Матю Райли
Битката (9)

ПЕТИ ХОД
30 ноември, 20:56

В сервизната стая на третия етаж Пол Хокинс, седнал на земята до Балтазар, доволно кимна.

Пред отворения вход на стаята имаше огромна локва силно запалим денатуриран спирт, а до него — кутия кибрит. Беше приятно изненадан от това, което бе намерил по етажерките.

Сега се чувстваше малко по-спокоен. Всеки нежелан гост, който минеше през този вход, щеше да бъде…

И изведнъж го чу.

Прозорците над него леко се разтресоха, а подът потръпна.

Хокинс не можа да си обясни какво е това.

Но приличаше на приглушен взрив.

 

 

Дървеният парапет до тях се разтресе и Селексин и Холи спряха в горния край на стълбището.

— Чу ли? — попита Селексин притеснено.

— Усетих го — отвърна Холи. — Какво беше?

— Приличаше на взрив. На експлозия. Някъде отвън…

Млъкна.

— О, не…

 

 

— Пазете се! — извика командир Хари Куейд.

Маршъл клекна до стената в края на рампата, Куейд скочи зад ъгъла и залегна до него.

Вторият взрив избухна в основата на бетонната входна рампа. Мощен облак сив прах изригна от рампата, заля улицата и прогърмя покрай Маршъл и Куейд.

Метални парчета — останките от решетката, която затваряше паркинга на библиотеката — се посипаха шумно по земята.

Димът се разсея и Маршъл, Куейд и малка група агенти на АНС затичаха надолу по овъглената рампа, като прескачаха металните отломки.

Долу Маршъл спря и със страхопочитание се взря в гледката, която се разкри пред очите му.

Широкият правоъгълен отвор на паркинга, включително кръглата дупка на мястото на взрива в металната решетка, беше в мрежа от яркосиньо електричество — тънки нишки просъскваха на всеки няколко секунди.

Маршъл скръсти ръце. Куейд застана до него, загледан в решетката от електричество пред тях.

— Знаехме, че е така — рече Куейд, без да сваля очи от стената синя светлина пред тях.

— Да, знаехме — каза Маршъл. — Значи електризират цялата сграда, откъсват я от външния свят, запечатват я, така че никой да не може да влезе или да излезе…

— Точно така.

— Но защо? — попита Маршъл. — Какво е това, което става в тази сграда и което не бива да виждаме?

 

 

На площадката на третия етаж Холи нетърпеливо потропваше с крак. Селексин бе мушнал глава през отворената врата и оглеждаше читалнята.

Тя беше в пълен безпорядък.

По диагонала на залата се простираше пътека от разруха — от входа на санитарната стая, та чак досами вратата на стълбището. Навсякъде се търкаляха отломки от чиновете, потрошени от каранадона.

На мъждивата синкава светлина от улицата Селексин успя да различи входа на сервизната стая в отсрещния край на читалнята. В момента изглеждаше празна. Някъде дълбоко в подсъзнанието си Селексин се зачуди какво ли се е случило с Хокинс и Балта…

Изведнъж пред погледа му се мярна сянка.

Някакъв тъмен силует, едва забележим в полумрака, приблизително с ръст на човек, но много, много по-слаб, се прокрадваше между чиновете към сервизната стая.

Селексин клекна зад вратата на стълбището — надяваше се да не са го видели.

После сграбчи Холи за ръката и двамата заслизаха надолу по стълбите.

 

 

В сервизната стая Хокинс уморено се беше облегнал на стената и наблюдаваше как Балтазар несигурно пристъпва насам-натам.

Сега, когато очите му се бяха изчистили от слюнката на Рийз и зрението му се беше повъзвърнало, той като че ли възстановяваше силите си. Преди няколко минути бе успял да стане сам. А сега дори вървеше.

Хокинс погледна през входа — над локвата денатуриран спирт, който бе излял — към читалнята.

Всичко беше тихо и спокойно.

Нямаше никого.

Той пак се обърна към Балтазар, който крачеше неуверено из стаята, и така и не забеляза острата триъгълна глава, която се мушна ловко и безшумно през входа.

Тя огледа вътрешността на стаята, като местеше поглед ту към Балтазар, ту към Хокинс.

През цялото време не издаде ни най-малък шум.

Хокинс разсеяно се обърна и я видя. И замръзна.

Главата представляваше дълъг, остър, плосък равнобедрен триъгълник, насочен надолу. Нямаше очи. Нито уши. Нито уста. Просто един плосък черен триъгълник, малко по-голям от човешка глава.

И просто висеше на входа.

Тялото не се виждаше, но Хокинс ясно можа да различи тънката „шия“.

Всички същества, които беше видял досега, бяха в основни линии „животински“ — имаха очи, крайници, кожа — но това тук беше съвсем извънземно.

„Шията“ му приличаше на наниз от бели перли, който се спускаше от плоската, двуизмерна триъгълна глава. Вероятно тя продължаваше в тяло, което Хокинс не можеше да види.

Той продължаваше да гледа втренчено съществото — и то също сякаш го гледаше любопитно.

И тогава Балтазар проговори с плътен, дрезгав глас.

— Кодикс.

— Какво? — попита Хокинс. — Какво каза?

Балтазар посочи извънземното.

— Кодикс.

Кодиксът се придвижи напред — леко, плавно — носеше се във въздуха.

Мина през входа и Хокинс видя, че въобще няма тяло. Нанизът от перли, който играеше роля на шия, беше всъщност над метър и петдесет на дължина. И висеше от главата, леко завит нагоре в края, без да докосва земята.

А на края на опашката светеше ярка зелена светлинка, идваща от плътна сива метална гривна.

Кодиксът беше участник в турнира.

Опашката се плъзгаше като опашка на змия, но във въздуха, на тридесетина сантиметра от земята.

— О, боже. — Хокинс грабна кибрита и драсна една клечка.

Пламъкът разколеба кодикса. Съществото спря над локвата спирт.

Хокинс вдигна клечката — наблюдаваше как пламъкът бавно пълзи надолу.

Преглътна мъчително.

— Е, какво пък — рече той и пусна клечката в локвата.

 

 

Радиостанцията на Ливайн се включи.

— Сър! Сър! Виждаме светлина! Повтарям: виждаме светлина! Прилича на пожар. Трети етаж. Североизточен ъгъл.

— Тръгвам — каза Ливайн. После превключи каналите. — Сър?

— Какво има, Ливайн? — Джеймс Маршъл явно бе раздразнен, че го прекъсват.

— Сър — рече Ливайн, — имаме потвърждение за дейност в библиотеката. Повтарям: потвърждение за дейност вътре в библиотеката.

— Къде?

— Североизточния ъгъл. Трети етаж.

— Веднага иди там — каза Маршъл. — Тръгваме.

 

 

Стените на сервизната стая се озариха в яркожълто — от локвата на входа лумна стена от огън и погълна кодикса.

Хокинс и Балтазар се дръпнаха от пламъците и закриха очи с ръка. Кодиксът не се виждаше през горящата стена.

А после се появи.

Носеше се във въздуха. През пламъците. Без да обръща внимание на огнените езици.

И влезе в стаята.

— О, боже — рече Хокинс и се дръпна.

— Върви — каза спокойно Балтазар.

— Какво? — възкликна Хокинс.

Балтазар напрегнато гледаше кодикса. И повтори все така спокойно:

— Върви.

Хокинс не знаеше какво да прави. Кодиксът висеше във въздуха точно пред тях. Дори ако успееше да мине покрай съществото, трябваше да успее да мине и през огъня — огъня, който сам беше запалил, за да задържи врага навън. Въобще не му беше хрумнало, че същият този огън може да го задържи вътре.

Нямаше изход. Нямаше къде да отиде.

Балтазар се обърна към него и го погледна право в очите.

— Върви… веднага!

И Балтазар се хвърли към кодикса.

Хокинс удивено гледаше как съществото също се хвърля към Балтазар — и уви тънкото си тяло три пъти около врата му.

Огромният мъж отчаяно задърпа с две ръце примката около шията си. Падна назад върху останките от решетката, която разполовяваше стаята, препъна се и се строполи на пода под лавиците с почистващи препарати.

Хокинс продължаваше да наблюдава втрещено битката. Балтазар извика:

— Бягай!

Хокинс примижа и се обърна. Огънят пълзеше по пода към него. Прашната бутилка денатуриран спирт, която бе използвал, лежеше на пода на сантиметри от приближаващите пламъци.

Твърде късно…

Пламъците стигнаха бутилката тъкмо когато Хокинс се хвърли зад най-близката купчина дървени сандъци.

Стъклената бутилка — все още наполовина пълна — избухна като граната и хвърли парченца стъкло и огън във всички посоки.

Балтазар се бореше с кодикса.

Паднаха върху дървените лавици и те се строполиха под тежестта им. Стъклени шишета, пластмасови бутилки и десетки аерозолни флакони се пръснаха по пода.

Хокинс видя как лавицата се срути, видя всичките бутилки по пода — все почистващи препарати с огромни червени надписи: ДА СЕ ПАЗИ ОТ ОГЪН; ДА НЕ СЕ СМЕСВА С ДРУГИ ХИМИКАЛИ, а също и силно запалимите аерозолни флакони.

Огънят неумолимо напредваше в стаята.

— О, господи! — викна Хокинс.

Кодиксът все още беше здраво увит около врата на Балтазар. Лицето на аморфния човекоподобен беше изкривено в ужасна гримаса, бузите му бяха тъмночервени.

Хокинс се обърна да го предупреди за огъня и очите им се срещнаха. В същия момент, гледайки напрегнато Хокинс, Балтазар стисна още по-здраво кодикса.

Хокинс разбра погледа на огромния мъж. Прочете го в очите му. Балтазар знаеше какво ще се случи. Огънят. Химикалите. Той щеше да остане в стаята. И да задържи кодикса.

— Не! — извика Хокинс. — Недей!

— Върви… — изпъшка Балтазар.

— Но ти ще… — Хокинс видя как пламъците неумолимо пълзят напред. Трябваше бързо да вземе решение.

— Бягай! — извика Балтазар.

И Хокинс се предаде. Нямаше повече време. Балтазар беше прав. Трябваше да бяга.

Той се обърна към бързо напредващата огнена стена и като хвърли последен поглед към Балтазар, който продължаваше да души кодикса, тихо каза:

— Благодаря.

После прикри лицето си с ръка и се хвърли в огъня.

 

 

Ливайн пристигна на североизточния ъгъл на библиотеката тъкмо когато дотърчаха и Куейд и Маршъл. Агентът, отговарящ за периметъра, Хигс, ги чакаше.

— Ето там горе — каза Хигс и посочи два прозореца на третия етаж, точно под стрехата.

Прозорците бяха обагрени в яркожълто, от време на време лумваше и оранжев пламък.

— Ох! — Маршъл поклати глава. — Тази проклета сграда се е запалила. Само това ми трябваше.

— Какво ще правим сега? — попита Ливайн.

— Ще влезем — каза Хари Куейд. Гледаше озарените прозорци. — Преди всичко вътре да е изгоряло.

— Да влезем? — Маршъл се начумери. — По дяволите! Ливайн!

— Да, сър.

— Обади се на пожарната. Но като пристигнат, да изчакат. Не бива да ги пускаме вътре преди да сме огледали. Просто искам да са тук в случай, че огънят излезе извън конт…

— Ей, чакайте! — извика Куейд. Беше отишъл до югоизточния ъгъл на сградата.

— Какво има? — попита Маршъл.

— По дяволите… — Куейд изчезна зад ъгъла.

— Какво става? — Маршъл затича след него.

Куейд беше на тридесетина метра покрай южната стена, почти до югозападния ъгъл на сградата. Обърна се и извика:

— Агент Хигс, вие ли отговаряте за наблюдението тази вечер?

— Да, сър.

— Намирали ли сте някого тук? До тази стена?

Хигс не разбираше какво става. Куейд се взираше в нещо до стената, нещо, което приличаше на малък прозорец.

— Ами… да, сър — рече Хигс. — Намерихме един пиян скитник — спеше до стената.

— Беше ли близо до този прозорец? — попита Куейд.

— Ъъ, да, сър, беше.

— И къде е сега този пияница, Хигс? — попита Куейд, после коленичи и почна да оглежда стената.

Маршъл, Ливайн и Хигс се приближиха.

Хигс мъчително преглътна.

— Оставихме го на ротондата ей там, сър. — Той посочи. — Мислех да го докладвам, но реших, че не е спешно.

— Специален агент Хигс, искам веднага да отидете до ротондата и да ми доведете този скитник.

Хигс хукна към ротондата.

Куейд се отмести и останалите видяха какво е привлякло вниманието му.

— Какво е това, по дяволите!?… — възкликна Ливайн.

— Вижте — рече Маршъл и посочи паяжината от електричество, която изпълваше отвора на малкия приземен прозорец. Земята до него беше посипана с натрошени стъкла.

Наоколо нямаше никого.

Куейд се наведе към прозореца. Не беше голям, но човек можеше да се провре през него. Но защо ще го чупят? Това не би свършило никаква работа.

Освен ако някой не беше искал да влезе вътре…

Хигс дотърча и каза задъхано:

— Сър! Скитника го няма.

 

 

Хокинс се хвърли през пламъците и скочи на пода в читалнята.

На полицейската му униформа й нямаше нищо, но косата му гореше!

Хокинс трескаво съблече куртката си и угаси пламъците. Пое си дъх.

Сервизната стая гореше в яркожълто и озаряваше читалнята. През входа й излитаха пламъци.

„Не остава много“ — помисли си той.

Пропълзя отстрани на входа и опря гръб на стената.

Чакането трая само няколко секунди.

Химикалите в сервизната стая бяха добра комбинация. След като първият флакон с аерозол избухна в кълбо от сини пламъци, започна верижна реакция от химически експлозии.

Бетонната стена зад Хокинс се напука от ударната вълна, през входа излетя златна огнена топка, профуча покрай Хокинс и озари цялата читалня в яркожълто.

 

 

Когато целият трети етаж на сградата лумна в ярка светлина на фона на нощта, Маршъл, Ливайн и Куейд едновременно погледнаха нагоре.

По радиостанциите им се чуваха гласове:

— Пожар!…

— Стаята в ъгъла току-що избухна…

— Мамка му! — изруга Ливайн.

Приличаше на гръм.

Оглушителен гръм.

Цялата сграда се разтресе от ударната вълна на експлозиите.

На втория етаж на библиотеката Селексин и Холи потърсиха да се хванат за нещо, за да не паднат.

Вторият етаж на Нюйоркската градска библиотека се състоеше главно от две големи компютърни зали. В средата на всяка от тях имаше дълги овални маси, целите в компютри. От тавана висяха климатични инсталации и въздухопроводи, осигуряващи необходимия контрол на влажността при компютрите. Покрай стените имаше стаи за четене със стъклени стени.

Експлозиите на третия етаж ставаха все по-силни.

Стъклените стени на стаите за четене се тресяха. Компютрите падаха от масите и се разбиваха на пода.

Селексин придърпа Холи под една от овалните маси и двамата се сгушиха там и запушиха уши; сградата продължаваше да се тресе, експлозиите следваха една след друга, от масите около тях падаха монитори и клавиатури.

Хаос. Пълен хаос.

 

 

В читалнята Хокинс затисна очите си — огнени вълни бълваха от входа до него.

Няколко от чиновете в помещението вече горяха, запалени от първите огнени кълба, които изригнаха от сервизната стая.

Експлозиите бяха силни — по-силни, отколкото беше очаквал, по-силни от всеки пожар, който беше виждал.

Бяха почти хм… твърде силни.

Защо?…

Хокинс се смръзна. Трябваше да е станало нещо друго.

Но какво?

И тогава я видя.

Тънка тръба, разположена хоризонтално по стената, малко под тавана.

Излизаше от сервизната стая, вървеше по стената на читалнята над северните прозорци и малко след това рязко завиваше надолу до пода, минаваше през него и продължаваше към долните етажи…

Газопровод.

Сигурно в сервизната стая бе имало кранче за газта, което не беше видял. Газово парно или газ…

Тънката тръба се запали.

Хокинс с ужас наблюдаваше как жълто-синьото пламъче напредва по дължината на тръбата, след това последва извивката й и се насочи към долните етажи.

От тръбата се откъсна една огнена капка и падна върху един от дървените чинове. Той мигом лумна в пламъци.

Хокинс скочи. Експлозиите от сервизната стая най-сетне затихваха, но това вече нямаше значение.

Огънят се разпространяваше по газовата инсталация. Скоро цялата сграда щеше да пламне.

Трябваше да намери начин да излезе от нея.

