Марион Зимър Брадли
Горският храм (29)

27

В средата на февруари бурите затихнаха. Настана хубаво, ясно време. Дните бяха слънчеви, макар и още доста студени. В по-топлите и закътани места по клоните на дърветата се появиха първите пъпки. Новородени агънца блееха по пасищата; завръщащите се лебеди се зовяха един друг из блатата.

Ейлан седеше, загледана в чистото синьо небе. Знаеше, че иде време да изпълни обещанието си пред Мацелий. Беше излязла тук, в градината, и чакаше Сенара.

— Хубав ден е днес — разнесе се зад нея гласът на младото момиче. Сенара бе явно учудена, че Великата жрица е наредила да се откъсне от задълженията си.

— Така е — кимна Ейлан. — Хубав ден за изпълнението на едно неприятно задължение. Ти си единствената, към която мога да се обърна за помощ.

— Какво е това задължение?

— Знаеш, че дъщерите на Бригита живеят при нас вече от година. Време е да ги изпратя при римляните, както бях обещала. Те спазиха обещанието си и не причиниха нищо лошо на Бригита, затова се надявам, че ще се отнасят добре и с децата. Но предаването им трябва да се извърши в тайна, за да не се разбудят старите вражди. Достатъчно голяма си вече, за да ги съпроводиш до Дева. Знаеш и латински добре, за да разпиташ за дома на Мацелий Север. Приемаш ли да го сториш?

— Север? — повтори замислено Сенара. — Спомням си това име. Майка ми казваше, че брат й е негов секретар. Бил суров, но честен човек.

— Така мисля и аз — кимна Ейлан. — Колкото по-скоро му предадем децата, толкова по-добре.

— Но те ще израснат като римлянки — възрази Сенара.

— Какво лошо има в това? — усмихна се Ейлан. — Твоята майка също е била римлянка.

— Така е… — каза замислено момичето. — Понякога се чудя какво ли би било, ако бях израснала в нейния свят. Добре — довърши тя бързо, — ще отида в Дева.

Мина известно време, докато подготвят момичетата за път. Ейлан не искаше после някой в Дева да каже, че за тях не са били полагани грижи, докато са живели при друидите. Най-сетне всичко беше наред и Сенара, хванала децата за ръка, бе готова да потегли за Дева.

Времето беше студено, но ясно. Полъхваше свеж ветрец, и въпреки че едното дете се беше хванало за полите й, а другото носеше на ръце, Сенара вървеше доста бързо. Децата бърбореха неспирно, възбудени от новите гледки. Когато те се умориха, Сенара привърза малката на гърба си в големия си шал и тя веднага заспа, а голямата взе на ръце. В далечината се виждаха очертанията на къщите в покрайнините на Дева и солидните дървени стени на укреплението зад тях. Когато стигна до форума, тя седна на една пейка, за да си почине и да пооправи децата, и започна да разпитва за дома на Мацелий.

Някаква фигура застана между нея и слънцето. Сенара вдигна очи и веднага позна римлянина, когото бе срещнала при отшелника миналата година. По-късно намери това, че бе застанал между нея и слънчевата светлина, за символично, но сега нищо подобно не й минаваше през ума.

— Виждал съм те и преди, нали? — попита той.

— В колибата на отец Петър — кимна тя и се изчерви. Едно от децата се събуди и го загледа уплашено. Сенара не го бе виждала на събиранията на местните последователи на Назарянина, но от друга страна, тя самата нямаше възможност да ги посещава често. Първия път отиде от любопитство; после продължи, защото й се струваше, че езикът на римляните създава някаква връзка с покойната й майка — и най-сетне, защото в учението им откри покой и утеха.

Хубавият римлянин продължаваше да я гледа. Беше по-млад, отколкото й се бе сторил първоначално. Харесваше усмивката му.

— Накъде си тръгнала?

— Към дома на Мацелий Север. Трябва да предам на грижите му тези момичета…

— Значи това са децата — той се понамръщи, но след миг усмивката отново озари очите му. — Тогава добра среща. Аз също съм тръгнал към дома на Мацелий и мога да те съпроводя дотам, ако разрешиш.

Той протегна ръка. По-голямото момиченце постави доверчиво своята в нея и му се усмихна.

Сенара още се колебаеше, но той вече бе вдигнал детето на ръце. То се разсмя весело и Сенара се убеди, че човекът не може да не е добронамерен.

— Държиш я така, като че ли си навикнал да се занимаваш с деца — отбеляза тя и въпреки че не продължи да разпитва, непознатият отвърна:

— Имам три дъщери. Наистина, свикнал съм с деца.

