Нора Робъртс
Нощни птици (3)

Трета глава

Когато двамата детективи пристигнаха, тя вече се бе посъвзела. Чувстваше се глупаво, че заради някакво си обаждане веднага бе хукнала към полицията, и то при него.

Това са просто телефонни обаждания, повтаряше си Сила, докато крачеше до прозореца и обратно. След като вече цяла седмица се повтаряха, трябваше да е престанала да им обръща внимание. Само ако можеше да ги приеме по-спокойно, да успее да убеди онзи, който звъни, че думите и заплахите му не я вълнуват, тогава той сам ще спре.

Баща й я беше научил, че това е най-добрият начин човек да се справи с хулиганите. Затова пък майка й винаги твърдеше, че по-добрият подход е кроше в челюстта. Сила разбираше, че и двата подхода си имат добра страна, но й се струваше, че едно пасивно отношение ще се окаже по-подходящо в случая.

Пред себе си призна, че последния път не се справи както трябва. По време на обичайната му тирада тя едва не изпадна в истерия, започна да крещи, да му се моли и да отвръща на заплахите със заплахи. Добре че Дебора не беше вкъщи да я чуе.

Докато се опитваше да се успокои, тя приседна на страничната облегалка на един фотьойл с изправен гръб, ала дълбоко умислена. След обаждането спря радиото, заключи всички врати и пусна пердетата. Сега, на светлината на лампата, се ослушваше напрегнато, за да долови всеки звук и оглеждаше всяко ъгълче на стаята. Двете с Дебора бяха боядисвали стените, заедно бяха избрали мебелите и бяха спорили за тях. Толкова много познати неща, мислеше си Сила. Всяко едно от тях буди спокойствие.

Ето че само след шест месеца навсякъде имаше дреболии, нещо, което не се бе случвало никога преди. Но този път нито къщата, нито мебелите бяха взети под наем. Всичко си бе тяхно.

Може би тъкмо заради това, въпреки че никога не го бяха обсъждали, започнаха да купуват онези малки ненужни предмети. Порцелановата котка, свила се за вечен сън, бе поставена на отрупаната с книги библиотека. Не можеше да не забележи безобразно скъпата лъскава бяла купа, с нарисувани по самия ръб цветове на хибискус. Тук бе и жабата, докарана в черна вратовръзка и фрак.

Правеха дома си уютен, мислеше тя. За пръв път, откакто останаха сами, имаха уютен дом. Нямаше никакво намерение да остави онзи злонамерен глас без лице от телефона да разруши всичко.

Как да постъпи? Беше сама и единствено заради това си позволи да се поддаде на отчаянието и да отпусне глава на дланите си. Да се бори ли с него? Ала как да се бори с някого, когото не познава, не вижда и не разбира? Дали да се престори на напълно безразлична? Само че колко ли време ще успее да се преструва, особено ако той продължи да нахлува в часовете за почивка, не само когато е на работа?

И какво ще стане, когато му омръзне да звъни и реши да се срещне с нея лице в лице?

Забързаното почукване на вратата я стресна и Сила притисна ръце между гърдите си, сякаш за да успокои обезумялото си сърце.

„Аз съм твоят палач. Ще те накарам да страдаш. Ще те накарам да си платиш.“

— Сила. Бойд е. Отвори вратата.

Имаше нужда от секунда, секунда, в която да покрие лицето си с длани и да поеме дълбоко въздух. Вече поуспокоила се, тя пристъпи към вратата и я отвори.

— Здрасти. Пристигнахте за рекордно време. — Сила кимна на Алтия. — Здравейте детектив Грейсън. — Покани ги с жест вътре и се облегна на вече затворената врата. — Чувствам се толкова глупаво, че ви накарах да се разкарвате чак до тук.

— Това ни влиза в задълженията — отвърна Алтия. Тази жена сякаш се държи на много тънки нишки, помисли си, а някои от тях май вече са се скъсали. — Имате ли нещо против да поседнем?

— Не, разбира се, извинете… — Сила прокара ръка през косата си. Не успявам да се държа спокойно, помисли си тя. А се гордееше, че при всички обстоятелства успява да запази самообладание. — Мога, ами да, защо да не направя кафе.

— Не се притеснявай. — Бойд седна на бежовото канапе и се облегна на сапфиреносините възглавнички. — Разкажи ни какво се случи.

— Написала съм всичко. — Безпокойството й пролича в резките й движения, когато направи крачка към телефона, за да вземе бележника. — Навик от радиото — обясни Сила. — Щом телефонът звънне, и аз започвам да записвам. — Нямаше никакво намерение да си признае, че не иска да повтори разговора на глас. — Част от нещата са написани на стенографския език на О’Роарк, но има и превод.