 

 

В малката тоалетна на Подниво Едно един друг човек усещаше мощните взривове, които разтърсваха Нюйоркската градска библиотека.

Доктор Стивън Суейн седеше облегнат на белите плочки в една от кабините на женската тоалетна на Подниво Едно. Водата в тоалетната чиния до него се плискаше лудо, сградата се клатеше и тресеше.

Последва още една експлозия и сградата отново се разтърси, макар и не така силно, както преди. Взривовете сякаш губеха мощ.

Суейн погледна гривната. Дисплеят показваше:

ИНИЦИАЛИЗАЦИЯ — 6

ДЕТОНАЦИОННО БРОЕНЕ ПРЕКРАТЕНО НА:

0:01

ПРЕНАГЛАСЯНЕ

Първият ред премигна и се промени на:

ИНИЦИАЛИЗАЦИЯ — 5

Високо над главата му, досами тавана, решетката от синьо електричество продължаваше да съска. Отвъд нея смътно се чуваха гласовете на агентите.

Той се притисна още по-плътно към плочките и пое дълбоко дъх.

Отново беше вътре.

 

 

Мисълта за Холи го беше спасила.

Холи на първия етаж, в порутената Интернет зала. Когато хрътките блъскаха по вратата, а той я беше закопчал с белезниците, бе видял Холи до прозореца.

Тогава тя държеше счупената телефонна слушалка до електризирания прозорец. Когато слушалката се доближеше до прозореца, електричеството „бягаше“ от нея в кръг.

Бягаше от телефона!

Тогава Суейн не беше разбрал какво става, но сега вече знаеше.

Електричеството не бягаше от самия телефон, а от магнита, който беше в него. Телефонната слушалка е като обикновена тонколона: в центъра й се намира един относително силен магнит.

А като рентгенолог Стивън Суейн имаше стабилни познания за магнетизма.

Хората обикновено свързват рентгенолозите само с рентгеновите снимки, но през последните години рентгенолозите полагаха големи усилия да открият нови начини за получаване на напречно сечение на човешкото тяло — поглед навътре в тялото от перспективата на главата.

Има множество начини за получаване на тези напречни сечения. Един добре познат метод е скенерът. Има и друг, по-модерен метод, който включва съединяването и подреждането на атомните частици и се нарича ядрено магнитен резонанс.

В основни линии — както Суейн беше обяснил на обезпокоената госпожа Педърмън — апаратът за ядрено магнитен резонанс работи на принципа, че електричеството реагира на магнитна интерференция.

И именно това се беше случило, когато Холи бе доближила телефонната слушалка до прозореца — магнитните вълни бяха нарушили структурата на електрическите вълни, карайки ги да се отдръпнат от магнита, за да могат да поддържат честотата си.

За да влезе в сградата, Суейн беше грабнал телефонната слушалка от джоба си и я бе доближил до прозореца. Електричеството мигом се беше отдръпнало, образувайки шестдесетсантиметрова дупка в решетката, през която Суейн веднага бе пъхнал ръката си.

И щом гривната бе отчела, че е в електрическото поле, незабавно бе прекратила обратното броене.

Тъкмо навреме.

И след двуминутно внимателно гърчене и кривене, за да не излезе от шестдесетсантиметровото магнитно поле сред електрическата решетка, Суейн беше успял да влезе вътре.

Всъщност, тъкмо беше прехвърлил десния си крак през прозореца и падна от високия перваз. Електрическата решетка мигом се затвори с характерното съскане, докато той се строполи върху тоалетната чиния под него.

Вътре.

 

 

Докато Пол Хокинс стигне до средата на читалнята, експлозиите спряха.

Чуваше се само силното пращене на бушуващ пожар. Чиновете до сервизната стая бяха в пламъци. Самата сервизна стая беше озарена в яркожълто, а цялата читалня бе окъпана в трепкаща позлата.

Изведнъж зад него се чу силен шум и Хокинс се обърна.

На входа на сервизната стая, на фона на жълтите пламъци се очертаваше силуетът на кодикса.

Хокинс замръзна.

После видя, че съществото залита.

Кодиксът висеше във въздуха. Започна да се върти в спирала, а после изведнъж плоската триъгълна глава се вирна нагоре и кодиксът падна на един от порутените чинове.

И не мръдна.

Хокинс въздъхна с облекчение.

Понечи да се обърне и да тръгне към стълбището, но забеляза нещо на земята до входа на сервизната стая. Нещо бяло. Бавно запристъпва натам, за да види какво е…

Кръвта му се смръзна.

Беше водач. Или поне това, което беше останало от него.

Най-вероятно това бе водачът на кодикса, оставен отвън до сервизната стая, когато съществото бе влязло да убива.

Тялото на водача лежеше в голяма локва кръв под един от чиновете и бе напълно обезобразено.

По лицето, гърдите и ръцете му имаше десетки успоредни червени разрези — един бе счупил носа му и обясняваше огромното количество кръв. Дълбоките драскотини по дланите на дребосъка подсказваха жалки опити за защита. Очите и устата му бяха широко отворени, застинали в неописуем ужас — като снимка на последните му ужасяващи мигове.

При вида на тази гледка Хокинс потръпна — беше отвратително, жестоко. После, като се вгледа по-внимателно в червените разрези по тялото на водача, изведнъж настръхна от осенилата го мисъл. Паралелните нарези означаваха нокти…

Това беше работа на хрътките на Белос.

Крайно време беше да се махне оттук.

Обърна се и тръгна към стълбището…

… и видя как една огромна черна ръка се насочва към лицето му.

И след това не видя нищо.

Стивън Суейн предпазливо излезе от тоалетната и видя познатите вече стъклени офиси на Подниво Едно.

Погледна гривната и видя, че показанията на дисплея са се променили.

ИНИЦИАЛИЗАЦИЯ — 4

Още един участник бе мъртъв. Сега оставаха само четирима.

Зачуди се кои ли участници са все още живи. После сви рамене. И без това познаваше само трима от тях — Балтазар, Белос и Рийз. Като включеше и себе си, може би те бяха четиримата останали.

„Трябва да намеря Холи — каза си той. — Холи.“

През стъклените прегради успя да види от другата страна асансьорите. Видя и тежката синя врата, която водеше към паркинга. Беше отворена.

Суейн бързо отиде до нея и я разгледа. Тя беше извадена от пантите, вероятно от Рийз, когато ги беше преследвала.

Спомни си гонитбата на паркинга, спомни си как Балтазар се беше появил по рампата от долния етаж…

Долният етаж.

Подниво Две. Хранилището.

Там се бяха разделили с Холи и Селексин, затова логично беше да започне да ги търси оттам.

Трябваше да слезе долу.

По стълбите?

Не. Имаше и друг начин. По-добър.

Отново си спомни как Балтазар се беше появил по рампата на паркинга. Това беше начинът. Балтазар бе дошъл от друго, по-ниско ниво на този паркинг. И това ниво сигурно имаше някакъв вход, врата или нещо такова, което да се отваря към Подниво Две.

С тази мисъл в главата Суейн бързо мина през синята врата и тръгна към паркинга.

Отвън всичко приличаше на сцена от филм. Дълги огнени езици излизаха от два прозореца под покрива на Нюйоркската градска библиотека — величествено здание в центъра на красив градски парк — а редиците прозорци на третия и втория етаж бяха озарени от златисти отблясъци.

Джон Ливайн стоеше пред библиотеката и я наблюдаваше как гори.

Големият син минибус на АНС потегли и се отправи към западната страна на библиотеката.

Ливайн видя как минибусът се качи на бордюра и мина направо през тревната площ, заобикаляща зданието. После изчезна зад ъгъла.

Обърна се и видя фарове — много фарове — и веднага разбра какво означава това. Пристигаше пожарната — а след нея и пресата.

Разноцветни минибусове удариха спирачки досами периметъра от жълта полицейска лента. Плъзгащите се врати се отвориха и операторите наскачаха на земята. Зад тях се появиха и красивите репортерки, забързани, все още оправящи грима или тоалета си.

Една дръзка млада репортерка мина под жълтата лента, насочи се право към Ливайн и завря микрофон в лицето му.

— Сър — рече тя с възможно най-сериозен глас — бихте ли ни казали какво точно става тук? Как започна пожарът?

Ливайн не отговори. Само мълчаливо я гледаше.

— Сър — повтори тя, — попитах, бихте ли ни казали…

Ливайн заговори тихо и учтиво, с лице към нея, но думите му явно бяха отправени към тримата агенти, които стояха наблизо:

— Господа — рече той, — изведете тази млада дама извън полицейския периметър и й обяснете, че ако тя или някой друг отново пресече линията, ще бъде незабавно арестуван и обвинен в намеса в дела, отнасящи се до националната сигурност, присъдите за което варират между десет и двайсет години затвор, в зависимост от това в какво настроение съм.

Тримата агенти пристъпиха напред и младата репортерка — зяпнала — бе позорно отведена извън периметъра.

Ливайн гледаше краката й, докато я отвеждаха. Радиостанцията му се включи. Беше Маршъл.

— Да, сър?

— С Куейд сме на входа Към паркинга — каза Маршъл. — Дойде ли вече телевизията?

— Да, вече са тук — отвърна Ливайн.

— Някакви проблеми?

— Още не.

— Добре. Е, вече сме тук. Този пожар вдигна залога. Сега трябва да успеем да влезем вътре преди всичко да е изгоряло. Тръгна ли бусът?

— Току-що — каза Ливайн. — Всеки момент ще го видите.

 

 

Входната рампа от улицата към подземния паркинг беше от западната страна на сградата.

Маршъл стоеше в основата на рампата, близо до металната решетка, която затваряше паркинга. В центъра на решетката, съвсем леко докосвайки земята, блестеше огромният кръг от пресичащи се сини светкавици.

Големият минибус на АНС зави на задна зад ъгъла и бавно слезе по рампата със задницата напред.

— Добре — каза Маршъл в радиостанцията, щом видя буса. — Дойде. Скоро пак ще ви се обадя. Засега само дръжте пожарникарите и репортерите зад лентата. Ясно ли е?

— Да — каза Ливайн, докато Маршъл затваряше.

Бусът спря, задните врати се отвориха и четирима мъже в екипировка на специалните части скочиха на рампата. Първият — млад техник — отиде направо при Куейд и тихо му каза нещо. После енергично кимна и пак се качи в буса. След секунди се появи с голяма сребриста кутия в ръка.

Куейд отиде до Маршъл, който стоеше пред електризираната метална решетка.

— Колко дълго ще… — почна Маршъл.

— Скоро ще влезем — рече Куейд спокойно. — Но първо трябва да направим някои изчисления.

— Кой ще ги направи?

— Аз — отвърна Куейд.

Техникът остави тежката кутия до Куейд и отвори капака. Вътре имаше три цифрови брояча. Всеки от тях бе с червени цифри, които в момента показваха: 00000,00

Куейд издърпа от кутията един дълъг зелен кабел и го постави до металната решетка. На края на кабела имаше лъскава стоманена крушка.

Дойде още един агент и подаде на Куейд изолирани черни ръкавици и една дълга пръчка с примка накрая. Куейд сложи ръкавиците и пъхна крушката в примката.

После бавно и дълбоко пое дъх. Отдръпна се от решетката и насочи пръчката към стената от пресичащи се сини светкавици.

Металната крушка заблестя, като се доближаваше все повече и повече към синята решетка.

Маршъл наблюдаваше напрегнато. Куейд мъчително преглътна.

Момчетата от АНС бяха стаили дъх в очакване.

Никой от тях не знаеше какво ще се случи.

Крушката докосна електричеството.

Броячите в металната кутия незабавно почнаха да вървят плавно нагоре — измерваха напрежението. После забързаха — цифрите ставаха все по-големи и по-големи.

И след това препуснаха.

 

 

Холи и Селексин стояха сгушени на втория етаж под една от овалните маси в средата на залата. Подът около тях беше посипан с изпотрошени компютри.

Стените на стаите за четене — допреди малко стъкло от кръста нагоре и дърво от кръста надолу — сега бяха просто зейнали дупки с назъбени краища.

А още по-лошо, в две от източните стаи бе пламнал пожар.

Селексин тъжно въздъхна. Холи тихо хълцаше.

— Как си? — загрижено попита той. — Да не си ранена?

— Не… Искам татко — проплака тя. — Искам татко.

Селексин погледна вратата към стълбището. Беше затворена.

— Знам — рече той. — Знам. Аз също.

Холи вдигна очи към него и Селексин видя страха в тях.

— Какво е станало с него? — изхлипа тя.

— Не знам.

— А онези дето го изтикаха през вратата? Дано да са умрели. Мразя ги.

— Повярвай ми — каза Селексин; продължаваше да гледа вратата — аз също не изпитвам топли чувства към тях.

— Мислиш ли, че татко ще дойде? — попита тя с надежда.

— Разбира се — излъга Селексин. — Сигурен съм, че в момента е някъде в сградата и ни търси.

Холи кимна обнадеждено и обърса очите си.

— И аз така мисля.

Селексин вяло се усмихна. Колкото и да му се искаше Стивън Суейн да е още жив, дълбоко се съмняваше в това. Лабиринтът бе електронно запечатан с цел да държи участниците вътре. Единствено някаква необяснима случайност беше създала отвор по време на електризацията — и едва ли имаше друг такъв.

Освен това той бе чул експлозията. Стивън Суейн сто на сто беше мъртъв…

И изведнъж с крайчеца на окото си Селексин долови движение.

Откъм вратата към стълбището.

Отваряше се.

 

 

Суейн забърза по сивия коридор и излезе на ярката бяла светлина на паркинга.

Беше точно както си го спомняше. Чист гладък бетон, бели маркировки, низходящата рампа в центъра.

И беше тихо. Паркингът беше абсолютно празен.

Суейн забърза към рампата и тъкмо щеше да тръгне надолу, когато чу някой да вика.

— Ей!

Суейн се обърна.

— Ей — чу се пак.

Суейн погледна към входната рампа. Тя беше вляво от него, на края на дълъг тесен проход, затворена към външния свят с голяма метална решетка. В долния край на решетката имаше кръгла дупка от експлозия, запълнена с мрежа от яркосиньо електричество.

А зад решетката стоеше мъж, облечен в синя бойна униформа.

И го викаше.

 

 

Холи седеше вцепенена под овалната дървена маса. Селексин не откъсваше поглед от бавно отварящата се врата.

Ако не се броеше приглушеното пращене на пожара, в двете източни стаи на втория етаж на Нюйоркската градска библиотека беше съвсем тихо.

Вратата към стълбището продължаваше да се отваря.

И после бавно — много бавно — един голям черен ботуш стъпи през входа.

Вратата широко се отвори.

Беше Белос. Сам. Двете останали хрътки не се виждаха никъде.

Селексин вдигна пръст пред устата си и Холи, с разширени от ужас очи, кимна.

Белос влезе.

Ботушите му скърцаха по стъклата на натрошените монитори по пода. Той мина на една стъпка от масата, под която се криеха Холи и Селексин.

И спря.

Точно пред тях!

Холи затаи дъх. Огромните ботуши се въртяха — Белос явно се оглеждаше във всички посоки.

След това коленете започнаха да се сгъват и Холи едва не изпищя: Белос се канеше да погледне под масата!

Коленете му се свиха и вълна от ужас заля Холи.

Първо се появиха дългите остри рога.

После зловещото черно лице. Обърнато наопаки. Втренчено в тях.

По лицето на Белос плъзна злобна усмивка.

Суейн предпазливо тръгна към рампата.

— Ей! — извика пак човекът зад решетката. — Чувате ли ме?

 

 

Суейн не отговори. Продължи да върви към него и да го гледа.

Беше набит мъж, облечен в сини бойни дрехи и бронежилетка като командос от специалните части.

Мъжът отново извика:

— Чувате ли ме?

Суейн спря на двайсетина метра от електризираната решетка и каза:

— Чувам те.

Щом чу гласа му, мъжът веднага се обърна и каза нещо на някого, когото Суейн не можеше да види.

После се обърна, вдигна ръце с дланите напред и много бавно каза:

— Не искаме да ти направим нищо лошо.

— Да — рече Суейн. — Аз идвам също с мир. Но кои, по дяволите, сте вие?

Мъжът продължи да говори бавно, с ясен, отчетлив глас, както се говори на дете.

Или може би на извънземен.

— Ние сме представители на правителството на Съединените американски щати. Ние сме — мъжът разпери широко ръце — приятели.

— Добре, приятелю, как се казваш? — рече Суейн.

— Казвам се Харолд Куейд — каза Куейд високо.

— И от коя институция си, Харолд?

