Марион Зимър Брадли
Горският храм (19)

17

Лятото отиваше към края си. Наближаваше Лугназад, а Лианон все не оздравяваше. Често имаше силни болки в сърцето и много лесно се уморяваше. Арданос я посещаваше ежедневно и първоначално Лианон разговаряше с него надълго и нашироко, но с течение на времето тя сякаш се затваряше все повече в себе си, и той просто седеше мълчаливо до леглото й — ако говореше, то бе с Кайлеан — или на себе си. След всяко негово посещение Кайлеан ставаше още по-мълчалива и замислена от обикновено, но както винаги, не споделяше нищо с никого.

Докато Ейлан преживяваше всички вълнения на една жена, която за първи път чувства новия живот в тялото си, Лианон се подготвяше за последната голяма промяна в живота си — духът й трябваше да се освободи от тялото си, а никой не знаеше кога и в кой свят ще се върне отново. Ейлан тъгуваше искрено, но скритата й радост все напираше да избликне. В Горския храм бе станало много по-тихо от обикновено — жените вършеха ежедневната си работа, едновременно подтиснати и възбудени от предстоящата промяна. Защото никой досега не бе се осмелил да попита коя ще бъде наследницата на Лианон.

Всички бяха толкова заети с болестта на Лианон, че не обръщаха внимание на нищо друго — което бе добре дошло за Ейлан, но все пак, рано или късно диплите на роклята нямаше да могат да скрият корема й. Ейлан не забравяше нито за миг, че за Арданос все така заслужава смърт, а освен това напоследък имаше чувството, че в погледа на Диеда среща зле прикрито презрение.

Миелин все още тъгуваше за собственото си дете, и не бе подходящият човек, към когото би могла да се обърне за утеха. Само с Кайлеан отношенията й останаха непроменени — но Кайлеан винаги се бе придържала към собствените си представи за добро и зло — единственото, което успокояваше Ейлан в най-тежките й мигове, бе съзнанието за непроменената привързаност на Кайлеан.

Не знаеше кога ще види отново Гай — и дали изобщо ще го види някога, но бе убедена, че поне душите им рано или късно отново ще бъдат заедно. Не повярва на това, което й каза върховният друид — че го оженили набързо за някаква римлянка. Знаеше, че и при римляните бракът изисква известна подготовка и предварителни уговорки.

На следващия месец Кайлеан ръководеше жриците, когато посрещаха пълната луна. Никой вече не можеше да се заблуждава — Лианон умираше. Краката й бяха така подути, че вече не можеше да става от леглото. Кайлеан се грижеше за нея с такава нежност, каквато малко дъщери проявяват към майките си. Но течността неумолимо изпълваше тялото й.

Кайлеан сменяше постоянно билковите отвари и търсеше други начини за лечение на воднянка. Варяха отвара от пурпурните цветове на билката, наречена напръстник — най-добрият лек за болно сърце според Кайлеан — веднъж Ейлан опита предпазливо отварата и установи, че е нетърпимо горчива.

Но въпреки грижите им, с всеки изминат ден тялото на Лианон се подуваше все повече, а тя отпадаше и бледнееше.

 

 

— Кайлеан…

За миг Кайлеан не бе сигурна, че наистина е чула името си, толкова тихо беше повикването — сякаш вятър прошумоля в листата на дърветата отвън. Тя обърна уморено глава и видя, че Лианон е отворила очи. Кайлеан разтри клепачи, за да се разсъни, и се насили да се усмихне. Болестта така бе изсмукала лицето на старата жена, че фините кости на черепа се очертаваха с ужасяваща яснота. „Свършено е, каза си тя против волята си. Тя вече е на прага“.

— Жадна ли си? Има студена вода, но ако искаш, ще засиля огъня и ще ти подгрея малко лековита отвара.

— Нещо топло… би ме облекчило… — Лианон си пое дъх с усилие. — Прекалено добра си с мен, Кайлеан.

Кайлеан поклати глава. Когато беше на десет години и едва не умря от треска, Лианон я върна към живота с нежните си грижи — нещо, което не биха сторили нито майка й, нито баща й. Чувствата й към умиращата стара жена бяха по-силни от всякаква любов и омраза. Как можеше да й го обясни с думи? Ако Лианон не можеше да почувства какво означава тя за нея от докосването на мократа кърпа до челото си, от бденията край леглото й, значи никога нямаше да го разбере.

— Сигурна съм, че много от другите жрици мислят, че се грижиш така за мен, за да те направя своя наследница. При това ти наистина си по-добра жрица от всички тях, взети заедно… Но ти знаеш какво е положението в действителност, нали?

— Знам — Кайлеан се усмихна измъчено. — Съдено ми е да живея в сянка и съм се заклела да подкрепям твоята наследница, която и да е тя. Моля Богинята да не ми се наложи да го правя в скоро време.

„А и кой знае ще те преживея ли?“ — каза си тя на себе си. Странното, хаотично кървене най-сетне бе престанало, но сега постоянно чувстваше убийствена умора — като че ли крайниците й бяха пълни с олово от Мендипските хълмове.

— Може да е така, а може и да не е… Не бъди толкова уверена, че знаеш всичко, детето ми. Каквото и да приказват хората, не всички мои видения са плод на внушенията на друидите. А пък аз съм те виждала в одеждите на Велика жрица — и около теб се стелят мъгли, които сякаш не са от този свят. Житейският ни път често прави странни завои, и ние нерядко се озоваваме съвсем не там, накъдето сме тръгнали…

Водата закипя в малкото котле. Кайлеан хвърли вътре изсушени листа от подбел, лайка и липа, покри котлето и го премести малко встрани от огъня.

