Хенри Райдър Хагард
Пръстенът на Савската царица (14)

Глава XIV
Как фараон срещна Шадрах

Когато пратениците си отидоха, настъпи тежко мълчание, тъй като и най-безгрижните абати почувствуваха, че часът бе съдбоносен. След това внезапно членовете на Съвета започнаха да бърборят като маймуни и всички говореха, без да се слушат, докато най-после един пищно облечен човек, разбрах, че е жрец, пристъпи напред и се развика над другите да млъкнат. Тогава той заговори възбудено и злъчно. Подхвърли, че ние, неверниците, сме докарали цялата тази беда на Мур, тъй като, преди да дойдем, абати, макар и заплашвани, били живели в мир и слава точно тази дума употреби — слава — от дълги поколения. Обаче сега ние сме ужилили фунг, както стършел жили бик, и сме ги вбесили, така че искали да премахнат абати. Следователно, предложи той, трябвало незабавно да бъдем изхвърлени от Мур.

В този миг видях Джошуа да шепне на ухото на човек, който извика:

— Не, не, защото те биха отишли при своя приятел Барунг, варварин като тях, и като са научили нашите тайни, без съмнение ще ги използват срещу нас. Настоявам да бъдат убити мигновено!

И той издърпа меча си и го размаха. Тогава Куик пристъпи към него и опря дулото на револвера си в главата му.

— Пусни този меч — каза му ледено сержантът, — или няма да чуеш края на тази история!

И онзи се подчини, след което Куик се върна на мястото си. Сега Македа започна да говори, наистина много тихо, но можех да видя, че тя кипеше от вълнение.

— Тези мъже са наши гости — каза тя, — дошли по наша покана да ни служат. Искате ли да убиете гостите ни? И каква ще бъде ползата от това? Само едно може да ни спаси — разрушаване на божеството на фунг, тъй като според древното предсказание на този народ, когато идолът бъде унищожен, фунг ще напуснат техния град Хармак. А що се отнася до новото предричане на жреците на идола, че преди жетва главата му ще спи на равнината на Мур, как може да стане това, ако той е разрушен? Следователно защо ще се страхувате от заплахи, изградени върху нещо, което не може да стане? Но можете ли вие да разрушите този фалшив бог Хармак или смеете ли вие да се биете с фунг? Знаете, че не, защото, ако беше така, каква нужда имах аз да пращам за тези европейци? И ако вие ги убиете, ще се укроти ли Барунг от това? Не, заявявам ви, тъй като е храбър и честен човек, ако и наш неприятел, той ще се разгневи десет пъти повече на вас, отколкото преди, и ще ни нанесе още по-ужасяващо отмъщение. Заявявам ви освен това, че тогава трябва да си намерите друга Валда Нагаста да ви управлява, аз, Македа, ще се откажа от тази чест!

— Това е невъзможно! — извика някой. — Вие сте последната жена с древната кръв.

— Тогава можете да изберете една, чиято кръв не е толкова чиста, или пък да определите цар, както евреите са избрали Саул, защото, ако моите гости бъдат убити, аз ще умра от този срам.

Тези нейни думи като че стреснаха Съвета, някой попита какво желае тя да направят те.

— Да направите ли? — отвърна Македа, като отметна булото си. — Ами че бъдете мъже, наберете армия от всеки мъж, който може да носи меч, помогнете на чужденците и те ще ви поведат към победа. Хора на абати, бихте ли оставили да ви убият, бихте ли видели жените си робини и вашето древно име изличено от списъка на народите?

Тогава няколко от тях извикаха:

— Не!

— Спасявайте себе си тогава. Още сте много, чужденците тук имат опитност в боевете. Те могат да ви водят, ако вие ги следвате. Проявете храброст за известно време и кълна пред вас, че до жетва именно абати ще се настанят в града Хармак, а не фунг — в Мур. Аз казах, сега правете, каквото искате.

И ставайки от трона си, Македа напусна залата, като ни направи знак да я последваме.