— От Агенцията по национална сигурност.

— Добре, виж какво, Харолд Куейд от Агенцията по национална сигурност, имам лоши новини за теб. Аз не съм извънземният, когото търсиш. Аз съм просто един човек, оказал се на неподходящото място в неподходящото време.

Куейд се намръщи.

— Кой си тогава?

Нещо в главата на Суейн му каза да не отговаря на този въпрос.

— Най-обикновен човек.

— А откъде си?

— Оттук.

— И какво търсиш в сграда, по чиито стени тече ток с напрежение хиляди волта?

— Както вече казах, Харолд, неподходящо място, неподходящо време.

Куейд смени тактиката.

— Можем да ти помогнем — каза той. — Да те измъкнем оттук.

— Вече бях навън, благодаря — рече Суейн. — Опасно е за здравето ми.

Куейд пак се обърна и каза нещо на човека зад себе си. После отново се обърна към Суейн.

— Не разбрах какво точно каза накрая — извика той. — Ще го повториш ли? Нещо за здравето ти?

— Няма значение — каза Суейн. Вече губеше интерес към разговора.

Агенцията по национална сигурност не беше толкова самоотвержена, че да дойде чак тук, за да спасява невинни граждани, озовали се в електризирана библиотека. Имаше нещо друго, нещо по-важно. Агенцията бе тук да осъществи контакт — извънземен контакт. Някак си бяха разбрали, че в библиотеката става нещо, и сега бяха тук, за да изловят извънземните.

А сигурно и всеки, който е бил в контакт с тях.

— Не, сериозно говоря — каза Куейд насърчително. — Ела по-близо и го повтори.

Суейн отстъпи крачка назад.

— Не мисля така, приятелчета.

— Не, не. Моля те! Чуй ме. Няма да ти направим нищо. Обещавам.

— Да бе.

— Ела и…

Стреличката прелетя само на сантиметър от главата на Суейн.

Беше дошла иззад Куейд — от някой, който се беше промъкнал зад него, докато той ангажираше вниманието на Суейн. Сигурно я бяха изстреляли през дупка в електрическото поле.

Суейн нямаше време да мисли за това. Обърна се и хукна към рампата в центъра на паркинга.

И докато тичаше по рампата към Подниво Две, последното, което чу, беше ехтящият глас на Харолд Куейд от Агенцията по национална сигурност, който яростно крещеше на някой нещастен подчинен.

 

 

— Мамка му! В ръцете ни беше! — изруга Куейд.

И се обърна към агента, който държеше пушката за стрелички.

— Как можа да го изпуснеш? Не мога да повярвам, че не го улучи от…

— Успокой се, Куейд — рече Маршъл и сложи ръка на рамото му. — Може и да сме изпуснали човека, но мисля, че ударихме джакпота. Виж.

Куейд се обърна:

— Какво да видя?

Маршъл посочи паркинга и Куейд погледна и ахна.

— Това пък какво е?

— Не знам. Но го искам — отвърна Маршъл.

 

 

През решетката от синьо електричество го виждаха ясно.

Приличаше на динозавър — поне пет метра дълго, с кръгла тъпа муцуна и две дълги антени, които ритмично се поклащаха над главата му.

Куейд и Маршъл гледаха захласнати как съществото бавно прекосява паркинга. Спря в горния край на низходящата рампа и като че ли подуши земята.

После бързо се плъзна надолу и изчезна.

 

 

— Охо! Я да видим кой е тук? — каза Белос.

Селексин полагаше неимоверни усилия да спре да трепери, но не успяваше. Холи седеше смразена от ужас.

— Е, дребосъко, май паметта ти е къса като тялото. Казах ти, че ще те намеря. Или си забравил?

Селексин мъчително преглътна. Холи само гледаше втрещена.

— Може би паметта ти има нужда от малко… освежаване — рече Белос и се изправи. — Излезте оттам.

Холи и Селексин изпълзяха изпод масата. Белос стоеше от другата страна с ранения си водач, метнат през рамо. Пламъците в близките стаи бушуваха.

Белос вирна глава и каза подигравателно:

— Къде ще избягаш сега, дребосъко?

Селексин хвърли поглед към стълбището и видя, че двете хрътки бавно се промъкват през отворената врата, като им отрязват единствения път за бягство.

— Охо! — прошепна той.

Отново погледна Белос и видя, че по златния му нагръдник има размазана кръв. На фона на черната му ръка ясно видя и сивата гривна.

Видя също как зелената светлинка изведнъж премигна.

И после светна червеният индикатор.

— Ох — отново рече Селексин.

Белос тръгна да заобикаля овалната маса. Не бързаше. Наслаждаваше се на момента. Изглежда, не забелязваше червената светлина на гривната си.

— Защо го направи? — попита Селексин.

— Какво да съм направил?

— Защо наруши правилата на Президиъна? Защо измами? Защо?

— А защо не?

— Нарушил си правилата, за да спечелиш. Как ще уважаваш наградата, когато нямаш уважение към самия турнир? Ти си измамник.

— Когото хванат да нарушава правилата, той е измамник — каза Белос. Вече почти беше заобиколил масата. — Мене няма да ме хванат.

— Но това е неизбежно!

— Защо? Как ще ме хванат? — попита Белос, сякаш вече знаеше отговора.

Селексин заговори бързо:

— Някой от участниците може да те разобличи. Може да каже „Инициализация“ и да покаже на наблюдаващите, че имаш хрътки.

— Трябва да е доста смел този, който ще се осмели да направи подобно нещо, докато бяга, за да спаси кожата си. Освен това — кой тук знае, че имам хрътки?

— Аз например.

— Но твоят господар за последен път бе видян да излиза от лабиринта, а само той може да задейства телепорта на главата ти.

Селексин се замисли за момент. После каза:

— Рийз.

— Какво?

— Рийз знае — каза Селексин, като си спомни как хрътките бяха нападнали Рийз на първия етаж.

— Но ти не знаеш дали Рийз е жива.

— А жива ли е?

— Позабавлявай ме — рече Белос. — Да предположим, че Рийз е все още жива.

— Тогава тя може да те изобличи. Може да задейства телепорта върху главата на своя водач и да те издаде.

— А какво ще кажеш за водача й?

— Моля? — намръщи се Селексин.

— Водачът й — рече Белос ехидно. — Едва ли смяташ, че дори и да оставя Рийз да живее, ще направя същото и с водача й.

— Убил си водача на Рийз преди да атакуваш самата нея?

Белос се усмихна:

— В любовта и войната всичко е позволено.

— Умен ход — рече Селексин. — Ами хрътките? Как ще ги измъкнеш от лабиринта? Не смяташ да ги оставиш тук, нали?

— Повярвай ми, докато дойде време да стъпя в изходния телепорт, хрътките отдавна няма да са тук — отвърна Белос.

Селексин се намръщи.

— Но как? Как ще ги изведеш от лабиринта?

— По същия начин, както ги доведох.

— Но за това ще е необходим телепорт — рече Селексин, — а също и координатите на лабиринта. А никой освен организаторите на Президиъна не знае неговото местоположение.

— Напротив — каза Белос. — Водачите като теб знаят координатите на лабиринта. Трябва да ги знаете, защото ви телепортират заедно с всеки участник.

Селексин се замисли.

При телепортацията водачът първо биваше изпращан на планетата на участника. Там той и участникът влизаха в телепорта. После водачът вкарваше координатите на лабиринта и двамата се телепортираха.

Случаят на Селексин, разбира се, беше различен, тъй като човеците не знаеха нищо за телепортите и телепортацията. Той и Суейн бяха телепортирани поотделно.

— И все пак ще ти трябва телепорт, за да измъкнеш хрътките — каза Селексин. — А на Земята няма телепорти.

Белос сви безразлично рамене.

— Вероятно няма.

Селексин се ядоса.

— Всичко това се базира на презумпцията, че ти ще си последният участник, останал в лабиринта. А това все още не е ясно.

— Ще поема този риск.

— Твоят прадядо е спечелил Петия Президиън, без да прибягва до измама — каза Селексин презрително. — Представи си какво би си помислил, ако те види сега?

Белос махна с ръка.

— Ти все още не разбираш, нали? Моят народ очаква от мен да спечеля този турнир, също както са го очаквали и от прадядо ми.

— Но ти не си такъв добър ловец, какъвто е бил прадядо ти, нали, Белос? — грубо рече Селексин.

Белос присви очи.

— Гледай ти какви сме смели, когато сме на път да срещнем създателя си, дребосъко. Моят прадядо е направил необходимото, за да спечели. Така ще постъпя и аз. Ползваме различни методи, вярно, но, дребосъко, целта оправдава средствата.

— Но…

— Мисля, че си поговорихме достатъчно — прекъсна го Белос. — Време е да умреш.

Белос бавно заобиколи масата и тръгна към Холи и Селексин. Селексин отчаяно се огледа. Нямаше къде да избяга. Нямаше къде да се скрие.

Стоеше пред Холи и гледаше как Белос идва към тях.

И тогава — бавно, безшумно — нещо зад Белос привлече вниманието на Селексин.

Движение.

Отгоре.

Иззад една от тръбите на климатика на тавана.

Бавно, много бавно едно тънко черно тяло започна да се разгъва от тавана зад Белос.

Не издаваше никакъв звук.

Белос не го беше забелязал. Продължаваше да върви към Селексин и Холи. Огромното тънко същество зад него достигна цялата си зловеща триметрова височина.

Селексин стоеше като поразен.

Това беше рахнид.

Седмият и последен участник в Президиъна. Приличаше на огромно пръчковидно насекомо с малка глава и многобройни крайници. Той видя как осемте му костеливи крайника бавно се изпънаха, приготвяйки се да обгърнат тялото на Белос и да го задушат.

И изведнъж рахнидът нападна — ловко и настървено — сграбчи Белос с поразителна бързина, откъсна го от земята и го вдигна високо във въздуха.

Селексин и Холи бяха смаяни от самата скорост на нападението. Всичко стана невероятно бързо. Бавното заплашително спускане на рахнида за част от секундата се превърна в яростна атака. И сега Белос беше във въздуха, в хватката на рахнида, и се бореше с новия си противник.

Хрътките реагираха незабавно.

Здравата се спусна от вратата, скочи върху масата и се хвърли с оголени зъби към рахнида, за да защити господаря си. Ранената се придвижи по-бавно, но със същата самоотверженост се покатери на масата и се включи в борбата.

Елементът на изненада се оказа напълно безполезен. Рахнидът, изправен пред неочакваната атака на двете хрътки, падна с писък от тавана върху една от масите. Осемте му крайника лудо се мятаха във въздуха в опит да отблъснат атаката.

За миг Холи и Селексин с удивление наблюдаваха сцената, после и двамата ги осени една и съща мисъл.

Да се махнат оттук.

Хукнаха към вратата на стълбището и се озоваха в тъмната шахта.

— Нагоре или надолу? — попита Холи.

— Надолу — рече твърдо Селексин. — Преди малко видях друг участник на третия етаж.

Едва бяха слезли пет стъпала, когато чуха оглушителен познат рев от дъното на шахтата.

— Каранадонът — каза Селексин. — Пак е буден. Видях червената светлина на гривната на Белос. Хайде. — Той сграбчи Холи за ръката. — Нагоре.

Затичаха нагоре по стълбите и докато минаваха покрай вратата на втория етаж, Селексин спря и погледна. Белос беше възседнал рахнида. Водеше се люта схватка.

Но сега Белос явно имаше надмощие.

Злочестият рахнид беше прикован по гръб на масата и неистово се мяташе и квичеше; здравата хрътка изскубна един от крайниците му. Рахнидът изпищя. Ранената нападаше водача на рахнида.

Белос хладнокръвно прекърши врата на рахнида и пищенето спря. После гигантът се изправи, извика хрътките, насочи главата на водача си към мъртвото тяло на масата и каза високо:

— Инициализация!

На главата на водача се появи малка сфера яркобяла светлина и Селексин се захласна.

Холи го дръпна за ръката.

— Хайде, да вървим!

Забързаха нагоре по стълбите.

 

 

Първото нещо, което направи впечатление на Суейн, бе, че долното ниво на паркинга е по-малко от това над него. И нямаше изход за колите. Можеше да се паркира, но на улицата се излизаше само от горното ниво.

На три от стените имаше врати. На източната пишеше: АВАРИЕН ИЗХОД. На вратата срещу нея пишеше: КЪМ ХРАНИЛИЩЕТО. А третата, най-старата, беше разположена на южната стена на паркинга. От надписа липсваха няколко букви — това, което бе останало, гласеше:

На паркинга имаше една кола.

Една-единствена, самотна кола.

Малка Хонда Сивик чакаше кротко в северозападния ъгъл своя стопанин.

При мисълта, че в библиотеката може да има още някой, Суейн се напрегна. Собственикът на колата. Човек, когото все още не бяха срещнали.

„Не — каза си той. — Не е възможно.“

След това започна да обмисля другите възможности — като например да блъсне хондата през електризираната решетка и може би да излезе от библиотеката в заря от искри.

Но като отиде до малкия автомобил, всичките му грандиозни мисли мигом се изпариха.

Той въздъхна.

Собственикът на колата не беше тук.

А и самата тя не можеше да се подкара.

Суейн тъжно погледна двете тежки жълти скоби на колелата и сините очертания на бетона.

Колата бе паркирана на място за инвалиди и тъй като на предното й стъкло нямаше отличителен стикер, служителите й бяха сложили скоби.

Суейн се усмихна тъжно. Пред болницата беше виждал хиляди подобни случаи и винаги бе смятал, че тарикатите, които паркират на места за инвалиди, заслужават да бъдат наказани.

Но сега, в гаража на Нюйоркската градска библиотека съжали, че е бил толкова съвестен гражданин. Защото тази кола не му предлагаше абсолютно нищо. Пистолет без патрони.

И изведнъж чу тихо съскане.

Обърна се и каза високо:

— Не се отказваш, а?

На рампата — с мятаща се опашка, люлеещи се антени и уста цялата в слюнки — стоеше първият участник в турнира, когото беше срещнал тази вечер.

Рийз.

 

 

Холи и Селексин изкатериха тъмните стълби и спряха на площадката на третия етаж. От дъното на стълбищната шахта се чу още един оглушителен рев.

Каранадонът.

Някъде долу.

Селексин спря пред затворената врата на читалнята — спомни си сянката, която бе видял — сянката на кодикса.

— Вратата е затворена — прошепна Холи.

— Да… — каза Селексин, макар това да беше повече от ясно.

— Ами…

— Какво?

— Ами… ние не я затворихме. Просто излязохме. Не я затворихме. Не помниш ли?

Селексин не си спомняше, но в момента не го беше грижа дали вратата е била затворена, или не — нали все трябваше да отидат някъде.

— Сигурно си права — рече той и хвана дръжката. — Но сега няма къде другаде да отидем.

Завъртя дръжката и натисна вратата. Отвори я широко.

И мигом залитна назад.

Холи приклекна и повърна.

 

 

— Донесете го тук! Бързо! — извика Куейд. Бе започнало леко да ръми, но Куейд дори не забелязваше.

Четиримата агенти от АНС, които носеха въпросния предмет, се наведоха и с пъшкане го оставиха на земята до електризираната решетка.

Куейд погледна кутията с броячите.

Средният показваше: 120485,05.

Сто и двадесет хиляди волта. Сто и двадесет хиляди волта чист, безграничен електрически ток. Нещо като електризирана ограда, само че без оградата.

Куейд насочи вниманието си към предмета, който четиримата агенти току-що бяха сложили на земята. Това беше дебелият оловен контейнер, в който отдел „Сигма“ държеше портативната апаратура за съхранение на радиоактивни елементи.

Въпросната апаратура представляваше в основни линии вакуумиран съд, поставен в оловен куб с височина метър и двайсет. Използваше се за временно съхранение на радиоактивните елементи, намерени при външни операции, докато бъдат занесени за лабораторни изследвания в огромната база за съхранение на радиоактивни елементи в Охайо.

С други думи, това беше просто един термос, поставен в дебел, висок до кръста оловен калъф.

Куейд бе наредил да разглобят апарата в буса и да донесат тежката оловна обвивка.

— Няма да стане — каза Маршъл.

— Ще видим — отвърна Куейд.

— Това електрическо поле направо ще го пререже.

— Накрая да, но може би не веднага.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че може да имаме достатъчно време да вкараме няколко души вътре.

Маршъл се намръщи.

— Не съм сигурен, че…

— Не е необходимо да си сигурен — грубо каза Куейд. — Нали няма да влизаш ти.

