Айзък Азимов
Стоманените пещери (10)

10. Следобедът на един детектив

Патрулната кола рязко сви встрани и спря до безличната бетонна стена на шосето. Когато жуженето на мотора й замря, потънаха в безжизнена, глуха тишина.

Бейли погледна робота до себе си и каза с неуместно слаб глас:

— Какво?

Мина дълго време в очакване на отговор. Мълчанието се наруши от лек ритмичен шум, който, без много да се увеличава, стигна до някаква връхна точка и постепенно заглъхна. Беше друга патрулна кола, която профуча недалече по някаква неизвестна задача, може би на миля от тях. А може би беше пожарна машина, тръгнала на среща с огъня.

Някъде в съзнанието на Бейли се въртеше мисълта, че едва ли има вече човек, който да знае всички шосета, нагънати в търбуха на Ню Йорк. Нямаше време през деня или нощта, когато цялата транспортна мрежа да бъде напълно празна, но въпреки това сигурно имаше единични пътища, по които от години не бяха минавали хора. Внезапно, с изумителна яснота, Бейли си припомни една история, която бе гледал като дете. В нея се разказваше за шосетата на Лондон; започваше доста меко — с убийство. Убиецът бягаше към предварително набелязано скривалище в изоставената част на едно шосе, където единствената промяна от век насам бяха следите от собствените му стъпки в праха. В тази безлюдна дупка можеше да изчака всякаква заплаха, докато престанат да го търсят. На едно място обаче зави погрешно и в тишината и усамотението на лъкатушещите преходи изрече безумна и светотатствена клетва — че независимо от Светата троица и всички светии, ще стигне до своето убежище. Но оттам нататък всяка посока, в която тръгваше, бе погрешна. Скиташе се по безкрайния лабиринт от сектора Брайтън по канала до Норидж и от Ковънтри до Кентърбъри. Луташе се из бездънните подземия на Града, на име Лондон, който се простираше от край до край върху югоизточната част на средновековна Англия. Дрехите му станаха на парцали, обувките му се изпокъсаха, силите го напускаха, но не съвсем. Беше уморен до смърт, но не можеше да спре. Можеше само да върви все напред и напред, все в погрешна посока. Понякога чуваше звука от минаващи коли, но те винаги се движеха по съседния коридор, и колкото и бързо да изтичваше (защото вече бе готов да се предаде), стигнеше ли до коридора, там вече нямаше нищо. Понякога далече пред себе си виждаше изход, по който можеше да стигне до живота в Града, до въздуха, но колкото повече наближаваше, толкова по-далеч блещукаше изходът, докато не завиеше — и тогава го изгубваше от погледа си. Понякога лондончани, слезли по работа в подземията, виждаха някакъв мъгляв силует безмълвно да върви куцешком към тях, вдигнал полупрозрачната си ръка, с отворена уста, от която не излиза звук. Но както се приближаваше, видението се разтваряше и изчезваше.

Това бе история, загубила чертите на художествената измислица и прекрачила в царството на фолклора. „Скитника лондончанин“ бе израз, станал известен в целия свят.

В дълбините на Ню Йорк Бейли си спомни точно тази история и притеснено се размърда.

Р. Данийл се обади, а на гласа му отвърна леко ехо. Каза:

— Може някой да ни чуе.

— Тук долу? Изключено. Е, каква е ролята на комисаря в случая?

— Той е бил на местопрестъплението, Илия. Жител на Града е. Неизбежно беше да е заподозрян.

— Беше? Вече не го ли подозирате?

— Не. Лесно се доказа, че е невинен. Най-напред, не е разполагал с бластер. Нямало е начин. Влязъл е във Вселенското селище както е прието, това е съвсем сигурно; а ти знаеш, че бластерите задължително се оставят.

— Между другото, намерено ли е изобщо оръжието, с което е извършено убийството?

— Не, Илия. Проверен е бил всеки бластер във Вселенското селище — от никой не е бил даван изстрел седмици наред. Заключението от радиационните камери беше категорично.

— Значи убиецът, който и да е той, толкова добре е скрил оръжието, че…

— Няма къде да бъде скрито във Вселенското селище. Претърсихме навсякъде.

Бейли припряно каза:

— Обмислям всички възможности. Или е било скрито, или е било изнесено от убиеца, когато си е отишъл.

— Точно така.