Той пое бележника и прегледа думите. Мускулите на стомаха му се стегнаха в странно съчетание от ярост и отвращение. Привидно спокоен, Бойд подаде написаното на колежката си.

Сила не я сдържаше седнала. Стоеше в центъра на стаята, стискаше пръстите си, извиваше ги, а след това се прехвърляше на развлечения си пуловер.

— Много ясно казва какво мисли за мен и какво смята да направи по въпроса.

— За пръв път ли звъни у вас? — попита я Бойд.

— Да. Нямам представа как се е добрал до номера ми. Аз… Ами телефонът ни не е включен в указателя.

Алтия остави бележника и извади своя.

— Кой има домашния ви телефон?

— В радиото го имат — въздъхна малко по-спокойно Сила. С това щеше да успее да се справи. Прости въпроси, които изискваха прости отговори. — Сигурно го имат и в колежа. Също и адвокатът ми, казва се Карл Донъли. Той работи в центъра. Имат го и две от момчетата, с които излиза Деб. Джош Холдън и Дарън Макинли. И няколко приятелки. — Тя отново се замисли. — Май няма други. Основното, което ме притеснява, е… — Завъртя се рязко, когато чу вратата да се отваря. — Деб. — Усети да я залива вълна от облекчение, а след това и раздразнение. — Мислех, че имаш по-късна лекция.

— Имах — отвърна тя и извърна ярките си сини очи към Бойд и Алтия. — Вие от полицията ли сте?

— Дебора — вметна Сила, — знаеш много добре, че не трябва да пропускаш часове. Имаш тест…

— Престани да се държиш с мен като с дете — сопна се Дебора и бутна вестниците, които носеше, в ръката на Сила. — Наистина ли очакваш да се правя, че нищо не се е случило? По дяволите, Сила, ти ми каза, че всичко вече е наред.

Така значи, вече е на първа страници в клюкарските вестници, помисли уморено Сила.

„Принцесата от нощното предаване — под обсада.“

Опита се да не обръща внимание на усилващото се главоболие и потри слепоочията си с пръсти.

— Да, всичко е наред. Ето така се продават вестници.

— Напротив, не е.

— Нали извиках полицията — сопна се в отговор тя и запокити вестника. — Какво друго искаш?

Двете си приличаха, отбеляза Бойд — във формата на устата и в очите. Сила бе привлекателна, сексапилна и всеки мъж би завъртял поглед след нея, докато сестра й бе великолепна, ала по-студена и дистанцирана. Още е млада, помисли си той. Сигурно има осемнадесет. След няколко години с един поглед ще пленява мъжете.

Бойд веднага забеляза и разликите. Косата на Дебора бе по-къса и бухнала, а на Сила бе дълга, пусната свободно. По-малката сестра бе облечена в тъмнолилав пуловер над панталон, напъхан в лъскави боти. Развлеченият пуловер на Сила се набиваше на очи с ярките си, разнообразни цветове.

В горната си част бе пурпурночервен, а в долната — зелен. Обута беше с дебели жълти чорапи и оранжеви чехли.

Вкусовете им може и да бяха коренно различни, но характерите им бяха еднакви.

А когато сестрите О’Роарк не бяха в настроение, зрителите ги очакваше страхотно представление.

— Това май не е за пръв път — прошепна Алтия в ухото му, дръпнала се дискретно назад.

Бойд не успя да скрие усмивката си. Защо нямаше пред себе си пуканки и бира! Щеше с удоволствие да изгледа и десетте рунда.

— Ти на коя ще заложиш?

— На Сила — прошепна тя и кръстоса дългите си крака. — Ала сестричето скоро ще я настигне.

Изглежда осъзнала, че няма смисъл да си блъска главата в стената, Дебора се обърна.

— Добре — посочи тя с пръст Бойд. — Ти, кажи ми какво се е случило.

— Ами…

— Ясно — насочи тя вниманието си към Алтия. — Ами ти?

Опитвайки се да сдържи усмивката си, Алтия кимна.

— Ние водим разследването по случая на сестра ви, госпожице О’Роарк.

— Значи вече има случай.

Без да обръща внимание на ядния поглед на Сила, Алтия кимна.

— Да, има. С помощта на управлението сме поставили проследяващо устройство на телефонната линия на студиото. Двамата с детектив Флечър вече разпитахме някои от лицата, които преди са извършвали тормоз по телефона. Както вървят нещата, ще трябва да започнем да подслушваме и домашния ви телефон.