 

 

Селексин не сваляше очи от входа. Холи продължаваше да повръща, по лицето й се стичаха сълзи.

Селексин гледаше с широко отворени очи през входа.

Там, очертано зловещо на фона на ярките пламъци в читалнята, увесено от тавана с главата надолу и потънало в кръв, се люлееше зверски обезобразеното тяло на полицай Пол Хокинс.

 

 

На долното ниво на паркинга Суейн не изпускаше от поглед опашката на Рийз и се опитваше да не гледа парализиращите антени.

Тя пристъпи напред.

Към него.

Бавно.

После предният й крак се препъна и тя леко залитна.

Едва сега Суейн си спомни къде бе видял Рийз за последен път. На първия етаж, когато хрътките я нападнаха, а той и останалите побягнаха към стълбището.

Нямаше съмнение. Рийз беше ранена. Омаломощена и контузена от битката с хрътките.

Суейн се погледна — целият в черна мръсотия от асансьорната шахта и тунела на метрото. Хвърли поглед на гривната.

ИНИЦИАЛИЗАЦИЯ — 3

Още един участник бе мъртъв. Бяха останали само трима. Президиънът наближаваше своя край, а оцелелите бойци бяха ранени, мръсни и изтощени. Сега битката беше въпрос на издръжливост.

Изведнъж нещо ярко светна отдясно и Суейн видя как една газова тръба близо до тавана се запали.

Хвърли поглед към Рийз, която продължаваше да се влачи уморено напред, а след това и към хондата до себе си, която продължаваше да е все така безполезна.

И отново към газовата тръба. Към синьо-жълтото пламъче, което се плъзна по дължината й. Погледът му проследи тръбата. Тя изчезваше в стената точно над загадъчната врата с надпис: „… ЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ — ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО.“

Призля му.

Газ. Газова инсталация.

… ЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ.

КОТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ.

О, боже…

Препускащото синьо-жълто пламъче прекоси тавана, следвайки пътя на газопровода. И изчезна в стената над вратата.

Последва дълга тишина.

След която…

Експлозията беше мощна. Сякаш гръмна оръдие. Вратата на котелното помещение изхвърча навън на хиляди парченца, последвана от огромен облак дим и пламъци. Ударната вълна отхвърли Суейн върху капака на хондата.

 

 

Земята се разтресе и Куейд леко залитна. Някъде имаше експлозия.

— Трябва вече да влезем — рече той на Маршъл.

— Колко души ще…

— Колкото успеем.

— Откъде знаеш, че ще минете? — попита Маршъл.

— А ти откъде знаеш, че няма да можем? — отвърна Куейд.

Маршъл сви устни.

— Досега никой не е виждал подобно нещо…

Куейд само го гледаше и чакаше да даде нареждането.

Маршъл присви очи.

— Добре, действайте.

 

 

Суейн се претърколи върху капака на хондата и видя, че Рийз се обърна към горящото котелно помещение.

Противопожарните дюзи по тавана мигом се задействаха и по паркинга рукнаха потоци вода. Беше като при гръмотевична буря — от котелното отделение гърмяха експлозии, а от дюзите се сипеше пороен дъжд.

Суейн избърса водата от очите си и погледна да види какво прави Рийз. Отдясно — на половината път между него и Рийз — зърна вратата на западната стена, вратата, която му трябваше.

Тази с надпис: „КЪМ ХРАНИЛИЩЕТО“.

 

 

— Готови? Добре, бутайте! — извика Куейд.

Агентите преместиха цялата си тежест напред и забутаха огромната оловна кутия към електризираната решетка на паркинга.

Куейд ги бе накарал да я обърнат на една страна, така че двата отвора — капакът и дъното — сега сочеха към мрежата от синьо електричество.

Когато оловният куб бе на стъпка от светкавиците, Куейд, облечен в пълна бойна екипировка — с каска и бронежилетка — им каза да спрат.

Маршъл му подаде бойна пушка М–16, снабдена с високотехнологично подобрение. То приличаше на гранатомет М–203, само че вместо с цев, накрая завършваше с два остри метални шиша. Това беше байонет „Тейзър“ — съвременен вариант на древно оръжие. Вместо да слагаш дълга кама на края на пушката, слагаш няколко хиляди волта.

— Какво оръжие, а — рече Маршъл.

— Никога не излизай от къщи без него — отвърна Куейд и го взе.

— Още нещо — каза Маршъл и извади от джоба си лист — списъка с показанията от „Подслушвача“. — В теб ли е твоят?

Куейд се потупа по задния джоб:

— Вече го знам наизуст. — Тринадесет изблика на енергия след като прихванахме първоначалното електрическо поле на града. Оттам се започна. Имаме да намерим тринадесет неща.

— Ако влезеш — каза Маршъл.

— Да — потвърди мрачно Куейд, — ако вляза. Но ти се подготви за това, което ще донеса като изляза.

— Ако не сме готови, то ще е защото ще сме вече вътре с теб.

— Добре. — Куейд се обърна към агентите. — Хайде, момчета, да действаме.

Агентите започнаха да бутат оловния куб към решетката от синьо електричество. Куейд бавно вървеше зад тях, в очакване до отворения заден край на куба.

Предният край на кутията докосна електричеството.

Захвърчаха искри.

Куейд мигом клекна да погледне през отвора на оловната кутия. Виждаше от другата страна. Електричеството не можеше да мине през оловото.

Агентите продължиха да бутат, докато половината куб беше от вътрешната, а другата половина от външната страна на стената от електричество.

Оловото все още издържаше.

Сега имаха тунел, през който Куейд можеше да мине през решетката от електричество.

С оръжието в ръка Куейд се вмъкна в куба и за миг изчезна от поглед, после се появи от другата страна с вдигнат палец за успешна мисия.

— Добре — извика той. — Пратете и останалите.

Останалите назначени за влизане агенти, всички снабдени с „Тейзър“ към своите М–16, бяха наредени в колона зад куба.

Първият, млад латиноамериканец, казваше се Мартинес, незабавно се мушна с главата напред в куба.

Изведнъж се чу потресаващия звук от чупене, тъкмо когато краката на Мартинес изчезнаха в тунела.

— Бързо! Преди да е поддала! — извика Маршъл.

И ненадейно дебелата оловна кутия се счупи като клонче под натиска на електрическата стена тъкмо когато Мартинес се появи от другата страна, влачейки оръжието зад себе си. Кубът се срути, срязан на две по средата, също както и пушката на Мартинес — бе отсечена точно до спусъка от смъртоносното електричество, само на милиметри от пръстите на младия командос.

Стената от синьо електричество отново си беше на мястото.

Куейд и Мартинес останаха от другата страна.

— Добре ли сте, момчета? — попита Маршъл през решетката.

— Без една пушка, но иначе сме добре — отвърна Куейд и подаде на Мартинес своя зиг-зауер. — Май ще трябва да се оправяме сами. Скоро ще се върнем.

Куейд и Мартинес тръгнаха към низходящата рампа.

Маршъл ги гледаше как се отдалечават. Когато най-сетне изчезнаха от поглед, на лицето му се изписа усмивка.

Бяха влезли в библиотеката.

Да!

 

 

Суейн стоеше в ъгъла на долното ниво на паркинга мокър до кости. В другия край на помещението мощни пламъци изригваха от котелното, нехаещи за безпощадния порой, който се сипеше от дюзите на тавана.

Рийз продължаваше да куцука към него.

Изглежда, беше решена да стигне до него въпреки протестите на раненото си тяло — нямаше да спре, докато Стивън Суейн не умреше.

Суейн се замисли. Не можеше да убие Рийз: беше твърде голяма, твърде силна. Дори ранена, пак щеше да го разкъса на парчета, ако се стигнеше до схватка.

„Как да го направиш? — помисли си той. — Как да убиеш нещо такова?“

„Лесно. Не го убиваш“

„Просто продължаваш да бягаш“.

Отстъпи и усети, че кракът му докосна хондата.

Беше в ъгъла.

„Чудесно.“

Запристъпва покрай стената, настрани от колата, към вратата за хранилището.

Рийз бързо мръдна в същата посока и му отряза пътя за бягство.

Той спря на три метра от хондата, с гръб към стената. Плътният дъжд от дюзите шибаше по главата му.

Погледна надолу и видя локвата вода, която се разрастваше около него. Не беше и сантиметър дълбока, но се простираше по целия паркинг и продължаваше да нараства, захранвана от непрестанния дъжд от дюзите на тавана.

Той стоеше в нея. Рийз също.

Погледът му проследи пътя на разрастващата се локва.

Тя сякаш се разливаше навсякъде, дори към източната стена, към вратата с надпис: „АВАРИЕН ИЗХОД“.

Аварийният изход.

Умът на Суейн работеше трескаво.

Щом това бе авариен изход, значи вратата водеше директно навън.

А в такъв случай…

Смрази се от ужас. Рийз продължаваше да стои срещу него. Водата по пода бавно се разливаше към аварийния изход.

Ако това бе външна врата, значи щеше да е електризирана.

И когато водата я достигнеше…

— О, боже — каза Суейн на глас и пак погледна локвата. — Мили боже…

„Бягай“, извика мозъкът му. „Къде?“ „Където и да…“

— Стой! — извика един глас.

Суейн вдигна глава.

Рийз се обърна.

В центъра на паркинга, в основата на рампата, стояха двама мъже.

Единият беше Харолд Куейд от Агенцията по национална сигурност, заедно с някакъв агент, и двамата облечени в маскировъчни екипи. Куейд носеше странно изглеждаща М–16. Другият агент държеше сребрист полуавтоматичен пистолет.

Суейн замръзна.

Хвърли поглед към аварийния изход, после към дюзите на тавана, които не даваха признаци скоро да спрат, и накрая към водата на пода, която продължаваше да напредва към вратата.

Сега беше на един метър от нея.

Сигурно бе мръднал, защото Куейд отново извика:

— Сериозно говоря! Не мърдай!

Суейн остана неподвижен.

Водата напредваше към вратата.

Рийз тръгна наляво от Суейн, отдалечавайки се от Куейд.

Куейд и партньорът му се отделиха от рампата с вдигнати оръжия — гледаха ту Рийз, ту Суейн. Стъпиха във водата.

Разрастващата се локва беше вече на шейсет сантиметра от вратата.

Дъждът от дюзите продължаваше да вали.

Суейн понечи да хукне…

— Не мърдай! — извика Куейд, вдигнал заплашително оръжието си към него. — Аз ще дойда!

Тридесет сантиметра…

Водата беше почти до вратата…

„Да става каквото ще — помисли си Суейн. — Така или иначе, все ще умра.“

— Не мърдай… — изкрещя пак Куейд, когато Суейн хукна с все сили към хондата в ъгъла, пръскайки вода с всяка стъпка.

Проехтяха изстрели.

Суейн тичаше покрай стената, като изпреварваше на сантиметри откосите.

„Няма да успея — мислеше си той, докато тежките капки от дюзите го шибаха по лицето. — Няма да…“

Хвърли се към колата.

Водата докосна вратата.

Суейн шумно тупна върху капака на колата и закри главата си с ръце. В същия момент секна и стрелбата на Куейд.

Суейн не беше сигурен какво очакваше да чуе. Съскането на електростатичния поток по водата. Или може би писъкът на Куейд, който стоеше във водата и стреляше по него.

Но не се случи нищо.

Абсолютно нищо.

На паркинга цареше пълна тишина, ако не се броеше тихото шуртене на водата от дюзите.

Суейн бавно вдигна ръце от главата си и видя Куейд и другия агент — все още близо до рампата в центъра с крака във водата — да го гледат любопитно как лежи върху капака на колата.

Рийз, от друга страна, не се виждаше никъде.

Водата по пода бе достигнала до аварийния изход и течеше под него без проблеми.

Суейн виждаше едно-единствено обяснение. Това не беше външна врата. Не беше електризирана. Сигурно имаше друга врата зад нея.

От дюзите продължаваше да се лее дъжд.

И изведнъж — внезапно и свирепо — Рийз се хвърли напред иззад втория агент и гръдният му кош изведнъж изригна и на мястото му гротескно щръкна острият връх на опашката й.

Куейд се извърна, но беше твърде бавен.

Рийз вече правеше своя втори ход — извади опашката си от тялото на Мартинес — той се строполи на земята като парцалена кукла, — мина грубо отгоре му, хвърли се върху Куейд и го повали с плисък на земята.

Сигурно бе заобиколила рампата и се бе промъкнала зад двамата агенти, които заплашваха Суейн.

Заплашваха нейната плячка.

Но Куейд нямаше да се предаде без бой. Той се претърколи по гръб тъкмо когато Рийз скочи върху гърдите му с отворена олигавена уста и полюшващи се антени. Куейд безполезно нашари тавана с куршуми. На Суейн му се стори, че видя бяла светлина да проблясва по високотехнологичното устройство, прикрепено към цевта на пушката на Куейд.

Борбата продължаваше под пороя на паркинга, но Рийз беше твърде силна и твърде тежка.

Дебелият й преден крайник се стовари върху дясната ръка на Куейд — тази с оръжието — и Суейн чу отвратителния звук на трошащи се кости.

Пушката се хлъзна по наводнения под на паркинга и спря на няколко стъпки от хондата, където стоеше Суейн.

С лице, обляно в слюнка, Куейд изпищя неистово, от счупената му дясна ръка рукна кръв. С другата си ръка той правеше жалки опити да отблъсне Рийз.

И тогава опашката на Рийз се вдигна.

Бавно и плавно, зад полюшващите се антени. Извън полезрението на Куейд.

Суейн нямаше време да реагира.

Опашката се стовари бързо.

Свирепо бързо.

Острият й връх проби главата на Куейд в заря от червени пръски — мина право през черепа и излезе от другата страна. При удара тялото му се разтресе в силни спазми, краката му се вдигнаха от пода и после той изведнъж се отпусна.

Суейн с ужас наблюдаваше как Рийз хладнокръвно изважда опашката си от трупа. Окървавената глава падна на пода с тих плясък.

После Рийз погледна Суейн.

И злобно изсъска.

Негов ред беше.

 

 

Цялото й същество издаваше напрегнатост и превъзбуда, предвкусване на битката.

Дъждът от дюзите барабанеше по плочките на гърба й.

Суейн стъпи встрани от хондата, като внимателно наблюдаваше Рийз и се чудеше какво да направи. А после видя.

Оръжието на Куейд.

На земята вдясно от него.

Не се поколеба нито за миг. Хвърли се към него.

Рийз скочи.

Пръстите на Суейн силно пляснаха във водата, той грабна пушката, вдигна я и се извъртя да отблъсне нападащата Рийз.

Щрак!

Нямаше патрони! Куейд ги беше свършил.

Не беше честно!

Рийз се хвърли към него в поройния дъжд, тялото й полетя във въздуха с разперени крайници и зейнала паст — един огромен нападащ алигатор.

Суейн се преметна презглава наляво точно в мига, когато Рийз се стовари с цялата си тежест върху мястото, от което току-що беше отскочил. Тялото й изплющя в плитката вода.

Суейн се изправи и се обърна да види къде е Рийз…

Пляс!

Някаква огромна тежест го удари в гърдите и го запрати назад. Беше рамото на Рийз, стоварило се върху него.

Ударът го откъсна от земята и той полетя във въздуха, а после изведнъж — туп! — и падна върху капака на хондата.

Тя силно се разтресе върху амортисьорите си и преди Суейн да разбере какво става ушите му се изпълниха с най-ужасяващия звук, който бе чувал; той отвори очи и видя, че гледа в зейналата паст на Рийз от една педя разстояние.

 

 

Представляваха странна гледка: Суейн — по гръб върху капака на хондата с разперени встрани ръце, все още стиснал пушката в едната, и Рийз — стъпила със задните си крака във водата, а с предните здраво заклещила Суейн върху колата.

Тя наведе муцуна към гърдите му, като че ли да го подуши, да го помирише, да се наслади на победата си.

Суейн извърна очи, за да не гледа антените й, а да ги опази от потоците слюнка, които го заливаха.

През ръсещия дъжд успя да види общата им сянка на близката стена — нейното тяло надвесено над неговото — и под тях сянката на колата.

Рийз го беше хванала.

Тя злобно изсъска.

И тогава, на стената, Суейн видя сянката на опашката й — тя бавно се надигаше зад гърба й.

Това беше.

Това беше краят.

Рийз го знаеше. Суейн също.

И тогава изведнъж го почувства — незнайно как, — но като зората на нов ден една мисъл го осени и той погледна Рийз в лицето и каза:

— Съжалявам.

После бързо натисна втория спусък на оръжието, което все още държеше — спусъка на „Тейзър“-а на цевта на пушката — и стреля в локвата вода под колата.