— И ако се съгласите с втората възможност, комисарят ще бъде чист.

— Да. Като предпазна мярка, направихме му цереброанализа.

— Какво?

— „Цереброанализа“ означава, че изследвахме магнитните полета на живите мозъчни клетки.

— О — без всякакво въодушевление каза Бейли. — И какво ви дава това?

— Дава ни сведения за състоянието на темперамента и емоциите на индивида. В случая с комисаря Ендърби, научихме, че той не е способен да убие доктор Сартън. Напълно неспособен е.

— Да — съгласи се Бейли. — Не е този тип. Можех да ви го кажа.

— По-добре е да имаме обективна информация. Естествено, всички вселенци доброволно се подложиха на цереброанализа.

— И всички се оказаха чисти, предполагам.

— Без съмнение. Ето откъде знаем, че убиецът трябва да е жител на Града.

— Е, тогава единственото, което ни остава да направим, е да подложим целия Град на хитрото ви изследване.

— Не е изгодно, Илия. Може да излезе, че нагласата на милиони жители допуска да са извършили убийството.

— Милиони — изсумтя Бейли, като си помисли за тълпите отпреди толкова време, които крещяха против мръсните вселенци, както и за заплашително разлялата се тълпа пред магазина за обувки снощи. И си каза: „Горкият Джулиъс! Заподозрян!“ Припомни си гласа на комисаря, когато описваше мига след като бяха открили тялото: „Зверски жестоко, зверски жестоко!“ Не е чудно, че е бил толкова потресен и объркан, че си е счупил очилата. Не е чудно, че не желаеше да се завръща във Вселенското селище.

Горкият Джулиъс! Човекът, който „манипулираше“ вселенците. Човекът, чиято най-голяма заслуга към Града се криеше в способността му да се споразумява с тях. Колко ли бе допринесло това за бързото му издигане?

Не е чудно, че комисарят възложи случая на Бейли. На стария, предан, дискретен Бейли. На приятелчето от колежа! Щеше да си мълчи, ако научеше за тази малка подробност. Бейли се зачуди как ли правеха цереброанализата. Представи си огромни електроди, старателни писци, които се плъзгат по разграфена хартия, автоматични лостчета, които прещракват сегиз-тогиз.

Клетият Джулиъс! Ако бе обзет от такива отвратителни мисли, каквито с право можеха да му хрумнат, сигурно вече виждаше края на кариерата си и заповедта за уволнение, която щеше да бъде принуден да му връчи кметът.

Патрулната кола плавно се спусна към долните етажи на Градския съвет.

Когато Бейли седна отново на бюрото си, беше 14:30 часът. Комисарят се намираше извън сградата. Ухиленият Р. Сами не знаеше къде е отишъл.

Известно време Бейли стоя, потънал в мисли. Фактът, че бе гладен, се изплъзваше от съзнанието му.

В 15:20 Р. Сами дойде до бюрото му и го уведоми:

— Комисарят се върна, Ли.

— Благодаря — каза Бейли.

За пръв път гласът на Р. Сами не го ядоса. В крайна сметка, Р. Сами бе нещо като роднина на Р. Данийл, а Р. Данийл явно не бе човек — или, по-скоро, нещо — което да те ядоса. Бейли се чудеше какво ли щеше да бъде на някоя нова планета, където хора и роботи щяха да живеят на равни начала в една градска култура. Размишляваше върху това положение без всякакво вълнение.

Когато Бейли влезе, комисарят преглеждаше някакви документи, като от време на време спираше, за да си прави бележки. Каза:

— Доста се изсили във Вселенското селище.

Споменът за това замая Бейли. Пререканията с Фастълф… На удълженото му лице се изписа печално разочарование.

— Признавам, че се изсилих, комисарю. Съжалявам.

Ендърби го погледна. Очите зад очилата гледаха умно. През последните тридесет часа приличаше на себе си повече от всякога. Каза:

— Не е от значение. Фастълф явно не се обиди, затова нека го забравим. От вселенците може да се очаква всичко. Не заслужаваш така да ти провърви, Ли. Следващият път се посъветвай с мене, преди да се правиш на етеровизионен герой.

Бейли кимна. Голям товар се смъкна от плещите му. Бе предприел сензационен ход, но безрезултатно. Е, добре. Учудваше се, че го посреща толкова спокойно, но така беше. Каза:

— Виж какво, комисарю. Искам да ми дадете апартамент за двама души, където да бъдем с Р. Данийл. Нямам намерение да го водя у дома тази вечер.