— Както вървят нещата, значи… — Мисълта отне на Дебора само миг. — О, Сила, да не е звънял тук? Нали не се е обаждал тук? — Забравила лошото си настроение, тя веднага прегърна сестра си. — Извинявай.

— Няма защо да се тревожиш. — Усетила, че Дебора се е стегнала, Сила се отдръпна. — Говоря сериозно, Деб. Няма защо да се притесняваме. Нито ти, нито аз. Хората ни пазят и те имат грижа за всичко.

— Точно така! — Алтия стана. — Двамата с детектив Флечър сме от по петнадесет години в полицията. Ще се грижим за сестра ви. Имате ли телефон? Искам да се обадя да уредя няколко неща.

— В кухнята — отговори Дебора, преди Сила да успее да каже и дума. — Ще ви заведа. — Спря за миг и се усмихна на Бойд. — Искате ли да ви направя кафе, детектив?

— Да, благодаря.

Той я наблюдаваше, докато излиза от стаята, а и едва ли някъде имаше мъж, който не би сторил същото.

— Дори и не си го помисляй — изръмжа Сила.

— Какво? — попита той, но широката му усмивка го издаде. Не беше по силите на един детектив да накара една кокошка да не бди над пиленцето си. — Сестра ти, Дебора се казва, нали? Голяма работа е.

— Много си стар за нея.

— Сериозно?

Сила си взе цигара и отново се отпусна на страничната облегалка на стола.

— Така или иначе, двамата с детектив Грейсън сте си лика-прилика.

— Тия ли? — Широката му усмивка отново се появи. През повечето време дори не се сещаше, че партньорът му е жена. — Да, голям съм късметлия.

Сила стисна зъби. Мразеше, когато друга жена я караше да се чувства несигурна, а Алтия Грейсън имаше невероятно присъствие и бе изключителен професионалист. Сила дори беше готова да преглътне факта, че другата жена бе зашеметяващо красива. Всичко у нея бе толкова съвършено.

Бойд се изправи и взе незапалената цигара от ръката й.

— Ревнуваш ли?

— Мечтай си, готин.

— И до мечтите ми ще стигнем по-късно. — Той повдигна брадичката й с крайчеца на пръста си. — Държиш ли се?

— Добре съм. — Искаше й се да стане, ала имаше чувството, че Бойд няма да й направи място, когато се изправи. Ако пък се изправеше, щеше да е много по-лесно да отпусне глава на рамото му и да се почувства спокойна. Но отговорностите и задълженията си оставаха. А също и гордостта й. — Не искам Деб да се замесва във всичко това. Тя е сама тук нощем, докато аз съм на работа.

— Мога да уредя една патрулка да дежури отвън.

Сила кимна с благодарност.

— Не ми е приятно, че някъде съм направила грешка, която може да се окаже заплаха за нея. Тя не го заслужава.

Бойд не устоя и постави ръка на бузата й.

— Нито пък ти.

Беше минало много време, откакто някой я бе докосвал за последен път, дори и така неангажиращо. Сила сви рамене.

— За това все още не съм мислила — въздъхна тихо тя и си пожела да може да затвори очи и да извърне лице към тази силна нежна ръка. — Трябва да се приготвям за радиото.

— Защо не си останеш тук тази вечер?

— И той да си помисли, че ме е уплашил? — скочи Сила. — Няма начин!

— Дори и жената чудо понякога си почива.

Тя поклати глава. Беше права, че Бойд няма да се отдръпне и да й направи място. Пътищата й за бягство бяха напълно отрязани от едната страна от един стол, а от другата — от него. Усети напрежението й отново да се надига. Гордостта я накара да не свежда очи. А той чакаше, мътните го взели. И само ако беше сляп или много тъп, нямаше да разбере, че докосването им, допирът с него я караше да тръпне.

— Притискаш ме, Флечър.

След секунда, след една-единствена секунда, той щеше да се поддаде на импулса и да я привлече към себе си. Тогава щеше да разбере колко близо до действителността са били мечтите му.

— Все още не съм започнал да те притискам, О’Роарк.

Очите й станаха студени.

— Вече получих достатъчно заплахи за един ден. Благодаря, ала стига.

Прииска му се да я удуши заради тези думи. Бавно, без да сваля очи от нея, Бойд пъхна палци в джобовете си.

— Това изобщо не беше заплаха, бебчо. Споделих с теб един факт.

Дебора прецени, че бе подслушвала достатъчно дълго и леко се покашля.

— Кафето ви, детектив Флечър… — Тя му подаде димящата чаша. — Тия каза, че го пиете черно, с две лъжички захар.

— Благодаря.

