Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Contest, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Матю Райли. Битката

ИК „Бард“, 2002

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954-585-358-1

История

  1. — Добавяне

ПЪРВИ ХОД
30 ноември, 15:27

Слънцето грееше ярко. Беше обяд и групички деца играеха на обширната тревна площ на основно училище „Норууд“.

* * *

Проверка на състоянието:

Инициализиране на електризиращите системи.

* * *

Норууд беше сред водещите частни основни училища в Кънектикът. Впечатляващите му постижения и солидните му спонсори го правеха едно от най-търсените учебни заведения от заможните семейства.

В дъното на тревната площ се беше скупчила групичка деца. А в центъра на групичката стоеше Холи Суейн и се караше с Томас Джейкъбс.

— Не е, Томи.

— Напротив, убиец е!

Децата около двамата ахнаха, щом чуха думата.

Холи се опита да запази спокойствие. Бялата дантелена якичка на униформата й започна да я стяга около врата, но тя бе твърдо решена да не го показва. Поклати тъжно глава, вирна носле.

— Държиш се като малко дете, Томи. Като бебе.

Момиченцата зад нея се разсмяха доволно.

— Ти си бебе. Ти си още в трети клас! — отвърна Томи. От групичката зад него се чуха одобрителни възгласи.

— Не бъди толкова незрял — рече Холи и си помисли: „Хубава дума намерих“.

Томи се запъна.

— Ъъ… все пак той е убиец.

— Не е.

— Убил е човек, нали?

— Да, но…

— Значи е убиец. — Томи се огледа за подкрепа. — Убиец!

Убиец! Убиец!

Групичката зад него се присъедини:

— Убиец! Убиец! Убиец!

Холи стисна юмруци и усети как якичката я стяга все повече. Спомни си думите на баща си: „Бъди дама. Трябва да си дама.“

Врътна глава и заметна русата си опашка през рамо. Момиченцата около нея клатеха недоволно глави на подигравките на момчетата. Холи пое дълбоко дъх и се усмихна на приятелките си. „Трябва да си дама.“

Момчетата продължаваха:

— Убиец! Убиец! Убиец!

Накрая Томи се провикна над хора:

— Щом баща й е убиец, тя сигурно също ще стане убиец!

— Да! Да! Ще стане! — продължи да подстрекава групичката.

Усмивката на Холи застина.

Бавно, много бавно, тя се обърна към Томи. Всички притихнаха.

Холи пристъпи напред. Томи се изкиска и погледна приятелите си. Само че сега поддръжниците му мълчаха.

— Сега вече прекали — рече Холи спокойно. — Мисля, че трябва да си вземеш думите назад. Ще го направиш ли?

Томи се подсмихна, наведе се към нея и каза:

— Не.

— Добре тогава — каза тя и се усмихна мило. После погледна надолу и приглади полата си.

И го удари.

Силно.

 

 

Болницата се бе превърнала в бойно поле.

Навсякъде хвърчаха стъкла, епруветките се разбиваха една след друга в стените. Сестрите се пазеха да не попаднат в мелето и същевременно бързаха да изтеглят скъпото оборудване встрани от огневата линия.

Доктор Стивън Суейн излетя от кабинета си и незабавно се зае да успокоява виновничката за разразилата се буря — петдесет и седем годишната и сто и двадесет килограмова пациентка на „Сейнт Люк“ Розмари Педърмън. Беше тук заради едно малко отклонение в мозъка й, познато като церебрален аневризъм.

— Госпожо Педърмън! Госпожо Педърмън! — извика Суейн. — Успокойте се! Какво има?

— Какво има ли? — сопна се Розмари Педърмън. — Ами това, млади човече, че няма да си сложа главата в това… това нещо, докато някой не ми обясни точно какво прави то.

И посочи с брадичка огромния апарат за ядрено-магнитен резонанс в средата на стаята.

— Недейте така, госпожо Педърмън — рече Суейн строго. — Вече говорихме за това.

Роуз Педърмън се нацупи като дете.