Краят на тази история бе, че се установи мир между нас и Съвета на абати. Съобразно техния надут и педантичен ритуал те се заклеха тържествено върху рулото на Закона, че ще ни помагат по всякакъв начин да надвием фунг, че ще се подчиняват на заповедите ни, подлежащи на потвърждение от малък Съвет на генералите им. Накратко, тъй като бяха много изплашени, за известно време те забравиха своята омраза към нас, чужденците.

Така бе съгласуван оперативен план и бяха одобрени няколко закона от Съвета, регламентиращи за известно време нещо като мобилизация. Нека да изтъкна веднага, че това срещна най-ожесточена опозиция. Абати бяха селяни, които мразеха военната служба. От детството си те бяха слушали за опасността от нахлуване, но никакво истинско нахлуване не бе станало, фунг бяха винаги отвън, а те винаги вътре, като земен остров, и скалната стена, която те считаха непреодолима, беше тяхното море, което ги пазеше от заплаха. Те нямаха никакъв опит в кланета и грабежи, въображението им не бе достатъчно да разберат какво означаваше това. Те бяха потопени в дребнавостите на ежедневния живот и неговите належащи локални интереси. Техните домове в пламъци, самите те заклани, жените и децата им отвлечени в робство, хлябът по полята им унищожен, мъжете им диви скитници по скалите! Всичките тези ужаси им се струваха като лоша приказка, разказвана през дъждовни вечери, смътни и далечни събития, които може да са се случвали на ханазнитите, на джебуситите и амалекитите в отколешни времена, за които древната книга на Закона разказваше, но които никога не биха могли да се случат на тях, удобно устроените абати. В тази книга израелитите винаги побеждаваха, въпреки че фимилистияните, с други думи, фунг, стояха пред портите им. Защото трябваше да се помни, че тя не включваше никакво съобщение за крайното падане на Йерусалим и ужасното унищожение на гражданите му, за което те нямаха никакви познания.

Затова се получи така, че нашите мобилизационни групи, може би пресиращи отряди би бил по-точният термин, не бяха посрещнати добре. Зная това, защото този клон на делото бе свързан с мен, разбира се, като съветник на капитаните абати. При няколко случая, когато яздехме из селата покрай бреговете на прекрасното езеро, бяхме посрещнати с градушка камъни и дори обект на активни атаки, които трябваше да се смажат с кръвопролитие. И все пак армия от пет или шест хиляди души бе някак събрана накуп и разпределена по лагери, откъдето дезертиранията бяха непрекъснати, един-два пъти придружени и с убийството на офицери.

— Безнадеждно е, направо е безнадеждно, докторе — каза ми Куик, изпускайки букви в речта си, както правеше понякога от възбуда. — Какво може да се направи с тълпа прасета, щом всяко от тях е готово да побегне към собствената си кочина или където и да е, освен към неприятеля? Колкото по-скоро фунг ги покорят, толкова по-добре за всички заинтересовани, казвам аз. Ако не беше заради Господарката ни (Куик винаги наричаше Македа „нашата Господарка“, след като му бе внушено, че „Нейно Величество“ е неправилна титла), моят съвет към капитана и към вас, господата, щеше да бъде: махнете се от тази дяволска дупка, колкото бързо могат да ви отнесат краката, и да половуваме малко по пътя за дома, като оставим абати да си уреждат собствените работи.

— Сержанте, забравихте, че имам причина да остана на тези места от света, а също такива имат и другите. Например, професорът много харесва тези стари скелети в пещерата. — И аз замълчах.

— Да, докторе, а капитанът много харесва нещо далеч по-хубаво от скелет, а също и всички ние. Е добре, ще трябва да изчакаме края, но някак си не мисля, че ще го дочакаме. Когато обаче един човек е живял честно според своите разбирания, няколко години повече или по-малко нямат голямо значение. Най-сетне, освен вас, господата, кой друг би почувствал липсата на Самюел Куик.