— Богинята ми е свидетел, че аз не исках да стане така! — повиши изведнъж глас Лианон. — Имахме такива мечти, когато бяхме млади — Арданос и аз… но той се полакоми за власт, а на мен не ми остави нищо!

„Ти все пак можеше да се възпротивиш, мислеше Кайлеан. В продължение на двадесет години говориш с гласа на Богинята и твоята дума е закон за хората. А ти дори понякога не знаеше какво си казала! Ако беше си наложила да се замислиш, щеше да трябва да действаш — тогава животът ти нямаше да мине като сън…“

Наложи си да замълчи — все пак Лианон бе дала много повече надежда на несведущите, отколкото Кайлеан с цялата си съзнателност и мъдрост, а това бе много по-важно от слабостите й, каквото и да мислеха циниците като Диеда.

Кайлеан сложи малко мед в отварата, подхвана слабите рамене на Лианон, повдигна я и започна да сипва течността лъжичка по лъжичка в устата й. Болната завъртя нервно глава. По бузите й потекоха сълзи.

— Уморена съм, Кайлеан… — прошепна тя, — толкова уморена… И ме е страх…

— Не бива, не бива, около теб са всички, които те обичат — шепнеше Кайлеан. — Изпий това и ще се почувстваш по-добре.

Лианон преглътна няколко лъжички отвара и въздъхна.

— Обещах на Арданос да назова наследницата си… да не провалям плановете му. Той чака… — тя изкриви лице — върти се като гарван над умираща овца. Трябваше да избера Ейлан, но тя… скоро трябва да си замине оттук. Сега казва да избера Диеда, но нито тя го иска, нито пък аз. Остава ми едно — Богинята… — тя се закашля, Кайлеан припряно остави чашата с отварата, помогна й да седне в леглото и я потупа по гърба, докато тя отново започна да диша нормално.

— Богинята сама да ти покаже каква е волята й — довърши Кайлеан. Великата жрица на Вернеметон се усмихна.

Лианон умираше. Знаеха го всички — единствено Кайлеан бе започнала умишлено да си затваря очите пред близкия й край — Продължаваше да се грижи за умиращата ден и нощ, с отчаяна нежност и упорство, и почти не напускаше мястото си край леглото й. Дори тези от жриците, които винаги се отнасяха с подозрение към самотната чужденка, не можеха да не се възхитят на предаността й. Диеда и Ейлан също разбираха какво предстои, но не им даваше сърце да говорят за това с Кайлеан.

— Тя е толкова опитна лечителка — казваше Диеда. Двете с Ейлан носеха замърсените постелки от леглото на Лианон, за да ги изперат на реката. — Не може да не вижда, че това е краят.

— Така е — кимна Ейлан. — Сигурно не иска да го признае пред себе си за щото тогава няма да може да избяга от истината.

Тя загледа любопитно младата жена, която вървеше до нея. Като изключим саркастичните й забележки, че мръсните чаршафи на Лианон миришат също като на всеки друг болник, и че не разбира защо трябва да ги перат само посветени жрици, Диеда изпълняваше всички свои задължения бързо и безукорно.

Колко странно бе, че се бяха отчуждили тъкмо сега, когато и двете бяха приели съдбата на жрици и бяха станали истински сестри пред Богинята! През последните седмици, докато отново работеше заедно с Диеда, а вниманието на Кайлеан бе изцяло погълнато от болката, Ейлан често си спомняше колко близки бяха, докато живееха в бащиния й дом. Потънала в мисли, тя се препъна в един корен и едва не падна.

Диеда веднага протегна ръка, за да я задържи.

— Благодаря ти — каза Ейлан малко учудено. Другата я изгледа ядосано.

— Какво си ме зяпнала? Не те мразя толкова, че да искам да ти се случи нещо.

Ейлан пламна и веднага след това пребледня като платно.

— Значи знаеш? — попита тя едва чуто.

— Ама че си глупава! — сопна се Диеда. — Толкова време живея с теб и Кайлеан под един покрив — как бих могла да не дочуя нещо? Заради доброто име на рода ни си мълча — така че ако и други жрици знаят тайната ти, не са я научили от мен. Добре поне, че бременността вече ти понася. Как се чувстваш сега?

За Ейлан беше огромно облекчение да говори за нещо друго освен за болестта на Лианон. Сигурно и Диеда се чувстваше така, защото, когато потеглиха обратно към Горския храм, двете се чувстваха много по-близки, отколкото през последните няколко години.

Накрая настъпи денят, когато и Кайлеан призна, че Лианон ги напуска. Арданос нареди всички жрици да се изредят на бдение край смъртното й легло. Лицето му беше мрачно и посивяло от скръб, и Ейлан си спомни какво казваше Диеда — че двамата с Лианон някога са се обичали. Странна любов! И колко ли отдавна трябва да е било?!

Разбира се, Ейлан, която напоследък смяташе, че единствено тя познава истинската любов, не би нарекла така това, което свързваше умиращата жрица със стария друид. И все пак Арданос седеше неотстъпно до леглото да Лианон, която отдавна вече не беше в съзнание, и държеше ръката й; жриците се изреждаха по две, по три, и прекарваха известно време пред леглото на умиращата. Кайлеан нервничеше и казваше, че я безпокоят.

— Защо се тревожи толкова? — пошепна Ейлан на Диеда. — Вече нищо не би могло да обезпокои Лианон.

Диеда кимна мълчаливо.

