Нора Робъртс
Нощни птици (11)

Единадесета глава

Главата й пулсираше в монотонен неспирен ритъм, от който ушите й бучаха. Беше се насъбрало прекалено много, за да успее да го асимилира наведнъж. Телефонното обаждане, посещението на Ник, спомените от полицейския участък, самоубийството на Джон Макгилис.

За пръв път в живота си Сила изпита желание да се затвори в стаята си, да хлопне вратата и да се потопи в сън с помощта на приспивателно. Искаше спокойствие, няколко часа спокойствие, без да изпитва вина, без да сънува, без да се страхува.

Не, осъзна тя. Повече от това, много повече от това. Искаше отново да поеме контрола над живота си. Преди приемаше този контрол за някаква даденост, но това никога нямаше да се повтори.

Не знаеше какво да каже на Бойд, когато той я последва в къщата. Беше прекалено изморена, за да спори с него, особено след като знаеше, че бе напълно безсмислено да спори. Бойд нямаше да остави случая. Нямаше да й повярва, когато му казваше, че двамата нямат бъдеще. Той отказваше да разбере, че и в двата случая Сила искаше да запази неговите интереси.

Отиде в кухнята и се насочи направо към шкафа над мивката. Извади от едно шише три аспирина с подсилено действие.

Бойд я наблюдаваше как си сипва вода от чешмата и гълта хапчетата. Движенията й бяха машинални, само малко резки. Докато изплакваше чашата, се бе загледала през прозореца към задния двор.

Там растяха нарциси, жълтите им цветове все още наполовина скрити сред зеленината. Бяха поникнали покрай ниската ограда също като тънки копия, предвестници на пролетта. Дори не бе имала представа, че са там, когато купи къщата.

Искаше й се вече да са напълно разцъфтели, за да види как главичките им се полюшват на вятъра. А и животът не можеше да е чак толкова лош, когато погледнеш през прозореца си и видиш цветята.

— Яла ли си?

— Не си спомням. — Тя скръсти ръце и се загледа към дърветата навън. По клоните вече напъпваха първите зелени листа, ала човек трябваше да се вгледа, за да ги забележи. Зачуди се колко ли време ще им трябва на листата, за да се развият и да хвърлят сянка. — Но не съм гладна. Сигурно има нещо, ако ти се яде.

— Защо не поспиш? — Той сложи ръце на раменете й и лекичко ги разтри.

— Много е рано. — С тиха въздишка Сила повдигна ръка и покри неговата. — След няколко седмици ще трябва да окося тревата. Сигурно ще ми е приятно. Никога преди не съм имала полянка за косене.

— Може ли да дойда да гледам?

Тя се усмихна, сякаш Бойд я бе накарал.

— Харесва ми тук — прошепна Сила. — Не само къщата, въпреки че за мен означава много да стоя тук, точно на това място и да гледам нещо, което си е само мое. Точно това място. Никъде не съм се чувствала у дома, откакто напуснах Джорджия. Дори не го разбирах, докато не попаднах тук и не се почувствах отново вкъщи.

— Понякога намираш това, което искаш, без дори да го търсиш.

Той търсеше любов, а тя знаеше това много добре. Само че Сила се страхуваше да говори по този въпрос.

— Има дни, когато небето е толкова синьо, че чак очите те заболяват. Ако си в центъра в такъв ден и вятърът е отвял облаците и е пречистил всичко, сградите изглеждат като току-що боядисани на фона на небето. А можеш да видиш и планините. Заставаш на някой ъгъл, когато движението е най-натоварено, и пак виждаш планините. Иска ми се домът ми да е там.

Бойд я обърна към себе си.

— Наистина ли?

— Никога не съм вярвала, че нещата траят дълго. Тъкмо започвах да вярвам, преди всичко това да се случи. Сега вече не съм сигурна, че бих могла да живея тук постоянно, нито пък където и да било на друго място, поне докато не престана да се страхувам. Бойд. — Тя повдигна ръце към лицето му. Гледаше го съсредоточено, сякаш за да запомни всяка трапчинка, всяка черта. — Не говоря просто за някакво място, имам предвид и даден човек. Държа на теб повече, отколкото съм държала на друг в живота си, освен Дебора. И пак зная, че това не е достатъчно.

— Грешиш. — Той докосна устните й със своите. — Напълно достатъчно е.

Тя поклати прибързано и разочаровано глава.

— Ти просто не ме слушаш.

— Отново грешиш. Слушам те, Сила. Просто невинаги се съгласявам с нещата, които казваш.

— Не е нужно да се съгласяваш, а да ги приемаш.

— Знаеш ли, когато това свърши, двамата с теб ще си поговорим надълго и нашироко за нещата, които трябва да приемем.

— Когато това свърши, може и да си мъртъв. — Тя го сграбчи импулсивно. — Наистина ли искаш да се ожениш за мен?

— Знаеш, че искам.

