Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Secret Garden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 72 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2009)

Издание:

Франсис Ходжсън Бърнет. Тайната градина

Издателство „Отечество“, София, 1986

Редактор: Огняна Иванова

Художник: Ралица Николова

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Костадинка Апостолова

Коректор: Мая Лъжева

 

Frances Hodgson Burnett. The Secret Garden. Puffin Books, 1977

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

ГЛАВА 15
КАК СЕ СТРОИ ГНЕЗДО

След още една дъждовна седмица високият син небосвод се изясни и слънцето сипеше горещи лъчи. Въпреки че нямаше възможност да види тайната градина и Дикън, Господарката Мери се забавляваше добре. Седмицата не й се стори дълга. Тя седеше с часове в стаята на Колин и му разказваше за раджите, за градините или за Дикън и къщичката в ливадите. Двамата разглеждаха великолепните книги с картинки. Понякога Мери четеше на Колин, понякога той на нея. Когато на Колин му беше забавно, Мери мислеше, че изобщо не прилича на инвалид, само дето лицето му беше бледо и винаги седеше на дивана.

— Ти си голяма хитруша — да станеш посреднощ от леглото и да подслушваш — каза веднъж мисис Медлък. — Но признавам, това е истинска благодат за всички ни. Колин не е имал кризи, откакто сте приятели. Бавачката тъкмо щеше да напуска, толкова й беше дотегнал. Но сега каза, че няма нищо против да остане, щом ти й помагаш.

Когато говореше с Колин, Мери много внимаваше да не се изпусне за тайната градина. Тя искаше да научи някои неща за него, но чувствуваше, че трябва да ги открие, без да го разпитва направо. Най-напред, когато започна да й става приятно с него, Мери искаше да разбере дали той може да пази тайна. Той никак не приличаше на Дикън, но явно му харесваше мисълта за градината, за която никой нищо не знае, и Мери си помисли, че навярно може да му се довери. Но все още не го познаваше достатъчно, за да бъде сигурна. Второто, което тя искаше да разбере, беше следното: ако наистина можеше да му се довери, дали нямаше да е възможно да го заведе в градината, без никой да разбере? Прочутият доктор казал, че трябва да диша чист въздух, а Колин нямаше нищо против да диша чист въздух в някоя тайна градина. Може би, ако дишаше чист въздух, ако познаваше Дикън и червеношийката и виждаше как растат цветята, той нямаше да мисли постоянно за умиране.

Напоследък, когато понякога се оглеждаше в огледалото, Мери си даваше сметка, че изглежда съвсем различно от онова дете, което беше при пристигането си от Индия. Сега детето имаше по-приятен вид. Дори Марта бе забелязала промяната в нея.

— Въздухът от ливадите вече ти е подействувал добре — каза тя, — не си толкова жълта и слаба. Даже и косата ти не стои така залепена на главата — изглежда по-жива и по-бухнала.

— Също като мене — потвърди Мери. — Навярно и тя е укрепнала и напълнява. Сигурно ще стане още по-гъста.

— Сигурно — каза Марта, като я разроши леко. — Така си два пъти по-хубава, а и бузите ти са по-румени.

Щом градината и чистият въздух бяха полезни за нея, може би щяха да са полезни и за Колин. Но той не обичаше хората да го гледат и може би нямаше да иска да види Дикън.

— Защо се сърдиш, като те гледат? — попита тя един ден.

— Винаги съм мразил това — отвърна той, — дори когато бях съвсем малък. Когато ме водеха на море, аз лежах в количката си и всички ме зяпаха. Дамите се спираха и говореха с бавачката, а после започваха да шепнат и аз познавах, когато говореха, че няма да живея дълго. Понякога ме галеха по бузите и казваха: „Горкото дете!“ Веднъж, когато една дама ме галеше, изпищях силно и я ухапах по ръката. Тя толкова се уплаши, че избяга.

— Помислила е, че си побеснял като куче — каза Мери без особен възторг.

— Все ми е едно какво си е помислила — отвърна Колин намръщен.

— Чудя се как не изпищя и не ме ухапа, когато дойдох в стаята ти за първи път — каза Мери и се усмихна.