— Това пък защо?

— Разпространил се е слух, че е робот. Нали помниш? Може и нищо да не се случи, но ако избухне бунт, не бих искал семейството ми да попадне в центъра му.

— Глупости, Ли. Направих проверка. Няма такъв слух в Града.

— Йези бе научила отнякъде, комисарю.

— Е, най-малкото не е умишлено пуснат слух. Няма страшно. Още щом се изключи триизмерният разговор от дома на Фастълф, се заех да го проверя. Затова се оттеглих. Естествено, трябваше да разследвам случая, и то незабавно. Както и да е — това са докладите. Можеш да се увериш сам. Ето докладът на Дорис Гилъд. Обиколила е дузина Женски кабини в различни части на Града. Познаваш Дорис. Способно момиче. Нищо не е забелязала. Нищо, никъде.

— Тогава как е чула Йези слуха, комисарю?

— Има обяснение за това. Р. Данийл се е издал в магазина за обувки. Наистина ли извади бластер, Ли, или ти малко преувеличаваше?

— Наистина. И дори го насочи.

Комисарят Ендърби поклати глава.

— Така. Значи някой го е познал. Искам да кажа, познал е, че е робот.

— Почакай — възмутено го прекъсна Бейли. — Не се познава, че е робот.

— Защо?

— Ти позна ли? Аз не можах.

— Доказва ли нещо това? Та ние не сме експерти. Да предположим, че в тълпата е имало някой техник от фабриките за роботи в Уестчестър. Професионалист. Човек, който цял живот е конструирал и създавал роботи. Той забелязва нещо необичайно в Р. Данийл. Може би в начина, по който говори или се държи. Замисля се. Може би казва на жена си. Тя казва на свои приятелки. После слухът замира. Прекалено фантастичен е. Не му вярват. Но Йези вече го е чула.

— Може би — със съмнение в гласа каза Бейли. — Независимо от това, би ли се разпоредил за стая за двама?

Комисарят сви рамене и вдигна вътрешния телефон. След малко каза:

— Имат само в квартал Р-27. Не е много приятно място.

— Става — каза Бейли.

— А мога ли да знам къде е сега Р. Данийл?

— В архива ни. Опитва се да събере информация за пропагандатори на Средновековността.

— Господи, та те са милиони.

— Зная, но това му доставя удоволствие.

Бейли почти бе стигнал до вратата, когато нещо сякаш го накара да се обърне:

— Комисарю, говорил ли ти е някога доктор Сартън за вселенската програма? По-точно, за въвеждането на C/Fe културата?

— Как го каза?

— За въвеждането на роботите.

— Споменавал ми е. — В гласа на комисаря не прозвуча някакъв особен интерес.

— А обяснявал ли ти е каква е гледната точка на Вселенското селище?

— О, да се подобри здравословното състояние и да се повиши жизненият стандарт. Дежурните приказки; никакво впечатление не ми направи. Е, съгласявах се с него. Кимах и така нататък. Какво ми оставаше? Въпросът е да се нагаждаш към тях и да се надяваш, че ще ограничат идеите си в пределите на разумното. Може би някой ден…

Бейли почака, но Ендърби не додаде какво може да стане някой ден. Тогава Бейли каза:

— А споменавал ли ти е нещо за преселничество?

— За преселничество? Никога. Да пуснеш земен жител в някой звезден свят е все едно да намериш диамантен астероид на пръстените на Сатурн.

— Имам предвид преселничеството в нови светове.

Но вместо отговор, комисарят просто втренчи в него невярващ поглед. За миг Бейли премисли, после внезапно и направо го попита:

— А какво е цереброанализа, комисарю? Чувал ли си?

Дори мускулче не потрепна на закръгленото лице на Ендърби, дори с очи не мигна. Отговори с равен глас:

— Не, а какво значи то?

— Нищо. Просто ми се върти в ума.

Излезе от кабинета и продължи да мисли на бюрото си. Положително не беше възможно комисарят да е чак толкова добър актьор. Е, значи…

В 16:05 Бейли позвъни на Йези и каза, че няма да спи в къщи тази нощ, както и известно време занапред. Доста трудно успя да се измъкне от въпросите й.