 

 

От пушката изскочи мълния и се удари във водата до хондата.

Паркингът мигом се озари от ослепителна светлина, хиляди бели светкавици закриволичиха по повърхността на водата.

Рийз изрева в агония, разтресе се цялата и разлюля и колата.

Суейн лежеше на капака и се стараеше да се пази от тялото й, което бе приело неимоверния поток електричество.

И тогава, като последен спазъм на този импровизиран електрически стол, Рийз обилно повърна на гърдите му — отвратителна зелено-кафява слуз — после се изправи на задните си крака и падна на земята. Мъртва.

От своя страна хондата — и Суейн върху нея — останаха невредими, тъй като електричеството не можеше да мине през гумите.

След няколко секунди дюзите спряха.

На паркинга отново настана тишина.

Проснат по гръб върху капака на хондата, Суейн за пръв път си пое спокойно дъх. Първоначалната сила на тока бе отминала и сега само тук-там по повърхността на водата проблясваха искрици.

Мощният заряд електричество се бе разсеял. Водата отново бе нормална. Самият байонет вече беше безполезен, дал на късо от контакта с водата. Суейн го пусна на земята.

После погледна Рийз. Странно, огромното й мъртво тяло му изглеждаше дори още по-голямо, отколкото бе приживе. Погледна и телата на двамата агенти от АНС, Куейд и Мартинес — лежаха безжизнено на мократа земя.

Суейн поклати удивено глава. Как, за бога, бе успял да оцелее в този сблъсък?

И тогава гривната му избипка.

ИНИЦИАЛИЗИРАНЕ — 2

Оставаше само един участник освен него, а още не беше намерил Холи и Селексин.

Суейн пое дълбоко дъх и скочи от колата. Краката му цопнаха във водата.

Не беше свършило още.

 

 

— Трябва — каза Селексин настоятелно.

— Ти върви. Аз няма да дойда — рече Холи.

— Няма да те оставя тук.

— Тогава можем да останем тук заедно — отвърна Холи и решително скръсти ръце.

Все още стояха на площадката на третия етаж, пред читалнята.

След като бе видяла обезобразеното тяло на Хокинс да виси от тавана и бе повърнала, Холи категорично отказваше да влезе в читалнята, защото това означаваше да мине покрай тялото, а още по-лошо — през кръвта.

Селексин се огледа притеснено. Надолу по стълбите се виждаше отворената врата към втория етаж. В читалнята провесеното с главата надолу тяло на Хокинс леко се полюшваше.

Който и да беше направил това — Селексин подозираше, че е бил Белос с хрътките — беше извадил ръцете от раменете и бе откъснал главата, което обясняваше огромното количество кръв под тялото. По цялото тяло се виждаха успоредни нарези — следи от нокти. Следи от хрътки. Като се вземеше предвид и зловещият жълт отблясък на пожара в читалнята, гледката беше наистина страшна.

— Можеш да си затвориш очите — предложи Селексин.

— Не.

— Мога да те пренеса.

— Не.

— Разбери, не можем да останем тук.

Холи не отговори.

Селексин обезсърчено поклати глава и отново погледна надолу по стълбите.

И замръзна.

После се обърна към Холи и непохватно я вдигна, въпреки протестите й.

— Ей…

— Шшт!

— Какво правиш?!

— Влизаме вътре. Веднага! — рече Селексин, дръпна я към вратата и хвърли поглед през рамо.

Опъвайки се, Холи проследи погледа му надолу по стълбите.

— Казах, че не искам…

Гласът й заглъхна, когато видя вратата към втория етаж, и тя млъкна.

На площадката на втория етаж се простираше правоъгълник от слаба жълта светлина и Холи видя как бавно, много бавно по него се плъзна една тъмна сянка.

А после източникът на сянката се появи и Холи се вцепени от ужас — хрътката стъпи на площадката и я погледна право в очите.

 

 

Накрайникът на М–16 имаше надпис: БАЙОНЕТ ТЕЙЗЪР–4500.

„Господи — помисли си Суейн, докато стоеше над тялото на Харолд Куейд, — прилича на нов модел мотоциклет.“

Беше виждал жертви на „Тейзър“. Обикновено се съвземаха с чудовищно главоболие, защото полицейските шокови палки „Тейзър“ винаги бяха нагласени на минимално напрежение.

Но този накрайник за пушка не беше стандартно полицейско пособие. И ако Куейд наистина беше от АНС, кой знае с колко ли волта работеше това чудо.

Суейн погледна Рийз, забила муцуна в плитката локва. Едно нещо бе сигурно: „Тейзър“-ите на АНС не бяха предназначени само да зашеметяват. В този имаше достатъчно напрежение да убие Рийз.

Суейн държеше пушката в ръцете си. С този празен пълнител и изгорял „Тейзър“ тя беше безполезна. Той я хвърли настрана и клекна да огледа телата на Куейд и Мартинес. Може да имаха някакви други оръжия.

Зиг-зауерът на Мартинес — по-точно каквото бе останало от него — лежеше във водата. Беше сплескан — вероятно Рийз бе стъпила върху него — вече не беше нищо друго освен парче нагънат метал и няколко счупени пружини.

Суейн пребърка джобовете на двамата агенти. Намери два уоки-токи „Моторола“, четири резервни батерии за „Тейзър“-а, резервни пълнители за Зиг-зауера, две телескопични полицейски палки — и всеки от тях имаше по две гранати със сълзотворен газ.

Зачуди се дали сълзотворният газ влияе на каранадоните — вероятно не. Ако използваше гранатите, най-много да осакати себе си. Радиостанциите също не вършеха работа — в края на краищата на кого ли щеше да се обади? А и палките едва ли щяха да му помогнат срещу някой като Белос. Не, Харолд Куейд и неговият партньор не му предлагаха много.

Зачуди се как са влезли в библиотеката. През паркинга най-вероятно. Но сигурно нещо се бе объркало — иначе щеше да има поне още десетина души с тях и много повече арсенал. Едва ли щяха да тръгнат да ловят извънземни само с една пушка и един пистолет.

А после намери нещо друго.

В задния джоб на Куейд. Някакъв лист. Списък:

ЛСАТ — 560467-С

ПРЕПИС ДАННИ 463/511–001

ОБЕКТ: 231.957 (североизточно крайбрежие: КТ, НЙ, НД)

№	Време	Място	Показания
1.	18:03:48	КТ	Изолиран изблик на енергия/Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:09
2.	18:03:58	НЙ	Изолиран изблик на енергия/Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:06
3.	18:07:31	НЙ	Изолиран изблик на енергия/ Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:05
4.	18:10:09	НЙ	Изолиран изблик на енергия/Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:07
5.	18:14:12	НЙ	Изолиран изблик на енергия/Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:06
6.	18:14:37	НЙ	Изолиран изблик на енергия/Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:02
7.	18:14:38	НЙ	Изолиран изблик на енергия/ Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:02
8.	18:14:39	НЙ	Изолиран изблик на енергия/ Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:02
9.	18:14:40	НЙ	Изолиран изблик на енергия/ Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:02
10.	18:16:23	НЙ	Изолиран изблик на енергия/Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:07
11.	18:20:21	НЙ	Изолиран изблик на енергия/Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:08
12.	18:23:57	НЙ	Изолиран изблик на енергия/Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:06
13.	18:46:00	НЙ	Изолиран изблик на енергия/Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:34

Суейн гледаше списъка с недоумение.

Номера и времена и изблици на енергия и постоянно думата НЕИЗВЕСТЕН. И по всяка вероятност това беше по някакъв начин свързано с библиотеката.

Общо тринадесет изблика на енергия. Един в Кънектикът и дванадесет в Ню Йорк.

Добре.

Суейн погледна времето на първите няколко изблика.

18:03:48 Изблик — източник неизвестен, вид неизвестен, времетраене девет секунди.

Точно десет секунди след този първи изблик, в 6:03:58, се появява изблик в Ню Йорк.

Добре. Дотук беше лесно. Това бяха той и Холи, телепортирани от дома им в Кънектикът до библиотеката в централен Манхатън.

Шест от другите изблици с приблизително същото времетраене — от пет до осем секунди — обясняваха телепортирането на останалите шестима участници и техните водачи в библиотеката за Президиъна.

Суейн си спомни, че Селексин вече беше в библиотеката, когато той пристигна. Сигурно неговото телепортиране е било доста по-рано и не фигурираше в списъка.

Но въпреки това оставаха още пет изблика.

Суейн плъзна поглед надолу по списъка и забеляза номерата от 6 до 9 — четирите двусекундни изблика, които следваха в бърза последователност през една секунда. Те бяха подчертани.

Суейн се намръщи на петия.

18:14:12. Шестсекунден изблик. Нищо особено, просто още един участник и неговият водач телепортирани в лабиринта. Но двадесет и пет секунди след него бяха въпросните четири изблика в бърза последователност.

„Хрътките!“ — сети се Суейн.

Те бяха малки, така че телепортацията не бе отнела много време. Само по две секунди за всяка.

А това обясняваше и различията във времетраенето на останалите телепортации — някои участници бяха по-малки, а други по-големи — съответно изискваха по-малко или респективно повече време, за да бъдат телепортирани в лабиринта, някъде между пет и осем секунди.

Суейн се усмихна. Всичко си идваше на мястото.

С изключение на едно нещо.

Последният изблик.

Той се бе появил повече от двадесет и две минути след всички останали, които сами по себе си се бяха случили в рамките на двадесет минути.

И бе траял тридесет и четири секунди. Най-дългият от предишните изблици беше с продължителност девет секунди.

Какво беше това? Нещо добавено в последния момент? Нещо, което организаторите на Президиъна бяха забравили да сложат в лабиринта навреме?

Не беше каранадонът. Селексин му бе казал, че каранадонът е вкаран в лабиринта поне един ден преди началото на турнира.

Суейн не можеше да си го обясни, затова го остави така за момента. Беше време да тръгва.

Прибра листа в джоба си и като погледна за последен път безжизненото тяло на Рийз, тръгна към вратата с надпис „КЪМ ХРАНИЛИЩЕТО“.

 

 

Читалнята беше окъпана в жълтите отблясъци на бушуващия пожар.

В дъното на помещението, отвъд пламъците, се виждаше тъмният отвор на овъглената сервизна стая — пожарът в нея бе загаснал от само себе си.

Холи затвори очи, докато Селексин я превеждаше покрай окървавения труп, висящ от тавана. В един момент кракът й се хлъзна в локвата кръв, но Селексин я задържа да не падне.

Чуваха зад себе си ръмженето и сумтенето на хрътките, които се качваха по стъпалата.

Селексин задърпа Холи още по-силно — почти я влачеше между чиновете в читалнята.

— Асансьорът — прошепна Холи. — Върви към асансьора!

— Добре — каза Селексин и забърза.

В читалнята имаше стотици чинове — половината стояха на местата си непокътнати. Останалите обаче не бяха имали този късмет — бяха потрошени от каранадона и сега парчетата им се въргаляха навсякъде.

Асансьорите вече бяха близо.

Вратите на лявата кабина все още зееха отворени и през тях се виждаше тъмната асансьорна шахта. Навярно каранадонът ги бе дръпнал толкова силно, че не бяха могли да се затворят.

Селексин натисна бутона още преди да бе спрял да тича, удари се в стената и се завъртя.

В трепкащите отблясъци на огъня видя тялото на Хокинс леко да се полюшва пред вратата към стълбището.

А под него — пристъпваше бавно и предпазливо в читалнята — една хрътка.

 

 

През плетеницата от крака на чинове Селексин видя как втората хрътка се присъедини към първата и го полазиха тръпки.

Хрътките оглеждаха читалнята много бавно, взираха се под чиновете.

Селексин ги наблюдаваше напрегнато. Сега като че ли хрътките бяха по-решителни, по-сериозни. Беше време за убиване. Край на играта. Ловът бе започнал.

Холи се обърна да погледне отворената асансьорна шахта зад гърба им.

Въжетата, които се спускаха в шахтата, вече ги нямаше. Каранадонът ги бе скъсал и сега бяха на дъното й с останалата част от потрошената кабина. Нямаше как да се спуснат по този път.

Но панелът с номерата на етажите над другия асансьор все още работеше — те светваха един след друг. Кабината бавно се качваше.

ПН светна, после угасна.

П светна, угасна.

1 светна…

Холи усети как Селексин я дърпа за рамото.

— Хайде — рече той. — Не можем да останем тук.

— Но асансьорът…

— Няма да дойде навреме — Селексин я хвана за ръката и я поведе настрана от асансьорите тъкмо когато тя видя как двете хрътки влизат в читалнята отляво.

Селексин я влачеше надясно и същевременно наблюдаваше хрътките през краката на чиновете.

Бяха на шест метра и се движеха с хладнокръвната пресметливост на опитни ловци.

На светлината от пожара Селексин ги виждаше ясно. Острите като ками зъби, излизащи от кръглата глава; кокалестите предни крайници с окървавени нокти, дращещи по пода; яките, жилави задни крака; и дългите люспести опашки, които заплашително се размахваха зад черните тела, сякаш нямаха нищо общо с тях.

Идеалните ловци.

Безмилостни. Безпощадни.

Селексин мъчително преглътна. Бяха стигнали до ъгъла.

Задънен ъгъл.

Погледна назад. Хрътките бяха спрели, все още на шест метра от тях. Просто стояха и гледаха плячката си.

След миг отново тръгнаха.

В противоположни посоки.

Разделяха се!

— Не е добре — рече Селексин. — Това не е добре.

За предпочитане беше да са заедно, защото тогава поне можеше да ги следи едновременно, а сега…

— Бързо — обърна се той към Холи. — Качи се на чиновете.

— Какво?

— Качвай се! — рече той настоятелно. — Те ни виждат през краката им. Ако сме върху тях, няма да знаят къде сме.

Холи се покатери като маймуна върху най-близкия чин. Селексин бързо скочи зад нея.

— Да вървим — прошепна тя и с лекота прескочи на съседния чин.

— Само внимавай — рече Селексин и я последва малко по-непохватно. — Да не паднеш.

Холи пъргаво прескачаше от чин на чин, като с лекота преодоляваше разстоянията помежду им. Зад нея, Селексин правеше същото.

Под тях се долавяше ръмженето и сумтенето на хрътките.

Изведнъж се чу метално звънване и Селексин хвърли поглед през рамо. Над морето от чинове успя да види горната част на вратите на асансьора.

Те се отваряха.

— О, не! — извика той и хукна по чиновете.

Холи също ги видя.

— Ще можем ли да стигнем там?

— Трябва да опитаме — отвърна той.

Холи смени посоката и направи широк полукръг, скачайки от чин на чин. И тъкмо щеше да прескочи едно голямо разстояние между два чина, когато здравата хрътка, с оголени зъби и разперени нокти, скочи от пода и й пресече пътя.

Холи падна назад върху чина. Хрътката се присви на пода.

Селексин се върна при Холи.

— Удари ли се?

Със силен вой хрътката скочи отново, този път върху един съседен чин, и замахна с острите си нокти към Холи.

Тя изпищя, претърколи се от чина и падна на земята.

— Не! — викна Селексин.

Хрътката яростно замахна към него и го удари в лицето. Той отскочи, загуби равновесие и падна по гръб върху чина, на който стоеше.

С потресаваща бързина хрътката се хвърли към него, но той успя да се претърколи настрана и тя се удари във вертикалната преграда.

От удара чинът се разклати и Селексин изпадна в пълен ужас, когато видя как светът се изкривява на една страна и усети, че чинът се накланя…

 

 

Холи със страх наблюдаваше как чинът, на който се биеха Селексин и хрътката, се накланя и се прекатурва. Сякаш падна в забавен кадър.

Селексин падна първи — строполи се тежко на земята и яйцевидната му шапка хвръкна от главата. Той бързо се претърколи, за да не го затисне падащият чин.

Хрътката скочи като котка точно пред Селексин.

Селексин беше абсолютно беззащитен, а хрътката се готвеше да нападне… изведнъж чинът се стовари върху гърба й.

Приклещена на пода, тя надаваше луди писъци и се гърчеше в опит да се освободи. Тракаше с челюсти и се зъбеше: въпреки собственото си окаяно положение се опитваше да се добере до Селексин.

Той се тътреше назад по задник, за да се отдалечи от виещото животно. И изведнъж Холи събори още един чин върху хрътката.

Предният му ръб се стовари тежко върху главата й, затисна я на пода и натроши острите й зъби.

Хрътката се сгърчи няколко пъти под двата чина и накрая застина неподвижна. Мъртва.

Тишина.

В този момент Холи чу тихо звънване, последвано от стържещия звук на асансьорните врати — отново се затваряха.

