Майкъл Конъли
Рисковете на професията (15)

14

Когато детектив Ренър влезе, Пиърс вдигна глава и се опита да сдържи гнева си, защото знаеше, че колкото по-хладнокръвен се покаже, толкова по-бързо ще се прибере вкъщи. Но търпението му почти се бе изчерпало — седеше в малката стая от два часа. Вече два пъти бе дал показания — веднъж на патрулните ченгета, които дойдоха след обаждането на Уейнрайт, и после отново пред Ренър и партньора му, когато пристигнаха на мястото на престъплението. След което един от патрулните полицаи го заведе в участъка и го заключи в стаята за разпити.

Ренър държеше папка. Седна до масата срещу Хенри и я отвори. Вътре имаше полицейски формуляри. Ренър се вторачи в тях и дълго ги гледа, после се прокашля. Имаше вид на ченге, което е присъствало на повече сцени на престъпления от колегите си. Беше над петдесетте и с необщителността и непреклонния си вид напомняше на Клайд Върнън.

— На трийсет и четири години ли сте?

— Да.

— Адресът ви е Оушън Уей 2800, апартамент 1201.

— Да.

Този път в гласа на Пиърс се прокрадна раздразнение. Ренър го погледна в очите, после пак се съсредоточи върху формулярите.

— Но това не е адресът в шофьорската ви книжка.

— Точно така. Току-що се преместих. Сега живея на Оушън Уей. По-рано бях на Амалфи Драйв. Вижте какво, минава полунощ. Наистина ли ме държите тук от два часа, за да ми задавате очевидни въпроси? Вече дадох показания. Какво още искате?

Ренър го погледна строго.

— Не, господин Пиърс, държим ви тук, защото трябваше да извършим подробен оглед на мястото на престъплението. Убеден съм, че не ни се сърдите за това.

— Сърдя се, че ме държите тук като заподозрян. Вратата е заключена. Потропах, но никой не дойде.

— Съжалявам. Нямаше никого в стаята на детективите. Полунощ е. Но патрулният полицай не е трябвало да заключва вратата, защото не сте арестуван. Ако искате да подадете оплакване срещу него или мен, ще ви донеса формуляри.

— Не искам да подавам оплакване. Може ли да приключваме и да си вървя? Нейната кръв ли е?

— Каква кръв?

— Върху леглото.

— Откъде знаете, че е кръв?

— Предполагам. Какво друго може да е?

— Вие ми кажете.

— Какво означава това?

— Просто въпрос.

— Чакайте малко. Казахте, че не съм заподозрян.

— Казах, че не сте арестуван.

— Значи казвате, че не съм арестуван, но съм заподозрян?

— Нищо не казвам, Пиърс. Само задавам въпроси и се опитвам да разбера какво се е случило в онзи апартамент.

Хенри потисна нарастващия си гняв и не каза нищо. Ренър отново се вторачи във формуляра и заговори, без да вдига глава.

— В показанията си твърдите, че новият ви телефонен номер на Оушън Уей е принадлежал на жената, в чийто апартамент сте отишли тази вечер.

— Точно така. Затова бях там. Да разбера дали не се е случило нещо с нея.

— Познавате ли Лили Куинлан?

— Не, не съм я виждал.

— Никога?

— Никога.

— Тогава защо си направихте труда да отидете в апартамента й? Защо просто не смените номера си? Какво ви интересува тя?

— Откровено казано, през последните два часа и аз си задавам същия въпрос. Опитваш се да провериш как е някой човек и може би да направиш добро и какво получаваш? Ченгетата те заключват за два часа.

Ренър не каза нищо и го остави да говори.

— Има ли значение дали ме интересува, или дали имам причина да постъпвам така? Вас не ви ли интересува какво е станало с нея? Защо ме разпитвате? Защо Били Уенц не е в тази стая вместо мен? Разказах ви за него.

— Ще разговаряме с Били Уенц, господин Пиърс. Не се безпокойте. Но в момента говоря с вас. Кажете ми пак, как разбрахте за апартамента?

Показанията на Хенри бяха изпъстрени с нюанси на истината, измислени, за да прикрият незаконните действия, които бе извършил. Но историята как е открил апартамента беше чиста лъжа, за да не замесва Робин в разследването. Той удържа на обещанието си да не я разкрива като източник на информация. През последните четири часа това беше единственото, което го караше да се чувства добре.

— Веднага щом включих телефона си, започнаха да ми се обаждат мъже. Търсеха Лили. Бивши клиенти. Искаха да я видят пак. Опитах се да завържа разговор с тях, за да разбера нещо за нея. Единият ми каза за апартамента й и къде се намира и отидох там.

— Как се казва клиентът?

— Не знам. Не ми каза името си.

— Имате ли идентификатор на входящи повиквания?

— Да, но той се обади от хотел „Риц Картлън“. Там има много стаи. Предполагам, че е бил в някоя от тях. Нямам представа в коя.

Ренър кимна.

— Господин Уейнрайт каза, че днес сте му се обадили и сте разпитвали за госпожица Куинлан и за другия; имот, който е наела от него.

— Да. Къща на Алтеър Авеню. Тя е живяла там, а е работила в апартамента на „Спийдуей“. Там е посрещала клиентите. Щом му казах, че Лили Куинлан е изчезнала, Уейнрайт отиде там и взе вещите й.

— Били ли сте преди това в жилището?

— Не. Никога. Вече ви казах.

— А в къщата на Алтеър?

Пиърс внимателно подбра думите си.

— Отидох там, но никой не отвори. Затова се обадих на Уейнрайт.

Надяваше се, че Ренър няма да забележи промяната в гласа му. Детективът задаваше много повече въпроси, отколкото докато взимаше първите му показания. Хенри знаеше, че стъпва по тънък лед. Колкото по-малко говореше, толкова по-голяма вероятност имаше да излезе невредим оттук.