— Ли, да не се е случила беда? Да не те заплашва опасност?

Полицаят винаги донякъде е заплашван от беда, обясни й той небрежно. Но това не я задоволи.

— Къде ще преспиш?

Той не й отговори. Само каза:

— Ако се почувствуваш самотна довечера, иди при майка си.

И рязко прекъсна разговора, което може би бе най-доброто.

В 16:20 се обади във Вашингтон. Доста време му отне, докато се свърза с нужния човек, и почти толкова време му трябваше, за да го убеди, че следващия ден трябва да предприеме пътуване по въздуха до Ню Йорк.

В 16:40 вече бе успял.

В 16:55 си тръгна комисарят — мина край него с неуверена усмивка на лицето. Дневната смяна напусна вкупом. По-малочисленото население, което пълнеше кабинетите вечер и нощем, заприижда. Поздравяваха го с учудени възгласи.

До бюрото му се приближи Р. Данийл, понесъл топ листа.

— Какво е това? — попита Бейли.

— Списъкът на мъжете и жените, които вероятно членуват в организацията на средновековниците.

— Колко души има в списъка?

— Над един милион. Нося само част.

— Нима смяташ да ги проверяваш подред, Данийл?

— Това очевидно няма да бъде практично, Илия.

— Виж какво, Данийл — всички земни жители са средновековници в един или в друг смисъл. И комисарят, и Йези, и аз. Та погледни неговите… (без малко да каже „очила“, но си спомни, че земните жители трябва да се подкрепят и че обликът на комисаря трябва да се защищава както в преносния, така и в буквалния смисъл) — украшения за очите — завърши той нелепо.

— Да — каза Р. Данийл. — Забелязах ги, но ми се стори нетактично да ги споменавам. Не съм виждал такива украшения на други градски жители.

— Те са много старомодни.

— Служат ли за нещо?

Бейли рязко го прекъсна:

— Как направи списъка?

— Изготви го една машина. Операторът само я настройва на определен вид провинения, а тя самичка върши останалото. Поръчката ми беше да прегледа всички случаи с нарушаване на обществения ред през последните двадесет и пет години, в които е имало роботи. Друга машина прегледа нюйоркските вестници за същия период, за да извади имената на хората, дали не благосклонни изявления по адрес на роботи и звездни жители. Изумително много може да се направи за три часа. Машината дори изхвърли от списъка имената на вече починалите хора.

— Изумен ли си? Нима нямате компютри в Звездните светове?

— О, и то най-различни, много усъвършенствувани. Но нямаме толкова солидни и сложни машини. Разбира се, не бива да се забравя, че дори в най-големите звездни светове населението едва достига броя на жителите в някой ваш Град, затова не са нужни толкова сложни операции.

Бейли каза:

— Ходил ли си някога на Аврора?

— Не — отвърна Р. Данийл. — Сглобиха ме тук, на Земята.

— Тогава откъде знаеш за компютрите в Звездните светове?

— Но това е очевидно, колега Илия. Данните, с които разполагам, бяха прехвърлени от съзнанието на доктор Сартън. Може да не се съмняваш, че изобилствуват с конкретни сведения за Звездните светове.

— Ясно. А ти храниш ли се, Данийл?

— Захранвам се с ядрена енергия. Мислех, че го знаеш.

— Зная го. Но не те попитах дали имаш нужда да се захранваш, а дали можеш да ядеш. Дали можеш да слагаш храна в устата си, да я дъвчеш и да я гълташ. Струва ми се, че това е важно условие да бъдеш възприеман като човек.

— Разбирам какво имаш предвид. Да, мога да извършвам механичните действия — да дъвча и да преглъщам. Капацитетът ми, естествено, е съвсем ограничен, а след това рано или късно трябва да освободя смляната храна от така наречения ми стомах.

— Добре. Можеш да я изхвърлиш обратно — или каквото и да правиш друго — без много шум в стаята ни довечера. Работата е там, че съм гладен. По дяволите, пропуснах обеда, а искам да бъдеш с мене, когато се храня. Не би могъл да седиш и да не ядеш, без да привличаш вниманието. Щом казваш, че можеш да се храниш, това ми стига. Да вървим!

