Майкъл Конъли
Рисковете на професията (27)

26

Влезе в кабинета си и видя, че пощенският плик е на бюрото му. Едва се бе добрал до работното си място. На всяка крачка го питаха какво му се е случило. Пиърс отговаряше на всички въпроси с една дума — „злополука“.

Взе плика, погледна адреса на подателя и се усмихна. Коуди Зелър бе написал името Юджин Бригс — деканът на факултета в Станфорд, с когото преди много години се бяха пошегували. Лудория, която бе променила живота им.

Но усмивката му помръкна, когато видя, че пликът е отварян. Вътре имаше още един плик с надпис „За Хенри Пиърс, лично и поверително“, който също бе отворен и съдържаше купчина сгънати листове.

Пиърс излезе от кабинета си и се приближи до бюрото на Моника.

— Кой го отвори?

Тя вдигна глава и го погледна.

— Аз. Защо?

— Защо го отвори?

— Отварям всичките ти писма. Ти не обичаш да го правиш. Отварям всичко, за да ти кажа дали е важно, или не. Ако вече не искаш да го правя, кажи ми. Нямам нищо против. Едно задължение по-малко.

Хенри се успокои. Моника имаше право.

— Не, всичко е наред. Прочете ли материалите?

— Не съвсем. Видях снимката на момичето с телефонния ти номер и реших, че не искам да ги чета. Спомняш ли си какво се споразумяхме в събота?

Той кимна.

— Да. Благодаря.

Обърна се и тръгна към кабинета си.

— Да кажа ли на Чарли, че си тук?

— Не. Ще остана само няколко минути.

Моника се бе вторачила укорително в него, сякаш го обвиняваше в нещо, в някакво престъпление, за което той не знаеше.

Той затвори вратата, отиде до бюрото си и извади от плика разпечатките, изпратени от Коуди Зелър.

Снимката на Лили Куинлан бе правена в Лас Вегас преди три години, когато я бяха арестували за проституция. Не изглеждаше зашеметяваща като на фотографията в уебсайта, а уморена, ядосана и уплашена.

Докладът на Коуди беше кратък. Той бе проследил стъпките й от Тампа до Далас и Вегас и после до Лос Анжелис. Лили беше на двайсет и осем години, а не на двайсет и три, както твърдеше в обявата си. Бяха я арестували два пъти за проституция в Далас и един път във Вегас. След всеки арест бе прекарвала по няколко дни в затвора. Бе пристигнала в Лос Анжелис преди три години и засега не бе привличала вниманието на полицията.

Това беше всичко. Пиърс отново погледна снимката и се почувства потиснат. Тази фотография беше реалността, а другата, в уебсайта — фантазията. Пътят й от Тампа през Далас и Лас Вегас до Лос Анжелис бе завършил в леглото в апартамента във Венис. Убиецът се спотайваше някъде, а ченгетата се бяха нахвърлили върху него.

Той остави разпечатките на бюрото, взе телефона, извади визитната картичка на Джанис Лангуайзър и й се обади. Чака пет минути, докато го свържат.

— Съжалявам, разговарях с друг клиент. Какво става?

— Нищо. На работа съм. Исках да проверя дали си научила нещо ново.

— Не. Мисля, че играем на изчакване. Ренър знае, че има последно предупреждение, и няма да може да се заяжда с теб. Ще чакаме да видим какво ще стане.

Хенри погледна полицейската снимка от ареста на бюрото си. Все едно я бяха правили в моргата. Светлината беше ярка и по лицето на Лили имаше сенки.

— Имаш предвид, ако например се появи труп?

— Не задължително.

— Днес ми се обади Луси Лапорт.

— Така ли? И какво каза?

— Всъщност остави съобщение. Била цялата в синини и не искала да говори с мен.

— Е, поне знаем, че е жива. Може да ни потрябва.

— Защо?

— Ако играта загрубее, може да я използваме като свидетел. За мотивите и действията ти.

— Ренър смята, че всичко, което съм направил с нея, е част от плана ми. Добрият самарянин и така нататък.

— Това е неговата гледна точка. В съда винаги има две позиции.

— Съд? Тази история не може да стигне до…

— Успокой се, Хенри. Ренър знае, че за всяко предполагаемо доказателство, което представи, ние ще имаме същата възможност да изложим нашите възгледи. Прокурорът също го знае.

— Добре. Разбра ли какво му е казала Луси?

