Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Secret Garden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 72 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2009)

Издание:

Франсис Ходжсън Бърнет. Тайната градина

Издателство „Отечество“, София, 1986

Редактор: Огняна Иванова

Художник: Ралица Николова

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Костадинка Апостолова

Коректор: Мая Лъжева

 

Frances Hodgson Burnett. The Secret Garden. Puffin Books, 1977

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

ГЛАВА 12
ЩЕ МИ ДАДЕТЕ ЛИ ПАРЧЕ ЗЕМЯ?

Мери тичаше толкова бързо, че когато стигна стаята си, беше съвсем запъхтяна. Косата й беше разрошена, бузите зачервени. Обедът я чакаше на масата, а Марта бе застанала до нея.

— Малко закъсня — каза тя. — Къде беше?

— Видях Дикън! — извика Мери. — Видях Дикън!

— Знаех си, че ще дойде — рече Марта възторжено. — Как ти се вижда?

— Мисля, мисля, че е много хубав! — отговори Мери решително.

Марта се изненада, но й стана приятно.

— Е, той е най-доброто момче на света, но никога не сме го смятали за хубав. Много му е чип носът.

— На мене ми харесва чип — каза Мери.

— И очите му са кръгли — добави Марта малко несигурно. — Макар че цветът им е хубав.

— На мене ми харесват кръгли — каза Мери. — Цветът им е също като небето над ливадите.

Марта сияеше от радост.

— Мама казва, че са станали такива, защото той много гледа птиците и облаците. Но устата му е голяма, нали?

— Много ми харесва голямата му уста — отвърна Мери упорито. — Искам и моята да е такава.

Марта се разсмя доволно.

— Ще бъде много смешно на малкото ти личице. Но аз си знаех, че Дикън ще ти хареса. А какво ще кажеш за семената и за градинските инструменти?

— Откъде знаеш, че ги е донесъл? — попита Мери.

— Е, никога не съм мислила, че няма да ги донесе. Той е сигурно момче.

Мери се страхуваше да не би Марта да започне да задава опасни въпроси, но това не се случи. Нея я интересуваха семената и градинските инструменти и само веднъж Мери се поуплаши — когато Марта попита къде ще посеят семената.

— Кого пита за това? — искаше да знае тя.

— Още никого не съм питала — отговори Мери колебливо.

— Аз не бих питала главния градинар. Много е важен тоя мистър Роуч.

— Никога не съм го виждала — каза Мери. — Познавам само помощниците и Бен Уедърстаф.

— Ако бях на твое място, щях да питам Бен Уедърстаф — посъветва я Марта. — Той не е толкова лош, колкото изглежда, нищо, че е все намръщен. Мистър Крей вън му дава да прави каквото иска, защото той разсмиваше мисис Крейвън, когато беше жива. Тя го обичаше. Може би ще ти намери някое кътче по-настрана.

— Ако то е по-отдалечено и никой не го иска, нали никой не би имал нищо против да го взема? — попита Мери неспокойно.

— Няма да има причина — каза Марта. — Ти няма да навредиш на никого.

Мери побърза да изяде обеда си и като стана от масата, накани се да изтича в стаята си и отново да си сложи шапката, но Марта я спря.

— Имам нещо да ти казвам — рече тя, — но реших първо да те оставя да се наобядваш. Мистър Крейвън си дойде тази сутрин и мисля, че иска да те види.

Мери пребледня.

— О, защо? Той не искаше да ме види, когато пристигнах. Чух от Пичър, че не искал.

— Мисис Медлък казва, че е заради мама — обясни Марта. — Тя отивала в село Туейт и го срещнала по пътя. По-рано никога не би го заговорила, макар че мисис Крейвън е идвала два-три пъти в нашата къщичка. Той бил забравил, но мама се осмелила да го спре. Не знам какво му е казала за тебе, но той е решил да те види, преди да замине утре.

— О! — извика Мери. — Пак ли заминава? Много се радвам!

— Заминава за дълго време. Може да не се върне до есента или до зимата. Ще пътува в чужбина. Той все това прави.

— Така се радвам, така се радвам! — каза Мери с благодарност.

Ако той не се върне до зимата, пък дори и до есента, ще има време да гледа как тайната градина се съживява. А тогава дори и да я открие и да й я вземе, това ще й остане.

— Кога мислиш, че ще иска…

Преди да стигне до края на изречението, вратата се отвори и влезе мисис Медлък. Беше с най-хубавата си черна рокля и шапка, а яката й беше закопчана с голяма брошка, на която имаше портрет на мъж. Това беше цветна снимка на мистър Медлък, който бе починал преди много години, и тя винаги я носеше, когато се обличаше официално. Изглеждаше нервна и развълнувана.

— Косата ти е разрошена — каза тя бързо. — Иди да се срешеш. Марта, помогни й да облече най-хубавата си рокля. Мистър Крейвън ме изпрати да я заведа при него в кабинета му.