Тя клекна до Селексин и трескаво се заоглежда.

— Къде е другата?

— Н-не знам. — Селексин не беше на себе си. — Може да е навсякъде.

Холи го хвана за ръката и му помогна да коленичи.

— Изпуснахме асансьора — каза тя. — Хайде, да се махаме оттук.

— Но… но… — замънка Селексин.

— Хайде! Да тръгваме!

— Но… шапката ми! — Селексин опипа гологлавото си теме. — Трябва да си взема шапката!

Холи бързо се огледа и видя шапката. Малката бяла полусфера лежеше на земята под един чин наблизо.

Тя запълзя на четири крака натам, протегна ръка към шапката и…

Замръзна.

До шапката имаше два черни крака — единият с окървавена лапа, а другият въобще без лапа.

Тя вдигна очи и се оказа лице в лице с втората хрътка.

 

 

От широко отворената уста на животното се стичаше слюнка.

Селексин безпомощно наблюдаваше сцената. Беше на три метра от тях. Твърде далеч.

Холи продължаваше да стои на четири крака, почти опряла нос в носа на хрътката.

Абсолютно беззащитна.

Хрътката пристъпи напред и застана над шапката.

Сега беше толкова близо, че единственото, което Холи виждаше, бяха зъбите й. Дълги, остри, кървави зъби. Усети топлия дъх на животното върху лицето си; долови неприятната миризма на разлагаща се плът.

Затвори очи и стисна юмруци в очакване на атаката, в очакване на края. Ужасът й бе неописуем.

И изведнъж хрътката яростно изсъска и Холи отвори уста да изпищи… и като че ли чу отнякъде гласа на баща си.

— Инициализация!

През затворените си клепачи Холи усети изблика на ярка светлина.

После чу дивия, болезнен писък на хрътката и отвори очи — и бе заслепена от малката сфера ярка бяла светлина, която блестеше над шапката на Селексин.

Писъкът на хрътката внезапно секна и Холи отново чу гласа на баща си:

— Отказ.

Ослепителната светлина изчезна и за миг Холи не виждаше нищо освен танцуващи разноцветни точици.

А после почувства как две силни ръце я хващат здраво и — все още заслепена — инстинктивно понечи да се освободи.

Но ръцете я държаха здраво… и нежно.

Прегръдка.

Холи премига няколко пъти и видя, че е в топлата прегръдка на баща си.

Отпусна се облекчено.

А след това се разплака.

 

 

Стивън Суейн затвори очи и въздъхна. Холи беше жива и здрава и отново бяха заедно. Не му се искаше да я пусне.

Като продължаваше да я държи в прегръдките си, той се обърна да погледне останките на хрътката.

Животното бе разсечено на две — бяха останали само задните крака и опашката. Главата, предните крака и горната част на тялото просто ги нямаше — телепортирани бог знае къде. От разреза на тялото се стичаше гъста черна кръв.

Селексин се дотътри до Суейн и изкриви лице в гримаса при вида на остатъците от хрътката.

— „Инициализация“, „Отказ“ — подсмихна се той. — Приятно ми е да видя, че все пак не си забравил всичко, което ти казах.

Суейн тъжно се усмихна.

— Е, не всичко.

Холи вдигна поглед към баща си:

— Знаех си, че ще се върнеш.

— Разбира се, че ще се върна, глупачето ми — рече Суейн. — Не мислиш, че бих те оставил тук съвсем сама, нали?

— К-х-хм — изкашля се Селексин. — Моля за извинение, но младата дама не беше съвсем сама.

— О, да, извинявай.

— Той беше много смел, татко — каза Холи. — Много ми помогна.

— Така ли? — Суейн погледна Селексин. — Много благородно от негова страна. Май трябва да му благодаря.

Селексин скромно сведе глава.

— Благодаря — тихо каза Суейн на дребосъка.

Селексин, горд от този новопридобит статус на герой, махна с ръка.

— А, няма нищо. Просто част от служебните задължения, нали така се казва?

— Точно така — разсмя се Суейн.

— Знаех си, че ще се върнеш, знаех си. — Холи се сгуши в прегръдките на баща си. После изведнъж вдигна поглед, направи уж гневна физиономия и със сериозен тон на възрастен попита: — Обаче къде беше досега? И как ни намери?

 

 

Всъщност в крайна сметка намирането на Холи и Селексин бе почти случайно.

От паркинга Суейн се бе втурнал в хранилището и бе стигнал до малката червена врата, през която го бяха изхвърлили хрътките. И когато не намери там нищо, нито дори следа от Холи и Селексин, беше напълно объркан.

И тогава, в тишината, чу звънването на близкия асансьор.

Сигурно кабината просто си бе стояла на Подниво Две — и някой от по-горните етажи бе извикал асансьора.

Суейн се втурна към него и го стигна малко преди вратите да се затворят. Скочи вътре и потегли към етажа, откъдето бяха извикали асансьора. Беше по-добре от нищо. А освен това, знае ли човек? Може пък Холи или Селексин да бяха натиснали копчето. А може и да не бяха те, но на Суейн вече му беше все едно. Трябваше да поеме този риск.

Вратите на асансьора се отвориха на третия етаж и пред Суейн се разкри горящата читалня.

Той клекна и изпълзя от кабината на четири крака, за да не го види никой.

После чу гласове и ръмженето на хрътките, а след това трясъка от падането на един чин, а после и на друг.

Скочи, заобиколи няколко чина и видя дъщеря си на четири крака на пода лице в лице с една от хрътките.

Суейн бе твърде далеч и не знаеше какво да направи — но изведнъж осъзна, че хрътката стои над яйцевидната шапка на Селексин.

И в този момент една-единствена дума изскочи в съзнанието му — „Инициализация“.

 

 

— Имаш ли връзка с тях? — обърна се Маршъл към оператора в буса на АНС.

— Не, сър. Командир Куейд и агент Мартинес не отговарят.

— Опитай пак.

— Но, сър — рече настойчиво операторът, — чува се само пукане. Не можем да сме сигурни дори дали командир Куейд си е включил радиостанцията.

* * *

Доклад за състоянието:

Пост 4 докладва за наличие на замърсител в лабиринта.

Изчаква потвърждение.

* * *

— Просто продължи да опитваш — каза Маршъл. — И ми се обади веднага щом уловиш нещо.

Маршъл погледна електризираната решетка, смачканата оловна кутия, мрежата от синьо електричество.

„Какво, по дяволите, се е случило с Куейд?“

— По-добре да тръгваме — каза Суейн.

Селексин тъкмо си слагаше бялата шапка. Беше изцапана с черната кръв на хрътката.

— Прав си — рече той. — Белос едва ли е далеч.

— Белос — каза Суейн. — Той трябва да е.

— Какво имаш предвид?

— Белос е другият — каза Суейн. — Единственият друг останал участник.

— Само двама ли са останали в лабиринта? — попита Селексин.

— Да — отвърна Суейн и вдигна ръка така, че Селексин да види гривната.

Селексин се загледа в нея за миг, после вдигна очи към Суейн. Лицето му беше мрачно.

— Имаме сериозен проблем.

— Какво?

— Виж. — Селексин посочи гривната. Дисплеят показваше:

ИНИЦИАЛИЗАЦИЯ — 2

ДОКЛАД ЗА СЪСТОЯНИЕТО: ПОСТ 4 ДОКЛАДВА

ЗА НАЛИЧИЕ НА ЗАМЪРСИТЕЛ В ЛАБИРИНТА.

ИЗЧАКВА ПОТВЪРЖДЕНИЕ.

— Какво означава това?

— Означава — каза Селексин, — че са разбрали за хрътката.

— Коя хрътка? — попита Суейн. — И кой е разбрал?

— Тази, която току-що уби, като използва телепорта на шапката ми.

— И кой е разбрал за нея?

— Служебните лица, наблюдаващи от другата страна на телепорта. Сигурно доста са се изненадали, когато половин хрътка се е изтърсила в скута на някой от тях.

Те са на Пост 4, телепортната станция, която има за задача да наблюдава как се справя боец номер четири, тоест ти.

— И какво означава това съобщение?

— Тази битка — обясни Селексин — е само за седем участници. Това е битка до смърт между седемте интелигентни раси във вселената. Всякаква външна помощ е строго забранена. Хрътките са като кучетата. Те не са интелигентни същества, следователно не могат да участват в Президиъна. А и повече от сигурно е, че не живеят на Земята. Затова, когато служебните лица на Пост четвърти са получили хрътка, телепортирана от лабиринта на Земята, веднага са разбрали, че турнирът е компрометиран, замърсен, така да се каже, от външен субект.

Суейн замълча за миг. После попита:

— И какво правят сега?

— Изчакват потвърждение.

— Какво потвърждение?

— Друго служебно лице трябва да отиде в Пост 4 и да потвърди съществуването на замърсителя.

— И какво ще стане, когато се получи потвърждението?

— Не знам. Такова нещо не се е случвало досега.

— Можеш ли да предположиш?

Селексин бавно кимна.

— Е? — подкани го Суейн.

Дребосъкът прехапа устни.

— Най-вероятно ще анулират Президиъна.

— Искаш да кажеш, че ще го отменят?

Селексин се намръщи.

— Не точно. Това, което сигурно ще направят…

— Татко… — чу Суейн тихия глас на Холи. Все още я държеше в прегръдките си.

— Момент, скъпа — каза той и се обърна към Селексин. — Та какво ще направят?

— Татко! — прошепна Холи настоятелно.

— Какво има, скъпа?

— Татко, тук има някой… — прошепна тя толкова тихо, че на Суейн му трябваше цяла секунда, докато разбере какво му казва.

Погледна я. Тя със страх се взираше над рамото му.

Стивън Суейн бавно се обърна.

В другата страна на широката зала видя едно окървавено и обезобразено тяло да се люлее от тавана, провесено с главата надолу.

А до него стоеше Белос.

 

 

Суейн видя остатъците от полицейската униформа и разбра кой е убитият.

Хокинс.

Белос тръгна мълчаливо през лабиринта от чинове към тях.

Към тях!

— Да бягаме! — прошепна Холи.

Суейн тръгна наляво, като се опитваше да оставя възможно най-много чинове между себе си и Белос.

Белос направи същото, като тръгна в широка дъга отляво надясно. Проправяше си път между чиновете спокойно и бързо. Белият му водач все така лежеше проснат на рамото му.

Суейн напредваше към асансьорите с Холи на ръце, Селексин бързаше до него.

— Няма къде да избягаш! — прогърмя гласът на Белос в читалнята. — Няма къде да се скриеш!

— Разкрили са те — извика Суейн. Вървеше заднишком. — Знаят, че си довел хрътки в лабиринта. Измами и те хванаха.

Белос продължаваше да върви към тях на широки дъги — наляво, после надясно. Странно движение, движение, което сякаш ги тласкаше назад. Назад към…

— Това, че са ме разкрили, няма да ти помогне — каза Белос.

Суейн хвърли поглед през рамо и видя зейналата черна яма на лявата кабина. Вратите на десния асансьор бяха затворени.

Гърбът му опря в панела с бутона на асансьора.

— Президиънът свърши, Белос — каза Суейн. — Вече не можеш да победиш. Знаят, че си измамил.

Със свободната си ръка Суейн заопипва панела зад гърба си, намери бутона и го натисна.

— Може би знаят — изсумтя Белос. — А може би не. Това вече няма значение.

— Ти се опозори! — изтърси Селексин.

— Не ми пука — отвърна предизвикателно Белос. — Направих, каквото беше необходимо, за да спечеля. И дори да разберат за хрътките, пак ще им докажа, на всички, че съм спечелил този Президиън.

— И как ще го постигнеш? — попита Селексин.

Суейн направи гримаса — знаеше отговора.

— Като остана единственият оцелял участник — каза Белос.

Суейн изпъшка.

После отново чу гласа на Холи. Беше ясен, до ухото му:

— Татко, тук е.

— Какво?

— Асансьорът — рече тя. На панела с номерата на етажите над вратите на асансьора номер „3“ светна.

Чу се тихо звънване.

Вратите се отвориха. Пред тях се разкри тъмната кабина.

— Влизай — бързо каза Суейн на Селексин. — Веднага.

После, с Холи на ръце, стъпи заднишком в асансьора, а Селексин се спусна към панела с бутоните и натисна един от тях.

Белос не реагира бързо. Всъщност въобще не реагира.

Просто продължи да върви напред. Към асансьора.

Вратите започнаха да се затварят.

Белос спокойно вървеше към асансьора.

Суейн остана с впечатлението, че Белос въобще не бърза да стигне до тях. Сякаш разполагаше с цялото време на света.

Сякаш знаеше нещо, което те не знаеха. Сякаш беше изчислил…

Но тогава вратите се затвориха; тъмнината ги погълна и асансьорът заслиза надолу.

 

 

На пода на асансьора лежаха две дълги флуоресцентни тръби — Хокинс ги беше свалил, когато той и останалите се криеха на първия етаж.

Суейн зави една от тях на мястото й и кабината се окъпа в мътна бяла светлина.

— Е, лесно се измъкнахме — каза Селексин.

— Твърде лесно — рече Суейн.

— Защо не ни последва, татко? — попита Холи. — Преди ни гонеше навсякъде. Навсякъде.

— Не знам, скъпа.

— Е, тръгнахме безпрепятствено — обади се Селексин. — И това сега е най-важното.

— Точно това ме притеснява — каза Суейн.

И тогава се случи.

Внезапно. Ненадейно.

Чу се силен, тежък удар върху покрива на асансьора.

Всички се смръзнаха. А после бавно, много бавно погледнаха към тавана.

Белос бе скочил върху покрива на кабината!

Сигурно беше скочил през отворените врати на другия асансьор.

Суейн веднага осъзна грешката си.

— Мамка му!

— Какво? — рече Селексин.

— Сигурно ще се радваш да узнаеш — каза злъчно Суейн, — че току-що успяхме сами да се напъхаме в капан.

Прокълна се. Трябваше да го предвиди. Докато бягаха от Белос, той се бе движил по онзи странен дъгообразен начин като на практика ги беше принудил да отидат до асансьорите. Докато си мислеха, че се спасяват, те всъщност отиваха точно там, където бе искал той. По дяволите!

Изведнъж капакът на тавана се отвори.

Суейн блъсна Холи и Селексин в ъгъла на кабината.

Главата на Белос се появи през отвора, дългите му рога сочеха надолу.

Той се усмихна злобно.

После главата му изчезна и миг по-късно Белос се спусна през капака и стъпи на пода на кабината.

Точно пред тях!

— Няма къде да бягаш сега — ухили се той. — Най-после.

Суейн бутна Холи зад гърба си. Селексин стоеше до него. Белос беше в противоположния ъгъл, до панела с бутоните. Водача му вече го нямаше.

Суейн видя панела с бутоните и се зачуди кой ли от тях е натиснал Селексин. Надяваше се дребосъкът да е натиснал копчето за долния етаж. Тогава поне може би щяха да имат шанс да побягнат.

Видя светещия бутон и не искаше да повярва на очите си.

Светеше ПН–2.

Подниво Две. Хранилището. Най-долният етаж. Чакаше ги дълго пътуване.

— Натиснал си най-долния етаж? — прошепна той на Селексин. Все още не вярваше на очите си.

— За да избягаме възможно най-далеч — също така шепнешком отвърна Селексин. — Откъде да знам, че ще скочи върху…

— Тишина! — прогърмя гласът на Белос.

— О, я млъквай — рече Суейн.

— Да. И да ти го начукам — добави Селексин.

Белос вирна глава, изумен от такава безочливост, и се намръщи гневно.

После пристъпи към тях.

Едва сега Суейн осъзна колко едър всъщност е Белос — трябваше да се наведе, та рогата му да не опрат в тавана. А и телосложението му беше като канара. Суейн погледна златния нагръдник на гърдите му. Блестеше ослепително.

Видя също, че Белос е прибавил още няколко трофея на колана си. Освен дихателната маска на кондата и полицейската значка там висяха две нови попълнения: първо — и най-отвратително — главата на някакво тънко, подобно на насекомо същество; и второ — един по-земен обект — малък флакон полицейски газ, все още в калъфа си.

Суейн потръпна.

Флаконът беше на Хокинс.

А сега беше трофеят на Белос от убийството на младия полицай.

Белос забеляза, че Суейн гледа новата му придобивка. Докосна флакона на колана си.

— Странно оръжие — каза той. — В предсмъртния си миг твоят спътник го пръсна в очите ми, но без резултат. Вие човеците сигурно сте доста крехки същества щом нещо толкова жалко може да ви нарани.