— Познавам шефа му. Каза ми, че не са я намерили. Разговаряли са по телефона, но тя няма да отиде на разпит при тях.

Пиърс тъкмо щеше да й каже, че е накарал Коуди Зелър да търси Луси, но на вратата се потропа и Чарли Кондън подаде глава в стаята. Усмихна се, после видя лицето на Пиърс и възкликна:

— Господи!

— Кой влезе? — попита Лангуайзър.

— Съдружникът ми. Трябва да затварям. Обади ми се, като научиш нещо.

— Добре. Дочуване, Хенри.

Той затвори, погледна стъписаната физиономия на Кондън и се усмихна.

— Как си? — попита Чарли. — Добре ли си?

— Ще оживея.

— Ще ми кажеш ли какво стана?

— Не.

— Извинявай, че не дойдох в болницата. Но се бях побъркал с подготовката за Морис.

— Не се притеснявай. Демонстрацията ще бъде утре, нали?

Кондън кимна.

— Пристигнал е и чака. Не можем да отлагаме, иначе ще си тръгне и няма да видим никакви пари. Говорих с Лараби и с Грумс. Казаха, че са…

— Готови. Знам. Обадих им се от болницата. Проблемът не е „Протей“. Исках да отложа представянето заради лицето си. Приличам на братовчед на Франкенщайн. И утре няма да изглеждам по-добре.

— Казах на Морис, че си катастрофирал. Няма значение как изглеждаш. Най-важното е „Протей“. Годард иска да види проекта и му обещахме да е първият. Той е от онези, които веднага ще напишат чек. Трябва да го направим, Хенри.

Пиърс вдигна ръце в знак, че се предава. Парите винаги бяха най-силният коз.

— Все пак ще трябва да отговарям на много въпроси, когато види лицето ми.

— Виж какво, представянето няма да е нищо особено. До обяд ще приключим. Ако Годард задава въпроси, кажи му, че си се ударил в предното стъкло. Имам предвид, че не каза дори на мен какво се е случило. Защо да казваш на него? — В очите на Кондън блесна обида.

— Ще ти кажа, когато му дойде времето, Чарли. В момента не мога.

— Нали за това са съдружниците. Да си казват нещата, когато му дойде времето.

— Не искам да споря. Признавам, че не съм прав. Хайде засега да оставим този въпрос.

— Както кажеш, Хенри. С какво се занимаваш в момента?

— Нищо. Тъпа административна работа.

— Значи си готов за утре?

— Да.

Кондън кимна.

— И в двата случая ще спечелим. Или ще му вземем парите, или ще регистрираме патентите, ще оповестим „Протей“ в медиите и през януари ще има опашка от желаещи да говорят с нас, по дяволите.

Пиърс също кимна. Но не искаше да ходи в Лас Вегас на ежегодния симпозиум на новите технологии. Това беше най-жестокият сблъсък между науката и финансите в света. Пълен с шарлатани и шпиони на Агенцията за модерни научноизследователски проекти за отбраната. Но необходимо зло. Там, преди осем месеца, за пръв път бяха ухажвали един от хората на Морис Годард.

— Ако оцелеем до януари — рече Хенри. — Парите ни трябват сега.

— Не се тревожи за това. Работата ми е да ги намеря. Мисля, че ще привлека няколко средни риби, докато уловим кита.

Пиърс бе окуражен думите на съдружника си. В положението, в което се намираше, мисълта дори само за месец напред изглеждаше нелепа.

— Добре, Чарли.

— Ще гепим Морис, нали?

— Да.

— Хубаво. Оставям те да работиш. Утре в девет?

Хенри се облегна на стола и изпъшка — последното му възражение срещу нежеланието на Кондън да промени деня на демонстрацията.

— Ще съм тук.

— Безстрашният ни водач.

— Да.

Чарли излезе, Пиърс изчака, после стана и заключи. Не искаше да го безпокоят.

Отново се залови да преглежда разпечатките. След краткия доклад за Лили Куинлан имаше подробна информация за Уилям Уенц, собственика и оператора на „Предприемачески идеи без граници“. Уенц беше на върха на процъфтяваща империя от мръсотии по интернет — от услуги с компаньонки до порнографски сайтове. Макар и ръководени от Лос Анжелис, тези сайтове функционираха в двайсет големи града в четиринайсет щата и, разбира се, бяха достъпни по интернет от целия свят.