— Апаратът е съвсем безвреден…

— Млади човече, как работи това нещо?

Суейн стисна устни.

На трийсет и девет години, той бе най-младият сътрудник в колектива рентгенолози „Борман & Уайт“, и то по една много проста причина — беше добър. Виждаше в рентгеновите и скенерните снимки особености, които не забелязваше никой друг, и неведнъж беше спасявал болни благодарение на тези си способности.

По-възрастните пациенти обаче трудно оценяваха този факт, тъй като Суейн със сламенорусата си коса, гладко избръснато лице, стегнато тяло и ясносини очи изглеждаше десетина години по-млад. Ако не беше пресният червен белег, разрязал вертикално долната му устна, който го състаряваше, би могъл да мине за стажант.

— Искате да знаете как работи ли? — попита Суейн сериозно.

Устоя на изкушението да погледне часовника си. Вече трябваше да е на друго място. Но пък Роуз Педърмън бе сменила вече шестима рентгенолози и на това трябваше да се сложи край.

— Да, искам — упорито каза тя.

— Добре, госпожо Педърмън. Процедурата, на която ще ви подложим, се нарича ядрено-магнитен резонанс. Тя, подобно на скенера, ни дава вертикален разрез на черепа ви. Само че вместо фотомагнитни методи ние ползваме контролирана магнитна енергия, за да пренаредим средата на електростатична проводимост в главата ви и да получим триизмерен образ на черепа ви.

— Моля?

— Магнитът в апарата влияе върху естественото електричество във вашето тяло, госпожо Педърмън, като ни дава идеална картина на това, което е в главата ви.

— А, така ли? Ами… — Убийствената гримаса на госпожа Педърмън преля в лъчезарна майчинска усмивка. — В такъв случай всичко е наред. Просто трябваше да ми обясните, момчето ми.

 

 

След час Суейн връхлетя през вратите на хирургическата съблекалня.

— Закъснях ли?

Доктор Джеймс Уилсън, червенокос педиатър, който преди десет години му бе кумувал, му подхвърли куфарчето му.

Четиринайсет на тринайсет за „Джайънтс“. Ако побързаме, може да хванем последните две четвърти в Маккафъртис. Давай да минем през спешното.

— Благодаря, че ме изчака — рече Суейн и забърза след приятеля си.

— Е, това е твоят мач — отвърна Уилсън през рамо.

„Джайънтс“ играеха срещу „Редскинс“ и Уилсън знаеше, че Суейн отдавна чака този мач. Имаше някаква връзка с факта, че Суейн живееше в Ню Йорк, а баща му във Вашингтон.

— Как ти е устната? — попита Уилсън.

— Зараства. — Суейн докосна вертикалния белег на долната си устна. — Но още е много чувствителна. Махнаха ми конците миналата седмица.

Уилсън се извърна и каза с усмивка:

— Така си още по-грозен.

— Благодаря.

Уилсън стигна до вратата на спешното отделение, отвори я… и се озова лице в лице с красивата Ема Джонсън, една от приходящите сестри в „Сейнт Люк“.

Двамата мъже спряха.

— Здравей, Стив, как си? — Ема гледаше само Суейн.

— Горе-долу — отвърна той. — А ти?

Тя вирна кокетно глава.

— Добре съм.

— И аз съм добре — намеси се Джим Уилсън. — Не че някой го интересува…

Ема все така гледаше Суейн.

— Нали искаше да ти напомня за срещата ти с детектив Диксън за… инцидента. Не забравяй, че уговорката ти е за пет часа.

— Благодаря. — Суейн кимна и несъзнателно докосна белега на долната си устна. — Ще отида да го видя след мача.

— А, щях да забравя — добави Ема. — Имаш още едно съобщение. Преди десетина минути се обадиха от „Норууд“. Питат дали можеш да отидеш там веднага. Холи пак се е сбила.

Суейн въздъхна:

— Пак ли? „Веднага“ ли казаха?

— Веднага.

Суейн се обърна към Уилсън:

— Защо точно днес?