 

 

На залез слънце Арданос излезе за малко навън, за да подиша чист въздух. Като във всяка стая, в която се е залежал болник, и в стаята на Лианон въздухът беше тежък и задушен. Ейлан не винеше стареца, че изпитва нужда да постои на открито. Макар че след няколко дни щяха да празнуват Лугназад, дните все още бяха дълги. Късният залез хвърляше последни отблясъци и вътре в стаята, но слънцето скоро щеше да потъне зад хоризонта. Ейлан стана и отиде да запали лампата. Като се върна обратно при леглото, видя, че Лианон е отворила очи. Погледът на Великата жрица беше бистър и ясен. За първи път от много дни бе напълно в съзнание.

— Къде е Кайлеан? — прошепна тя едва чуто.

— Отиде да направи още отвара, майко — отвърна Ейлан. — Да я повикам ли?

— Нямаме време — Великата жрица се разкашля. — Ела насам — ти Диеда ли си?

— Аз съм Ейлан, но Диеда е отвън, в градината. Може да дойде веднага. Разнесе се странно хриптене и Ейлан разбра, че умиращата старица се смее.

— Дори сега не мога да различа едната от другата — произнесе тя с мъка. — Не виждаш ли, че това е знак, който ми дава Богинята?

Ейлан се зачуди дали Лианон не започва да бълнува — знаеше, че обикновено става така непосредствено преди смъртта. Но Великата жрица каза рязко и учудващо ясно:

— Извикай Диеда. Не ми остава много време. Не бълнувам, знам много добре какво трябва да направя, и че трябва да побързам.

Ейлан изтича навън и повика Диеда. Когато се върнаха и застанаха една до друга пред леглото на Лианон, тя се усмихна и каза тихо:

— Вярно е това, което казват хората — че умиращите виждат по-ясно от тези, които остават след тях. Диеда, ти ще бъдеш свидетел на последната ми воля. Ейлан, дъще на Рейс, вземи огърлицата, която е тук, до мен — вземи я! — тя млъкна задъхано, а Ейлан вдигна с треперещи ръце тежкия кръг от усукани златни ленти, който лежеше на възглавницата. — Вземи и гривните… сега си ги сложи.

— Но нали само Великата жрица… — започна Ейлан, ала погледът на умиралата сякаш я хипнотизираше и тя се подчини. Бавно отвори закопчалката на огърлицата и я постави на шията си. За миг златото й се стори много студено, но веднага след това легна меко и топло на шията й — сякаш огърлицата се радваше, че отново докосва човешка плът.

Диеда издаде някакъв нечленоразделен звук — като че ли не й стигаше въздух, но гърдите на Лианон хриптяха така, че Ейлан не й обърна внимание.

Великата жрица продължи задъхано:

— Да се изпълни волята на Богинята. Ти си едновременно девица и майка и аз виждам, че Богинята ме гледа с твоите очи. Кажи на Кайлеан… — тя замълча, борейки се за глътка въздух. Ейлан не разбираше дали Лианон бълнува, или тя самата не е на себе си. Посегна и плахо докосна тежката огърлица.

— Кайлеан идва, майко, да й кажа ли да побърза? — попита Диеда.

— Върви — прошепна малко по-ясно Лианон. — Кажи й, че я обичам…

Диеда излезе забързано, а очите на умиращата отново потърсиха Ейлан.

— Сега знам какво е имал предвид Арданос, когато искаше да избера теб, детето ми. Опита се да те подмени с Диеда, но аз знам, че това не е редно. Въпреки всичко ти си се подчинила на волята на Богинята! — устните й се изкривиха в подобие на усмивка. — Никога не забравяй това, което ти казвам сега! Може би дори в очите на Богинята вие сте едно. Няма да могат да ви различат — дори римляните… сега разбирам. — Лианон не можа да продължи. Ейлан стоеше и я гледаше, без да може да помръдне.

Зад гърба й се разнесе гласът на Кайлеан:

— Спи ли Лианон? Ако поспи, може би ще оживее до следващата луна… — тя дойде на пръсти до леглото, наведе се, ахна тихо и прошепна: — Не, тя никога вече няма да спи…

Коленичи до леглото и целуна Лианон по челото, после прокара нежно ръка по лицето и склопи очите й. С всеки изминал миг лицето на мъртвата се променяше — тя вече нямаше вид на спяща, вече не приличаше и на Лианон. Ейлан обгърна тялото си с ръце и трепна от хладния допир на тежките гривни. Беше й студено и имаше чувството, че ще припадне.

Кайлеан се изправи. Едва сега видя ясно Ейлан. Видя огърлицата на шията й и тежките гривни на китките й. Очите й се разшириха от учудване. После лицето й грейна и тя се усмихна.

— Повелителко на Вернеметон, поздравявам те в името на Всеобщата Майка!

Диеда се върна, а след нея влезе Арданос. Той отиде до леглото, наведе се над мъртвата и отстъпи назад.

— Няма я вече — каза той със странен, напълно безизразен глас и се обърна. Когато видя Ейлан със златните накити на Върховна жрица, нещо трепна в погледа му, но той не каза нищо.

Останалите жрици вече се бяха струпали пред вратата, но старата Латис, билкарката, първа се осмели да пристъпи, поклони се пред Ейлан с дълбока почит и каза:

— Ти си вече Гласът на Богинята. Молим те да ни кажеш какви бяха последните думи на покойната.

— Дано Богинята дари покой на Лианон, но тя наистина не подбра подходящо време да ни напусне — казваше ядосано Арданос. — За ритуала на Лугназад трябва на всяка цена да имаме жрица на Оракула, а е съвсем ясно, че Ейлан няма да ни свърши работа!