След това, без да дочака отговор, той се изпъна като струна и отиде да подпомага няколко папагалски офицери абати, които мразеше и които го мразеха, да внедряват елементите на военното обучение у една новосформирана команда, като ме остави да се чудя какви страхове или предчувствия тревожеха честната му душа. Но това не беше главната задача на Куик, в течение най-малко на шест часа всеки ден той помагаше на Оливър в голямото начинание да се пробие тунел от края на Гробницата на Царе дълбоко в здравата скала, която оформяше основата на могъщия идол на фунг. Задачата бе огромна и всъщност щеше да се окаже невъзможна, ако не беше съмнението на Орм, че някакъв проход някога е водил от края на пещерата към идола, което накрая се оказа напълно правилно. Такъв проход наистина бе открит и преграден зад стола, приютил кокалите на гърбавия цар. Той се спускаше много стръмно на разстояние от няколкостотин ярда. След това на други стотина ярда стените и покривът му бяха толкова напукани и разклатени, че поради опасност от нещастни случаи сметнахме за необходимо да ги укрепим с дървени подпори, докато напредвахме нататък.

Най-после стигнахме до място, където стените се бяха срутили съвсем, предполагам от голямото земетресение, разрушило значителна част от античния пещерен град. На това място, ако можеше да се вярва на инструментите и изчисленията на Орм, бяхме на около двеста стъпки от пода на бърлогата на лъвовете. Изглеждаше вероятно, че проходът някога е водил до нея. Възникна въпросът, какво трябваше да се направи. Беше свикан съвет да се обсъди този проблем, на който присъстваха Македа и няколко благородници абати. На тях Оливър обясни, че даже и да се окаже възможно, щеше да бъде безполезно да се прочисти стария проход, и че накрая щяхме да се намерим отново в бърлогата на лъвовете.

— Какъв е тогава вашият план? — запита Македа.

— Господарке — отговори той, — аз, вашият слуга, съм получил задача да унищожа идола Хармак чрез експлозивите, които донесохме от Англия. Най-напред бих ви запитал, дали все още държите на това намерение?

— Защо трябва да се изостави то? — запита Македа. — Какво имате срещу него?

— Две неща, господарке. Като военно мероприятие такова дело изглежда безполезно, тъй като, и да бъде разрушен сфинксът и убити известен брой жреци и пазачи, с какво това би помогнало военната кауза? Второ, такова разрушение ще бъде технически много трудно или въобще неосъществимо. Наистина взривовете, които носим, имат страхотна мощ, но кой може да бъде сигурен, че са достатъчни да пръснат тази планина от твърда скала, чиято маса не мога да изчисля, понеже нямам нито уреди, нито нужните сведения за размера на кухините във вътрешността. Накрая, ако опитът трябва все пак да се реализира, нужно е да се прокопае тунел с дължина не по-малка от триста стъпки — най-напред надолу и после нагоре, в самата основа на идола. Ако това следва да се свърши за шест седмици, с други думи, до сватбата на султанската дъщеря, работата ще бъде много тежка, ако въобще може да се осъществи, даже стотици мъже да се трудят ден и нощ.

Тогава Македа помисли малко, после погледна нагоре и каза:

— Приятелю, вие сте храбър и опитен. Кажете ми всичко, което мислите. Ако седяхте на мое място, какво бихте направили?

— Господарке, аз бих извел всички способни мъже и бих атакувал града на фунг, например през нощта на големия фестивал, когато те не са нащрек. Бих разбил портите на града Хармак, нападнал и прогонил фунг, а после бих завладял идола му и, ако сметнех за необходимо, щях да го разруша на парчета от вътре.

Македа се отдели за консултация със съветниците си, които изглеждаха много разтревожени от това предложение. Най-после бяхме призовани обратно и тя ни обяви решението си:

— Тези благородници от Съвета — каза владетелката с презрителна нотка в гласа си — заявяват, че вашият план е лудост и че те никога няма да го одобрят, защото абати не могат да бъдат убедени в предприемането на толкова опасно предприятие като атакуването на града Хармак, което би завършило, мислят те, с избиването на всички им. Те смятат, че според предсказанието фунг ще напуснат равнината на Хармак тогава, когато тяхното божество бъде разрушено. По-нататък те казват, о Орм, че вие сте се заклели с вашите другари да служите на абати една година и че вашата длъжност е да получавате заповеди, а не да ги давате. Също така условието, при което получавате възнаграждението си, е да унищожите идола на фунг. Това е решението на Съвета, изречено от устата на принц Джошуа, който заповядва отново да се заемете с работата си, за която сега сте тук.