— А защо не? — рече Уилсън ехидно.

— Ще дават ли мача на запис?

— Мисля, че да — отвърна Уилсън.

Суейн отново въздъхна.

— Ще ти се обадя.

 

 

Стивън Суейн спря рейндж роувъра на светофара и погледна вдясно. Холи седеше с наведена глава и ръце в скута, краката й стърчаха хоризонтално от седалката, защото не достигаха до пода. Обикновено весело се люлееха нагоре-надолу, но не и този път.

В колата беше тихо.

— Как си? — попита Суейн нежно.

— Добре.

Суейн я погледна и каза тихо:

— Недей. — Взе една кърпичка и попи сълзите по бузите й.

Бе стигнал в училището тъкмо когато Холи излизаше от кабинета на заместник-директора. Очите й бяха зачервени от плач. Не биваше да се карат толкова грубо на едно осемгодишно дете.

— Няма нищо — каза той. — Всичко е наред.

Холи вдигна глава. Очите й бяха зачервени. Преглътна.

— Съжалявам, татко. Опитах се.

— Какво се опита?

— Да съм дама. Наистина се опитах. Наистина.

Суейн се усмихна:

— Опита се значи, а? — Взе друга кърпичка. — Госпожа Тикнър не ми каза защо си се била. Каза само, че по обяд учителят те заварил да налагаш жестоко едно момче.

— Госпожа Тикнър не искаше да ме слуша. Само повтаряше, че каквото и да е станало, не е редно една дама да се бие.

Светофарът светна зелено и Суейн потегли.

— Е, какво се случи всъщност?

Холи се поколеба за миг, после изхлипа:

— Томи Джейкъбс каза, че си убиец.

Суейн присви очи.

— Така ли?

— Да.

— И затова ти го наби?

— Да.

— Задето ме е нарекъл убиец?

— Ами да де.

— Благодаря ти — каза той сериозно.

Холи се усмихна през сълзи. Суейн отново погледна напред.

— Колко реда ти дадоха?

— Да напиша сто пъти „Не бива да се бия, защото не подхожда на дама“.

— Е, тъй като отчасти и аз съм виновен, какво ще кажеш ти да напишеш петдесет, а аз да напиша останалите петдесет с твоя почерк?

Холи се усмихна.

— Ще бъде чудесно, татко. — Очите й светнаха.

— Добре — кимна Суейн. — Само че другия път опитай да не се биеш. Ако можеш, пробвай да измислиш как да избегнеш боя. Ще се учудиш колко по-големи поражения можеш да нанесеш с ума си, отколкото с юмруците си. А и си оставаш дама, нали така?

Суейн намали и погледна дъщеря си:

— Боят не решава проблемите. Бий се само ако нямаш никакъв друг избор.

— Както направи ти ли, татко?

— Да — каза Суейн. — Както направих аз.

Холи погледна през прозореца и попита:

— Къде сме?

— Трябва да отида до полицията.

— Пак ли си загазил, татко?

— Не, мила, не съм загазил.

 

 

— Да? — надвика глъчката дежурният.

Суейн и Холи стояха във фоайето на 14-о полицейско управление. Цареше обичайната суматоха. Полицаи влачеха наркопласьори нанякъде, звъняха телефони, крещяха хора. Една проститутка в ъгъла многозначително намигна на Суейн.

— Казвам се Стивън Суейн. Имам среща с детектив Диксън. За пет часа е, но понеже имам малко време, реших, че…

— Няма проблем, има ви в списъка. Той е в кабинета си. Може веднага да се качите. Стая 209.

* * *

Проверка на състоянието:

Електризиращите системи готови.

* * *

Суейн тръгна към стълбището в дъното на оживеното помещение. Холи подскачаше до него, хванала го за ръка. Суейн погледна как русата й опашка се люшка. С широко отворени очи и нескрит интерес Холи попиваше хаоса на полицейския участък с любопитството на изследовател. Беше умно дете и с русата си коса, сините очи, чипото носле и проницателния си поглед с всеки изминал ден все повече заприличваше на майка си…

„Престани — каза си Суейн. — Не започвай пак. Не сега…“

На втория етаж стигнаха до врата с надпис „209, Отдел убийства“. Суейн чу познат глас да крещи отвътре:

— Не ме интересува какъв ви е проблемът! Искам тази сграда да се затвори, ясно ли е?