— Ти си страхливец, Белос — презрително каза Селексин.

Белос се сепна, пристъпи към него и протегна ръка към главата на дребосъка.

Селексин се дръпна към стената.

Суейн грубо блъсна ръката на Белос настрани и каза спокойно:

— Не го закачай.

Белос си дръпна ръката, чинно изпълнявайки заповедта на Суейн. После замахна и удари Суейн в лицето.

Той се свлече на пода и се хвана за челюстта.

— И да ти го начукам — ухили се Белос. — Каквото и да означава това.

След това грабна Суейн за яката и го блъсна в стената на асансьора.

Суейн силно се удари в нея и падна на пода с хриптене.

Белос се наведе над него.

— Жалко човече. Как смееш да ме докосваш. Моят прадядо също е убил един човек навремето. В друг Президиън, преди две хиляди години. И този човек е плакал, влачил се е на колене, молел го е за милост.

Хвана Суейн за косата и го запрати срещу вратите на асансьора.

— И ти ли ще постъпиш така, земни човече? Ще плачеш за снизхождение? Ще молиш за милост?

Суейн лежеше по очи на пода. После бавно се надигна и опря гръб на вратите. Раната на устната му се беше отворила и кървеше обилно.

— Е, дребосъко? — рече Белос подигравателно. — Ще се молиш ли за живота си? — Направи кратка пауза, после се обърна към Холи в ъгъла. — Или може би ще се молиш за нейния?

— Ела тук — каза Суейн студено.

— Какво? — попита Белос.

— Казах: „Ела тук“.

— Не — усмихна се Белос. — Първо искам да се запозная с тази млада дама. — И пристъпи към Холи.

Селексин направи крачка встрани и препречи пътя му.

— Не — каза той твърдо.

Беше странна гледка. Селексин — метър и двайсет, облечен целият в бяло — защитаващ Холи от Белос — два метра и двайсет, облечен целият в черно.

— Сбогом, дребосъко — каза Белос, вдигна мощната си ръка, удари Селексин по главата и го запрати на пода.

После се наведе над Холи.

— А сега…

— Казах — рече един глас в ухото на Белос: — „Ела тук“.

Белос се обърна и видя Стивън Суейн и една дълга флуоресцентна тръба, която летеше към лицето му.

Суейн беше замахнал с все сила.

Ударът бе сполучлив. Тръбата се разби в лицето на Белос, навсякъде се посипаха стъклени парченца, а белият флуоресцентен прах поръси черната му физиономия.

Белос леко залитна. Но въпреки зрелищното пръсване на тръбата остана непоклатим — незасегнат от удара, с изключение на белия прах по катраненото му лице — просто стоеше и гледаше Суейн.

— Оо — рече Суейн.

Белос го удари.

Силно.

Суейн се блъсна във вратите на асансьора тъкмо когато той спря и те се отвориха. Той залитна назад и падна на пода в хранилището. Белос излезе след него, наведе се и го вдигна за ризата.

— Да, да — каза Белос. — Молел за милост, това е направил. И знаеш ли какво направил моят прадядо, докато този човек го молел?

Суейн не отговори.

— Обезглавил го — каза Белос и доближи посипаното си с бял прах лице до лицето на Суейн. — Откъснал му и ръцете. — Белос прокара ръка по златния нагръдник. — А после взел това. Славен трофей от такова безславно същество.

Суейн се вгледа по-внимателно в нагръдника. Действително, отблизо наистина приличаше на… на позлатена нагръдна броня на римски центурион.

„Римски центурион? — помисли си Суейн. — В Президиън? Преди две хиляди години? Господи…“

Белос го вдигна така, че маратонките му бяха цяла педя над земята, и го понесе към смачканите врати на другия асансьор. Когато каранадонът се бе измъквал от счупената кабина на дъното на шахтата, вероятно просто бе потрошил вратите, за да излезе.

Белос хвърли Суейн през отворените врати и той падна тежко върху останките от покрива на счупената кабина. Покривът беше на около метър и половина под нивото на хранилището.

Белос скочи на покрива след него и каза:

— Е, човеко? Ще се молиш ли?

Суейн се прокашля и отвърна:

— Не и в този живот.

— Тогава сигурно в следващия — каза Белос, вдигна го пак и го хвърли срещу бетонната стена на шахтата. Суейн падна на колене, закашля се и се преви от болка.

— За себе си ли мислиш сега, дребни човече? — попита Белос — крачеше около Суейн. — Или може би за това какво ще направя след като умреш? Кое е по-лошо? Мисълта за твоята смърт или мисълта за това какво ще направя с дъщеричката ти, след като умреш?

Суейн стисна зъби и усети топлината на собствената си кръв в устата си.

Трябваше да направи нещо.

Вдигна поглед нагоре и видя другата кабина да виси над тях като огромна четвъртита сянка в тъмнината на шахтата. Под нея зееше мрачна яма. „Може би…“

Белос отново тръгна към него — и изведнъж Суейн бързо се хвърли напред, хвана огромния мъж за глезените, той загуби равновесие и двамата се претърколиха на земята към ръба.

Паднаха.

И двамата.

В шахтата под работещия асансьор.

Беше дълбоко около три метра и Белос падна тежко на дъното на асансьорната шахта. Суейн се стовари върху него — тялото на здравеняка омекоти удара.

Суейн веднага се изправи и се огледа.

Солидни бетонни стени от двете страни — и на една от тях висяха няколко противовесни въжета. Срещу тях беше потрошената странична стена на разбитата кабина, която стоеше смачкана на дъното на шахтата. На четвъртата страна обаче Суейн видя нещо съвсем неочаквано.

Врати.

„Тук има още един етаж.“

Работещият асансьор можеше да слезе надолу.

И ако можеше…

— Холи! Селексин! — извика той отчаяно. — Чувате ли ме? Натиснете бутоните под ПН–2!

 

 

Селексин все още лежеше на пода на асансьорната кабина, окървавен и замаян. Холи седеше сгушена в ъгъла.

И изведнъж чу ехтящия глас на баща си и след моментно объркване излезе от унеса си. „… бутоните под ПН–2!“

Изтича до панела с бутоните и ги разгледа:

3	2
1	П
ПН–1	ПН–2

ПН–2 беше най-долният етаж. Нямаше нищо под ПН–2!

Какво искаше да каже татко й?

 

 

Бавно и несигурно Белос започна да се изправя.

Суейн отново извика:

— Който и да е под Подниво–2! Просто го натиснете!

Гласът на Холи се понесе надолу в шахтата:

— Няма нищо! Няма нищо под този бутон!

„Господи — помисли си Суейн. — Виждам вратите. Трябва да има!“

И отново извика:

— Погледни под бутоните! Виж няма ли една малка вратичка в стената! Някакъв панел! Нещо такова! Каквото и да е!

Секунда.

После гласът на Холи:

— Да. Има малък панел!

Белос вече се бе подпрял на стената на счупения асансьор. На противоположната страна Суейн видя няколкото противовесни въжета, които се простираха вертикално нагоре по бетонната стена. Те бяха изпънати и смазани и изглежда стигаха чак до горния край на шахтата, минавайки покрай кабината, висяща над тях.

— Холи! — извика той пак. — Отвори панела! Ако има някакъв бутон, натисни го!

 

 

Холи отвори малката бяла вратичка в стената под панела с бутоните. Вътре имаше няколко ключа — приличаха на обикновени ключове за осветление.

Под тях обаче видя един мътнозелен бутон, до който с тебешир беше написано: „ЗА СКЛАДА“.

— Намерих го! — извика тя.

— Натисни го!

Холи натисна зеления бутон и усети как стомахът й се обръща.

Кабината потегли надолу.

 

 

Въжетата покрай стената мигом се раздвижиха, някои нагоре, други надолу — беше твърде бързо, за да се каже кое накъде — когато сложната система от противовеси се задейства.

Суейн погледна нагоре. Кабината, висяща на около четири метра над него, започна да се спуска.

Към тях.

Това беше добре. Трябваше да направи нещо. Да осигури някакъв…

И изведнъж беше повален на пода. Белос се бе хвърлил върху него.

Суейн падна тежко и бързо се претърколи на една страна, тъкмо когато големият черен юмрук удари пода точно до главата му.

Белос изрева от болка и хвана юмрука с другата си ръка.

Суейн скочи. Погледна нагоре към спускащия се асансьор. Беше близо. Нямаше много време.

„Не можеш да се биеш с Белос. Трябва да намериш начин да се…“

Белос отново се хвърли към него и го притисна до стената на разбитата кабина.

Работещият асансьор приближаваше.

Оставаха три метра и половина до земята.

Белос го удари в корема. Суейн се преви.

Три метра и тридесет сантиметра.

Белос го удари пак. Суейн се задави. Белос беше прекалено силен, за да може да се бие с него.

Три метра.

Белос хвърли бърз поглед към спускащия се асансьор, после се огледа за изход. Видя движещите се противовесни въжета до стената. Изглежда, там имаше достатъчно място за…

Два и седемдесет.

Дъното на кабината остърга рогата на Белос и той се наведе.

Два и четиридесет.

Суейн също погледна въжетата. Белос беше приклекнал и се беше втренчил в тях.

Възможност.

И Суейн се възползва от нея.

Изрита Белос в сгъвката на коляното и той се свлече на колене.

Два и десет.

Суейн се промуши покрай него и залази към противовесните въжета.

„Трябва да се измъкна.“

„Трябва да се измъкна.“

„Иначе ще умра.“

Почти беше стигнал до въжетата, когато една огромна черна ръка го хвана за глезена.

Метър и осемдесет.

Суейн се обля в студена пот.

Белос го държеше здраво и го дърпаше назад.

Суейн не можеше да направи нищо! Ясно беше, че Белос ще го държи до последния момент и после ще се претърколи на безопасно място до въжетата и ще остави кабината да го смаже. Този път нямаше изход, нямаше как да се измъкне от хватката на Белос. Асансьорът бавно приближаваше.

И тогава Суейн видя трофеите на колана на Белос точно пред очите си — и по-точно флакона на Хокинс.

„Газ…“

Но на Хокинс не му бе помогнал…

Метър и петдесет.

А после Суейн видя белия прах по лицето на Белос. Прахът от флуоресцентната лампа, която беше разбил в лицето му.

Прахът беше окислен флуор.

А флуорът, прибавен към газа, щеше…

„Не мисли! Няма време! Просто го направи!“

Откъсна аерозола от колана на Белос и го насочи към лицето му.

Но Белос замахна, перна го през ръката и изби дюзата на флакона.

„Не!“ — изкрещя наум Суейн. Сега не можеше да го напръска!

И в същия миг видя друга възможност.

Стисна решително зъби, заби дъното на флакона върху единия рог на Белос и проби флакона.

Съдържанието му незабавно започна да пръска от дупката. Суейн вдигна флакона и го насочи право към лицето на Белос.

Химическата реакция не закъсня.

Активните съставки на флакона — хлорацетофенон и разредена сярна киселина — се свързаха с окисления флуор и създадоха флуороводородна киселина, една от най-разяждащите киселини, познати на човека.

Белос изрева в агония. Мехурчетата изгаряща киселина се стичаха по лицето му. Той здраво стисна клепачи и пусна глезена на Суейн.

Метър и двайсет.

Суейн беше свободен!

Но това още не решаваше проблема.

Суейн се претърколи по гръб и ритна силно.

Ритникът беше сполучлив — попадна точно под челюстта на здравеняка и главата му се вирна.

Острите му рога пробиха пода на слизащия асансьор и в момент на чист ужас Белос осъзна какво се е случило.

Беше заклещен!

Рогата му бяха здраво забити в пода на спускащата се кабина, а под нея нямаше достатъчно място, за да може да се освободи.

Деветдесет сантиметра.

Суейн залази по корем по бетонния под на шахтата.

Шейсет сантиметра.

Усети как дъното на кабината докосва гърба му. Беше като да лазиш под кола.

Протегна се към едно от движещите се противовесни въжета и здраво уви ръка около него.

Белос вече лежеше на земята и отчаяно дърпаше рогата си. Нададе пронизителен вой:

Тридесет сантиметра.

Суейн усети как въжето дръпна ръката му — и полетя във въздуха; краката му се плъзнаха изпод асансьора миг преди кабината да удари дъното. Трясъкът отекна, воят на Белос спря и Суейн се понесе нагоре в тъмнината на шахтата.

 

 

Полетът му нагоре внезапно спря.

Защото и противовесното въже спря, когато кабината стигна дъното на шахтата.

Цареше тишина.

Беше тъмно — само слаба жълтеникава светлина се процеждаше през смачканите врати, водещи към хранилището.

Суейн висеше на метър и осемдесет над покрива на работещия асансьор, обвил с ръце въжето до стената. Погледна надолу към кабините.

Беше странна гледка — и двете кабини една до друга, на дъното на шахтата, едната напълно разрушена, другата просто спряла.

Изведнъж капакът на работещия асансьор се отвори и Суейн изтръпна. Не беше възможно Белос да…

През дупката се показа главата на Холи и Суейн облекчено въздъхна. Тя се заоглежда притеснено. Най-сетне го видя да се полюшва на въжето до стената на шахтата.

— Татко! — извика Холи и се качи на покрива на асансьора.

Суейн се пусна от въжето и скочи до нея на покрива. Тя се хвърли в прегръдките му.

— Татко, толкова ме беше страх…

— Мен също, скъпа. Повярвай ми, мен също.

— Добре ли направих? Натиснах ли каквото трябва?

— Да, скъпа — рече Суейн. — Беше страхотна.

Холи кимна доволно и го прегърна още по-силно.

Селексин мушна глава през отвора на капака, видя Суейн и Холи, после се заоглежда в празната тъмна шахта.

— Всичко е наред — каза Суейн. — Белос е мъртъв.

— И аз така разбрах — рече Селексин.

Суейн се намръщи. Селексин посочи с глава отвора на покрива. Суейн погледна през него.

— Ох…

През пода на кабината се подаваха два остри черни рога — рогата на Белос. Бяха пробили асансьора и стърчаха, като емблемата на капака на кадилак. Единственото останало от Белос.

— Какво стана? — попита Селексин.

— Смазан е — отвърна Суейн.

— Смазан ли?

— Да.

Селексин потръпна.

— Не е много приятен начин да умреш.

— И той не беше много приятен — намеси се Холи.

— Права си.

В този момент гривната на Суейн тихо избипка.

Суейн я погледна и видя, че по дисплея текат надписи:

НАЛИЧИЕТО НА ЗАМЪРСИТЕЛ ПОТВЪРДЕНО

ПРИ ПОСТ 4.

ПРЕЗИДИЪНЪТ Е КОМПРОМЕТИРАН

ПОВТАРЯМ

ПРЕЗИДИЪНЪТ Е КОМПРОМЕТИРАН

ЕВЕНТУАЛНО РЕШЕНИЕ ЗА ОТМЯНА.

Екранът премигна и се появи ново съобщение:

ИНИЦИАЛИЗАЦИЯ — 1

СЛУЖИТЕЛИТЕ ПРИ ИЗХОДНИЯ ТЕЛЕПОРТ

ДОКЛАДВАТ ОСТАВАНЕТО НА ЕДИН УЧАСТНИК

В ЛАБИРИНТА.

ОЧАКВАМЕ ИНСТРУКЦИИ.

Настъпи пауза.

— Какво означава това? — попита Суейн.

— Когато остане само един участник — обясни Селексин, — събуждат каранадона, ако вече не е буден, и тогава…

— Тогава отварят изходния телепорт — прекъсна го Суейн като си спомни предишните му обяснения. — И ако успееш да избегнеш каранадона и да стигнеш до телепорта, печелиш Президиъна.

— Точно така — каза Селексин. — Само че сега, след като Белос компрометира Президиъна, организаторите обсъждат дали да не се откажат от него напълно. Защото, ако се откажат, няма да отворят изходния телепорт. И ние ще останем тук с каранадона. А те вероятно ще…

Гривната силно избипка и Селексин млъкна.

ДО СЛУЖИТЕЛИТЕ НА ИЗХОДНИЯ ТЕЛЕПОРТ:

ВЗЕТО Е РЕШЕНИЕ ЗА ОТМЯНА НА ПРЕЗИДИЪНА.

НЕ ИНИЦИАЛИЗИРАЙТЕ ИЗХОДНИЯ ТЕЛЕПОРТ

ПОВТАРЯМ.

НЕ ИНИЦИАЛИЗИРАЙТЕ ИЗХОДНИЯ ТЕЛЕПОРТ

— Отменят го — каза Суейн.

Селексин не отговори. Само гледаше гривната и не вярваше на очите си.