— Ако се съглася да се оженим, ще се откажеш ли от случая? Ще оставиш ли някой друг да поеме нещата и да отидеш в бунгалото, докато случаят приключи?

Той едва успя да овладее гнева си.

— Нямаш ли достатъчно разум, та се опитваш да подкупваш държавен служител?

— Съвсем не се шегувам.

— Не се шегувала. — Очите му станаха студени. — По-добре да го беше казала на шега.

— Ще се оженя за теб и ще направя всичко по силите си, за да си щастлив, ала искам да направиш едно-единствено нещо за мен.

Бойд я отблъсна от себе си и се отдръпна.

— Няма да стане, О’Роарк.

— По дяволите, Бойд.

Той натъпка ръце в джобовете си и едва тогава избухна.

— Да не си въобразяваш, че това е някаква размяна? Кажи ми какво искаш и аз ще ти кажа какво искам. Дяволите да те вземат, та тук говорим за брак. Това е емоционално обвързване и официална договореност, а не бартерна сделка. Какво ще следва после? — продължи Бойд. — Ако се откажа от работата си, ще се съгласиш да имаме дете?

Обзета от срам, Сила не можа да отговори нищо. Хвана и двете му ръце с дланите нагоре.

— Извинявай. Много извинявай — едва успя да промълви. — Не исках да прозвучи така. Просто не мога да спра да мисля за всичко онова, което той каза днес. Как го каза, а и мога да си представя какви щяха да са нещата, ако те нямаше. — Тя затвори очи. — Щеше да е по-лошо и от смъртта.

— Но аз съм тук. — Бойд отново я прегърна. — И ще остана. Нищо няма да ни се случи, нито на теб, нито на мен.

Сила го притегли към себе си и притисна лицето си към гърлото му.

— Не ми се сърди. Точно сега нямам никакви сили, за да се караме.

Той се примири и вдигна ръка към косата й.

— Тогава ще отложим за по-късно.

Тя не искаше да мисли за по-късно. Само за мига.

— Ела горе — прошепна. — Искам да се любим.

Хванати за ръце, те минаха през празната къща и се качиха на втория етаж. Щом влязоха в спалнята, Сила затвори вратата и я заключи. Жестът й бе символ на желанието да изключи всичко, освен него, поне в този момент.

Слънцето навлизаше през прозорците, ала тя нямаше желание за приглушена светлина или полусенки. Между тях нямаше да има тайни. Без да сваля очи от него, Сила започна да си разкопчава ризата.

Само преди няколко дни, мислеше си тя, щеше да се страхува от това. Щеше да се страхува да не направи погрешно движение, да не каже неподходяща дума, да не даде повече или пък недостатъчно. Бойд вече й бе показал, че трябва само да протегне ръка, за да я подкрепи.

Съблякоха се мълчаливо, без дори да се докосват. Дали той усеща настроението й, чудеше се Сила. Или може би сама усещаше неговото? Единствено беше сигурна, че иска да го гледа и да запечата у себе си образа му.

Как точно нахлуващата през прозореца светлина се вплита в косата му, как очите му потъмняват, докато я гледа. Искаше да се наслади на всяка извивка на тялото му, на всеки очертан мускул, на стегнатата гладка кожа.

Дали тя има представа колко е вълнуваща, чудеше се Бойд. Беше застанала в средата на стаята, дрехите й разпръснати в краката, кожата й поруменяла от очакване, очите й забулени и приканващи.

Той чакаше. Въпреки че гореше от желание да я докосне, толкова силно, че пръстите му сякаш горяха, чакаше.

Сила сама се приближи и вдигна ръце към него с отворени устни. Гъвкава, красива, прелъстителна, тя се притисна. Бойд все още чакаше. Името му прозвуча като тиха въздишка, когато Сила притисна устни към неговите.

У дома. Мисълта събуди у нея отдавна спотаен копнеж. За нея той бе домът й. Силата на ръцете му, нежността на дланите му, безграничната щедрост в сърцето му. Сълзи опариха затворените й клепки и тя се потопи в целувката.

Бойд усети промяната и бавното, безрезервно себеотдаване. Беше нетърпимо възбуждащо. Желанието й бе като пламък, разгорял се за живот и страст. В устремеността си към него Сила бе като наркотик, който постепенно се просмуква в кръвта.

Увлечен и загубен в пълното й отдаване, той я положи на леглото. Тялото й беше неговото тяло. За пръв път усещаше, че бе и в ума й, и в сърцето й. Искаше внимателно да се докосне и до двете.

Толкова сладко, мислеше замечтано тя. Толкова прекрасно.

Нежното докосване на пръстите му, леките целувки на устните му превърнаха слънчевия следобед в невероятно среднощно тайнство. Сега вече знаеше къде ще я отведе и копнееше за пътешествието в прегръдките му.

Нямаше мрачни мисли. Нямаше разкъсващи страхове. Също като напъпило цвете, Сила искаше да се наслаждава на живота, на простичкия факт, че съществуваше, че бе способна на любов.