— Мислех, че си призрак или че сънувам — каза той. — Не можеш да ухапеш призрак, пък колкото и да пищиш, няма да го уплашиш.

— Ще ти бъде ли много неприятно, ако някое момче те погледне? — попита тя несигурно.

Колин се облегна на възглавницата и се замисли.

— Има едно момче — каза той много бавно, сякаш обмисляше всяка дума, — има едно момче, което нямам нищо против да ме гледа. Това е момчето, което знае къде живеят лисиците — Дикън.

— Бях сигурна, че няма да имаш нищо против него — зарадва се Мери.

— Птиците и животните го харесват и му позволяват да ги гледа — каза Колин все още замислено. — Той е един вид укротител на животни, а аз съм момче-животинче.

Той започна да се смее и Мери след него. И двамата много се смяха и решиха, че идеята за момчето-животинче, скрито в дупката си, е наистина много смешна. След това Мери вече чувствуваше, че няма защо да се страхува за Дикън.

* * *

Онази първа сутрин, когато небето отново се проясни, Мери се събуди много рано. Слънцето сипеше коси лъчи през щорите и в гледката имаше нещо толкова весело, че Мери скочи от леглото и изтича до прозореца. Дръпна щорите, отвори и самия прозорец. Полъхна я свеж, уханен въздух. Ливадите бяха сини и целият свят изглеждаше като омагьосан. Отвсякъде долитаха нежни мелодични звуци, сякаш десетки птици настройваха инструментите си за концерт. Мери подаде ръката си навън към слънцето.

— Топло е! Топло е! — каза тя. — Зелените стръкчета где поникнат нагоре, нагоре, нагоре, а луковиците и корените ще работят под земята с всичка сила.

Тя коленичи и се наведе през прозореца, колкото можеше. Задиша въздуха, като поемаше дълбоко и душеше, докато се разсмя, защото си спомни какво бе казала майката на Дикън за носа му: върхът му мърдал като на заек.

— Трябва да е много рано — рече тя. — Облачетата са целите розови и небето никога не е изглеждало така като днес. Никой още не е станал. Не чувам дори момчетата от обора.

Една внезапна мисъл я накара да скочи на крака.

— Не мога да чакам! Отивам да видя градината!

Тя вече се бе научила да се облича сама и се приготви за пет минути. Знаеше една малка странична вратичка, която можеше да отключва сама. Изтича по чорапи надолу по стълбите и обу обувките си в преддверието. Махна веригата, свали резето, отключи вратата и когато тя се отвори, прескочи стъпалото с един скок и се намери навън. Тревата сякаш се бе раззеленила. Слънцето сипеше лъчите си върху нея и наоколо се носеше топъл, сладък полъх, а от храстите и дърветата долитаха песни и чуруликане. Мери плесна с ръце от радост и погледна към небето. То беше толкова синьо, розово, бисернобяло и пълно с пролетен блясък, че и на нея й се прииска да пее и свири. Тя се затича през храстите и пътеките към тайната градина.

— Всичко вече е различно — каза си тя. — Тревата е по-зелена, навсякъде се показват стръкчета, растенията излизат от земята, напълват и се разлистват. Сигурна съм, че Дикън ще дойде следобед.

Продължителният топъл дъжд бе извършил необикновени неща с цветните лехи, които ограждаха алеята покрай по-ниската стена. Навсякъде никнеха и се показваха растения, които образуваха цели гнезда. Тук-там, пръснати сред стъбълцата от минзухари, вече се виждаха лилави и жълти цветове, разтворили листенца.

Преди шест месеца Господарката Мери не би забелязала как природата се събужда, но сега не пропускаше нищо.

Когато стигна мястото, където вратата бе скрита под бръшляна, тя се сепна от някакъв особено силен звук. Това бе грачене на врана, което идеше откъм горната част на стената. Мери вдигна очи нагоре и видя една голяма черна птица с лъскави пера, която бе кацнала на ръба на стената и я гледаше с умен поглед. Тя никога не бе виждала врана толкова отблизо и това я притесни малко, но в следващия миг птицата разпери крила и отлетя към градината. Мери се надяваше, че враната няма да остане вътре, и отвори вратата, като се чудеше дали все пак няма да я види отново. Когато влезе навътре, тя забеляза, че птицата е решила да остане, защото сега беше кацнала на едно малко ябълково дърво. Под дървото лежеше червеникаво животно с рунтава опашка. И то, и птицата наблюдаваха ръждивочервената глава на Дикън, който бе коленичил в тревата и работеше неуморно.