— Ще съм оттатък — каза Дебора предизвикателно, почти сигурна, че сестра й ще започне да спори. — След около час ще дойдат да монтират подслушвателното устройство на телефона. — Тя сложи ръце на раменете на Сила и я целуна по двете бузи. — Не съм изпуснала нито една лекция, Саймън.

— Саймън ли? — учуди се Бойд.

— Легре — отвърна със смях Дебора и отново целуна Сила. — Тази жена е истински надзирател на керван роби.

— Какви ги приказваш? — дръпна се Сила, за да си вземе чантата. — Трябва да наваксваш по американска история. И да си помислиш все така ли ще я караш по политически науки, да не говорим пък, че нищо не знаеш по психология — нареждаше тя, докато вадеше палтото си от дрешника. — И между другото, подът на кухнята трябва да се лъсне. Сигурна съм, че някъде имах една неизползвана четка за зъби. Ще ти свърши работа за пода. И да нацепиш още дърва!

Дебора се разсмя.

— Я се разкарай!

Сила се усмихна и посегна към дръжката на вратата.

Ръката й попадна върху тази на Бойд. Тя се отдръпна, преди да разбере какво става.

— Ти пък къде тръгна?

— С теб — намигна той на Дебора, докато побутваше Сила навън.

 

 

— Това е пълен абсурд — възмути се Сила, докато влизаше в сградата на радиото.

— Кое по-точно?

— Наистина не разбирам защо по време на смените ми трябва да има ченге?

Свали палтото си в движение. Размахва го като плащ на тореадор, помисли си Бойд. Все още намусена, тя отвори вратата на малкия склад, но почти веднага изпищя и се дръпна назад, налитайки върху Бойд, който се бе протегнал да задържи вратата.

— Господи, Били, изкара ми акъла.

— Извинявай — усмихна се гузно посивелият домакин с тънки като пръчки ръце, — свърши ми спрея за прозорците — обясни той и показа празната опаковка.

— Няма нищо. Малко съм нервна.

— Чух какво става.

Домакинът пъхна новия спрей в колана си и вдигна кофата и парцала.

— Не се притеснявай, Сила. Ще бъда тук до полунощ.

— Благодаря. Ще слушаш ли предаването тази вечер?

— Няма да го пропусна — отвърна той и се отдалечи с леко накуцване на левия крак.

Сила влезе в склада и видя неизползвана бутилка спрей за стъкла. Извади банкнота от пет долара от чантата си и я пъхна в купчина парцали.

— Това пък защо го направи?

— Бил е във Виетнам — отвърна простичко тя и затвори вратата.

Бойд не отговори. Добре разбираше, че бе ядосана, защото я бе видял. Ето че откриваше още едно противоречие.

За да се подготви за смяната си, Сила влезе в малка приемна, където бе дневникът с плана на предаването й. Там добавяше и премахваше идеи, когато решеше. Още преди месеци програмният директор бе престанал да й се кара за този ужасен навик. Сила предпочиташе нощната смяна и заради свободата, която й даваше.

— Тази нова група — измърмори тя.

— Какво? — Бойд се пресегна към една поничка със захарна глазура.

— Тази нова група, Стадс — почука Сила с молива по масата. — Еднодневки. Не си струва да ги пускам.

— Тогава защо ги пускаш?

— Трябва да им се даде шанс. — Погълната от работата си, тя отхапа без дори да се замисля от поничката, която Бойд поднесе към устата й. — След шест месеца никой няма да ги помни.

— Така е при рокендрола.

— Не е. Бийтълс, Бъди Холи, Чък Бери, Спрингстийн, Елвис — те са рокендрола.

Той се отпусна назад, загледан в нея.

— Някога слушаш ли нещо друго?

Сила се усмихна широко и облиза захарта, полепнала по горната й устна.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че има други?

— Винаги ли си такава непреклонна?

— Да. — Тя извади някаква връзка от джоба си. С няколко странни завъртания на китката, косата й бе вързана. — А ти каква музика харесваш?

— Бийтълс, Бъди Холи, Чък…

— Е, не си съвсем безнадежден случай — прекъсна го Сила.

— Моцарт, Лина Хорн, Божоле, Джоун Джет, Ела Фицджералд, Би Би Кинг…

Тя повдигна вежди.

— Леле, колко много знаем.

— И се интересуваме.

Сила се отпусна назад за момент.

— Наистина ме изненадваш, Флечър. Бях те взела за един от онези мъже, които свалят и бягат, пият и те зарязват, без да им мигне окото.

— За музиката ли говориш или в личните отношения?

— И за двете. — Тя погледна часовника. — Време е за шоуто.