„Значи е женен, каза си Сенара. Дали е един от нас?“ След кратко колебание попита:

— Кажи ми, ти от паството на отец Петър ли си?

— Аз — не — каза той, — но затова пък жена ми е от тях.

— Тогава жена ти е моя сестра во Христе и ти си ми като роднина. Устните му се изкривиха в саркастична гримаса и Сенара си каза: „Прекалено е млад, за да се усмихва толкова горчиво. Кой ли го е наскърбил така?“

— Много мило, че предлагаш да ни съпроводиш — каза тя на глас.

— За мен е удоволствие. Освен това — Мацелий ми е баща… Наближиха една хубава къща близо до стените на укреплението — белосана, с керемиди на покрива, изцяло построена по римската мода. Похлопаха на вратата и след малко един роб я отвори и те влязоха през дълъг покрит ходник във вътрешната градина. Римлянинът попита:

— Баща ми тук ли е?

— Отиде при легата — отвърна робът. — Защо не почакаш, господарю, би трябвало да се върне всеки момент.

Действително, Мацелий влезе почти веднага след тях. Сенара се зарадва защото междувременно се беше събудило и малкото дете и започваше да хленчи. Мацелий веднага повика една пълна, добродушна робиня и предаде децата на нейните грижи. На Сенара каза, че децата ще живеят в неговия дом, докато бъдат предадени на осиновителите си. После любезно й предложи ескорт за обратния път до Вернеметон.

Сенара бързо поклати глава. В Горския храм мислеха, че отвежда децата при роднини на майка им в града. Ако се върнеше, съпроводена от римски войници, истината щеше бързо да излезе на бял свят. А колко хубаво би било, ако младият Север можеше да тръгне с нея — но тя веднага пропъди мисълта от съзнанието си.

— Ще те видя ли отново? — попита той и събуди неизпитвано досега вълнение в сърцето й.

— Може би някой път при отец Петър — и Сенара се измъкна бързо през вратата, уплашена, че ще се издаде напълно.

 

 

Юлия Лициния не обичаше половинчати работи. Една априлска нощ тя помоли Гай да я съпроводи на вечерната служба в храма на Назарянина в Дева. Въпреки че бракът им вече съществуваше само на хартия, тя продължаваше да бъде стопанка на дома му и Гай се чувстваше задължен да я подкрепя, когато това бе необходимо. Когато мислеше за развод, стигаше до извода, че няма защо да наскърбява стария Лициний и момичетата, само за да се ожени за друга римлянка.

Не се числеше сред любимците на императора, та да се стреми да се свърже чрез брак с някоя от фамилиите на неговите поддръжници, а явните връзки с опозицията бяха нещо много опасно. Въпреки че старият Мацелий почти не споделяше нищо с него, Гай знаеше, че броят на заговорниците нараства. Ако успееха да свалят императора, всичко щеше коренно да се промени. Затова и бе решил да се безпокои за бъдещето си едва след като се убеди, че има такова.

Като са има предвид, че християнският храм бе до голяма степен купен с дарите от продажбата на скъпоценностите, които Юлия се бе отказала да носи, рай не можа да устои на изкушението да види какво е получила жена му срещу парите си. Когато най-сетне потеглиха, с тях вървяха още доста хора; освен Гай и Юлия идваха и дъщерите им заедно с дойките си, и кажи-речи половината от останалата прислуга.

— Защо мъкнем и тях? — каза мрачно Гай. Тази нощ трябваше да преспят в дома на стария Мацелий, но той надали щеше да съумее да подслони толкова много хора.

— Защото всички те са от нашето братство — отвърна Юлия доволно. Гай примигна. Изобщо не го бе грижа по какъв начин Юлия успява да се справи с домакинството, но досега не се бе досетил, че в пристрастието към новата си вяра бе започнала да приобщава към нея и прислугата.

Юлия каза:

— Те ще се върнат у дома след службата. Не мога да им откажа да се възползват от тази възможност.

Гай си каза, че тя по-скоро не иска, но си замълча.

Новата християнска църква бе сравнително голяма сграда близо до реката, която преди това бе служила за склад на един вносител на вино. Мирисът на застояло вино вече почти не се усещаше — вместо това миришеше на дим от десетките запалени свещи и на пролетни цветя, с които беше отрупан олтарът. Белосаните стени бяха разкрасени с несръчно нарисувани картини — овчар с малко агънце на ръце, риба, неколцина мъже в лодка.

Когато влязоха, Юлия направи някакъв знак. Гай забеляза с неудоволствие, че Цела, Терция и Квартила повториха жеста на майка си. Дали Юлия не бе приобщила към новата си вяра не само прислугата, но и дъщерите си? Замисли се дали пък християните по някакъв начин не подкопават устоите на семейството.