Мери бързо изтича към него.

— О, Дикън! Дикън! — викна тя. — Как можа да дойдеш тук толкова рано! Как можа! Слънцето едва е изгряло.

Той стана и се засмя, зачервен и разчорлен, а очите му бяха като частица от небето.

— Е — рече той, — станах много преди слънцето. Как да стоя в леглото! Целият свят е станал тази сутрин, да знаеш! Всичко живо работи, бръмчи, дращи, свири, строи гнезда, ухае — докато те накара да станеш и да гледаш, вместо да лежиш. Когато слънцето се показа, ливадите полудяха от радост. Тъкмо бях сред пирена и се затичах и аз като луд — тичах, виках и пеех. Дойдох право тук. Не можех да не дойда. Ами че градината ме чакаше!

Мери сложи ръце на гърдите си, като че се задъхваше. Сякаш самата тя бе тичала.

— О, Дикън! Дикън! — каза тя. — Толкова съм щастлива, че едва дишам!

Като видя, че Дикън говори с непознат човек, животното с рунтавата опашка се надигна от мястото си под дървото и се приближи, а враната изграка, литна от клона и кацна на рамото му.

— Това е лисичето — рече Дикън, като галеше малката червеникава главица на животното. — Казва се Капитан. А ето и Сажда. Сажда летеше над мен, докато вървях през ливадите, а Капитан тичаше, сякаш кучета го гонеха. И двамата се радваха като мен.

Нито едно от животните не се страхуваше от Мери.

Дикън започна да се разхожда със Сажда на рамото си, а Капитан припкаше кротко край него.

— Виж! — посочи Дикън. — Погледни как са поникнали тези, и тези, и тези! Ей, виж тези тук!

Дикън коленичи и Мери бързо го последва. Бяха попаднали на цял куп минзухари, нацъфтели в мораво, оранжево и златно. Мери наведе лице към тях и започна да ги целува.

— Не можеш да целуваш така човек! — възкликна тя, като вдигна глава. — Цветята са нещо съвсем друго.

Дикън изглеждаше озадачен, но се усмихна.

— Е, аз целувам мама така, когато се върна от ливадите след цял ден скитане, а тя стои пред вратата на слънце и изглежда много радостна и спокойна.

Те тичаха от едно място на друго и намериха толкова много чудеса, че трябваше често да спират и да си шепнат тихо. Дикън показваше на Мери издутите пъпки от розовите клончета, които по-рано изглеждаха мъртви. От тях щяха да пораснат нови листа. Той й посочи хиляди нови зелени стръкчета, които се подаваха от пръстта. Децата наведоха любопитните си нослета близо до земята и вдишаха топлия й пролетен дъх. Копаха, плевиха и се смяха до забрава, докато косата на Господарката Мери се разроши като на Дикън, а бузите й станаха алени макове, също като неговите.

Всички радости на земята бяха събрани тази сутрин в тайната градина. По едно време се случи едно още по-прекрасно чудо. Нещо прехвръкна бързо над стената и се стрелна между дърветата към един скрит ъгъл. Беше някаква малка, подобна на пламък птичка с червени гърди, понесла нещо в човката си. Дикън замръзна на мястото си и хвана Мери за ръката тъй, сякаш внезапно бяха се разсмели в черквата по време на служба.

— Не трябва да мърдаш — прошепна той на йоркширски. — Не трябва дори да дишаме. Познах, че си търси другарче, още когато я видях последния път. Това е червеношийката на Бен Уедърстаф. Сега си строи гнездото. Ще остане тук, ако не я изплашим.

Те тихо и внимателно седнаха на тревата и останаха неподвижни.

— Не трябва да личи, че я гледаме — промълви Дикън. — Ще ни напусне завинаги, ако си помисли, че искаме да и се бъркаме. Ще се държи доста особено, докато всичко това свърши. Сега си подрежда домакинството. Става по-срамежлива и по-чувствителна. Трябва да стоим, без да мърдаме, и да се преструваме, че сме треви, дървета и храсти. А когато свикне да ни вижда, ще почурулика малко и ще разбере, че не искаме да й пречим.