Щурия Боб Уилямс, който водеше предаването от шест до десет, тъкмо привършваше. Беше нисък, подпухнал мъж на средна възраст с глас на двадесетгодишен жребец. Поздрави Сила с кратко махване на ръката, когато тя започна да подрежда нужните албуми.

— А-ха, дългокраката кобилка вече е тук. — Натисна едно от копчетата и се чу ускореното туптене на сърце. — Всички от царството на радио КИП, трябва да сте нащрек! Вашата среднощна звезда е вече на хоризонта. Оставям ви да се понесете на колелото на миналото. — Той включи музика — „Хонки тонк умън“ — завъртя се на стола и протегна крака, за да раздвижи невидимите си мускули. — Сладурче, как си?

— Добре — отвърна Сила и нагласи първата плоча.

— Четох вестника.

— Нищо особено, Боб.

— Ей, нали сме едно голямо семейство — стисна я лекичко за рамото той. — Няма да те изоставим.

— Благодаря.

— Вие ченгето ли сте? — обърна се Боб към Бойд.

— Точно така.

— Да го пипнете оня. На всички ни треперят гащите. — Той отново стисна рамото на Сила. — Ако имаш нужда от нещо, веднага да ми кажеш!

— Добре. Благодаря ти.

Не й се говореше за това, не можеше да си позволи да мисли за заплахите тридесет секунди преди да влезе в ефир. Седна удобно, нагласи микрофона, пое си дълбоко дъх няколко пъти, направи две-три проби на гласа си и включи микрофона.

— И така, Денвър, с всички вас е Сила О’Роарк и вие слушате КИП, радиостанция номер едно. Ще бъда с вас от десет до два сутринта. Започваме с награда от сто и девет долара. Очаква ви нашата загадка. Ако успеете да ми кажете заглавието, изпълнителят и годината, печелите! Очаквам ви на телефон 555–5447. Останете с нас, скоро ще разтърсим земята.

Музиката започна и тя се отпусна с удоволствие. Отново контролираше нещата.

— Елтън Джон — чу Сила гласа на Бойд зад себе си. — „Хонки Кет“. Хиляда деветстотин седемдесет и… втора.

Тя завъртя стола към него. Изглежда прекалено доволен от себе си, помисли си Сила. Тази крива усмивка на лицето му, ръцете, пъхнати небрежно в джобовете. Как бе възможно да е толкова привлекателен, това просто не беше честно.

— Бреййй, учудваш ме, готин. Подсети ме да те запиша за безплатна тениска.

— Предпочитам вечеря.

— И аз предпочитам порше, ала както виждаш… Ей! — възкликна тя, когато той хвана ръката й.

— Гризала си си ноктите. — Бойд прокара палеца си по кокалчетата й, като наблюдаваше промяната в очите й. — Още един лош навик.

— Имам и много други.

— Това е добре. — Вместо да си седне в ъгъла, той се отпусна до нея. — Нямах време да си взема книга — обясни кратко. — Може ли да те погледам как работиш?

— Може ли да не… — Сила изруга, след което натисна някакво копче на телефона. Заради него за малко да изпусне обаждането. — Тук е радио КИП. Можете ли да ми кажете името на песента загадка?

Печелившият беше едва пети. Опитваше се да не забелязва Бойд. Докато записваше името и адреса на победителя, пусна реклама.

Като че ли не й стигаше всичко, което й се струпа на главата. Как да се съсредоточи над предаването, след като той буквално й дишаше във врата? Беше толкова близо, че спокойно усещаше миризмата му. Не използваше афтършейв, само някакъв сапун, който в първия момент й напомняше за дъха на планините, а в следващия я караше да си представя тихи интимни вечери.

Не се интересуваше нито от едното, нито от другото. Единственото й желание бе тази криза да отшуми и животът й да потече както обикновено. Привлекателните мъже идват и си отиват. Знаеше това много добре. Оставаше само успехът, и то само ако си готов да се бориш за него.

Тя се размърда на стола и се протегна за нова плоча. Бедрата им се допряха. Неговото беше дълго и стегнато. Твърдо решена да не се отдръпва, Сила се извърна и го погледна в очите. Бяха на сантиметри един от друг, всеки отправил своето предизвикателство. Не отмести поглед дори когато очите му се плъзнаха към устните й. Почти веднага отново срещнаха нейните, искрящи от желание. В ушите й туптеше ритъмът на музиката от слушалките. Беше ги оставила нарочно, за да не се налага да разговаря с него. Пееха за горещи нощи и неугасващо желание.

Тя се отдръпна внимателно. Когато заговори в микрофона, гласът й бе станал още по-дрезгав.