Юлия седна на една проста дървена пейка недалеч от вратата, заобиколена от дъщерите и прислужниците си. Гай, застанал прав зад тях, се огледа да види познава ли някой от присъстващите. Повечето бяха прости и явно доста бедни хора. За него беше неразбираемо как тъкмо Юлия, която толкова много държеше на потеклото си, не се дразни от присъствието на простолюдието. Погледът му спря върху познати черти — беше момичето, което доведе в града дъщерите на Бригита. Тя беше споменала, че посещава църквата, когато успее да напусне Вернеметон, и Гай едва сега осъзна, че когато прие молбата на Юлия да я съпроводи, го бе сторил и поради тайната надежда, че ще я види.

Един свещеник с чисто избръснато лице и дълга далматика влезе, последван от две момчета. Едното носеше голям дървен кръст, а другото — свещ. След тях вървяха двама възрастни мъже, които Юлия нарече дякони. Единият от тях, мъж на средна възраст със сериозно изражение на лицето, носеше тежка, подвързана с кожа книга. Той постави тежката книга на пулта за четене, но тъкмо тогава в краката му се заплете едно три-четири годишно дете, което се бе промъкнало в пътеката между пейките. Вместо да побегне уплашено, детето се, засмя и вдигна ръце нагоре. Сериозният свещеник му се усмихна в отговор така, че цялото му лице грейна, наведе се и взе детето на ръце, а сетне го занесе на баща му — грубоват мъж с изпоцапано от сажди лице и яки, мускулести ръце — най-вероятно ковач.

Започнаха молитвите; насъбралите се хора се пречистиха с тамян и вода дотук всичко много напомняше на римските религиозни церемонии, така че Гай не се чувстваше като в небрано лозе. Само му направи впечатление, Че латинският език, на който се водеше богослужението, е доста простичък. След малко свещеникът и дяконите също седнаха и тълпата зашумя развълнувано. Напред излезе друг мъж, в когото Гай разпозна без особена изненада отец Петър. В сравнение с чистите и добре избръснати свещенослужители той изглеждаше чорлав и явно не държеше особено на външността си. Отецът се взря така настоятелно в паството си, че Гай се запита дали зрението не му изневерява.

— Нашият Господ Бог казва: „Оставете малките деца да дойдат при мен, не им го забранявайте; защото тяхно е царството небесно“. Много от вас, които сте тук тази вечер, са загубили дете, и мъката не иска да ги напусне. Но аз ви казвам, че децата ви са с Иисус в Рая, а вие, скърбящи родители, сте по-щастливи от онези, които оставят децата им да служат на идоли. Казвам ви — по-добре е децата ви да умрат, преди да са прегрешили, отколкото да са живи и да служат на лъжливи божества!

Отец Петър замълча, за да си поеме дъх. Хората слушаха занемели. „Идват тук, за да бъдат сплашвани! — каза си цинично Гай. — Преливат от съзнание за собствената си непогрешимост и добродетелност!“

— Защото Бог е казал: „Аз съм Господ, Бог твой; да нямаш други богове освен Мене“. Но друга Божия заповед гласи: „Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята“ — тътнеше гласът на отец Петър. — И трябва да си зададем въпроса — доколко едно дете носи вина, ако настойниците му го поставят в служба на езически идол? Сред отците на Светата църква има такива, които твърдят, че дори пеленачето носи вина, ако присъства на идолопоклонническо богослужение; други твърдят, че ако детето се кланя на идоли под влиянието на своите настойници, преди да е навършило годините, на които вече може да отговаря само за постъпките си, то вината не е негова. Аз мисля…

Гай ни най-малко не се интересуваше от мнението на отец Петър. Очите му бяха приковани в далеч по-приятна гледка — хубавата Сенара, приведена напред, която попиваше всяка дума, отронила се от устните на отшелника. Гай отдавна бе изгубил нишката на неговото слово. Още в началото стигна до извода, че тези християнски церемонии са прекалено скучни — нямаше жертвоприношения, тържествени призовавания на божеството, нито дори драматичното напрежение, което се чувстваше по време на ритуалите в чест на Изида и Митра. Всъщност, доколкото той можеше да прецени, християнското богослужение бе възможно най-скучното от всички, които познаваше, с изключение може би на някои части от друидската философия.

Накрая му омръзна дори да гледа хубавото лице на момичето, но пространната реч на отец Петър явно клонеше към своя край. Гай тъкмо очакваше с нетърпение да си вървят, когато с неудоволствие разбра, че тези от присъстващите, които още не бяха приели Христа, трябвало да излязат и а почакат отвън, докато посветените приемат някаква осветена храна, която те наричаха „причастие“. Протестите на Гай бяха толкова шумни и категорични, че Юлия накрая се съгласи да си тръгне с него, но разреши на дойките и прислужничките да останат.