— Опитвам се да проследя събитията. Казахте, че първо сте отишли в „Предприемачески идеи без граници“ в Холивуд. Взели сте името Лили Куинлан и адреса й от частна пощенска станция в Санта Моника. Отишли сте в къщата, обадили сте се на Уейнрайт и после сте го видели в апартамента. Правилно ли съм разбрал?

— Да.

— И в двете си показания твърдите, че сте потропали, но никой не е отворил и сте си тръгнали. Вярно ли е?

— Да.

— От момента, в който сте потропали, до момента, в който сте си тръгнали, влизали ли сте в къщата на Алтеър Авеню, господин Пиърс?

Въпросът изискваше отговор „да“ или „не“. Хенри можеше да каже истината или да излъже и това лесно щеше да бъде установено. Сигурно бе оставил отпечатъци в къщата.

Беше им казал адреса преди повече от два часа. Вероятно ченгетата вече бяха ходили там и бяха взели отпечатъците му. Въпросът можеше да е уловка.

— Вратата беше отключена. Влязох, за да проверя дали Лили Куинлан е там и дали не се нуждае от помощ.

Детективът се наведе леко напред и се вторачи в очите му.

— Били сте в къщата?

— Точно така.

— Защо не ни казахте?

— Не знам. Помислих, че не е необходимо. Опитвах се да бъда кратък. Не исках да ви губя времето.

— Е, благодаря, че мислите за нас. Коя врата беше отключена?

Пиърс се поколеба, но знаеше, че трябва да отговори.

— Задната.

Каза го така, сякаш се намираше в съда и се признаваше за виновен. Главата му беше наведена, а гласът — тих.

— Моля?

— Задната врата.

— Винаги ли влизате през задната врата в домовете на непознати?

— Не, но задната врата беше отключена. Предната не беше. Казах ви, че исках да проверя дали всичко е наред.

— Да. Искали сте да бъдете спасител. Герой.

— Не е така. Аз само…

— Какво намерихте в къщата?

— Нищо. Развалена храна и огромна купчина поща. Разбрах, че Лили Куинлан е изчезнала отдавна.

— Взехте ли нещо?

— Не — без колебание и без да мигне, отговори Пиърс.

— Какво докоснахте?

Хенри сви рамене.

— Не си спомням. Част от пощата. Бюрото. Отворих няколко чекмеджета.

— Очаквахте да намерите госпожица Куинлан в чекмедже на бюро?

— Не. Аз просто…

Пиърс не довърши изречението и си напомни, че стъпва по тънък лед. Отговорите му трябваше да са колкото е възможно по-кратки.

Ренър се облегна назад и смени позата си и насоката на разпита.

— Кога разбрахте за Уейнрайт?

— Той е собственикът.

— Да, но как разбрахте това?

Хенри се вцепени. Не можеше да каже за тефтерчето с телефонните номера и за писмото, което бе взел от къщата. Усети, че се изпотява.

— Ами, мисля, че… да, името му беше написано някъде на бюрото в къщата й. Като бележка.

— Имате предвид откъснато листче?

— Да. Аз…

Пиърс отново млъкна, преди да е казал още нещо, за което детективът да се заяде. Наведе глава. Бяха го вкарали в капан и трябваше да измисли начин да се измъкне. Бе направил грешка, като съчини историята с бележката. Но вече не можеше да си вземе думите назад.

— Господин Пиърс, идвам от къщата на Алтеър Авеню и прегледах всичко на бюрото. Не видях никаква бележка.

Хенри кимна, сякаш беше съгласен с това, макар да бе казал точно обратното.

— Аз написах бележката. Докато разговарях с Вивиан. Тя ми каза за Уейнрайт.

— Коя е Вивиан?

— Майката ни Лили. Живее в Тампа, Флорида. Помоли ме да потърся Лили и ми каза няколко имена. От нея разбрах за Уейнрайт.

Ренър повдигна вежди в недоумение.

— Всичко това е нова информация, господин Пиърс. Сега твърдите, че майката на Лили ви е помолила да потърсите дъщеря й?

— Да. Тя каза, че ченгетата не правели нищо. Затова ме помоли да направя, каквото мога.

Хенри се почувства по-добре. В този отговор се съдържаше повече истина, отколкото във всички останали. Може би щеше да му се размине.

— И майка й в Тампа знаеше името на хазяина на дъщеря си?

— Частният детектив, когото е наела да търси Лили, й съобщил няколко имена.

— Частен детектив? Знаете ли как се казва?

— Филип Глас. Телефонният му номер е записан в тефтера в колата ми. Закарайте ме до апартамента, където е колата ми, и ще ви го кажа.

— Благодаря, но аз познавам господин Глас и знам как да се свържа с него. Разговаряхте ли с него?

— Не. Оставих съобщение на телефонния му секретар, но той не ми се обади. Но доколкото разбрах от Вивиан, господин Глас не е успял да намери Лили. Затова и не очаквам много от него. Не знам дали го бива, или само й взима парите.

Това беше възможност Ренър да му каже какво знае за Глас. Но детективът не се възползва от нея.

— А Вивиан? — попита той.

— И нейният номер е в колата ми. Ще ви дам всичко веднага щом изляза оттук.

— Не — имам предвид как научихте номера на Вивиан във Флорида.

Пиърс се закашля. Все едно го бяха ритнали в чатала. Ренър отново го бе вкарал в капан. Хенри не можеше да спомене за тефтерчето с телефоните. Уважението му към необщителния детектив нарасна, докато съзнанието му се обремени със собствените му лъжи и увъртания. Имаше само един изход.