Той изгледа мрачно двете жени, застанали пред него.

Бяха изминали трите траурни дни; Лианон бе положена в гроба си; Арданос сам се чудеше на силната мъка, която изпитваше всеки път, когато влизаше в тази стая — където я беше виждал толкова често и нямаше да я види никога вече. Лианон сигурно щеше да му липсва още дълго време, но сега не можеше да се отдава на скръбта си. Кайлеан беше намръщена както винаги, а Ейлан го гледаше с широко отворени очи — но погледът й бе напълно непроницаем.

— Приказките, че само девица може да служи на Оракула, са глупаво суеверие — и ти го знаеш не по-зле от мен. Проблемът е там, че да говориш с Гласа на Богинята е нещо много изтощително и може да не понесе на Ейлан в сегашното й състояние — каза Кайлеан.

Знаеше се, че за да има сила за вълшебството, да може да съсредоточи всички усилия на духа и тялото си в призоваването на Богинята да се въплъти в смъртната й обвивка, жрицата на Оракула трябваше да се откаже от плътските удоволствия.

За да може потокът на божествената сила да тече свободно през тялото й, духът й трябваше да се откъсне от сетивата. Затова й бяха забранени нещата, които биха я накарали да робува на сетивата си — да яде месо от определени животни, да пие медовина или други упойващи напитки — и да дели легло с мъж.

— Лианон достатъчно обърка нещата, като избра Ейлан — отвърна Върховният друид. — Не разбираш ли, че това не може да стане! Достатъчно лошо е, че тя е още тук. Отдавна трябваше да е напуснала Вернеметон. Но бременна Велика жрица! Изключено!

— Бих могла да я заместя по време на ритуала… — започна Кайлеан.

— А какво ще обясниш на хората? Докато Лианон беше тежко болна, това, че я заместваше друга, бе обяснимо, но сега тя е мъртва. Преходите винаги са свързани с голямо напрежение. Хората се чудят дали новата Велика жрица ще се справи с изпитанието, дали Богинята все още ще иска да говори с тях, след като Лианон вече я няма.

Той потри чело. От доста време нито един от тях не бе спал достатъчно. Тъмните очи на Кайлеан гледаха измъчено, а Ейлан, въпреки че бе разцъфтяла от напредващата бременност, бе напрегната и тревожна. „И как да не бъде.“ — каза си Арданос. Добре ги беше подредила Лианон с този избор.

— Можете да ми вярвате, че няма да допусна някакъв налудничав пристъп на Лианон на прага на смъртта да разруши това, за което съм работил цял живот! — той въздъхна. — Няма друг изход. Налага се нов избор. Има и прецедент — старата Хелве се опита да предаде властта на — как й беше името? — онова нещастно лудо момиче, което умря. И съветът избра Лианон.

— Ще ти се, нали! — започна Кайлеан, но в този момент Ейлан, която мълчеше толкова отдавна, че друидът почти бе забравил за присъствието й, внезапно на крака.

— Не и преди изпитанието! — гласът й звучеше ясно и твърдо. Другите ма се взряха невярващо в нея. Две червени петна бяха избили на бузите й. — Избрали са новата Велика жрица, след като тази, на която е паднал изборът на Хелве, не успяла да понесе силата на Богинята по време на ритуала, нали? Представяш ли си какви приказки ще тръгнат, ако направо откажа да ръководя ритуала? Нали всички във Вернеметон знаят, че Лианон ме е избрала!

— Но помисли за опасността! — възкликна Кайлеан.

— Да не би да мислиш, че Богинята ще ме порази на място заради прегрешението ми? Ако това, което сторих, е такъв тежък грях, така да бъде! — Ейлан повиши глас. — Но ако оцелея, тогава най-сетне ще разберете, че тя наистина избра мен!

— И какво да те правим, като оцелееш? — каза заядливо дядо й. — Скоро няма да можеш да скриеш положението си, и римляните добре ще се посмеят, като видят Великата ни жрица да се влачи с огромен корем като някоя телна крава!

— Лианон бе намислила изход — каза Ейлан. — И това бе последното, което ми каза. Когато ритуалът приключи, Диеда ще заеме мястото ми, а вие ще твърдите, че тя е тази, която е отпратена. Та ти самият не можеш да ни различаваш, дядо, а ни познаваш и двете от самото ни раждане!

Арданос я изгледа със свити очи. Умът му работеше трескаво. Горкото дете като че ли наистина разреши проблема. Ако умреше по време на ритуала, което бе много възможно, това им даваше възможност да изберат нейна наследница. Ако умреше по време на раждане, Диеда тъй или иначе щеше да поеме властта. Щяха да се справят добре с кое да е от двете момичета — така поне си мислеше Арданос — защото нито едно от двете нямаше да е сигурно в правата си. Ако Великата жрица имаше нужда от подкрепата на Съвета, тя щеше да прави това, което й бъде наредено.

— Ще приеме ли Диеда? — попита той най-сетне.

— Остави я на мен — каза Кайлеан.

Учудена от неочакваното повикване, Диеда се изправи пред Кайлеан, която я чакаше в стаята на покойната.

— Арданос е съгласен ти да заместиш Ейлан, след като мине изпитанието на Оракула. Диеда, длъжна си да ни помогнеш — каза Кайлеан.

Диеда поклати глава.

— Какво ме интересуват желанията на Арданос? Нима той някога се е интересувал от моите? Ейлан сама си е виновна. Няма да приема да участвам в тази измама — така кажи и на баща ми!