Господарката Мери изобщо не бе сигурна дали знае как трябва да се прави на треви, дървета и храсти. Но Дикън бе казал това, като че ли беше най-естественото и най-лесно нещо на света. Стори й се, че на него сигурно му е лесно. Тя го наблюдава няколко минути, като се чудеше дали той няма постепенно да позеленее и да му пораснат клончета и листа. Но Дикън само седеше удивително неподвижно и говореше тъй приглушено и тихо, че Мери се чудеше как го чува, но все пак го чуваше.

— Пролетно време птичките си строят гнезда — каза той. — Сигурно е така, откакто свят светува. Те мислят и вършат всичко по свой начин и по-добре да не им се бърка човек. Ако си много любопитен напролет, може лесно да загубиш някой приятел.

— Ако говорим за червеношийката, не мога да не я гледам — продума Мери, колкото можеше по-тихо. — Хайде да говорим за друго. Искам да ти кажа нещо.

— По-добре ще бъде и за нас, ако говорим за нещо друго. Какво имаш да ми казваш?

— Ами — ти нали знаеш за Колин? — прошепна тя. Дикън се обърна и я погледна.

— Какво знаеш за него? — попита той.

— Аз го видях. Тази седмица всеки ден отивах при него да си говорим. Той иска да ходя при него. Казва, че го карам да забрави, че е болен и ще умре.

Облекчение се изписа по кръглото лице на Дикън, след като изненадата премина.

— Много се радвам — възкликна той. — Много съм доволен. Така ще ми бъде по-лесно. Знаех, че не бива да ти казвам нищо за него, а не обичам да има тайни неща.

— Не ти ли харесва, че ходиш в тайната градина? — попита Мери.

— Никога няма да я издам на никого — отвърна Дикън, — обаче казах на мама: „Мамо, аз имам една тайна. Не е нещо лошо. Не е по-лошо от това да не казваш къде е гнездото на някоя птичка. Нали мога да я запазя?“

Мери винаги обичаше да слуша за майка му.

— И какво каза тя? — попита Мери, без да се бои от отговора.

Дикън се ухили добродушно.

— Само тя може да каже такова нещо — отвърна той. — Погали ме по главата, погали ме и каза: „Можеш да пазиш, колкото си искаш тайни, моето момче. Познавам те вече дванайсет години.“

— А ти откъде знаеш за Колин? — попита Мери.

— Всички знаят, че мистър Крейвън има едно малко момче, което ще остане недъгаво, и знаят, че мистър Крейвън не обича да се говори за него. Хората съжаляват мистър Крейвън, защото мисис Крейвън била много хубава и двамата много се обичали. Мисис Медлък се отбива у нас винаги, когато отива в Туейт, и нищо не й пречи да говори с мама пред нас, децата, защото знае, че няма нищо да издадем. Ти как разбра за него? Марта беше много разтревожена последния път, когато дойде в къщи. Каза, че си го чула да хленчи и си започнала да задаваш въпроси, а тя не знаела какво да ти отговори.

Мери му разказа как вятърът я бе събудил посред нощ с фученето си, как бе чула слаб далечен плач, как бе тръгнала със свещта по тъмните коридори и как бе стигнала до слабо осветената стая, в един от ъглите на която имаше легло с резби и балдахин. Когато описваше малкото, бяло като слонова кост лице и чудните очи с черни ресници, Дикън поклати глава.

— Хората казват, че били също като очите на майка му, само че нейните винаги се смеели — рече той. — Казват, че мистър Крейвън не може да го гледа, когато е буден, защото очите му толкова приличат на очите на майка му, а изглеждат толкова различни на нещастното му личице.

— Дали той наистина иска Колин да умре? — прошепна Мери.

— Не, но би желал Колин да не се е раждал. Мама казва, че това е най-лошото нещо на светва за едно дете. Мистър Крейвън му купува всичко, което се купува с пари, но той иска да го забрави, все едно че изобщо не съществува. Това е, защото го е страх, че някой ден Колин Ще стане гърбав.