Гай взе на ръце спящата Квартила и всички тръгнаха към дома на Мацелий. Но почти веднага след това Терция също започна да хленчи и да настоява да я носят. Гай й каза да се държи като голямо момиче — майка й все още не бе достатъчно добре със здравето, за да носи тежко, а Цела е още малка и слабичка. Терция продължи упорито да хленчи. Тогава зад тях се чуха тихи стъпки и един нежен глас каза:

— Аз мога да понося момиченцето ви.

Гай беше готов да откаже, но младата британка вече бе взела на ръце сънливото дете и то почти веднага заспа в прегръдките й.

— Струва ми се много лека — продължи все така тихо момичето, — аз съм навикнала на много по-тежка работа.

— Ти си истинска сестра во Христе — възкликна Юлия.

Гай не добави нищо и те продължиха пътя си в мълчание. Жените размениха няколко незначителни забележки, а Гай изпита известно облекчение, когато установи, че двете почти не се познават. Беше няколко дни след пълнолуние и виждаха ясно пътя си. Короните на дърветата, потънали в цвят, излъчваха млечно сияние.

Когато стигнаха, личният прислужник на Мацелий излезе да ги посрещне със запалена лампа. Терция се размърда. Британката я остави внимателно на земята. Всички стояха пред входа, смутени от облялата ги силна светлина.

— Защо не дойдеш да вечеряш с нас? — предложи Юлия.

— О, не, не мога — отвърна смутено момичето. — Много мило, че ме каните, но трябва да се прибирам бързо — и без това нямах разрешение за изляза. Ако открият, че ме няма, дори да не ме накажат, няма да ми позволяват да излизам повече.

— Няма да те бавя тогава — това би било лоша отплата за любезността ти — кимна Юлия. — Гай ще те съпроводи по обратния път. Тази част на града е спокойна, но преди да стигнеш до градските стени, трябва да минеш през места, опасни за едно почтено младо момиче.

— Не е необходимо, Domina… — започна Сенара, но Гай я прекъсна:

— Ще те съпроводя с радост. И без това исках да се поразходя преди лягане. Така можем да бъдем спокойни, че си се прибрала жива и здрава.

Щеше най-сетне да може да я попита какво прави едно момиче от Горския храм сред християните. Струваше му се страшно важно да узнае отговора. Момичето придърпа дебелото наметало още по-плътно около тялото си. Гай се зачуди дали не крие отдолу одеждите на жрица. Преди да поемат по обратния път, той нареди да му донесат факла — предпочиташе да не разчита само на лунната светлина из тъмните, тесни улици. Така и момичето щеше да е по-спокойно. Сенара разцелува трите деца, включително и спящата в ръцете на майка си Квартила, и заслиза по стълбите редом с Гай. Тръгнаха по притихналите улици и преминаха града без никакви произшествия, но дори когато оставиха зад себе си последните къщи, момичето не свали качулката на наметалото си.

Мълчанието започна да става тягостно.

— Откога посещаваш храма на християните? — попита най-сетне Гай.

— Откакто съществува.

— А преди това?

— Когато бях малко момиче, майка ми ме водеше в дома на един от градските старейшини. Икономът и повечето му прислужници бяха християни.

— Но сега живееш в Горския храм — възрази Гай.

— Така е — каза тя тихо. — Великата жрица ми е дала подслон. Аз съм сираче. Но не съм обвързана с обет. Баща ми беше британец и замина в изгнание. Майка ми беше римлянка. Тя ме покръсти, и когато разбрах, че отец Петър се е заселил наблизо, реших да науча нещо повече за майчината си вяра.

Гай се обърна с усмивка към нея.

— А истинското ти име е Валерия!

Тя примигна. Не помнеше откога никой не бе я наричал така.

— Това е името, с което ме наричаше майка ми, но толкова отдавна ми казват Сенара, че почти бях го забравила. Отец Петър ми каза, че съм длъжна да слушам настойниците си, дори да не са християни. Знам, че в Горския храм не може да ми случи нищо лошо. Отецът казва също, че друидите били от добрите езичници, които един ден ще получат опрощение за заблудите си. Само че не бива да се обвързвам с обет. Самият апостол Павел наредил на робите да се подчиняват на господарите си. Свободата е право на човешката душа, но човешкият закон обвързва плътската обвивка. Същото важи и за клетвите.

— Това поне е някаква проява на разум — измърмори Гай. — Жалко, че тези разсъждения не ги карат да изпълняват и дълга си към императора!