— Много добре, но имай предвид, че ако си твърдо решена да правиш само обратното на това, което ти казва Арданос, значи все пак продължаваш да си зависима от волята му. Предполагам, ако ти бях казала, че той е против, би се съгласила? — попита Кайлеан.

Диеда изгледа объркано по-възрастната жена.

— Имай предвид, че той никак не харесва идеята — допълни Кайлеан, като наблюдаваше внимателно. — Би предпочел да отпратим Ейлан веднага и още сега да те изберем за Велика жрица на нейно място. Имам чувството, че прие идеята за подмяната, защото беше убеден, че тъй или иначе ще откажеш…

— Велика жрица ли? — възкликна Диеда. — Но това означава, че никога няма да мога да се измъкна оттук!

— А имаш възможност всичко да бъде само временно — кимна спокойно Кайлеан. — Щом Ейлан роди, тя ще може отново да поеме задълженията си, а във всички случаи ще трябва да заминеш…

— Ще ме оставите ли тогава да замина на север, при Кинрик? — попита подозрително Диеда.

— Ако искаш, замини. Но аз имах предвид да те пратим да се учиш за бард в Ериу…

— Знаеш отлично, че това е най-голямата ми мечта! — извика Диеда. Кайлеан продължаваше да я наблюдава.

— Излиза, че все още има неща, които мога да ти обещая и други, от които мога да те лиша. Ако направиш това за Ейлан — и за мен — ще направя всичко възможно да заминеш да изучаваш изкуството на бардовете при най-добрите певци и арфисти на Ериу. Ако обаче откажеш, Арданос със сигурност ще те направи Велика жрица и ще си изгниеш между тези стени.

— Ами ако не го направи? — каза Диеда. Побиха я тръпки.

— Опитай — отвърна все така спокойно Кайлеан. — Нямаш друг изход. Такова беше желанието на Лианон, а аз ще продължавам да изпълнявам волята й — независимо от това дали е жива или мъртва.

Диеда въздъхна. Не че искаше нещо лошо да се случи на Ейлан. На времето дори я обичаше, но през последните години й ставаше все по-трудно да обича когото и да било. Всъщност смяташе Ейлан за глупачка — тя бе имала любовта, която Диеда така и не позна, и я бе отхвърлила. Не разбираше и защо Кайлеан толкова се безпокои за нея. Но реши да не върви против волята й. Кайлеан можеше да бъде добра приятелка — но и опасен враг, не само неин, но и на Кинрик. Диеда живееше в Горския храм достатъчно дълго, за да не знае голямата власт, която имаше тук мълчаливата жрица от Ериу.

— Така да бъде — кимна тя. — Обещавам да поема ролята на Ейлан, докато тя роди детето си, но след това ти ще сториш необходимото, за да замина за Ериу.

— Обещавам — Кайлеан вдигна ръка. — Богинята ми е свидетел — никой не може да ме обвини, че някога не съм изпълнила обещанието си.

 

 

Измина половин луна от смъртта на Лианон. Беше навечерието на Лугназад и Ейлан седеше заедно с Кайлеан в дома на Великата жрица — в стаята, където Лианон толкова пъти се беше подготвяла за предстоящите ритуали. Страхът бе изострил сетивата й и тя чу ясно приближаването на тихи стъпки към входа. Вратата се отвори и в полумрака се очерта фигура в дълго наметало. Мъжът й се стори неестествено висок. Зад него, в сенките, се бяха наредили останалите друиди.

— Ейлан, дъще на Рейс, ти си избраницата на Богинята. Готова ли си да приемеш божествената сила?

Гласът на Арданос отекваше наоколо като звън на камбана. Ейлан почувства, че стомахът й се свива от страх.

Всички истории, които бе чувала да се разказват шепнешком в Дома на девиците, се надигнаха в съзнанието й като вълна, заплашваща да погълне способността й да разсъждава. Помисли си отчаяно, че любовта й към Гай надали има някакво значение за Богинята. Трябваше да се случи чудо, за да оживее тази нощ. „Исках само да се противопоставя на друидите, но се изправих срещу Богинята, и сега тя ще ме накаже! Какво ще стане с детето ми?“ Но ако Богинята бе способна да накаже едно неродено дете за греховете на майка му тогава тя не беше въплъщението на Всеобщата любов, на което Ейлан се бе клела да служи.

Арданос все още чакаше отговора й — чакаха и останалите друиди, а в очите им се четеше и надежда, и хладна преценка. Ейлан постепенно се успокои. „Ако Богинята не ме приема такава, каквато съм, за какво ми е да живея?“ Пое си дълбоко дъх. Щеше да изпълни това, което бе решила още през онази безсънна нощ след смъртта на Лианон.

— Готова съм — гласът й потреперваше едва забележимо. Добре, че поне баща й беше някъде далеч на север заедно с Кинрик. Надали би издържала на проницателния му поглед.

— Достойна ли си да приемеш Богинята?

Ейлан преглътна. Какво да отговори? Предишната нощ, измъчвана от съмнения, бе плакала като дете на рамото на Кайлеан.

„Достойна ли? Така погледнато, никой от нас не може да знае дали е достоен, беше казала Кайлеан. Богинята посочи теб. Това е твоята съдба, към която си вървяла през всички тези години“.

Върховният друид я дебнеше като ястреб — чакаше я да трепне, да не издържи, да се издаде, да излъже — и тогава щеше да е в негова власт. Ейлан имаше смътното усещане, че тази война на нерви му доставя удоволствие.