— Самият Колин толкова се страхува от това, че го е страх да седне — каза Мери. — Казва, че непрекъснато мисли за тези неща и ако усети, че му излиза буца, ще полудее и ще крещи до смърт.

— Ама той не бива само да лежи и да си мисли такива работи — рече Дикън. — Никое момче няма да оздравее, ако си мисли за подобни неща.

Лисицата лежеше на тревата до него и от време на време го поглеждаше, за да я погали. Дикън се наведе, помилва я нежно и по вратлето и се замисли. След малко вдигна глава и се огледа наоколо.

— Когато за пръв път влязохме тук, всичко изглеждаше сиво. А сега погледни и ми кажи, не виждаш ли разлика?

Мери се озърна.

— Я! Сивата стена се променя! — възкликна тя. — Сякаш по нея пълзи зелена мъгла и я обгръща в зелен воал.

— Да — потвърди Дикън. — И ще става още по-зелена и по-зелена, докато сивото напълно изчезне. Познай какво си мислех?

— Знам, че е нещо хубаво — рече Мери нетърпеливо. — Сигурно нещо за Колин.

— Мисля, че ако и той е тук навън, няма да търси буци по гърба си, а ще гледа как разцъфтяват пъпките на розовите храсти и сигурно ще му бъде по-добре — обясни Дикън. — Чудя се дали не можем да го накараме да дойде тук и да полежи под дърветата в количката си.

— И аз все за това мисля. Мисля си го всеки път, когато говоря с него — каза Мери. — Чудя се само дали ще може да пази тайна и дали ще можем да го доведем тук, без да ни види някой. Мисля, че ти би могъл да буташ количката му. Докторът е казал, че той трябва да диша чист въздух. Ако Колин пожелае да го изведем навън, никой няма да посмее да не изпълни заповедите му. Той не иска да излиза заради другите хора, а сега всички ще са доволни, ако той излезе с нас. Може да нареди на градинарите да стоят надалече, така че няма да ни открият.

— Ще бъде добре за него, казвам ти — рече Дикън. — Ние няма да мислим за това, че не е трябвало да се ражда. Ще бъдем само две деца, които гледат градината, а той ще бъде третият. Две момченца и едно момиченце ще се радват на пролетта. Казвам ти, това е по-хубаво от всички лекарства на света.

— Той лежи толкова отдавна в стаята си и понеже винаги се е страхувал за гърба си, е станал малко особен — предупреди го Мери. — Знае много неща от книгите, но нищо повече. Казва, че е бил много болен, за да забелязва нещата около себе си и мрази да излиза навън, мрази градините и градинарите. Но обича да слуша за тази градина, защото е тайна. Не посмях да му кажа много, но той иска да я види.

— Някой ден непременно ще го доведем тук — каза Дикън. — Аз съм достатъчно силен, за да бутам количката. Видя ли как работят червеношийката и другарчето й, докато ние седим тук? Гледай, кацнала е на онзи храст и се чуди къде е най-добре да сложи клончето, което държи в човката си.

Той подсвирна тихичко и червеношийката обърна въпросително глава, като продължаваше да държи клончето. Дикън й заговори, както правеше Бен Уедърстаф, но неговият тон беше като на приятелски съвет.

— Където и да го сложиш, все е добре. Ти си научена как да строиш гнездо, още преди да излезеш от яйцето. Продължавай така. Нямаш време за губене.

— О, колко обичам да те слушам, като говориш на червеношийката! — засмя се щастливо Мери. — Бен Уедърстаф все й се кара или й се подиграва, а тя подскача наоколо и сякаш разбира всяка дума. Знам, че й е приятно. Бен Уедърстаф казва, че е толкова суетна, че предпочита камъни да хвърлят по нея, отколкото да не я забелязват.

Дикън се засмя и продължи да говори.

— Знаеш, че няма да те притесняваме — каза той на червеношийката. — И ние самите сме като диви животни. И ние си строим гнездо. Гледай да не ни издадеш.

И макар че червеношийката не отговори, защото човката й бе заета, Мери знаеше, че когато отлетя с клончето към своя ъгъл, тъмните й блестящи като роса очи говореха, че за нищо на света няма да издаде тайната им.