Компаниите на Уенц бяха законни. Интернет беше свят на търговия без правила. Стига да не показваше снимки на непълнолетни, които правят секс, и да вписваше подходящите предупреждения в сайтовете си за компаньонки, Уенц работеше на чисто. Ако случайно заловяха някоя от компаньонките му да проституира, той лесно можеше да се дистанцира. В сайта му пишеше с големи букви, че не насърчава проституцията и търговията със секс срещу пари или собственост. Ако някоя компаньонка вземеше пари срещу секс, уебстраницата й незабавно щеше да бъде свалена от сайта.

Филип Глас вече бе разказал в общи линии с какво се занимава Уенц. Но докладът на Зелър беше много по-изчерпателен и свидетелстваше за влиянието и мащабите на интернет. Коуди бе разкрил криминалното минало на Уенц във Флорида и в Ню Йорк. В пакета с разпечатките имаше още няколко полицейски снимки — на Уенц и на някой си Грейди Алисън, отговорник за „Предприемачески идеи без граници“. Пиърс си спомни, че Луси Лапорт бе споменала за него. Прелисти снимките и прочете уводното резюме на Зелър.

Уенц и Алисън работят в екип. Пристигнали са преди шест години от Флорида, месец един след друг. След многобройни арести в Орландо нещата за тях загрубяват. Според информацията на полицията във Флорида двамата са държали верига от барове за стриптийз в проститутския квартал в Орландо. Това е било преди интернет да направи продажбата на секса — реален или въображаем — много по-лесна, отколкото да показваш голи мацки на сцената и да продаваш „свирки“ зад кулисите. Във Флорида Алисън е бил известен като Първокласния заради умението си да намира таланти за сцените за стриптийз. Клубовете на Уенц и Алисън се наричат „Без презрамки“, т.е. чисто голи. ЗАБЕЛЕЖКА: Полицията във Флорида свързва двамата с Доминик Силва, седемдесет и една годишен, Уинтър Парк, Флорида, който на свой ред е свързан с традиционната организирана престъпност в Ню Йорк и северната част на Ню Джърси. ВНИМАВАЙ!

Биографията им на престъпници не изненада Пиърс. Не и след като бе видял с очите си колко пресметлив, хладнокръвен и жесток е Уенц. Спокойно бе използвал телефона като оръжие и дори носеше ботуши със заострени върхове, за да чупи по-лесно кости.

Хенри бе видял Уенц в действие. И мнението му беше, че този тип първо използва мускулите си, а после ума си, и по-скоро осъществява операциите, отколкото да ги съчинява.

Замисли се за възрастния гангстер, споменат в доклада на Зелър. Доминик Силва от Уинтър Парк, Флорида. Той ли стоеше зад всичко това? Реши да разбере.

Прелисти на следващата страница и видя резюме на криминалното досие на Уенц. За пет години Уенц бе арестуван няколко пъти за сводничество, за нещо, записано като ТТП, и за непредумишлено убийство.

Съдебните решения по случаите липсваха, но Пиърс се учуди защо Уенц не е в затвора.

Същият въпрос възникна и когато прочете резюмето за арестите на Грейди Алисън. И той бе задържан за сводничество, за ТТП и за секс с непълнолетно момиче.

Хенри пак се обади на Джанис Лангуайзър.

— Един бърз въпрос. Какво е ТТП?

— Тежка телесна повреда. Обикновено е част от обвинението в нападение.

Пиърс се замисли. ТТП беше да удариш някого в лицето с телефон и после да го провесиш с главата надолу от балкона на дванайсетия етаж.

— Защо питаш, Хенри? С Ренър ли си разговарял?

Той се поколеба и осъзна, че не трябваше да й се обажда. Издаваше се, че продължава да рови в онова, от което му бе казала да стои настрана.

— Не. Чета автобиографията на кандидат за работа и се питам какво означава това.

— Мисля, че не трябва да назначаваш този човек.

— Имаш право. Благодаря. Запиши консултацията в сметката ми.

— Не се притеснявай за това.

Пиърс затвори и погледна последната страница от доклада на Зелър. Там бяха изброени всички уебсайтове, с които бе успял да свърже Уенц и „Предприемачески идеи без граници“. Заемаха почти цяла страница. Сексуалните намеци и двусмислието в имената и адресите на сайтовете бяха смехотворни, но обемът беше потресаващ. И всичко това се ръководеше само от един човек. Зашеметяващо.

Погледът му се задържа на ФетишЗамък.нет. Хенри бе чувал за него. Луси Лапорт му бе казала, че се е запознала с Лили Куинлан на снимки за този сайт.