— Това и ваша заповед ли е, о Дете на Царе? — попита Орм, като се изчерви.

— Тъй като и аз мисля, че абати никога няма да атакуват града на фунг, така е, о Орм, въпреки че думите не са мои.

— Много добре, о Дете на Царе, ще направя най-доброто, което мога. Обаче не ни упреквай, ако краят на делото бъде друг, а не очакваният от вашите съветници.

Предсказанията са двуостри мечове и аз не вярвам, че народ от бойци като фунг ще се разбяга и ви остави да тържествувате, само защото един каменен образ е разбит, ако това изобщо може да се извърши за времето и със средствата, с които разполагаме. Междувременно искам да ми предоставите двеста и петдесет подбрани мъже от планинците, не от гражданите, под ръководството на Джафет, за да ни помагат при работата.

— Ще бъде сторено — отговори тя. Поклонихме се и си тръгнахме. Като минавахме през Съвета, чухме Джошуа да казва на висок глас, предназначен да го чуем:

— Благодаря на Всевишния, че на тези наемници най-после им е посочено мястото.

Оливър се обърна към него толкова яростно, та той се отдръпна, помислил, че се кани да го удари.

— Бъдете внимателен, принц Джошуа — процеди той, — да не би, преди да завърши тази работа, да бъде посочено вашето място, което може да се окаже много ниско. И той погледна многозначително към земята.

И така работата започна и тя бе действително много тежка, както и опасна. За щастие, в допълнение на пикратовите кампаунди, наричани от Куик „азурни жилещи пчели“, бяхме донесли със себе си няколко сандъчета Динамит, който сега използвахме за разчистването. Пробита бе дупка в челото на тунела и зарядът бе вкаран в нея. После всички се отдръпнахме от Гробницата на Царете, Докато експлодира патронът. Разсейването на праха зае Доста време. Хората ни пристигаха с железни прътове и кошници, разчистваха разрушеното, след което процесът се повтаряше.

Ох! Колко интензивна бе горещината в тясната дълбока дупка и колко тежки бяха парите от застоялия въздух, които понякога бяха толкова гъсти, че лампите едва Мъждукаха. Наистина, след като бяха прокопани сто стъпки, помислихме, че е невъзможно да продължим, понеже двама души умряха от задушаване. Останалите, макар и много яки мъже, отказаха да се връщат в тунела. Все пак Орм и Джафет убедиха няколко от най-издръжливите да го сторят и скоро атмосферата там се подобри. Предполагам, че сме пресекли някоя пукнатина или шахта, която се съобщаваше с открития въздух.

Имаше и други опасности, предимно от пропадането на покрива там, където скалата бе ронлива, както стана на две места. По-късно се оказа много трудно да се справим и водата, защото веднъж или дваж се натъкнахме на малки изворчета, съдържащи мед или някакъв друг минерал, който предизвикваше мехури по краката и други части на кожата. Всяка капка от тази киселинна вода трябваше да се изнася с дървени кофи. Тази мъчнотия бе преодоляна най-после чрез пробиване на тесен кладенец надолу до нивото на древния тунел.

По такъв начин ние, или по-точно Орм и Куик с планинците, се мъчихме нататък. Хигс се трудеше според възможностите си, но след известно време се оказа неспособен да издържи на горещината, твърде висока за пълен човек като него. Накрая той се посвети на надзора по отстраняването на изкопаната земя в Гробницата на Царете, на грижа за складовете и прочее. Но всъщност използваше повечето си време за скучно каталогизиране на античните обекти и групи кости от погребенията и за изследване останките на подземния град, чиито разрушения действаха твърде потискащо на бедния професор.

— Като си помисля — каза ни с горчивина той, — че аз, който цял живот съм проповядвал да се съхранява грижливо всяка реликва от миналото, съм използван сега в опит да се изличи най-прекрасния паметник, сътворен някога от древните хора! Даже и един вандал може да заплаче от това и моля небето да не успеете в позорната си цел. Какво значение има, ако абатите бъдат изтребени, както е ставало с многобройни подобни народи преди тях? Какво значение има, ако ние ги придружим в забвението, щом като този благороден сфинкс бъде съхранен, за да бъде чудото на бъдещите поколения? Е добре, благодарен, съм, че най-малкото го видях, което вероятно е повече от всичко сторено от вас някога и в бъдеще… Ето, още един простак хвърля отпадъци върху череп № 14!