— Но, сър…

— Стига, Джон. Чуй ме какво ти казвам. Пазачът е намерен мъртъв на пода, забележи — на две парчета! — а до него седи някакъв дребен крадец. Да, точно така, просто седи там, когато нашите хора пристигат.

— И въпросният крадец — не преставаше гласът зад вратата — е целият облян в кръв. В кръвта на пазача. Нямам представа какво се е случило. Ти ми кажи. Смяташ ли, че този крадец е някакъв луд сектант, който просто отива, накълцва пазача, омазва се целия с кръвта му, а след това успява да преобърне няколко триметрови лавици с книги?

Гласът спря за миг; събеседникът му измърмори нещо.

— Джон, нищо не знаем. И докато не открием нещо повече, тази библиотека ще стои затворена. Ясно ли е?

— Да, сержант — примири се другият глас.

— Добре. — Първият глас отново бе спокоен. — Сега иди там, сложи полицейска лента около всички входове и изходи и остави няколко от нашите вътре за през нощта.

Вратата се отвори и Суейн отстъпи да направи път на един дребничък полицай, който излезе от стаята, усмихна му се механично и тръгна към стълбището.

* * *

Проверка на състоянието:

Електризацията започва след два часа.

Земно време: шести час следобед.

* * *

Суейн почука на вратата и надникна в стаята.

С изключение на едно бюро, поставено до прозореца, тя беше празна. На въртящ се стол зад него, с гръб към вратата, седеше широкоплещест мъж. Гледаше през прозореца, отпиваше от кафето си и като че ли се наслаждаваше на рядък момент тишина.

Суейн почука пак.

— Да, влезте — рече мъжът, без да се обръща.

Суейн се поколеба.

— Хм, детектив…

Капитан Хенри Диксън се завъртя на стола си.

— О, извинявайте, очаквах друг.

Той бързо стана, мина през стаята и се здрависа със Суейн.

— Как сте, доктор Суейн?

— Горе-долу — отвърна Суейн. — Имах малко време и реших да мина да свършим онази работа, ако е възможно.

Диксън ги заведе до бюрото си, бръкна в едно чекмедже и извади някаква папка.

— Разбира се, няма проблем. — Зарови в папката. — И без това няма да ни отнеме повече от няколко минути. Момент да го намеря.

Суейн и Холи зачакаха.

— Ето го — рече Диксън най-сетне и извади един лист. — Това са показанията ви в нощта на инцидента. Искаме да ги включим в доклада на отдела, но по закон не можем да го направим без вашето писмено съгласие. Имате ли нещо против?

— Не, разбира се.

— Добре тогава, ще ви прочета показанията, за да сме сигурни, че всичко е наред, след което ще ги подпишете и приключваме.

* * *

Проверка на състоянието:

Служителите от всяка система докладват готовност на телепортите.

Очакваме изпращане координатите на лабиринта.

* * *

Диксън седна и каза:

— Да започваме тогава. — Зачете показанията: — „Около 8:30 вечерта на 2 октомври 2000 година работех в приемната на спешното отделение на болницата «Сейнт Люк» в Ню Йорк. Бяха ме извикали за рентгенова консултация на полицай с огнестрелна рана. Направихме рентген, гръбначно изследване и скенер и тъкмо се бях върнал в спешното отделение със снимките, когато петима млади латиноамериканци, вероятно улична банда, влетяха през главния вход на спешното отделение и почнаха да стрелят.

Присъстващите в отделението се хвърлиха на пода. Вълната от куршуми помиташе всичко по пътя си.