Бойд се изправи. Разбра, че това бе единственото му спасение. Искаше само да я подразни, да откъсне мислите й от неизбежното телефонно обаждане, което я очакваше преди края на смяната. Искаше да не мисли за натрапника, а да насочи вниманието си към него. Нямаше намерение да отрича, че му се искаше да мисли за него. Но не си беше представял, че когато това се случи, стомахът му ще се свие на възел.

Сила излъчваше аромата на полунощ. Тайнствен и греховен. Гласът й бе като секса. Горещ и мамещ. Щом погледнеше очите й, ако наистина се вгледаше, виждаше неподправена невинност. Мъж, който не би полудял от тази комбинация, или не бе на себе си, или пък вече бе мъртъв.

Отдръпни се малко, каза си той, докато се измъкваше безшумно от студиото. Страшно професионално. Не беше от полза за никой от тях, ако се забъркаше с жената, която трябваше да пази.

Останала сама, Сила си наложи да се отпусне, мускул след мускул. Всичко се дължеше на опънатите й нерви. Това беше удобно обяснение. Реакцията й към Бойд бе просто едно отражение на напрежението, което се трупаше вече повече от седмица. А той се опитваше да я манипулира.

Тя издуха косата от очите си и пусна на слушателите два хита един след друг, а на себе си остави още няколко минути спокойствие.

Още не можеше да го разбере. Чете Стайнбек и познава Елтън Джон. Говори бавно и спокойно, ала мисли бързо. Носи скапани ботуши и сако за триста долара.

Всъщност какво значение има, запита се Сила и се опита да се настрои за следващите двадесет минути от предаването. Не се интересуваше от мъже. А този бе истински мъж. Това първо. Второ, никога нямаше да се забърка с ченге. Трето, всеки с очи на главата си ще забележи, че има връзка, интимна връзка с невероятно красивата си партньорка. А Сила никога не бе посягала към чужд мъж.

По тези три пункта направо излизаше от играта.

Тя затвори очи и се понесе с музиката. Това винаги й помагаше, успокояваше я, повдигаше й настроението или просто й напомняше каква бе щастливка. Не беше напориста и трудолюбива като Дебора. Нито пък притежаваше себеотдаването на родителите си. Образованието й бе малко повече от онова, което законът я задължаваше да има, а работеше точно това, за което бе мечтала.

Животът я научи на един особено важен урок. Нищо не е вечно. И доброто, и злото отминават. Сегашният кошмар, колкото и черен да беше, в края на краищата щеше да свърши. Трябваше само да издържи, ден след ден.

— Слушахте Джоан Джет, която ви събуди малко преди единадесет и тридесет. Сега е ред на новините, а след това ни чакат Стив Уинуд и Фил Колинс, с които ще започнем следващия половин час преди полунощ. Слушате радио КИП, а новините представят за вас Уайлдуд Рекърдс.

Сила включи предварително записаната касета и прегледа написаните обяви и реклами, които трябваше да прочете. Когато Бойд се върна, тя представяше следващия музикален блок и бе станала, за да се пораздвижи.

Той остана на място и се опита да потисне стона си, докато я наблюдаваше как протяга ръце към тавана и завърта ханша си. Сигурно в такт с музиката, каза си Бойд, когато Сила се наведе, за да хване глезените си и бавно изправи колене.

Тези упражнения вече му бяха познати. Правеше ги веднъж-дваж пъти по време на четиричасовата си смяна. Но сега си мислеше, че бе сама и влагаше повече ритъм. Докато я наблюдаваше, разбра, че десетте минути, които бе стоял далече от нея, съвсем не са му били достатъчни.

Тя седна отново и поговори малко с публиката. След това свали слушалките и усили музиката за свое собствено удоволствие. Поклащаше се в такт с леещия се ритъм.

Когато той постави ръка на рамото й, Сила скочи стреснато.

— Спокойно, О’Роарк. Донесох ти малко чай.

Сърцето й биеше като обезумяло. Докато се успокои, тя се облегна на масата.

— Какво каза?

— Чай — повтори Бойд и й подаде чашата. — Донесох ти чай. Пиеш прекалено много кафе. Този е билков. Жасмин или нещо такова.

Беше успяла да се овладее и погледна чашата с отвращение.

— Не пия цветя.

— Поне пробвай. Така може и да не скочиш до тавана следващия път, когато някой те докосне.

Той отпи малка глътка от бутилката си.

— Предпочитам от това.

Бойд отпи втора глътка, този път по-голяма, и й подаде бутилката.

— Половината от смяната ти вече мина.

Също като него погледна към часовника. Беше почти полунощ. Преди това беше любимата й част от предаването. Сега, докато наблюдаваше как секундите отминават, усети, че дланите й се потят.