Така непрекъснато се трудехме, всеки по своята различна задача, тъй като работата в галерията никога не спираше. Оливър бе зает с нея през деня, а Куик през нощта по цяла седмица, защото всяка неделя те сменяха работата си, като Куик вземаше дневната смяна, а Оливър нощната, или vice versa^[1]. Понякога Македа слизаше в пещерата, за да провери напредъка, и винаги, забелязах това, през такива часове, когато Оливър не бе на служба. Тогава, под този или онзи претекст, те се разхождаха на някъде или посещаваха нещо в дълбините на подземния град или някъде другаде. Напразно ги предупреждавах, че всяка тяхна стъпка се следи и всяка тяхна дума се отбелязва от шпиони, които непрекъснато дебнат след тях (на два пъти сам аз залових един от тези хора на местопрестъплението), но те бяха влюбени и не желаеха да слушат.

По това време само Оливър напускаше подземния град два или три пъти в седмицата, за да подиша чист въздух час или два. Наистина нямаше никакво свободно време. По същата причина той си приготви легло в някогашна стая на жрец или светилище на стария храм и спеше там обикновено без друг страж освен голямото куче фараон, постоянният му другар даже в уединенията из галерията. Интересно бе да се види как това вярно животно се бе приспособило към тъмнината и това направи другите му осезания, особено за мирис, да му служат вместо очите като на слепи. Освен това постепенно то научи всички подробности на операциите. Така, когато патрон се поставяше на мястото за избухване, то ставаше и тръгваше за изхода на тунела даже преди дежурните работници.

Една нощ трагедията, от която се опасявах, едва не се случи и сигурно щеше да стане — ако не беше това куче, фараон. В около шест часа вечерта Оливър напусна работата след осемчасова смяна в тунела, като остави Хигс да командва за малко, докато станеше време за Куик да поеме службата. Аз бях по задачи навън цял ден във връзка с новата мобилизирана армия, една рота от която се бунтуваше, защото хората, повечето дребни собственици, заявиха, че искат да си идат у дома, за да изскубят плевелите на реколтата си. Действително стана нужда самото Дете на Царе да ги убеждава и да осъди няколко от водачите на наказание. Когато най-после тази работа бе завършена и ние си тръгнахме заедно, бедната жена, огорчена до крайна степен, рязко отказа ескорта на който и да е от антуража й и ме помоли да я придружа до галерията.

Във входа на тунела тя срещна Оливър, както вероятно бе уговорено, и след доклада му докъде бяхме стигнали, те се отделиха настрана, както обикновено. С по една лампа в ръка двамата стигнаха до някакъв ъгъл на погребалния град. Аз ги последвах от разстояние не от просто любопитство, а защото се съмнявах, че ги шпионират. Двойката изчезна зад един ъгъл, за който знаех, че завършва в cul-de-sac^[2]. По тази причина изгасих лампата си, седнах на една паднала колона и зачаках, докато светлината им отново ще се появи, когато възнамерявах да се оттегля. Така замислен за разни неща, чух шум от някого, който се движеше тихо, с дебнещи стъпки, и веднага драснах клечка кибрит. Светлината й падна върху лицето на човек, в когото веднага познах един от личните слуги на принц Джошуа. Не бях сигурен обаче дали отиваше след двойката, или се връщаше от тази посока.

— Какво търсиш тук? — го запитах строго аз.

— Какво те интересува това, лечителю? — отговори дръзко той.

Тогава клечката изгоря и, преди да запаля друга, той бе изчезнал като змия в каменна стена. Първият ми импулс бе да предупредя Македа и Оливър, но като размислих, че работата е деликатна и че без съмнение шпионинът бе завършил поръчението си за този ден, се отказах. Отидох долу в Гробницата на Царете да помагам на Хигс. Точно тогава Куик дойде на работа дълго преди смяната му, понеже нямаше доверие в професор като ръководител на минни операции. Когато той се появи, Хигс и аз се оттеглихме от този тесен и мръсен тунел. За нещо като раздвижване отделихме около час за каталогизиране на археологическите изследвания на професора, от което душата му ликуваше.