Суейн го разтърси за рамото.

— Видя ли съобщението? Отменят цялото това нещо.

— Да. Видях го — тихо каза Селексин. После вдигна очи към Суейн. — И знам какво означава това. Означава, че най-вероятно ще умрем.

— Да умрем ли? — попита Холи.

— Ти със сигурност ще умреш — каза Селексин на Суейн, — а без изходния телепорт аз не мога да напусна тази планета. А какви са според теб шансовете ми за оцеляване на Земята?

Суейн знаеше отговора на този въпрос. Момчетата от АНС бяха до входа на библиотеката, и то не за да вземат книги от нея. Селексин нямаше никакъв шанс извън библиотеката. А сега не можеше да я напусне.

— Защо да умра? — попита Суейн. — Защо си толкова сигурен в това? Няма гаранция, че каранадонът ще ни намери. — Виж, това беше извънземен, който Суейн с радост би предоставил на АНС.

— Не каранадонът е най-голямата заплаха за теб — каза Селексин.

— А кое? — попита Суейн и в същия момент гривната му избипка за ново съобщение:

ОФИЦИАЛНО СЪОБЩЕНИЕ:

МОЛЯ ОТБЕЛЕЖЕТЕ, ЧЕ ПОРАДИ ВЪНШНА НАМЕСА Е РЕШЕНО СЕДМИЯТ ПРЕЗИДИЪН ДА БЪДЕ ОТМЕНЕН. ИЗКАЗВА СЕ БЛАГОДАРНОСТ НА ВСИЧКИ СЛУЖИТЕЛИ ОТ ВСИЧКИ СИСТЕМИ ЗА ТЯХНОТО СЪДЕЙСТВИЕ ПО ВРЕМЕ НА ТОЗИ ТУРНИР. ЗАПОЧНАТО Е РАЗСЛЕДВАНЕ ЗА ОТКРИВАНЕ НА НАЧИНА, ПО КОЙТО ЗАМЪРСИТЕЛЯТ Е ВНЕСЕН В ЛАБИРИНТА.

КРАЙ НА ОФИЦИАЛНОТО СЪОБЩЕНИЕ.

ПРЕЗИДИЪНЪТ ЗАВЪРШЕН.

ГОТОВНОСТ ЗА ДЕЕЛЕКТРИЗАЦИЯ.

— Деелектризация ли? — попита Суейн.

— Да — каза Селексин. — Ще премахнат електрическото поле, което обгражда лабиринта.

— Кога?

— Възможно най-скоро, предполагам.

— А какво ще стане с каранадонът?

— Вероятно просто ще го оставят тук.

— Ще го оставят тук ли? — Суейн не вярваше на ушите си. — Имаш ли представа какво може да направи нещо такова в този град? Когато свалят електрическото поле около сградата, този звяр ще е свободен и нищо няма да може да го спре.

— Не зависи от мен — каза Селексин тъжно и някак разсеяно.

Суейн знаеше, че други мисли вълнуват дребосъка. Без изходния телепорт Селексин не можеше да си тръгне. Бяха оцелели в Президиъна, а сега той не можеше да напусне Земята.

— Е — каза Суейн и огледа тъмната шахта наоколо. — Няма да ни помогне много, ако стоим тук и се тюхкаме. Щом ще дръпнат шалтера на електричеството, предлагам да потърсим място, откъдето можем да излезем, когато това стане.

Прегърна Холи и прескочи от покрива на работещия асансьор върху покрива на разбития. Селексин не помръдна. Стоеше тъжно, дълбоко замислен.

Суейн и Холи се покатериха през смачканите врати и излязоха в хранилището. После погледнаха към Селексин.

— Селексин — каза Суейн. — Още не сме мъртви. Хайде. Ела с нас.

Застанал върху покрива на асансьора, в тъмнината на шахтата, Селексин вдигна поглед към Суейн, но не каза нищо.

— Трябва да намерим изход — рече Суейн. — За да можем да излезем, когато махнат полето.

— Белос — каза Селексин замислено.

— Какво?

— Белос знаеше начин.

— За какво говориш? — попита Суейн и огледа помещението зад гърба си. — Хайде, трябва да тръгваме.

— Нали трябваше да изведе хрътките — рече Селексин. — Самият той го каза.

— Селексин, за какво говориш?

— Бяхме на един друг етаж, май че беше вторият — обясни Селексин. — Белос дойде и говорихме преди да се появи рахнидът и да се сбият, а ние да избягаме. Тогава го попитах какво възнамерява да прави с хрътките, ако спечели Президиъна, защото знаех, че ако ги остави тук, със сигурност ще разберат за тях. Той ми каза нещо доста странно. Каза, че като дошло времето да мине през изходния телепорт, хрътките отдавна нямало да са тук.

Суейн го гледаше внимателно.

— Но единственият начин да го направи — каза Селексин като че ли на себе си — е ако има телепорт.

— Телепорт ли?

— Една голяма кутия, в която се създава телепортационно поле. А както добре знаеш, на Земята няма телепорти.

Суейн се замисли за момент и в съзнанието му изплува един неясен спомен. Спомен за една все още неразгадана загадка.

— И колко голям е долу-горе един такъв телепорт? — попита той.

— Обикновено е много голям и много тежък — отвърна Селексин. — А и технологично е изключително сложен.

Суейн се замисли. Неясният спомен в съзнанието му бавно започна да се избистря.

И после всичко си дойде на мястото.

— Белос е донесъл телепорт тук — каза той.

— Не можем да знаем дали е така — рече Селексин.

— Напротив, можем — отвърна Суейн, бръкна в джоба си и извади оттам списъка на Харолд Куейд с изблиците на енергия.

— Какво е това, татко?

— Списък.

— Откъде го взе?

Суейн се обърна към Селексин.

— Намерих го в джоба на още един загадъчен гост, който беше открил начин да влезе във вашия лабиринт.

— И какво има в този списък? — попита Селексин.

— Погледни — каза Суейн като му подаде листа.

Селексин прескочи от единия покрив на другия, после се качи в хранилището, взе листа и го заразглежда.

— Нещо от Земята — каза Селексин. Погледът му шареше по листа. — Засечени изблици на енергия с неизвестен произход. Какви са тези цифри вляво?

— Времена — отвърна Суейн.

Селексин замълча за момент. После попита:

— Е, какво е това?

— Това е списъкът на всички телепортации в тази сграда, откакто бях телепортиран в нея от дома ми в Кънектикът в 6:03 тази вечер.

— Моля?

— И сега го разбрах — каза Суейн. — Засечени са тринадесет телепортации. Дванадесет в библиотеката, една в Кънектикът. Досега си бях обяснил само единадесетте от тези дванадесет изблика на енергия в библиотеката, а именно: седем участници с техните водачи, плюс четири хрътки, прави единадесет.

— Аха.

— Но нямах никакво обяснение за последния изблик. — Суейн посочи последния ред от списъка:

13.

18:46:00

НЙ

Изолиран изблик на енергия/ Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:34

— Погледни го. Продължил е цели тридесет и четири секунди — над три пъти повече от останалите. И виж времето: 18:46. Това е почти двадесет и три минути след изблика преди него. Всички останали са се случили в рамките на двадесет минути.

Суейн погледна Селексин и каза:

— Последният изблик е бил отделен. — И е бил голям. Много голям. Нещо, за което са били необходими цели тридесет и четири секунди, за да се телепортира.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че Белос е имал съучастник, който е телепортирал в библиотеката телепорт, за да може той да изведе хрътките преди да си тръгне.

Селексин отново погледна списъка, после вдигна очи към Суейн.

— Тогава това означава…

— Означава — довърши мисълта му Суейн, — че някъде в тази сграда има телепорт. Телепорт, който можем да използваме, за да те върнем вкъщи.

— Тогава какво чакаме? — попита Холи.

— Вече нищо — каза Суейн и хвана Селексин за рамото, готов да хукне. — Да го намерим, докато все още имаме време.

 

 

Джеймс Маршъл стоеше в основата на рампата, водеща към паркинга, и наблюдаваше сините светкавици по електризираната метална решетка. До него се доближи операторът от буса.

— Сър?

— Какво има? — попита Маршъл, без да се обръща.

* * *

Проверка на състоянието: 0:01:00 до деелектризация.

Готовност.

* * *

— Сър, вече дори не получаваме сигнал. Радиостанцията на командир Куейд изобщо не е в ефир.

Маршъл прехапа устна. Нощта, която беше започнала толкова обещаващо, въобще не се развиваше добре. Вече бяха загубили двама души в библиотеката, бяха съсипали един комплект за съхранение на радиоактивни елементи, бяха загубили следите на един скитник, забелязан до южната стена на зданието, а на всичкото отгоре сега сградата гореше и по всяка вероятност щеше да изгори до основи. И за какво?

„За нищо. Всичко отиде на вятъра.“

Нямаха никакъв резултат от работата си цяла нощ. Нищичко.

А Маршъл трябваше да отговаря. Твърде много бе заложено в тази операция. Отдел „Сигма“ бе получил пълни правомощия за нея и все нещо трябваше да покажат като резултат.

Господи, пожарната беше дошла, а той им беше наредил да не влизат, защото сградата е обект на разследване на АНС — така бе казал той. Това нямаше да се понрави на шефовете.

Така че ситуацията беше ясна: ако Маршъл не извадеше нещо от тази сграда, той щеше да е изкупителната жертва. Кариерата му зависеше от това какво ще намерят в тази библиотека.

Все трябваше да намерят нещо.

 

 

Не трябваше да обикалят дълго, докато намерят телепорта. Дори не се наложи да излизат от хранилището. Но едва не го подминаха. Единствено набитото око на Селексин забеляза несвойственото отклонение в една от дългите пътеки, докато групата криволичеше между лавиците на път към централното стълбище.

* * *

Проверка на състоянието:

0:00:51 до деелектризация.

* * *

— Колко е голям! — ахна Холи.

„Меко казано“ — помисли си Суейн, докато стоеше на пътеката и изумено гледаше огромната машина.

Приличаше на телефонна кабина с една стъклена врата в средата и дебели сиви стени, които почти опираха тавана. Всички ръбове бяха загладени, така че машината имаше елипсовидна форма, а на земята до нея стоеше голяма сива кутия, свързана с телепорта посредством дебел черен кабел.

Огромният телепорт бе обграден от идеална сфера празнота, изрязана в лавиците и тавана около машината. Сферичната дупка в пространството, през която бе пътувала тази машина, просто беше изпарила всичко, което се бе оказало тук, когато беше пристигнала.

— Това е портативен генератор — каза Селексин. — Белос е трябвало да го донесе, за да може да ползва телепорта на Земята.

Суейн огледа телепорта и лавиците около него. Намираха се точно в средата на източната част на хранилището, на тридесет метра от всеки вход в помещението, и бяха заобиколени от високите до тавана лавици. Едва ли някой бе идвал тук по време на Президиъна.

— Добре е скрит — отбеляза Суейн.

— Не мисля, че Белос е имал голям избор — каза Селексин.

— Какво имаш предвид?

— Ами… доста мислих върху това — как Белос е телепортирал хрътките в лабиринта. Помниш ли, че всеки път, когато го видехме, той все носеше своя водач проснат върху рамото си?

— Да.

— Все се чудех за какво му е да обездвижва водача си. Мисля, че се е случило следното. На своята планета Белос влиза в официалния телепорт със своя водач. Вътре водачът получава координатите на лабиринта върху гривната, която все още не е дал на Белос. Тогава Белос напада водача, пребива го, открадва координатите и отваря телепорта, за да ги каже на някой друг отвън.

— След това — продължи Селексин — той и водачът му са телепортирани в лабиринта сами, а същевременно хрътките са изпратени с друг телепорт, който е стоял наблизо. По-късно телепортират и този телепорт, но координатите, с които разполагат, са доста общи. Телепортът е можел да пристигне навсякъде из библиотеката. Риск, без съмнение, но явно Белос е бил готов да го поеме.

* * *

Проверка на състоянието:

0:00:30 до деелектризация.

* * *

Холи гледаше голямата сива машина.

— Какво ще правим сега, татко?

Суейн се намръщи и погледна дългата тъмна пътека зад себе си. Видя, че няколко лавици вече горят.

— Ще изпратим Селексин у тях, скъпа — отвърна той. — За да разкаже на останалите какво всъщност се случи и да се спаси оттук.

— О! — въздъхна Холи разочаровано. — Не може ли да остане? — Ще живее с нас. Както в „Извънземното“.

Селексин тъжно се усмихна и посегна към дръжката на стъклената врата на телепорта. После се обърна към Суейн.

— Когато дойдох в лабиринта, се замислих върху моята задача да водя човешкия боец през Президиъна. И въобще не бях щастлив от това. Смятах, че няма да издържиш и една минута, а загинеше ли ти, загивах и аз. Но след като те опознах и видях как се бориш за своя живот и живота на дъщеря си, разбрах колко много съм грешал.

Суейн кимна.

Селексин се обърна към Холи.

— Не мога да остана тук. Вашият свят не е готов за мен, също както аз не съм подготвен за него. Като се замислиш, дори Президиънът не беше подготвен за вашия свят.

— Благодаря ти — каза Холи през сълзи. — Благодаря ти, че се грижеше за мен.

После се хвърли към Селексин и го прегърна. Той първо се стресна, изненадан от този внезапен изблик на чувства, но после бавно протегна ръце и също прегърна Холи.

— Пази се — каза той и затвори очи. — И се грижи за баща си, също както той се грижи за теб. Сбогом, Холи.

Тя го пусна, а той се обърна към Суейн и протегна ръка.

— Малко си ми висок, за да те прегърна — каза Селексин с усмивка.

* * *

Проверка на състоянието:

0:00:15 до деелектризация.

* * *

Суейн хвана ръката на дребосъка, стисна я и каза сериозно:

— Благодаря ти още веднъж.

Селексин сведе глава.

— Не съм направил нищо, което ти самият не би направил за нея. Или за мен. Аз само те замествах. Аз също ти благодаря, че ме накара да променя мнението си за теб.

И докосна вратата на телепорта. Тя се отвори с хидравличен звук.

Суейн сложи ръка на рамото на Холи и каза:

— Сбогом, Селексин. Няма да те забравим.

— Радвам се — отвърна Селексин. — Особено като се има предвид, че забравяше почти всичко, което ти казвах тази вечер.

Суейн тъжно се усмихна. Селексин стъпи в телепорта.

— И да не забравиш да телепортираш и това чудо, щом стигнеш — каза Суейн и посочи телепорта.

— Не се безпокой, няма — отвърна Селексин и затвори стъклената врата.

Суейн отстъпи от телепорта и погледна гривната на ръката си.

ПРОВЕРКА НА СЪСТОЯНИЕТО:

0:00:04 ДО ДЕЕЛЕКТРИЗАЦИЯ.

— По дяволите! — изруга Суейн, като осъзна какво означава това. — По дяволите!

Селексин натисна няколко бутона на стената и пристъпи до стъклената врата.

Зад него лумна ярка бяла светлина и дребосъкът долепи пръст до стъклото.

— Сбогом — изговориха устните му безмълвно.

Ослепителната бяла светлина го погълна, след което вътрешността на телепорта отново потъна в мрак.

И Селексин вече го нямаше.

Холи бършеше сълзите от очите си. Суейн отново погледна гривната.

ПРОВЕРКА НА СЪСТОЯНИЕТО:

0:00:01 ДО ДЕЕЛЕКТРИЗАЦИЯ.

ГОТОВНОСТ.

ДЕЕЛЕКТРИЗАЦИЯ ИНИЦИАЛИЗИРАНА…

Суейн сграбчи Холи за ръката и хукна презглава по пътеката към централното стълбище. Холи не разбираше какво става, но тичаше с всички сили.

Силно бипкане изпълни въздуха.

Суейн добре знаеше какво става — това, за което Селексин се беше опитал да му каже. Не беше необходимо дори да гледа гривната, за да се увери.

Проклетото нещо продължаваше да бипка на ръката му и докато звукът отекваше в ушите му, той разбра какво всъщност означава отменянето на Президиъна.

Електрическото поле бе прекъснато.

Гривната вече не беше заобиколена от него.

Тя се беше включила на самодетонация.

И нищо не можеше да я спре. На Земята нямаше друго такова електрическо поле, в което да се потопи.

Суейн погледна гривната, докато влиташе през вратата на стълбището. Дисплеят показваше:

ПРЕЗИДИЪНЪТ ОТМЕНЕН.

ДЕТОНАЦИОННО БРОЕНЕ ИНИЦИАЛИЗИРАНО.

14:54

И ОТБРОЯВА

Господи!