Сенара продължи да бърбори, сякаш не беше чула думите му. Гай се замисли дали не прикрива по този начин притеснението си, но мелодията на гласа й толкова го очароваше, че не обръщаше особено внимание на думите. Беше толкова невинна — също като Ейлан, когато я срещна за първи път!

— Разбира се, никой в Горския храм не ме кара да върша нещо грешно. Хората там са добри, но аз искам да съм истинска християнка и да отида в Рая. Само че не бих искала да стана мъченица — страхувам се. Когато мама ми разказваше за светците и светиците, все се боях да не се окаже, че съм длъжна да умра за вярата си. Тогава бях още съвсем малка, но си спомням всичко много ясно.

— Само че сега губернаторът не преследва християните… — Сенара се поколеба. Тъй като Гай не намери какво да отговори, тя продължи отново: — Знам добре, че тази вечер отецът имаше предвид мен в проповедта си. Някои от местните християни знаят, че живея с езичници и ме презират, че не ги напускам — но отец Петър настоява, че съм длъжна да живея при тях, докато не навърша пълнолетие.

— А после? — попита Гай. — Може би Валерий ще ти намери подходящ жених?

— О, не. Най-вероятно ще постъпя в някое от християнските женски общества. Нашите свещеници казват, че в небесата няма нито брак, нито отдаване.

— Колко жалко — отбеляза Гай. Беше чувал тези думи и преди. — Искрено се надявам свещениците ви да грешат.

— Недей. Нали не искаш на душата ти да тежи грях, когато настъпи краят на света?

Гай отвърна напълно искрено:

— Никога не ми е минавало през ума да се грижа за душата си. Всъщност дори не съм си задавал въпроса имам ли душа или нямам.

Сенара се закова на място и се обърна към него в мрака.

— Колко ужасно! — каза тя много сериозно. — Нима искаш да те запратят в Геенната?

— Мисля, че религия, която заклеймява начина, по който се правят деца, е най-малкото странна. Що се отнася до твоята Геенна, тя ми се струва също такава измислица, както и Тартара или Хадес. Един разумен човек не може да се бои от такива бабини деветини. Да не би да вярваш искрено, че който наруши правилника на твоя отец Петър, ще отиде в Геенната?

Тя спря отново и вдигна лицето си, бяло като лилия в нощния мрак, към неговото.

— Разбира се, че вярвам. Трябва да се погрижиш за душата си, преди да е станало късно.

Ако говореше някой друг, а не това красиво момиче, Гай би му се изсмял в лицето. Разговорите с Юлия на тази тема го отегчаваха до смърт. Но сега той отвърна нежно:

— Щом толкова се безпокоиш за душата ми, трябва да ми помогнеш да я спася.

Тя каза объркано:

— Мисля, че отец Петър би ти помогнал много повече.

Бяха стигнали до началото на алеята с дъбовете, която водеше към Горския храм, и тя спря отново.

— Оттук мога да се прибера и сама; по-добре ще е да не вървиш нататък с мен. Може да те видят, и тогава ще ме накажат със сигурност.

Той я хвана за раменете и каза полу на шега, полуумолително:

— Значи оставяш заблудената ми душа на произвола на съдбата? Моля те, нека се срещнем пак.

Сенара бе видимо обезпокоена.

— Не би трябвало да ти казвам това — тя явно взе решение, — но всеки ден по обяд нося храна в колибата на отец Петър. Ако дойдеш там… можем да поговорим пак.

— Сигурно е, че ако душата ми може да бъде спасена, ще я спасиш ти — отвърна Гай. Пет пари не даваше за предполагаемото спасение на душата си, но вече знаеше, че трябва на всяка цена да види отново Сенара.

 

 

— Няма да те видя никога вече… — Ейлан обърна рязко гръб на Кайлеан и се загледа в градината.

— Глупости! — възкликна Кайлеан. Потиснатият й страх се превърна в гняв. — Сега тъкмо ти ставаш жертва на глупави предчувствия. Нали сама искаше да замина?

Слабите рамене на Ейлан потръпнаха.

— Не аз го исках. Богинята говореше с моята уста и аз знам, че сме длъжни да се покорим на волята й. Но колко трудно е това понякога, Кайлеан!

— На мен ли го казваш? — сопна се възрастната жрица. — Нали на мен ми предстои да се разделя с теб и с всичко, което съм обичала някога! Сигурна ли си изобщо, че това е волята на Богинята, а не ти е било подшушнато от Арданос? Откак го принудих да ти разреши да задържиш сина си, мечтае да ни раздели една от друга!