— Ако само бихме могли да отнесем всичко това от Мур — каза той, като направи кръг с ръка, — бихме станали най-прочутите мъже на Европа най-малко за три дни, а освен това и богати.

— Птоломей — отговорих аз. — Ще бъдем щастливи, ако сами се изнесем живи от Мур, да не говорим за тези кости и антични съкровища. — И аз му съобщих какво бях видял преди малко. Пълното му и добродушно лице стана загрижено.

— Ах! — каза той. — Е добре, не го обвинявам. Вероятно щях да направя сам същото, ако имах възможността, а и ако бях с двадесет години по-млад. Не, не го обвинявам, нито пък нея, защото въпреки местните нрави и традиции, те са една великолепна двойка и, докато са живи, нищо не може да ги държи разделени. Ти би ли очаквал например магнит и желязо да не се привлекат? Освен това те се и издават, както хората в такова състояние винаги правят. Археологията има своите опасности, но тя е много пъти по безопасна от преследването на жена, въпреки че то ме вкара в бърлогата на лъвове. Какво ще стане, стари приятелю?

— Не мога да кажа, но мисля, че е много вероятно Оливър да бъде убит и ние да го последваме или при късмет Да бъдем само изхвърлени от Мур. Ех, време е за вечеря. Ако имам възможност, ще им намекна.

И така ние се упътихме към стария храм в голямата пещера, където съхранявахме запасите си, а Оливър бе установил главната си квартира. Тук го намерихме да ни чака и яденето ни бе готово. Когато се нахранихме и масата бе разтребена, запалихме лулите си и след като хвърлихме остатъците на кучето фараон, аз съобщих на Орм за шпионина.

— Е, и какво от това? — каза той и почервеня по своя лек начин. — Тя само ме отведе да видя някакъв античен надпис върху една колона в онова северно крило.

— Тогава тя щеше да направи по-добре, ако отведеше мен, момчето ми — каза Хигс. — На какво приличаше той?

— Не зная — отговори Орм виновно. — Тя не можа да го намери отново.

Последва неловко мълчание, което аз наруших:

— Оливър — казах аз, — не мисля, че би трябвало да спиш повече тук сам. Ти имаш твърде много неприятели.

— Глупости — отговори той, — въпреки че верният Фараон изглеждаше неспокоен миналата нощ и че веднъж се събудих и ми се стори да чувам стъпки на двора отвън. Смятах, че това са духове, в които почти съм започнал да вярвам в това призрачно място. След туй отново заспах.

— По дяволите духовете! — изруга Хигс. — Ако имаше такива неща, аз не можех да не ги видя, когато съм спал с прекалено много мумии. Този проклет Джошуа е вълшебникът, който създава твоите духове. Е хайде, момчето ми — добави той сърдечно, остави ме да лагерувам с теб тази нощ, понеже Куик, е в тунела, а Адамс трябва да спи навън заради военните си ангажименти.

— Дума да не става! — отговори категорично той. — Ти знаеш, че си остро астматичен, за да мигнеш при тази атмосфера, не искам и да слушам за такова нещо.

— Тогава ела и спи с нас в къщата за гости.

— Няма да стане, сержантът има много мръсна задача долу към един часа и обещах да бъда под ръка при повикване. — И той посочи към портативния полеви телефон, който за щастие бяхме донесли от Англия. — Както виждате, няма и трябва да бъда във връзка с работата.

В този момент звънецът издрънка и Орм подскочи към телефона, по който през следните няколко минути даваше бързи и доста неразбираеми за нас указания.

— Ето — каза той, когато бе поставил вече слушалката. — Ако не бях тук, те вероятно щяха да смъкната тавана на тунела и да убият няколко хора. Не, не, не мога да оставя този телефон, освен ако се върна обратно в галерията, за което съм твърде уморен. Обаче вие не се сърдете. С револвер, телефон и Фараон съм достатъчно подсигурен. А сега лека нощ. Вие по-добре се върнете у дома, защото аз трябва да ставам рано и искам да поспя.