Той завъртя стола си към компютъра, включи се в интернет и след няколко минути влезе в страницата на ФетишЗамък. Началната снимка беше на жена с азиатски черти и само по високи до бедрата черни кожени ботуши. Бе сложила ръце на голите си хълбоци и бе заела поза на строга учителка. Страницата обещаваше на абонатите хиляди култови снимки, видеофилми и връзки с други сайтове. Безплатно — разбира се, ако имаш абонамент. Кодираният, но лесно разгадаем списък на темите съдържаше властни, покорни, размени, водни спортове, задушаване и така нататък.

Пиърс щракна курсора на бутона ПРИСЪЕДИНИ СЕ и на екрана се появи меню с различни видове абонаменти и обещания за незабавен достъп. Цената за един месец беше двайсет и девет долара и деветдесет и пет цента. Плащането се извършваше с кредитна карта.

Имаше и предложение от пет долара и деветдесет и пет цента за пет дни.

Пиърс извади кредитната си карта „Американ Експрес“, абонира се за пет дни и след няколко минути вече имаше код за достъп и потребителско име. Влезе в сайта и написа „Робин“ в екранчето на търсачката, но програмата не я намери. Със същия резултат приключи и търсенето на Лили. Но Пиърс си спомни как Луси бе описала снимачния сеанс с Лили и постигна успех, като написа „момиче-момиче“.

На екрана се появиха малки снимки — на две или три жени. Нямаше мъже. Те правеха секс в различни пози и на всяка имаше властна жена и покорна робиня. Снимките бяха малки, но Хенри нямаше нито желание, нито време да ги увеличава. Извади лупа, започна да търси Луси и Лили и попадна на десетина снимки. На всяка Лили играеше властната жена, а Луси — покорната. Пиърс уголеми един от фотосите, който изпълни целия екран.

Декорът изобразяваше каменна стена на подземие в замък. Подът бе застлан със слама и на масата горяха свещи. Луси беше гола и окована във вериги на стената. Облечена в черни кожи, Лили стоеше пред нея и държеше свещ. Восъкът капеше върху гърдите на Луси. На лицето на Луси бе изписано изражение, което излъчваше агония и в същото време екстаз, а на Лили — строгост, одобрение и гордост.

— О, извинявай. Мислех, че си си тръгнал.

Хенри се обърна. Беше Моника. Като негова асистентка, тя знаеше комбинацията на ключалката на вратата му, защото можеше да й се наложи да влезе, когато Пиърс работеше в лабораторията. Моника сложи на бюрото му купчина писма.

— Каза ми, че ще останеш…

Тя млъкна, когато видя екрана на компютъра, и отвори широко уста. Хенри натисна копчето и го угаси. Имаше късмет, че лицето му бе насинено и наранено, защото това му помогна да прикрие смущението си.

— Виж, Моника…

— Това тя ли е? Жената, за която ме накара да се представя?

Той кимна.

— Просто исках да…

Не знаеше как да обясни какво прави. Пък и не беше сигурен. Почувства се още по-глупаво с лупата в ръка.

— Доктор Пиърс, харесвам работата си тук, но не съм убедена дали вече искам да работя пряко за теб.

— Не ме наричай така, Моника. И не започвай пак с работата си.

— Би ли ме върнал в общия резерв от служители?

Той взе слънчевите си очила и си ги сложи. Преди няколко дни искаше да се отърве от Моника, но сега се срамуваше да я погледне в очите.

— Прави каквото искаш — каза Хенри, втренчен в тъмния екран на компютъра. — Но мисля, че имаш погрешна представа за мен.

— Благодаря. Ще говоря с Чарли. Ето ти пощата.

После излезе и почти тръшна вратата.

Пиърс продължи да се върти бавно на стола. Скоро обидата от унижението се разсея и той се ядоса. На Моника, защото не проявяваше разбиране. На неприятностите си. И най-вече на себе си.

Натисна копчето, включи екрана и се вторачи във втвърдилия се восък върху заостреното зърно на гърдата на Луси. За двете млади жени това беше работа. Дотогава те не се бяха познавали.

Вгледа се в лицата им, но не забеляза и следа от преструвка. Емоциите, изписани на лицата им, бяха реални и възбуждащи. Замъкът и всичко останало можеше лесно да се фалшифицира, но не и израженията им. Те показваха кой контролира положението и кой е манипулираният, кой е на върха и кой на дъното.

Пиърс дълго гледа снимката, после изключи компютъра.