— Да, това сигурно му се нрави — прошепна Ейлан, — но нима вярваш, че то е негово дело? Тогава всичко, което се опитах да сторя през изминалите години, също трябва да е лъжа!

Кайлеан долови болката в гласа й и не можа да се въздържи:

— Милото ми момиче! — тя сложи ръка на рамото на Ейлан и младата жена се притисна в прегръдките й. Не казваше нищо, но по бузите й се стичаха сълзи. — Остава ни толкова малко време заедно, а ние се караме като деца! Има мигове, когато властта на боговете ни изгаря като близостта на слънцето, а после настава мрак и светлината ни се струва далечна като забравен сън. Винаги е било така. Но аз ти вярвам, скъпа.

— Твоята вяра в мен ми дава сили — въздъхна Ейлан.

— Слушай — поде Кайлеан. — Това решение не ни обвързва завинаги. Един ден, когато и двете остареем много, ще се смеем на сегашните си страхове.

— Аз също знам, че отново ще бъдем заедно — каза много тихо Ейлан, — но дали това ще стане в сегашния или в някой друг живот, не мога да разбера.

— Повелителко — разнесе се гласът на Хю откъм вратата, — носилката е готова.

— Трябва да тръгваш — Ейлан изправи рамене. Отново беше Велика жрица.

— Длъжни сме да служим на Богинята там, където тя ни призове, независимо от чувствата си.

— Тръгвам, но ще се върна скоро, вярвай ми — каза мрачно Кайлеан. Прегърна я за последен път и тръгна, без да се обръща.

Знаеше, че ако се обърне, ще се разплаче, а не биваше да го допуска пред очите на младите жрици и носачите. Едва след като спусна завеските на носилката, сълзите й рукнаха на воля.

Докато пътуваха към Летните земи, валя почти непрекъснато, и Кайлеан прекарваше цялото време в носилката, отдадена на мрачни размисли. Това, че бе принудена да пътува в носилка, никак не допринасяше за подобряването на настроението й.

Заедно с нея пътуваше една от по-младите жрици, които бе избрала да дойдат с нея в новото поселище. Всички бяха още момичета, пристигнали отскоро във Вернеметон, и бяха дотолкова изпълнени с преклонение пред Кайлеан, че почти не смееха да отворят уста пред нея. Тъй че през целия път тя нямаше друго занимание, освен размислите, които допълнително подхранваха гнева й.

Вече се здрачаваше, когато малката процесия премина между двата последни хълма и започна да се товари на баржите, с които трябваше да преминат блатата, заобикалящи Тор. Високият му силует се очертаваше ясно на бледнеещото вечерно небе, увенчан с корона от изправени камъни. Дори отдалеч Кайлеан можеше да долови неимоверната сила, която се излъчваше от него. По-ниско, по склоновете, се виждаха хижите на друидите. А най-долу, в малката падина, едва се забелязваха струпани, прилични на пчелни кошери колиби — тя предположи, че там живеят християните, на които Арданос бе разрешил да се заселят в подножието на Тор. Навсякъде се носеше ароматното ухание на ябълково дърво.

В подножието на хълма ги очакваха младите жреци. Те изразиха дълбоката си почит пред Кайлеан и желание да помогнат, с каквото могат, въпреки че явно не бяха съвсем наясно какво възнамерява да прави тя тук. Въпреки лошото си настроение Кайлеан се поразвесели при вида на видимото им объркване, и реши да приеме неизбежното. За зло или добро съветът на друидите я бе пратил тук — и дори те бяха само оръдия в ръцете на Богинята, чиято воля бе недвусмислена.

Когато стигнаха до самото светилище, вече се беше мръкнало. По-възрастните жреци ги приеха любезно, но не много сърдечно — но Кайлеан не бе очаквала нищо повече. Ако приемеше, че са я изпратили в изгнание, то поне изгнанието беше почетно, и трябваше да се опита да открие добрите му страни.

След церемониалните приветствия младите жрици се скупчиха объркано близо до огъня. После един от жреците ги поведе към ниска сграда със сламен покрив. Домакините ги предупредиха, че постройката не е в добро състояние и в никакъв случай не е подходяща за дом на жрица, особено на високопоставена жрица като Кайлеан, но досега не им се беше налагало да приютяват за по-дълго време жени. Но тъй като всичко ставаше по нареждане на Върховния друид, те ги успокоиха, че скоро тук ще бъде построена нова сграда, която ще отговаря на изискванията на Кайлеан, и ще й бъде осигурена помощ и прислуга.