— Може пък да не се обади тази вечер. Нали вече ми звъня вкъщи.

Той отново седна до нея.

— Възможно е.

— Ала не ти се струва вероятно.

— Ще разберем. — Бойд постави ръка отзад на врата й. — Опитай се да се държиш спокойно и да го задържиш по-дълго. Задавай му въпроси. Каквото и да говори, питай го за различни неща. Може да отговори на някой въпрос и да ни даде следа.

Сила кимна и продължи работата си още десет минути.

— Исках да те попитам нещо — каза най-сетне тя.

— Добре.

Без да го поглежда, Сила изпи последната глътка от студеното безалкохолно, за да облекчи пресъхналото си гърло.

— Колко време ще бъда с бавачка?

— Не се притеснявай.

— Да допуснем, че знам нещичко за това, как се процедира в полицията. — В гласа й отново се прокрадна онази нотка на горчивина и съжаление. — Няколко гнуснички обаждания не са основание за кой знае какво внимание.

— Имаше заплаха за живота ти — отвърна той. — От голяма помощ е и това, че си звезда, и че случаят е вече обществено достояние. Ще бъда с теб известно време.

— Страхотно — измърмори тя и се зае с желанията на слушателите.

Натрапникът не пропусна обаждането, както и самата Сила предполагаше, но този път беше рано. На петото позвъняване тя разпозна гласа, потисна желанието си да изпищи и пусна музика. Без да съзнава, Сила се пресегна и стисна ръката на Бойд.

— Много сте упорит.

— Искам да те видя мъртва. Вече съм почти готов.

— Познавам ли ви? Все си мислех, че познавам всички, които имат желание да ме убият. — Тя се сви, докато слушаше имената, с които я наричаше непознатият, и се опита да се съсредоточи в лекия натиск, който пръстите на Бойд упражняваха на врата й. — Олеле! Май наистина съм те ядосала. Знаеш ли, приятелче, ако това предаване не ги харесва, защо не превключиш на друго?

— Ти го прелъсти. — Чу се плач, зад който бе стаен гняв. — Прелъсти го, изкуши го, даде му обещания. След това го уби.

— Аз… — Този път Сила остана много по-шокирана, отколкото от грозните имена, с които я бе наричал. — За кого става въпрос? Не разбирам нищо. Моля ви, кой…

Връзката се разпадна.

Докато седеше озадачена и смълчана, Бойд грабна телефона.

— Някакъв резултат? По дяволите. — Той стана, натъпка ръце в джобовете си и започна да крачи. — Само още десет секунди. Щяхме да го пипнем след десет секунди. Сигурно знае, че го записваме. — Обърна се рязко, когато влезе Ник Питърс, с ръце, заети от чашите кафе. — Какво има?

— Аз… Ами… Аз… — Адамовата му ябълка подскочи, докато преглъщаше. — Марк ми каза, че няма проблем, ако искам да остана по време на предаването. — Той преглътна отново. — Мислех, че Сила ще иска кафе.

Бойд насочи палеца си към масата.

— Ще ти кажем. Можеш ли да й помогнеш до края на предаването?

— Нямам нужда от помощ — прозвуча леденостуденият, спокоен глас на Сила. — Чувствам се чудесно, Ник. Няма за какво да се безпокоиш. — Тя постави ръка на микрофона. — Тази песен бе за Чък от Лори, изпратена с много любов. — Сила погледна уверено Бойд преди отново да вдигне слушалката. — Радио КИП, вече сте в ефир.

 

 

Успя да издържи до края на предаването. Това беше най-важното. И нямаше да рухне, както предишния път. Сила бе доволна, че се държа. Само трябваше да си мисли, че всичко е наред.

Дори не се опита да възрази, когато Бойд седна зад волана на колата й. Това, че не й позволява да кара, бе последната й грижа.

— Ще дойда с теб — каза Бойд, след като паркира колата.

Сила само сви рамене и се упъти към входа.

Като робот свали палтото и изрита обувките си. След това седна, без да промълви и дума, и запали цигара. Дебора спокойно спеше.

— Виж — започна тя, след като бе избистрила мислите си. — Наистина няма смисъл да се занимаваме с това. Мисля, че разбрах къде е проблемът.

— Сериозно? — отвърна той, без да сяда. Невероятното й спокойствие го притесняваше много повече, отколкото някой истеричен пристъп или проявите на гняв. — Тогава ми обясни и на мен.

— Очевидно онзи е направил грешка. Бърка ме с някоя друга. Просто трябва да му обясня.

— Просто да му обясниш — повтори Бойд. — И как смяташ да стане това?