Гангстерите закрещяха: «Намерете го и го убийте!» Двама от тях размахваха пушки, а останалите трима бяха с пистолети.“

Суейн мълчаливо слушаше. По-късно му бяха казали, че раненият полицай е от нравствения отдел на полицията. Работел под прикритие в Куинс с банда наркопласьори и бил разкрит при неуспешна акция на полицията. Бил ранен по време на операцията и гангстерите, вбесени от ролята му в удара, дошли да го довършат.

Диксън продължаваше да чете:

— „Когато петимата мъже нахлуха в болницата, аз бях точно пред стаята на ранения полицай. Цареше суматоха — крещяха хора, гърмяха пистолети и пушки — и аз се свих зад най-близкия ъгъл.

После изведнъж видях, че един от бандитите с пистолет се насочва към стаята на ранения полицай. Не знам защо го направих, но когато го видях как стига до вратата, отваря я, вижда полицая вътре и… се усмихва, скочих и го повалих на земята.

Претърколихме се през вратата и той ме удари с лакът в устата, при което ми сцепи устната и насочи пистолета си към мен.

Хванах китката му и тъкмо отместих пистолета встрани, когато дойде друг член на бандата.

Той вдигна пистолета си към мен, но без да пускам първия бандит, с другата си ръка ударих втория младеж по китката и той изпусна пистолета. След това го ударих в лицето и той изпадна в несвяст.

В този момент първият бандит натисна спусъка на пистолета си, макар че все още го държах за ръката, и куршумите надупчиха стените.

Блъснах го на пода, претърколихме се, сграбчих ръката му с пистолета — младежът продължаваше да стреля — и…

И изведнъж главата на младежа буквално експлодира.“

Суейн нямаше нужда да слуша Диксън повече. Картината бе пред очите му. Ясно си спомняше фонтана кръв, залял вратата. И усещаше как тялото на младежа се отпуска безжизнено в ръцете му.

Диксън продължаваше да чете показанията:

— „… щом видяха мъртвия си приятел, останалите членове на бандата побягнаха. Мисля, че тогава съм припаднал. Показанията са дадени на 3.10.2000, 1:55 след полунощ, подпис, доктор Стивън Суейн.“

Диксън вдигна поглед от листа.

Суейн въздъхна:

— Така е. Това са моите показания.

— Добре — Диксън му подаде листа. — Подпишете и приключваме, доктор Суейн. И, ако ми позволите, бих искал още веднъж от името на Нюйоркската полиция да ви изкажа благодарността си.

* * *

Проверка на състоянието:

Координатите на лабиринта ще бъдат изпратени

до всички системи при електризация.

* * *

— Значи ще се видим сутринта — каза полицай Пол Хокинс, докато минаваше през огромните прозрачни стъклени врати на Нюйоркската градска библиотека.

— До утре — отвърна лейтенантът и затвори вратите отвън.

Хокинс кимна на партньорката си Паркър и тя приближи с тежката връзка ключове. Докато заключваше първата от четирите ключалки на огромните прозрачни врати, Хокинс гледаше размития силует на лейтенанта, който поставяше яркожълтата полицейска лента пред входа.

Той погледна часовника си.

Беше 17:15.

„Не е зле“ — помисли си той. Беше им отнело само двайсет минути да обходят сградата и да запечатат всички входове и изходи.

Паркър заключи и последната ключалка и каза:

— Готово.

Кристин Паркър беше три години по-възрастна от него и едва ли можеше да се нарече красива, а още по-малко дребна. Имаше огромни ръце, мургаво лице със строги черти и усет към оръжията. За жалост, не бяха в нейна полза и слуховете за пословичната й студенина. Хокинс сви рамене. Какво пък, щом си разбираше от работата, другото нямаше значение.

— Добре — отвърна той и се обърна да огледа огромното фоайе на библиотеката. — Знаеш ли какво се е случило? Мен ме извикаха чак следобед.

— Някакъв крадец влязъл с взлом и разсякъл пазача. Грозна картина — отговори Паркър небрежно.

— С взлом ли? — Хокинс се намръщи. — Никъде не видях следи от взлом.

* * *

Проверка на състоянието:

0:44:16 до електризация.