„Лианон смяташе, че съм достойна“ — каза си тя. Длъжна беше да издържи — не само за да оправдае избора на Лианон, но и собственото си решение да не отказва любовта си на Гай. Когато му се отдаде, беше убедена, че спазва закон, далеч по-древен и властен от този, който й бяха наложили. Откажеше ли да се подложи на изпитанието, това би означавало, че сама приема любовта си за грях. Тя вдигна гордо глава и отвърна:

— Аз съм достойна за Богинята. Достойна съм да приема свещената й сила. Нека земята ме погълне, нека небето ме порази, нека боговете, на които служа, ме изоставят, ако лъжа!

— Тя прие — обърна се Арданос към друидите. После кимна на жриците: — Пречистете я и я подгответе за изпитанието.

Ейлан срещна за миг очите му и видя в тях и жал, и яд, но и задоволство. После Арданос се обърна рязко и поведе друидите навън.

 

 

— Спри да трепериш, Ейлан — каза тихо Кайлеан. — Не допускай да те уплаши онзи стар лешояд. Ти няма от какво да се боиш. Богинята е милостива, Ейлан, тя е най-вече Майка — никога не забравяй това!

Ейлан кимна. Въпреки всичко знаеше, че дори да нямаше какво да крие, се страхувала в такъв момент. После си каза, че ако е съдено Богинята да я пази, няма никакъв смисъл да умре предварително от страх.

Завесата на входа отново се отметна и вътре влязоха четири млади жрици Ейлан видя Сенара и Ейлид, които носеха ведро с вода от свещения извор. Те спряха като заковани на прага и я загледаха със страхопочитание. На лицата им бе изписано същото преклонение, с което някога тя самата гледаше Лианон. Бяха толкова млади — единствено Ейлид бе на нейните години…

Искаше й се да извика: „Нищо не се е променило! Аз съм, Ейлан, не виждате ли?“ — но не беше така — всичко се беше променило. И все пак, когато момичетата я съблякоха, тя с облекчение забеляза, че поне промените в тялото й са все още едва забележими, а те не бяха възрастни и опитни жени, та нещо да им направи впечатление.

Помогнаха й да се изкъпе, а Ейлан действително изпита чувството, че ледената вода от свещения извор отмива целия й досегашен живот. Когато започнаха да я обличат в ритуалните одежди, тя самата се чувстваше по-различна. На челото й поставиха венец от лозови клонки. Когато листата докоснаха слепоочията й, тя изпита странно замайване — като че ли започваше да се наблюдава отстрани. Неочаквано изпита силен глад — отварата от свещени треви, която жриците пиеха в началото на ритуала, трябваше да се приема само на гладен стомах, в противен случай започваха да повръщат и се разболяваха. Кайлеан често бе казвала, че според нея лошото здраве на Лианон се дължи на това, че редовно пие тези отвари. Ейлан се зачуди дали и нейното здраве няма да пострада, после й стана смешно — имаше време да се грижи за здравето си, ако изобщо доживееше следващото утро.

Поднесоха й Напитката на виденията в гравирана златна купа. Ейлан знаеше, че вътре има плодове от имел и много други треви, които и тя бе събирала заедно с Миелин. Имаше и отвара от някои видове гъби, които обикновените хора отбягваха не само защото се смятаха за посветени на боговете, но и защото бяха силно отровни, а и не бяха вкусни. Жриците обаче знаеха, че съвсем малки количества от тях усилват възможностите на съзнанието да се отвори, за да проникне в бъдещето.

Ейлан пое купата от Ейлид с треперещи ръце — добре че поне бе помагала толкова често на Лианон, та знаеше много добре какво трябва да направи. Тъй като церемониалът изискваше и останалите жрици да отпиват по няколко глътки от напитката, тя мислеше, че познава и вкуса й. Но когато изпи и постната капка, разбра защо жрицата на Оракула трябваше да изпие напитката на един дъх — просто нямаше никакъв друг начин, защото беше нетърпимо горчива. Ейлан си пое дъх и се зачуди дали пък не са сложили вътре отрова — това би било чудесен начин Арданос да се отърве от нея. Но Кайлеан я бе уверила, че ще приготви отварата съвсем сама и няма да допусне никой друг нея — на нея поне можеше да вярва.

Зави й се свят и стомахът й се обърна. Наложи си да се овладее, отпи няколко глътки чиста вода, за да отмие от устата си вкуса на отварата, притвори очи и зачака.

Прилошаването скоро премина. Затова пък така силно й се зави свят, че с наложи да седне. Спомни си, че всичко дотук се бе случвало и с Лианон. Ейлан го бе отдавала на старческа слабост, но Лианон не бе чак толкова престаряла. Дали и тя щеше да се състари преждевременно? И дали изобщо щеше да доживее старост?

В стаята настъпи някакво раздвижване и момичетата, струпани около нея отстъпиха встрани. Арданос се беше изправил пред нея; тя вдигна очи и срещна суровия му поглед.

— Виждам, че всичко е готово. Ейлан, много си красива, скъпа моя. На хората няма да им е трудно да повярват, че Богинята е слязла сред тях — нежните думи прозвучаха странно, казани от него.

„Така ли? — мислеше замаяно Ейлан. — А в какво вярваш ти, старче, ако изобщо вярваш в нещо? Нали съгласно твоите закони листата на лозата трябваше да повяхнат, още щом допряха челото ми?“ После и тези мисли престанаха да я занимават. Имаше чувството, че душата й напуска тялото и се рее някъде високо над всички — и с всеки изминал миг се отдалечава все повече.