На следното утро, около пет часа, Хигс и аз бяхме събудени от някой, който чукаше на вратата ни. Станах и отворих. Влезе Куик, мрачен и изкалян, защото, както мокрите дрехи и изцапаното му лице ни показваха, току-що бе напуснал работата си в галерията.

— Капитанът иска да ви види възможно по-скоро, господа! — каза той.

— Какво има, сержанте? — запита Хигс, докато се намъквахме в дрехите си.

— Ще видите сами веднага, професоре — беше лаконичният отговор и не можехме да изтръгнем нищо повече от него.

Пет минути по-късно ние препускахме през плътната тъмнина на подземния град, като всеки носеше лампа. Аз достигнах пръв руините на стария храм, защото Куик изглеждаше твърде уморен и изоставаше назад, а в тази атмосфера Хигс се задъхваше и не можеше да върви бързо. При входа стоеше високата фигура на Оливър, държейки над главата си една лампа. Той явно ни очакваше. До него седеше голямото жълто куче Фараон, което, щом ни подуши, подскочи напред с размахана опашка за поздрав.

— Елате тук — каза Орм с нисък и сериозен глас. — Трябва да видите нещо. — И той ни въведе в помещението или светилището, дето спеше върху грубо туземско легло. На прага спря, сниши лампата и показа нещо тъмно на пода, вдясно от кревата му, и каза: — Погледнете!

Там лежеше труп и до него — голям нож, който явно бе паднал от ръката му. От пръв поглед познах лицето, което междувременно бе изключително спокойна, като на човек, изпаднал в дълбок сън. Това изглеждаше странно, понеже гърлото му буквално бе откъснато.

— Шадрах! — извикахме ние в един глас.

Наистина бе Шадрах, Шадрах — нашият бивш водач, който ни бе предал, Шадрах — който, за да спаси живота си, ни бе показал как да спасим Хигс и за тази услуга бе помилван. Шадрах и никой друг!

— Пуси изглежда е дебнал и е срещнал кучета — забеляза Куик.

— Разбирате ли какво се е случило? — запита Оливър със сух, твърд глас. — Може би ще трябва най-добре да обясня, преди нещо да се мести. Шадрах трябва да се е промъкнал тук миналата нощ — не зная по кое време, защото спях през цялото време — за свои собствени цели. Обаче той е забравил своя стар неприятел Фараон и Фараон го е убил. Виждате ли гърлото му? Когато Фараон захапе, той не ръмжи и, разбира се, Шадрах не е могъл нито да каже, нито да направи нещо, освен да изпусне ножа си. Когато се събудих преди около част от телефона, кучето бе здраво заспало (то е свикнало с този звънец), като главата му почиваше върху трупа на Шадрах. Сега въпросът е, защо Шадрах е дошъл в моята стая през нощта с изтеглен нож в ръка?

— Не изглежда трудно за разгадаване — отговори Хигс с фалцет, типичен за него при възбуда. — Той е дошъл тук да те убие и Фараон е бил твърде бърз за него, това всичко. Това куче бе най-евтината покупка, която някога си направил, приятелю Оливър.

— Да — отговори Орм. — Той е дошъл тук да ме убие… бяхте прави относно риска в края на краищата. Но, чудя се, кой го е изпрати?

— И така може да се чудите до края на живота си, капитане — възкликна Куик. — И все пак, мисля, че бихме могли да познаем, ако опитаме.

После новината за това, което се бе случило, бе изпратена в двореца и след малко повече от час Македа пристигна, придружена от Джошуа и няколко други членове на нейния Съвет. Когато тя видя и разбра всичко, бе ужасена и строго запита Джошуа какво знае по този въпрос. Разбира се, той възрази, че е напълно невинен и че няма и и най-малката представа кой е изпрател убиеца да извърши това дело в тъмнината. Нито пък някой друг знаеше, — като общото предположение беше, че Шадрах го е направил за отмъщение и бе получил заслуженото възмездие за своето престъпление.

Само че този ден Фараон бе отровен. Е добре, той бе свършил работата си и нека паметта му бъде благословена.