* * *

Паркър пусна ключовете в джоба си и сви рамене.

— Не знам. Знам само, че още не са открили откъде е влязъл. Утре идват експерти да открият мястото. Сигурно е разбил ключалката на някое от складовите помещения. Тия ключалки са поне на четиридесет години. — И добави безучастно: — Лари от Оперативния отдел ми каза, че цял ден едва са го изчистили.

Отиде до гише „Информация“, седна, качи крака на бюрото и продължи:

— Във всеки случай никак не е зле. Нямам нищо против да ми платят двойно за една нощ престой в библиотеката.

 

 

— Побързай, татко! — рече Холи припряно. — Ще изпусна „Покемон“!

— Добре, добре — отвърна Суейн и отвори външната врата.

Холи профуча покрай него и се шмугна в къщата.

Суейн извади ключа от ключалката и извика след нея:

— Не се пързаляй по килима!

Докато пристъпи прага, Холи изхвърча от кухнята с пакет бисквити в едната ръка и кутия кола в другата и пресече пътя му, отправяйки се директно към телевизора.

Без да сваля поглед от нея, Суейн остави куфарчето си на пода, скръсти ръце и се облегна на барплота, разделящ кухнята от дневната. Както и очакваше, Холи тупна на земята и елегантно се плъзна по килима, като спря на сантиметри от телевизора.

— Хей! Какво ти казах?

Холи му хвърли подкупваща усмивка.

— Без да искам. — И пусна телевизора.

Суейн поклати глава. Непрекъснато й казваше да не се пързаля по килима, но въпреки това тя винаги го правеше. Беше им нещо като ритуал. Хелън също винаги й го казваше и тя също никога не я слушаше. Всъщност това беше един хубав начин да си я спомнят.

Бяха изтекли вече две години, откакто съпругата на Суейн бе убита от пиян шофьор, минал на червено. Случило се бе една късна августовска вечер към единайсет и половина. Бяха свършили млякото и Хелън бе решила да отскочи до магазина.

Така и не се върна.

По-късно извикаха Суейн да разпознае тялото й в моргата. Като го видя потрошено и кърваво, едва не припадна. Целият й живот, същността й, личността й — всичко, което я беше правило неговата Хелън — бе изсмукано от нея. Очите й бяха широко отворени, изцъклени и безжизнени.

Смъртта бе нанесла удара си бързо, жестоко и неочаквано. Хелън просто беше излязла за мляко и изведнъж вече я нямаше. Нямаше я.

И сега бяха само той и Холи и някак си продължаваха живота си без нея. Суейн се улавяше, че дори и сега, след две години, понякога се взира с празен поглед в прозореца и я чака, а сълзите се стичат по лицето му.

Отвори хладилника и си взе кола. Телефонът иззвъня. Беше Джим Уилсън.

— Изпусна страхотен мач.

Суейн въздъхна:

— Знам…

— Трябваше да го гледаш. Резултатът е…

— Чакай! Не ми казвай!

Уилсън гръмко се разсмя от другата страна на жицата:

— Че смея ли да го направя?

— Не и ако ти е мил животът. Искаш ли да дойдеш и да го гледаш пак с мен?

— Да, защо не? Ще съм при теб след десетина минути — рече Уилсън и затвори телефона.

* * *

Проверка на състоянието:

0:14:38 до електризация.

* * *

Суейн хвърли поглед към микровълновата печка. Електронният часовник показваше 17:45.

Погледна Холи, настанила се удобно на педя пред телевизора. На екрана танцуваха някакви шарени човечета.

Суейн взе питието си, отиде в дневната и я попита:

— Какво гледаш?

— Покемоните — отвърна Холи, без да отмества поглед от екрана, като същевременно намери пипнешком пакета бисквити до себе си и си взе една.

— Интересно ли е?

Тя се извърна към него и сбръчка носле.

— Не. Мю не е в този епизод. Ще видя какво дават по другите канали.