Докато настани момичетата в набързо приготвените спални помещения Кайлеан вече бе толкова уморена, че само копнееше да се отпусне в собственото си легло. Въпреки че обстановката й беше непозната, за свое учудване тя спа дълбоко през цялата нощ и се събуди едва призори. Облече се тихо, без да буди останалите, и излезе навън в ранната утрин. Небето вече розовееше. Пътеката я поведе нагоре по хълма.

Ставаше все по-светло и Кайлеан започна внимателно да оглежда всичко около себе си. Какви ли бяха тези места, където я доведе съдбата й?

Първите слънчеви лъчи озаряваха ширналите се около Тор езера и долини. Навсякъде над спокойните води се стелеше бяла мъглица; предната нощ Кайлеан бе толкова уморена от пътуването, че почти не видя нищо от баржата, с която пристигнаха на Тор. Сега забеляза сред омарата и гористите склонове на други островчета — черно-зеленикави в светлината на утрото. Беше много тихо, но веднага след като слънчевият диск се подаде над хоризонта, до слуха на Кайлеан достигна напевен шепот, преминаващ в пеене.

Кайлеан се обърна — гласовете се носеха от една малка постройка наблизо. Тя приближи, за да чува по-ясно. Мелодията беше плавна, а плътното звучене на мъжките гласове й се стори необичайно, след като в продължение на толкова години бе слушала само женско пеене. След малко започна да различава думи — стори й се, че пеят на гръцки.

„Кирие елейсон, Христе елейсон“^[1]. Кайлеан знаеше, че така християните се обръщат към техния Бог — разбра, че това трябва да е общността на заселилите се тук последователи на Назарянина. Напоследък по всички краища на Империята се явяваха какви ли не нови секти и пророци.

След малко пеенето затихна. Кайлеан се огледа и видя съвсем близо до себе си един дребен стар човек, приведен под тежестта на годините, който внимателно я наблюдаваше. Тя се стресна — не беше усетила кога е дошъл, а това бе необичайно за толкова добре обучена жрица като нея. Когато впери очи в неговите, той сведе поглед. Сигурно беше някой от християнските свещеници — беше чувала, че те избягвали дори да погледнат непозната жена.

Но явно нищо не им забраняваше да разговарят с жени, защото старецът незабавно проговори, на простонародния латински, който се говореше от единия до другия край на империята.

— Добър да е денят ти, сестро. Мога ли да попитам как се казваш? Знам, че не си от нашите — от години сред нас не е имало жена; с изключение, разбира се, на почтените старици, които ни придружиха насам, но ти си прекалено млада, за да бъдеш една от тях.

Кайлеан се поусмихна при мисълта, че може да се стори млада някому, но свещеникът наистина бе със снежнобели коси, изсъхнал от старост като есенен лист. Доколкото можеше да прецени, беше достатъчно стар, че да й бъде и дядо.

— Не съм от вашите — кимна тя. — Аз съм от поклонниците на Горския бог. Името ми е Кайлеан.

— Тъй ли? — продължи любезно непознатият. — Чувал съм доста за вярата на друидите, и дори познавам някои, но не знаех, че сред тях има и жени.

— В тукашната общност действително няма жени — отвърна Кайлеан, — или поне нямаше досега. Изпратиха ме тук от Горския храм, който се намира на север, за да основа Дом на девиците на Тор. Тази сутрин излязох, за да огледам мястото, където ме доведе заръката на боговете.

— Говориш като човек, комуто истината не е чужда, сестро. Струва ми се, знаеш, че всички богове са лица на Единия Бог… — той помълча, а Кайлеан довърши:

— … и всички богини — лица на Една.

Сбръчканото старческо лице запази приветливото си изражение.

— Вярно. Тези, пред които Господ Бог се е представил под образа на Богочовека, Своя син, не могат да съзрат божественото начало в лика на жена — затова говорим за Светата мъдрост под името София. Но вярваме, че Истината е Една. Затова, сестро, считам решението ти да се установиш тук за много подходящо. Добре ще бъде тук да има светилище на Светата мъдрост в образа, в който й се кланя твоят народ.

Кайлеан се поклони. Старостта не беше обезобразила лицето на този човек — а в този момент то просто сияеше от благоволение.

— Прекрасно е делото, на което ще посветиш остатъка от този свой живот, сестро — той се усмихна, после сякаш се взря в себе си. — Нещо ми казва, че мястото ти е тук, че е редно да служим на Висшата мъдрост заедно… че някога и двамата сме служили пред един и същи олтар…

Кайлеан бе удивена — не за първи път по време на този странен разговор.

— Чувала съм, че хората от твоята вяра отричат прераждането — осмели се да отбележи тя. Същевременно нещо й говореше, че старецът казва самата истина. Тя го позна — със същата сигурност, която бе изпитала на времето, когато видя за първи път Ейлан.