Цялата руменина изчезна от бузите на Мери. Сърцето й започна да бие бързо и тя почувствува, че се превръща в грубо, грозно и мълчаливо дете. Дори не отговори на мисис Медлък, а се обърна и влезе в стаята си. Марта тръгна след нея. Мери не каза нищо, докато я преобличаха и сресваха, а след като беше вече съвсем готова, последва мисис Медлък по коридора в пълно мълчание. Какво й оставаше да каже? Тя беше длъжна да отиде и се срещне с мистър Крейвън; той сигурно нямаше да я хареса, а и тя нямаше да го хареса. Мери знаеше какво ще си помисли той за нея.

Заведоха я в една част на къщата, където дотогава не бе ходила. Мисис Медлък почука най-после на една врата. Някой каза „Влез!“ и те влязоха заедно в стаята. В креслото пред камината седеше един мъж и мисис Медлък му каза:

— Това е мис Мери, сър.

— Можете да си вървите, а тя нека остане тук. Ще ви позвъня, когато трябва да я отведете — каза мистър Крейвън.

Когато тя излезе и затвори вратата, Мери застана в очакване — грозничко малко същество, което стискаше тънките си ръце. Видя, че мъжът в креслото не е толкова гърбав. По-скоро беше висок и с доста превити рамене. Черната му коса беше прошарена.

Той се обърна към нея:

— Ела тук!

Мери отиде при него.

Той не беше грозен. Лицето му дори щеше да бъде красиво, ако нямаше толкова тъжно изражение. Като че ли видът й го тревожеше и измъчваше. Сякаш той не знаеше какво да направи с нея.

— Добре ли си? — попита той.

— Да — отговори Мери.

— Добре ли се грижат за теб?

— Да.

Той потри неспокойно челото си и я огледа.

— Много си слаба — каза той.

— Започнах да напълнявам — отвърна Мери и усети, че се държи възможно най-сковано.

Колко нещастно изглеждаше лицето му! Черните му очи като че ли не я виждаха. Те сякаш виждаха нещо друго и той не можеше да задържи мислите си на нея.

— Аз те забравих — каза той. — Как можех да мисля за тебе? Смятах да ти изпратя гувернантка, бавачка или нещо подобно, но забравих.

— Моля… — започна Мери. — Моля… — Една буца заседна на гърлото й.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Аз — аз съм много голяма, за да имам бавачка — каза Мери. — И моля, моля ви, не ми изпращайте още гувернантка.

Той потърка отново челото си и се втренчи в нея.

— Същото каза и онази жена — Соуърби — промърмори той разсеяно.

Тогава Мери събра кураж.

— Това… това майката на Марта ли е? — каза тя със заекване.

— Да, струва ми се — отвърна той.

— Тя разбира от деца — каза Мери. — Има дванайсет. Сигурно разбира.

Той сякаш се пробуди.

— Ти какво искаш да правиш?

— Искам да играя навън — отвърна Мери, като се надяваше, че гласът й не трепери. — В Индия не обичах, а тук огладнявам и напълнявам.

Той я наблюдаваше.

— И мисис Соуърби каза, че ще е полезно за тебе. Тя мисли, че е по-добре да заякнеш, преди да ти взема гувернантка.

— Чувствувам се силна, когато играя и вятърът духа над ливадите — добави Мери.

— А къде играеш? — беше следващият му въпрос.

— Навсякъде — отговори Мери задъхано. — Майката на Марта ми изпрати въже за скачане. Аз скачам и тичам и гледам дали от земята са почнали да поникват разни неща. Не правя никому зло.

— Не се плаши толкова — каза мистър Крейвън с тревога в гласа. — Дете като тебе не може да прави нищо лошо. Можеш да се занимаваш с каквото искаш.

Мери сложи ръка на гърлото си, защото се страхуваше, че той може да види буцата, застанала там от вълнение. Тя пристъпи към него.

— Наистина ли може? — попита тя разтреперана. Уплашеното й личице, изглежда, много го разтревожи.

— Не се страхувай толкова — възкликна той. — Разбира се, че можеш. Аз съм твой настойник, макар че не разбирам от деца и не се справям добре с това. Нямам време да ти обърна внимание. Аз съм болен, нещастен и разсеян, но искам ти да си щастлива и доволна. Не разбирам от деца, но мисис Медлък ще се грижи да получаваш всичко, от което имаш нужда. Поисках да те доведат, понеже мисис Соуърби каза, че трябва да те видя. Нейната дъщеря й била говорила за тебе. Тя мисли, че имаш нужда от чист въздух, от свобода и да тичаш повече.

— Тя разбира от деца — повтори неволно Мери.