— Чакай! — рече Суейн и взе дистанционното. — Спортът е на…

Каналът се смени и на екрана се появи говорителят:

— … Футбола. Феновете в столицата не бяха разочаровани, когато „Редскинс“ разгроми „Джайантс“ с 24 на 21 в един надхвърлил редовното време трилър. В същия час в Далас се играха…

Суейн затвори очи и се отпусна на стола:

— О, боже…

— Чу ли, татко? Вашингтон са победили. На дядо ще му хареса — нали живее във Вашингтон.

Суейн тихо се разсмя:

— Да, скъпа, чух, чух.

* * *

Проверка на състоянието:

Служителите, отговорни за земния участник,

изчакайте специални инструкции за телепортирането.

* * *

Пол Хокинс се разхождаше безцелно из фоайето на библиотеката.

Стъпките му глухо отекваха в застиналата тишина.

Залата беше огромна и като се вземеше предвид ограденият с парапет балкон, който обикаляше долния етаж под формата на подкова, таванът всъщност се извисяваше над два етажа. В сумрака на падащия здрач залата изглеждаше почти като пещера.

В полумрака се извисяваха триметрови лавици с книги. С падането на нощта, освен от ярката бяла светлина, идваща откъм гише „Информация“, където Паркър седеше и четеше някаква латинска книга, която била чела в училище, огромната зала се осветяваше единствено от косата синкава светлина на уличните лампи.

* * *

Проверка на състоянието:

0:03:04 до електризация.

Служителите от телепорта в готовност.

* * *

„Господи, тук е ужасно тихо“ — помисли си той.

* * *

Проверка на състоянието:

0:01:41 до електризация.

* * *

Проверка на състоянието:

Служителите на Земята,

потвърдете получаването на специалните инструкции.

Останете в готовност.

* * *

Телефонът отново иззвъня. Холи скочи от пода и грабна слушалката.

— Ало, Холи Суейн на телефона — каза тя. — Да, тук е.

После опря слушалката до гърдите си и извика с пълно гърло:

— Таткооо! Търсят те!

Суейн излезе от спалнята в дъното на коридора с висящ на дънките колан, чиста риза, която тъкмо закопчаваше, и още влажна от душа коса.

— Трябва ли целият квартал да разбере, че ме търсят по телефона? — рече той привидно сърдито и взе слушалката.

Холи сви рамене и тръгна с танцова стъпка към хладилника.

— Ало? — каза Суейн.

— Пак съм аз. — Беше Уилсън.

Суейн погледна часовника на микровълновата.

— Какво става? Къде си? Почти шест е.

— Още съм вкъщи.

* * *

Проверка на състоянието:

0:00:46 до електризация.

* * *

— Вкъщи ли?

— Колата пак не ще да запали — рече Уилсън покрусен.

Суейн само се разсмя.

 

 

Хокинс скучаеше.

За да се разсее, отиде до централното стълбище на библиотеката и светна тежкото полицейско фенерче. Белите мраморни стълби, оградени от двете страни с масивен дъбов парапет, се виеха на широка спирала, чезнеща в мрака.

Хокинс кимна. Трябваше да им се признае на тези стари сгради, че са здраво построени.

* * *

Проверка на състоянието:

0:00:15 до електризация.

* * *

Паркър стана, огледа лениво залата и подвикна:

— Какво правиш?

— Нищо. Разглеждам.

* * *

Проверка на състоянието:

0:00:09 до електризация.

Готовност.

* * *

Паркър отиде при Хокинс. Той стоеше до стълбището с фенерчето в ръка и се взираше нагоре.

* * *

:06

* * *

Тя застана до него.

— Хубава сграда — отбеляза Хокинс.

— Да — съгласи се Паркър. — Хубава е.

* * *

:04

:03

:02

:01

Готовност…

Електризация инициализирана.

* * *

Яркосини искри облизаха главния вход на библиотеката. Синя електрическа дъга прескочи между огромните стъклени врати, съскащи електрически езици обърнаха касата.

Прозорците на библиотеката се разтресоха, по стъклата им заискриха миниатюрни сини светкавици. По страничните входове жълтата полицейска лента стана на мехурчета, стопена от горещината на електричеството, което течеше по вратите.