— Вече е в транс — промърмори Арданос и направи знак на момичетата да се отдалечат. — Слушай, дете мое, знам, че все още ме чуваш… — гласът му започна да реди напевните ритуални слова.

Ейлан знаеше, че друидът й говори нещо извънредно важно, нещо, което трябва на всяка цена да запомни… но не можеше да разбере какво бе то. След време осъзна, че той вече не е край нея, но това не я интересуваше особено. Струваше й се, че се рее над зеленикав мрак — някъде долу, много далеч, се виждаха върховете на дърветата. Носеха я нанякъде — намираше се в носилка, после носилката спря и й помогнаха да излезе от нея. Стори й се, че вижда от едната си страна Кайлеан, а от другата й страна сякаш стоеше Латис. Двете жени я поведоха към огрения от факли хълм.

Нещо се раздвижи в упоеното съзнание на Ейлан, когато тя застана пред трикракото столче. Имаше някаква причина, поради която нямаше право да седне на него — някакъв грях тежеше на сърцето й. Но Кайлеан и Латис пак я поведоха напред и тя си каза, че сигурно това, което не може да си спомни, не е толкова важно.

Вече бяха заклали жертвения бик и бяха раздали месото на насъбралите се хора. Жреците бяха изпълнили ритуала, в който младият бог приемаше живота от стария. Сега бе време да се търсят поличби за идващата есен. На изток се издигаше есенната луна — тежка и златна като накитите, с които бе окичена нейната жрица.

„Спри погледа си върху мен, Повелителко — Ейлан се бореше със себе си, за да си припомни точните думи на молитвата. — Закриляй ме!“

Една от жриците постави в ръката й малък, сърповиден златен нож. Ейлан вдигна ножа и бързо го заби в показалеца на другата си ръка. Усети остра болка и на пръста й се появи тежка хапка кръв. Тя протегна ръка над златното блюдо и остави три капки кръв да се стекат във водата. Водата беше от свещения извор, а по повърхността й плуваха листа от имел. Имелът бе свещено растение, защото не беше саден от човешка ръка и растеше между небето и земята и носеше себе си силата на светкавицата, която според легендите го бе създала.

Ейлан усети твърдото дърво на столчето — помагаха й да седне. После двама друиди я вдигнаха заедно със столчето и я понесоха нагоре по хълма — тя отново изпита моментно замайване. Жриците останаха някъде назад.

Тогава друидите започнаха да пеят и Ейлан изпита чувството, че песента я отнася. Душата й витаеше в пространството и тя се запита защо ли се страхуваше толкова преди — тук, където бе сега, нямаше страх, копнеж и вълнения — просто я имаше и това й бе напълно достатъчно.

Изведнъж я ослепи силна светлина — факлите грееха право в очите й. Пред нея заплуваха много лица, които бързо се сляха в едно. Погледите, вперени в нея, й тежаха, дърпаха я, връщаха я против волята й към действителността.

— Защо сте тук, деца на Дон? — прокънтя гласът на Арданос.

— Молим Богинята да ни благослови — отвърна мъжки глас.

— Призовете я тогава!

Ароматен дим нахлу в ноздрите на Ейлан и тя вдъхна тежкото, сладко ухание на свещените билки. Светът около нея отново се завъртя и тя изхлипа — чу собствения си глас и не го позна. Около нея мъжки гласове говореха в хор — гласовете им се издигаха, викаха, зовяха:

— Богиньо на Мрака… Майко на Светлината… Кралице на цветята, чуй ни!… Ела при нас, Господарке на Сребърния кръг…

„Аз съм Ейлан… Ейлан…“ Тя се вкопчваше в съзнанието за собствената си личност, а гласовете я заливаха, задушаваха я, причиняваха й физическа болка. Тялото й се разтърсваше от спазми — тя сякаш се опитваше да се освободи сама от себе си; не можеше да диша; изпитваше ужас, че ще загуби себе си… „Помогни ми!“ — простена душата й.

„Дъще, аз съм винаги с теб — погледни в Свещеното езеро и ще ме видиш“.

— Погледни във водата, Повелителко — каза някой съвсем наблизо. — Погледни и виж бъдещето!

Водата в златната купа постепенно се успокояваше и в дълбочините й изплува някакъв образ — Ейлан се взря в него и видя, че това не беше нейното отражение. Остъпи ужасено и чу същия глас: „Успокой се, дъще. Духът ти е при Мен…“

Страхът изчезна. Ейлан почувства, че я обгръща неземна нежност и тя се отпусна с въздишка в прегръдките на Богинята.

Виждаше се отдалеч — как се изправи, отметна воала си и издигна ръце към луната.

— Вижте! Господарката на живота слезе сред нас! — звънна гласът на Кайлеан и отекна надалеч в тишината.

Многогласен възторжен вик се надигна като приливна вълна. Ейлан така се рееше някъде високо горе и наблюдаваше как тялото й се движи и говори — изпитваше удивление, но не и страх.

Когато виковете заглъхнаха, Великата жрица отново се отпусна на столчето; божественото присъствие чакаше с търпението на Тази, която е извън времето.

— Ще отговориш ли на въпросите ни, господарке? — Върховният друид говореше на езика на древните мъдреци — на същия език му отговаряше и Богинята.

След всеки неин отговор друидът се обръщаше към множеството и казваше на хората нещо на техния език. Отдалеченото съзнание на Ейлан все пак забелязваше голямата разлика между неговите думи и отговорите на Богинята. Стори й се нередно — но може би пък не чуваше правилно. При това тук където се намираше сега, тези неща не я вълнуваха особено.