Кварталните столови бяха едни и същи в целия град. Нещо повече — Бейли беше ходил по работа във Вашингтон, Торонто, Лос Анжелос, Лондон и Будапеща, и там те се оказаха същите. Може би през Средновековността, когато езиците са били различни, и храната се е различавала. Но в днешно време продуктите, направени от дрожди, бяха еднакви от Шанхай до Ташкент, и от Уинипег до Буенос Айрес; английският може би не беше вече „езикът на Шекспир“, а една получила се в крайна сметка смесица, която се използуваше на всички континенти, а с леки изменения, и на Звездните светове.

Но като се оставеха настрана езикът и храната, имаше и по-дълбоки прилики. Винаги се носеше особена миризма — неопределена, но крайно характерна за „столовите“. Хората чакаха на тройна опашка, която се придвижваше бавно, смесваше се на входа и отново се разделяше на лява, дясна и средна част. Чуваше се глъч от приказките и движенията им, както и по-резкият шум от дрънченето на пластмасовите съдове. Блестеше силно излъсканата имитация на дърво, светлините се отразяваха в стъклото, масите бяха дълги, а из въздуха едва доловимо се носеше пара.

Бейли пристъпи малко напред, когато опашката се придвижи (колкото и да удължаваха часовете за хранене, неизбежно беше да не чакаш поне десет минути), и попита Р. Данийл, обзет от внезапно любопитство:

— Можеш ли да се усмихваш?

Р. Данийл, който втренчено и безизразно разглеждаше вътрешността на столовата, каза:

— Извинявай, не те разбрах, колега Илия.

— Просто се чудех, Данийл. Можеш ли да се усмихваш? — повтори той въпроса си шепнешком.

Р. Данийл се усмихна. Ефектът беше внезапен и изумителен. Устните му се дръпнаха, кожата в ъгълчетата се нагъна. Но се усмихваше само устата. Останалата част от лицето на робота бе неподвижна. Бейли поклати глава:

— Не си прави труда, Данийл. Нищо не излиза.

Стигнаха входа. Хората един след друг пъхаха металните жетони в съответния улей, след което се чуваше прещракване.

Някой беше изчислил, че в една добре организирана столова могат да влизат двеста души на минута, като картончетата им бъдат преглеждани, за да се провери дали са за тази столова, каква храна им се полага и точно каква дажба. Беше изчислено също колко дълга трябва да бъде опашката, за да има максимална ефективност, и колко време се губи, ако някой се нуждае от специално обслужване.

Следователно винаги се приемаше като нещастие, ако човек нарушете плавното прещракване, като пристъпеше към индивидуалното гише, както направиха Бейли и Р. Данийл, за да представят специалните си разрешения на дежурния служител. Йези, с познанията си на помощник-диетолог, го беше обяснила на Бейли:

— Всичко се обърква — каза тя. — Променят се данните за консумацията, както и предварителните изчисления. Налагат се специални проверки. Трябва да се сравняват получените жетони с всички квартални кухни, за да се установи дали равновесието не се нарушава прекалено рязко, нали разбираш. Всяка седмица се изготвя определен отчетен лист. Ако се случи нещо да наруши установения ред и бройките се окажат по-големи, винаги ти си виновният. Никога не е виновна градската управа, която издава специални разрешителни за щяло и не щяло. Естествено. И когато се наложи да обявим, че за дадено ядене няма свободен избор, хората на опашката вдигат голяма врява. Винаги са виновни служителите зад щанда…

Бейли знаеше всичко това до най-малки подробности, затова напълно разбра недружелюбния и отровен поглед, който му хвърли жената от гишето. Тя припряно записа някои данни: квартална столова, професия, причина за ползуване на друга столова („по служба“ — много досадна причина наистина, но съвсем неоспорима). После с уверени движения на пръстите сгъна листчето и го пъхна в улея. Компютърът го глътна, сдъвка съдържанието и смели информацията.

Жената погледна към Р. Данийл. Бейли си позволи да я уведоми за най-лошото.

— Приятелят ми не е жител на Града.

Жената изглеждаше окончателно вбесена. Каза:

— Моля, местожителството.

Бейли отново пое топката вместо Р. Данийл.

— Всичко е за сметка на полицейския отдел. Не са нужни подробности. Служебна задача.

Жената рязко посегна, свали куп метални картончета и попълни необходимите данни със светлочувствителен шифър, като сръчно натискаше с два пръста на дясната си ръка. Попита:

— Колко време ще се храните тук?