— Следващия път, когато се обади, ще го накарам да ме изслуша. — Сила обхвана с длан рамото си и започна да го разтрива, сякаш бе измръзнало. — За бога, Флечър, не съм убила никого.

— Значи смяташ да му го кажеш и той като един разумен човек ще ти поднесе извиненията си заради причиненото безпокойство.

Спокойствието й започваше да отстъпва.

— Ще го накарам да разбере.

— Сила, ти се опитваш да се убедиш, че става въпрос за разумен човек, а той не е.

— И какво, според теб, трябва да направя? — попита тя, а цигарата, която гасеше, се пречупи на две. — Разумен или не, трябва да го накарам да разбере, че е станала грешка. Никога не съм убивала човек — изсмя се Сила, докато сваляше лентичката, която придържаше косата й. — Никога не съм прелъстявала когото и да било.

— Я стига!

Гневът я накара да скочи от стола.

— Ти за каква ме вземаш? Да не си мислиш, че съм някоя черна вдовица, която подмамва мъжете, а щом приключи с тях, ги ликвидира? Я се стегни, Флечър. Аз съм само един глас, и то дяволски добър. Това е всичко.

— Ти си много повече от един глас, Сила. И двамата го знаем. — Той спря, като я изчака да го погледне отново. — Знае го и той.

Нещо у нея потръпна — отчасти страх, отчасти копнеж. Не искаше нито едното, нито другото.

— Може да съм всякаква, ала не съм прелъстителка. Всичко е една преструвка, роля, и няма нищо общо с действителността. Бившият ми съпруг ще бъде първият, който ще потвърди, че дори нямам желание за секс.

Погледът на Бойд я прониза.

— Никога не си споменавала, че си била женена.

Нямаше и намерение да споменава, мислеше си Сила, докато се опитваше да среши с пръсти косата си.

— Това беше преди сто години. Какво значение има?

— Всичко има значение. Искам името и адреса му.

— Дори му нямам адреса. Не изкарахме женени и година. Та аз бях само на двадесет.

Тя започна да разтрива челото си.

— Кажи ми името му, Сила.

— Пол. Пол Ломакс. Не съм го виждала от около осем години… Откакто се разведе с мен.

Тя се обърна към прозореца и след това отново към Бойд.

— Исках да кажа, че този тип е попаднал на погрешна честота. Набил си е в главата, че аз… Какво аз? Че използвам евтини номерца, за да омотая някакъв мъж и не го пускам.

— Очевидно е, че той мисли точно това.

— Значи мисли грешно. Аз не успях един-единствен мъж да направя щастлив, камо ли да прелъстя десетки други.

— Забележката беше глупава, дори и от твоите уста.

— Да не мислиш, че ми е много приятно да си призная, че всичко е една преструвка, че съм пълно дърво в леглото? — изсъска думите Сила, докато крачеше напред-назад. — Последният, с когото излизах, ми каза, че във вените ми има замръзнала вода, вместо кръв. И въпреки това не го убих. — Тя се поуспокои малко, дори се развесели. — Мислих, много мислих за всичко това.

— Аз пък мисля, че е крайно време да приемеш случая на сериозно. И е крайно време да започнеш и себе си да приемаш на сериозно.

— О, аз се приемам достатъчно на сериозно.

— В професионално отношение, да — съгласи се той. — Знаеш много добре какво да направиш и как да го направиш. Аз лично… Ти си първата жена, която си признава по своя воля, че не може да накара един мъж да й свири по гайдата.

— Аз съм реалистка.

— Аз пък мисля, че си пъзла.

Брадичката й веднага се вдигна.

— Я се разкарай.

Той нямаше никакво намерение да отстъпва. Смяташе да й докаже нещо, да го докаже и на двамата.

— Мисля, че се страхуваш да допуснеш някой мъж до себе си, страхуваш се да откриеш какво има под повърхността. Може да откриеш, че там има нещо, което не си в състояние да контролираш.

— Няма нужда да ми ги приказваш тези неща. Просто разкарай онзи от мен.

Тя скочи и се опита да профучи покрай него, но Бойд я сграбчи за ръката.

— Какво ще кажеш да направим един експеримент.

— Какъв експеримент?

— Пробвай, О’Роарк, с мен. Няма да има никакъв проблем, тъй като едва ме изтрайваш. Това ще бъде само един опит — обясни той и хвана и другата й ръка. — При това без никакъв риск. — Бойд усети напиращия гняв в гърдите й. Това вече беше по-добре. Господ знае защо, но той бе ядосан не по-малко от нея. — Залагам пет към едно, че няма да изпитам нищо — каза Бойд и я привлече по-близо до себе си. — Искаш ли да ми докажеш, че греша?