Хората не спираха да питат; времето минаваше; образите пред нея започнаха да се размиват. Внезапно видя пред себе си смръщеното лице на Арданос, който я наблюдаваше внимателно.

— Благодарим ти, че дойде при нас, Богиньо. Сега, когато отново напускаш тялото на смъртна, те приветстваме и се прекланяме пред теб.

Друидът извади клонче имел от златната купа и поръси с него Ейлан.

За миг й се стори, че ослепява — не виждаше нищо, а веднага след това я проряза непоносима болка и тя започна да потъва в непрогледна тъмнина. Някъде в далечината тихо звъняха сребърни звънчета.

 

 

Когато Ейлан започна да идва на себе си, чу песента на жриците. Знаеше тази песен — беше я пяла неведнъж, но сега беше изтощена и замаяна, и цялото тяло я болеше — не можеше да се присъедини към жените за нищо на света. Бяха свалили венеца от косите й, грижливи ръце миеха с влажна кърпа челото и ръцете й. Някой поднесе към устните й чаша вода и тихо започна да и шепне успокоителни думи. „Кайлеан!“ Повдигнаха я и я поставиха в стола-носилка.

— Непорочна Богиньо… — пееха жените.

— … сиянието ти озарява нощта! — отвръщаха друидите.

— Небесна красота… майка на звездите… любима на слънцето… — белите женски ръце се протягаха към луната.

— … величие неземно… — продължаваха жриците, а плътните гласове на мъжете отново откликваха:

— … озарява нощта!

 

 

Ейлан не знаеше колко време бе минало, когато успя наистина да дойде на себе си. Лежеше в собственото си легло, в дома на Великата жрица. Светлината на факлите вече не й причиняваше болка и мислите й бяха ясни — сигурно действието на напитката отслабваше. По някакви незнайни причини в глава й се въртеше откъс от някаква стара балада:

„Свалиха й свещената корона, и пламъкът погълна нежните цветя…“

Тя не помнеше къде бе чувала баладата, но знаеше, че венецът от главата й действително е бил хвърлен в огъня, спомни си дори мирисът на горящите клонки; спомни си и пеенето на жриците, и сребристия блясък на луната.

Но не можеше да си спомни и дума от отговорите, които бе давала на хората. Тъй или иначе, те явно ги бяха приели.

„Богинята също ме прие! — каза си тя най-сетне. Не пожела да ме накаже!“ Поне засега Богинята не я бе наказала за греха й — внезапно си зададе въпроса дали няма да дойде време, когато ще съжалява, че не е била наказана още сега. Не можеше да разбере откъде й хрумна такава мисъл.

Все още се чувстваше много зле, тялото я болеше навсякъде, сякаш я бяха били с тояги. Доколкото знаеше, утре щеше да се чувства още по-зле. Болеше я стомахът, но за щастие, утробата й бе спокойна. Беше преживяла изпитанието и бебето й не бе пострадало.

— Лека нощ, Повелителко — прошепна Ейлид от вратата. — Спи спокойно.

„Повелителко!“ Значи беше истина. Ейлан бе Повелителка на Вернеметон.

 

 

Няколко дни по-късно Кайлеан повика Диеда в дома на Великата жрица. Ейлан седеше до огнището — все още бледа и с измъчен вид.

— Дойде време да спазиш обещанието си. Ейлан се възстанови достатъчно, за да може да пътува, и е време да отиде някъде, където ще може да роди на спокойствие.

— Това е смешно. Наистина ли вярвате, че никой няма да забележи подмяната? — каза студено Диеда.

— Откакто стана Велика жрица, тя се появява почти винаги забулена — ако изобщо някой забележи някаква промяна, ще я отдаде на последиците от ритуала.

„Кинрик не би се заблудил“ — помисли с копнеж Диеда. Защо не можеше да дойде и да я отведе оттук — веднъж завинаги? Не бе й пращал вест вече цяла година. А и да знаеше желанието й, дали би дошъл?

— Баща ти ще ти бъде много благодарен — поде Кайлеан.

Диеда изкриви кисело устни.

„Остава и да не е — ако бях настояла да се махна оттук и да се омъжа за Кинрик, какво би станало с неговия маскарад?“

— Диеда — Ейлан проговори за първи път. — Докато живеехме в бащиния ми дом, бяхме като сестри. В името на общата ни кръв, в името на любовта. Която ти също познаваш, моля те да ми помогнеш!

— Аз поне проявих достатъчно здрав разум да не се отдам на мъж, които след това да ме захвърли — каза сухо Диеда. — Кайлеан обеща да ме изпрати в Ериу. Какво ще ми обещаеш ти, „сестро“?

— Ако остана Велика жрица, ще сторя всичко, което е по силите ми, за да помогна на теб и Кинрик. Ако не го сторя, ти знаеш тайната ми и ме държиш в ръцете си. Можеш да ме унищожиш, когато пожелаеш. Стига ли ти това?

— Така е — по устните на Диеда плъзна странна усмивка. А когато изучеше всички тайни на друидите от Ериу, щеше да може да унищожи човек само с една дума; да омайва птици и животни с песните си, та да се подчиняват на нейната воля; щеше да има власт, за която тези набожни глупци дори и не подозираха. Внезапно осъзна, че в положението на Велика жрица не й харесваха само ограниченията, наложени от закона. Но властта — това бе нещо друго. Щеше да й достави удоволствие да държи властта в собствените си ръце.

— Добре тогава. Съгласна съм да ти помогна — каза тя и протегна ръка, за да вземе воала от Ейлан.