— До второ разпореждане — отговори Бейли.

— Натиснете с пръсти тук — каза тя, като обърна информационната бланка.

Бейли изпита леко угризение, когато фините пръсти на Р. Данийл с блестящи нокти натиснаха картончето. Дано не бяха забравили да му сложат отпечатъци.

Жената взе бланката и я пъхна във всеядната машина до себе си. Машината не изплю нищо и Бейли си отдъхна. След това тя им даде малки метални жетони, червени на цвят, което означаваше „временно“. И каза:

— Без свободен избор. Тази седмица нямаме излишъци. Заемете места Г-Д.

Р. Данийл каза:

— Колега Илия, бях с впечатлението, че повечето ваши хора редовно се хранят в такива столови.

— Така е. Естествено, доста е неприятно да бъдеш в чужда столова. Не срещаш никакви познати. А в квартала ти е съвсем друго. Имаш си постоянно място. Особено когато си млад, времето за хранене е светъл миг от деня.

И Бейли се усмихна на мимолетния спомен.

Маса Г-Д явно бе за случайно отбиващи се хора. Заелите вече местата си се взираха неловко в чиниите си и не разговаряха помежду си. Крадешком поглеждаха със завист тълпите смеещи се хора на другите маси.

„Никой не се чувствува по-неудобно — помисли си Бейли — от човека, който се храни в чужда столова“. Старата поговорка гласеше, че колкото и скромна да е, кварталната столова си остава най-хубава. Дори храната ти изглежда по-вкусна, колкото и много химици да се закълнат, че не се различава от храната в Йоханесбург.

Бейли седна на табуретката, а Р. Данийл — до него.

— Нямаме право на избор — каза той, като махна с ръка, — затова просто натисни бутона и чакай.

Минаха две минути. На повърхността на масата се отмести един кръг, а друг кръг се вдигна нагоре.

— Картофено пюре, синтелешки сос и компот от кайсии. Е, няма значение — каза Бейли.

Във вдлъбнатината точно до ниската преграда в средата на масата се появиха вилица и две филии пълноценен хляб от дрожди.

Р. Данийл каза тихо:

— Можеш да си вземеш от моето ядене, ако искаш.

За миг Бейли изпита възмущение. После се сети и измърмори:

— Това е неприлично, Данийл. Хайде, яж.

И се зае старателно с храната, но без да се чувствува спокоен, за да изпита истинска наслада. Незабелязано хвърляше поглед към Р. Данийл. Роботът мърдаше челюсти с отмерени движения. Прекалено отмерени. Не изглеждаше съвсем естествено.

Интересно! Сега, след като Бейли знаеше със сигурност, че Р. Данийл наистина е робот, ясно забелязваше всякакви дреболии. Например, когато гълташе, адамовата му ябълка не се местеше.

И въпреки всичко, тези неща не му пречеха. Дали вече не беше свикнал с това създание? Да речем, че хората започнеха всичко отначало в един нов свят (тази мисъл бе заседнала в главата му, откакто му я подхвърли доктор Фастълф); да речем, че самият Бейли напуснеше Земята — щеше ли да свикне да работи и да живее редом с роботи? А защо не? Вселенците го бяха постигнали.

Р. Данийл каза:

— Илия, неприлично ли е да наблюдаваш човек, когато се храни?

— Ако имаш предвид да го гледаш втренчено, да. Съвсем логично е, нали? Човек има право на личен живот. Обикновените разговори са в реда на нещата, но не бива да се зазяпваш в някого, когато преглъща.

— Разбирам. Защо тогава преброих осем души, които ни наблюдават внимателно, съвсем внимателно?

Бейли остави вилицата. Огледа се, сякаш търсеше къде е оставена солта.

— Не забелязвам нищо необичайно.

Но го каза, без да е убеден. Тълпата хранещи се хора му се виждаше неразличима еднородна маса. И когато Р. Данийл го погледна с безизразните си кафяви очи, Бейли с неохота си спомни, че го гледат не очи, а локатори, способни да улавят с фотографска точност за броени секунди цялата гледка.

— Не се лъжа — каза спокойно Р. Данийл.

— Е, и какво? Държат се невъзпитано, без това да доказва нещо.

— Не зная, Илия, но дали е съвпадение, че шестима от тях бяха в тълпата пред магазина за обувки снощи?