— Писано е, че сам Господ го потвърждава — каза престарелият свещеник, — защото Той казал на Йоан, наречен от хората Предтеча, че е пророк Илия, отново дошъл на земята. Господ е казал също, че млякото е за малките деца, а месото — за силни мъже. Много от децата сред нас — тези, чиято вяра е още крехка, трябва да получават само мляко — такава духовна храна, която е подходяща само за млади души. Ако не са израснали духом, хората могат да пренебрегнат дълга си в този живот, убедени, че и те, и Земята са вечни. Но Бог е казал, че ще дойде отново на Земята — затова и аз съм тук — за да могат хората да чуят и знаят Истината, преди да настъпи краят на света. Кайлеан отвърна тихо:

— Нека пребъде Истината.

— Желая успех на мисията ти, сестро — отвърна старецът. — Много са тези които ще приветстват вашата общност тук.

Той се обърна и понечи да си тръгне.

— Мога ли и аз да узная името ти, братко? — каза тогава Кайлеан.

— Казвам се Йосиф. Бях търговец в Ариматея. Когато тръгнах насам, с мен поеха и няколко свети жени, които са виждали Богочовека очи в очи. Те също ще се радват, като узнаят, че тук идват да се заселят просветени и учени сестри.

Кайлеан се поклони отново. Стори й се странно, че я приветства така сърдечно тъкмо християнин — много по-сърдечно, отколкото собствените й братя по вяра — но реши, че това е добра поличба.

„Служители на Светлината…“ Думите се появиха в съзнанието й неочаквано, незнайно откъде. И когато престарелият свещеник заслиза бавно надолу по хълма, ръцете й неволно се сплетоха в почтителен жест — много по-стар от друидските ритуали. Ако духът на този човек бе дошъл сред християните, не бе възможно за тях да няма надежда и бъдеще.

Йосиф изчезна в малката, прилична на пчелен кошер църква. Кайлеан се усмихваше на себе си, изпълнена с внезапно появилата се увереност, че Богинята ще благослови делото й. Сега вече знаеше, че има защо да е тук. Щеше да се захване за работа още днес.

Докато Кайлеан се хранеше с другите жени, й мина през ума, че на това ново място няма да може да поддържа усамотението, в което живееха Лианон и Ейлан. Тогава взе първото си решение — нямаше да взема странници да им прислужват. Обмисли и каква помощ би приела от друидите. Веднага след това поръча на някои от най-младите и здрави момичета да изберат най-подходящото място за зеленчукова градина и да започнат веднага да копаят земята, за да могат да засадят необходимите им зеленчуци. Разбира се, някои храни щяха да си набавят от местното население, но искаше от самото начало на всички да бъде ясно, че няма да бъдат зависими по никакъв начин от друидите. Тогава и друидите нямаше да имат повод да се опитват да ръководят техния живот.

Кайлеан избра една млада жена — по нейна преценка най-неинтелигентната от дошлите с нея на Тор — да се занимава с готвенето и й обеща да й праща помощнички, когато е необходимо. По-късно през деня поговори с един от възрастните друиди и той потвърди, че преди да паднат първите снегове, ще бъде завършена една по-голяма сграда, в която щяха да могат да се подслонят четири или пет пъти повече жени. Кайлеан отхвърли любезно, но категорично колебливите намеци на стария друид, че биха могли да изкарат поне първата зима в старата постройка.

Когато накрая тя му каза, че може да си върви, човекът имаше доста зашеметен вид. Кайлеан си каза доволно, че прилича на ритнат от кон, наслаждавайки се на първата си възможност да налага собствената си воля. Усещането й се понрави. Сега Богинята можеше да се възползва от всичките й способности — нещо, което не би било възможно преди.

Странно, но Диеда много й липсваше — младата жена би могла да й помогне много с момичетата, особено за музикалното им обучение. От друга страна, добре беше тук да няма враждебни настроения — толкова повече, че всички щяха да живеят в постоянна близост. Тук Кайлеан щеше да определя правилата на общността и никой нямаше да протестира. Реши да научи най-опитната от младите жени да свири на нейната арфа.

Когато най-сетне си легна след дългите вечерни часове, през които преподаваше на момичетата неписаната мъдрост на Богинята, чу отново мелодично пеене, което се носеше от църквата на християните. И под познатите вече звуци на „Кирие елейсон“ Кайлеан се унесе в сън — много по-доволна от себе си и новия си дом, отколкото би могла да се почувства преди. Тази нощ тя сънува светилище, прекрасен храм на свещения Тор, сънува девиците — служителки на Богинята, и през цялото време знаеше, че това ще стане — може би не по нейно време, но щеше да стане действителност.