— Би трябвало да разбира — потвърди мистър Крейвън. — Помислих си, че е доста смело от нейна страна да ме спира в ливадите, но тя каза, че мисис Крейвън е била мила с нея. — Изглежда, му беше трудно да изрече името на покойната си съпруга. — Тя е почтена жена. Сега, като те видях, мисля, че има право. Играй си навън колкото искаш. Имението е голямо, можеш да ходиш където искаш и да се забавляваш както ти е приятно. Искаш ли нещо по-специално? — като че ли внезапно се сети той. — Искащ ли играчки, книги, кукли?

— Мога ли — гласът й трепереше, — мога ли да получа парче земя?

Нетърпението й попречи да усети колко странно прозвучаха думите й — съвсем различни от това, което искаше всъщност да каже.

— Земя? — повтори мистър Крейвън. — Какво искаш да кажеш?

— Където да посея семена, да гледам как растат и оживяват — каза тя развълнувано.

Той я погледна за миг и прекара ръка по челото си.

— Толкова много ли се интересуваш от градини? — попита той бавно.

— В Индия не беше така — отвърна Мери. — Там все бях болна или уморена, толкова беше топло. Понякога правех малки лехички в пясъка и забождах в тях цветя. Но тук е друго.

Мистър Крейвън стана и започна да се разхожда бавно из стаята.

— Парче земя — повтори той и на Мери й се стори, че това му напомни нещо. Когато мистър Крейвън спря и заговори, погледът на тъмните му очи изглеждаше мек и добър.

— Можеш да имаш земя колкото искаш — каза й той. — Ти ми напомняш за един друг човек, който обичаше земята и нещата, които растат по нея. Ако харесаш някое парче земя — рече той с усмивка, — вземи я, дете мое — съживи я.

— Мога ли да я взема отвсякъде — ако никому не е нужна?

— Отвсякъде — отговори той. — Е, трябва вече да си тръгваш, уморен съм. — Той позвъни на мисис Медлък. — Довиждане. Ще пътувам цяло лято.

Мисис Медлък дойде толкова бързо, че Мери помисли, че е чакала някъде в коридора.

— Мисис Медлък — каза й мистър Крейвън, — видях детето и сега разбирам какво е имала предвид мисис Соуърби. Тя трябва да заякне, преди да започне да учи. Давайте му проста, но здрава храна. Пускайте го да тича в градината. Не се грижете много за него. Мери се нуждае от свобода, чист въздух и движения. Мисис Соуърби ще идва да я вижда от време на време, а и тя може да отива понякога у тях.

Мисис Медлък изглеждаше доволна. Изпита облекчение, като разбра, че няма нужда „да се грижи“ толкова много. За нея детето беше тежък товар, макар че виждаше Мери тъй рядко. При това тя обичаше майката на Марта.

— Благодаря ви, сър — каза тя. — Сюзън Соуърби беше моя съученичка. Тя е разумна и добродушна жена. Вие сигурно сте се убедили в това. Аз нямам деца, но тя има дванайсет и всички те са здрави и добри. Винаги съм се вслушвала в съветите на Сюзън Соуърби, що се отнася до децата. Тя е, както се казва, здравомислеща.

— Разбирам — отговори мистър Крейвън. — Сега отведете Мери и ми изпратете Пичър.

Когато мисис Медлък остави Мери на края на коридора, тя изтича в стаята си. Марта я чакаше.

— Мога да си имам градина — извика Мери. — Където си искам. И няма да имам скоро гувернантка. Майка ти ще идва да ме вижда, а и аз ще мога да посещавам вашата къщичка. Той каза, че едно малко момиче като мене не може да направи нищо лошо и че мога да правя каквото си искам — навсякъде.

— Ех — каза Марта възторжено, — колко е хубаво това от негова страна, нали!

— Марта — каза Мери сериозно, — той е много добър човек, само че изглежда толкова нещастен и челото му е цялото смръщено.

Мери изтича в градината. След като се беше забавила толкова много, тя бе уверена, че Дикън си е отишъл, защото го чакаха пет мили път. Пъхна се под вратата с бръшляна и видя, че той не работи там, където го бе оставила. Градинските инструменти бяха събрани под едно дърво. Тя изтича до тях, като се оглеждаше, но Дикън не се виждаше никъде. Той си беше тръгнал и тайната градина беше празна. Само червеношийката стоеше на един розов храст и я гледаше.

— Отишъл си е — каза Мери натъжено. — О, дали той не беше само една горска фея?

Нещо бяло, закачено за един розов храст, привлече вниманието й. Това беше едно парче от хартия, откъсната от писмото, което бяха изпратили на Дикън. Беше прикрепено към храста с един дълъг трън и в следващия миг Мери разбра, че е от Дикъч. На него бяха изписани грубо печатни букви и бе нарисувана някаква картинка. Отначало тя не можа нищо да разбере, после позна, че това е гнездо с птичка в него. Отдолу беше написано с печатни букви:

„ПАК ЩЕ ДОДА“.