После изведнъж всичко спря.

Всички врати и прозорци на библиотеката изведнъж застинаха.

Отново се възцари тишина.

Старата тъмна сграда се издигаше мрачно в здрача на Ню Йорк. На лунната светлина великолепните й стъклени врати имаха сивкав оттенък. За случайния минувач те изглеждаха внушителни и грандиозни, както винаги.

Едва при по-старателно вглеждане човек можеше да забележи миниатюрните сини светкавици, които прескачаха между двете огромни врати на всеки няколко секунди.

Същото ставаше на всеки друг вход на библиотеката.

* * *

Проверка на състоянието:

Електризирането завършено.

Изпращане координатите на лабиринта.

Начало на телепортацията.

* * *

Холи се хвана за крака на баща си и той закачливо го разклати, без да спира да говори по телефона:

— И без това изненадата се развали. Вече чух резултата.

— Така ли?

Суейн намръщено погледна Холи, която бъркаше в джоба на дънките му.

— Да, за съжаление така стана.

Холи измъкна ръката си от джоба му и смръщи вежди.

— Татко, какво е това?

Суейн я погледна изненадано.

— Я ми го дай.

Холи му го даде — малка сребърна запалка.

— Какво става? — попита Уилсън.

Суейн погледна запалката в ръката си.

— Ами… може би вие ще ми кажете, доктор Уилсън. Може би имате обяснение защо дъщеря ми току-що извади запалка зипо от джоба на дънките ми. Моите дънки, които ви бях заел за вашето малко приключение през уикенда.

Уилсън се забави с отговора няколко секунди и после рече:

— Изобщо нямам представа как се е озовала там.

— Защо ли не ти вярвам?

— Добре, добре, не започвай пак — отвърна Уилсън. — Какви са шансовете ми да си получа запалката?

Суейн пусна запалката в джоба си и каза:

— Не знам. Може би шейсет на четиридесет.

* * *

Проверка на състоянието:

Поредицата от телепортации инициализирана.

* * *

— Шейсет на четиридесет!

Холи си взе още една кола от хладилника.

Суейн затисна слушалката с рамото си, наведе се да я вдигне и изпъшка:

— Господи, колко си тежка!

* * *

Проверка на състоянието:

Инициализиране на телепортация: Земя.

* * *

— Татко, вече съм на осем.

— И си твърде голяма да те гушкам, а? Добре тога…

В този момент стаята започна да просветлява. Странно бяло сияние изпълни кухнята.

— Татко… — Холи се притисна до него.

Суейн бавно се обърна, взрян като омагьосан в меката бяла светлина, която сияеше около него, сияеше и… се усилваше.

Усилваше се.

В кухнята ставаше все по-светло. Светлината ставаше все по-ярка.

Мекото бяло сияние се превърна в ослепително бяла светлина, която като че ли струеше отвсякъде.

Той вдигна ръка да закрие очите си.

— Какво става, татко?

Суейн притисна главата й към гърдите си, за да я предпази от светлината, и примижа. Очите му се опитваха да пробият ослепителната стена от белота около тях в търсене на източника й.

После неволно погледна към краката си — и видя идеална окръжност от бяла светлина, описана около маратонките му.

И разбра.

Той беше в центъра на светлината.

Той беше източникът!

В кухнята задуха вятър. Прах и хартии се извиха над главата на Суейн. Той притисна Холи към себе си още по-силно и затвори очи в опит да устои на свистенето на вятъра.

И тогава, незнайно как, сред воя на вятъра, чу глас. Тих, слаб, настоятелен глас, който казваше:

— Стив? Стивън, чуваш ли ме?

Отне му секунда да разбере, че гласът идва от телефона. Уилсън не беше затворил. Суейн бе забравил, че все още държи телефонната слушалка.

— Стивън, какво става? Сти…

Телефонът замлъкна.

Проехтя оглушителен гръм и Суейн потъна в пълен мрак.