозиционното поле — намираше се сред горите на Пето ниво. Планините естествено си бяха все същите, но горите наоколо потрепваха и се разместваха. Имаше значителна произволност по отношение на местоположението на отделните дървета в различните времепредели. От време на време се мяркаха открити пространства, както и сградите и съоръженията по летищата на неговия народ. Червената светлина над главата му светваше и угасваше, съпровождана от прозвънване на звънец. Конвейерният купол се превърна в плътна многоцветна дъга, а след това в хладен метал. Червената светлина премина в зелена. Той взе един сигма-лъчев иглер от пулта и го пъхна в кобура. В същия момент вратата се плъзна и влязоха двама души в зелената униформа на Паравремевата полиция — единият лейтенант, а другият полицай. Щом го видяха, се успокоиха и напъхаха оръжията си в кобурите.

— Здравейте, господин помощник — поздрави лейтенантът. — Не пипнахте нещо, нали?

На теория транспозиционното поле „Галдрон-Хестор“ бе непроницаемо, но на практика, особено когато две паратемпорални устройства в противоположни „посоки“ се засичаха, полето за кратко отслабваше и в него можеха да проникнат външни обекти, които понякога бяха живи и враждебно настроени. Именно затова паравремите винаги държаха оръжие в ръка, а конвейерите бяха подлагани на проверка незабавно след материализацията. Затова и някои паравреми не успяваха да се приберат.

— Този път не. Ракетата ми готова ли е?

— Да, сър. Чакаме аерокола до ракетодрума. — Полицаят вече вадеше транспозиционните записи от сандъчето. — Ще ви се обадят, когато е готово.

Двамата се разходиха из хаоса от шумове и цветове на конвейерната ротонда. Въркън извади табакерата и предложи цигари. Лейтенантът щракна запалката си. Бяха смукнали само по няколко пъти, когато в свободния кръг вляво до тях се материализира друг конвейер.

Двама параполицаи с извадени иглери надникнаха вътре. Единият мигновено отстъпи назад, грабна слушалката на закаченото за колана му радио и съобщи нещо. Другият пристъпи навътре. Вал и лейтенантът захвърлиха цигарите и бързо се приближиха към конвейера.

Столът зад пулта бе прекатурен. На пода лежеше параполицай, иглерът му се намираше на няколко сантиметра от протегнатата му ръка. Бледозелената му риза бе потъмняла от кръв. Лейтенантът се наведе над него.

— Все още е жив. Куршум или удар от сабя?

— Куршум. Подушвам барут.

Вал забеляза падналата на земята шапка и заобиколи простреляния. Влязоха двама души с антиграв-носилка, натовариха ранения и го изнесоха навън.

— Вижте, лейтенант.

Лейтенантът погледна шапката — сив филц, широка периферия, корона с четири върха.

— Четвърто ниво — каза той. — Евро-американски сектор, Испано-колумбийски подсектор.

Вал вдигна шапката и я огледа отвътре. Лейтенантът беше прав. Вътрешната околожка бе щампована със златни латински букви: „Компания Джон Б. Стетсън. Филаделфия, ФА.“, на ръка с мастило бе добавено: „Ефр. Келвин Морисън, Пенсилв. щатска полиция“ и някакъв номер.

— Познавам тези момчета — каза лейтенантът. — Свестни мъже във всяко отношение. Също като нашите.

— Един от тях е бил с част от секундата по-бърз от нашия. — Вал отново извади табакерата. — Лейтенант, тази работа ще ни създаде големи главоболия. Тази случайна находка ще липсва на някого, а хората, които ще установят отсъствието, са една от десетте най-добри полицейски организации на света в техния времепредел. Те не биха се задоволили с половинчати обяснения, които обикновено минават в този сектор. Затова ще ни се наложи да установим къде е изплувал и какво прави в момента. Мъж, който може да извади револвера си преди един параполицай, след като е бил засмукан в конвейера, няма просто да потъне в неизвестност в който и да било времепредел. Докато се доберем до него, ще се вдигне голяма паника.

— Надявам се, че е бил изтеглен от своя подсектор. Представете си, че се появи в съседен времепредел и докладва в своя полицейски участък, където негов двойник с дублираните му отпечатъци от пръстите е дежурен в момента.

— Да. Би било интересно, нали? — Той запали цигара. — Когато аероколата пристигне, върнете я обратно. Сам ще прегледам фотозаписите. Задръжте ракетата — ще ми трябва след няколко часа. Обявявам случая за лично мой.