Бойд я бе възбудил до крайност, до болка. Нейните докосвания и целувки бяха щедър отговор на ласките му. В шепота й нямаше настойчивост, само обещания, които бе решена да спази.

Двамата коленичиха в средата на леглото, притиснали устни, телата им като едно. Косата й се стелеше между пръстите му. Кожата му тръпнеше от нежните й ласки.

Меки, тихи въздишки.

Сърце до сърце, те се отпуснаха. Устните им не се откъсваха. Очите им бяха отворени, когато той проникна в нея. Вече свързани се движеха в един ритъм, изпълнил ги с еднаква омая.

 

 

Пултът й се стори напълно нов и непознат. Сила седна пред уредите и загледа контролните копчета, които познаваше толкова добре. И умът, и тялото й бяха отпуснати. Яснотата, която бе изпитала, макар и за кратко с Бойд този следобед, бе изчезнала.

Спомена й, че ще замине за Чикаго на следващия ден. Смяташе да го насърчи. Само ако успееше да го убеди да се прехвърли на друг случай, поне щеше да е спокойна и доволна, че бе далече за ден-два. Далече от нея и в безопасност, мислеше си тя.

Той, който и да беше, се доближаваше. Усещаше го. Когато нанесеше удара си, искаше Бойд да е далече.

Ако този мъж бе решен да я накаже за случилото се с Джон Макгилис, трябваше да се справи сама. Бойд се оказа прав, поне донякъде. Сила не се обвиняваше за самоубийството на Джон, но бе готова да поеме част от отговорността. А и не можеше да не скърби за пропиляния млад живот.

От полицията ще я защитят, мислеше си тя, докато представяше следващата песен. А и Сила щеше да се защитава сама. Новият страх, притискащият страх нахлуваше, защото не знаеше какво да направи, за да защити Бойд.

— Да не дремеш над уредите — попита Бойд.

Тя се съвзе веднага.

— Не, почивам си между включванията. — Погледна към часовника. Наближаваше полунощ. Вече беше време за желанията на слушателите.

Радиото бе заключено. Вътре бяха само те двамата.

— Половината вече мина — изтъкна той. — Виж, защо да не отидем у нас тази вечер? Може да послушаме плочите на Мъди Уотърс.

Сила реши да се прави, че не разбира, защото това щеше да го развесели.

— Кой?

— Я стига, О’Роарк!

Толкова хубаво й ставаше, когато видеше усмивката му. В такива моменти всичко й изглеждаше почти нормално.

— Добре де, ще послушаме Мъди какво-беше…

— Уотърс.

— Да бе, да. Ала само ако отговориш на три елементарни музикални питания.

— Давай.

— Чакай малко. — Тя нагласи следващата плоча и я представи набързо. Разрови бележките си. — Добре, значи първият въпрос е коя британска рок група първа е направила турне в Щатите?

— А-ха, подмолен въпрос. Дейв Дарк Файв. Бийтълс са втори.

— Не е зле като за аматьор. Втори въпрос. Кой е последният изпълнител на Удсток?

— Джими Хендрикс. Постарай се малко, О’Роарк.

— Просто ти замазвам очите. Трети въпрос, който е най-важният, Флечър. През коя година е пуснат хита на Бъди Холи и Крикетс „И настъпи денят“?

— Май се върна доста назад във времето, а?

— Трябва да ми отговориш, готин.

— Петдесет и шеста.

— Искаш да кажеш 1956 ли?

— Да, става въпрос за 1956.

— Лошо. Било е през петдесет и седма. Губиш.

— Искам да проверим.

— Давай. Значи ти ще трябва да се върнеш до нас и да слушаме старите хитове на Ролинг Стоунс.

Сила се прозя широко.

— Ако успееш да издържиш, без да заспиш. — Беше му приятно, че отдели момент за тази малка закачка. — Искаш ли малко кафе?

Тя го погледна с благодарност.

— Толкова, колкото и да дишам.

— Отивам да донеса.

Радиото е съвсем пусто, помисли си Бойд. Откакто Ник Питърс се обиди и напусна, нямаше кой да направи последната за вечерта кана кафе. Той също погледна часовника. Искаше му се да приключва и да може да се прибере с нея, преди телефоните отново да зазвънят.

Ще й занесе и поничка, реши Бойд, докато оглеждаше коридора напълно машинално. Малко захар ще й помогне да издържи до края на смяната.

Преди да отиде в стаята за почивка, той мина до входа, за да провери вратите. Беше заключено, а алармата — пусната. Неговата кола бе единствената на паркинга. Напълно доволен, обиколи сградата и внимателно побутна задните врати, които се използваха за различни доставки, а след това се упъти към стаята за почивка.

Това нямаше да продължи още много. След като вече знаеха за Макгилис, Бойд бе убеден, че съвсем скоро щяха да свържат някого със заплахите. Щеше да е хубаво да види Сила без стаения в очите й страх, без напрежението, което сковаваше раменете й.

Безпокойството ще си остане, каза си той. А също и енергичността. Тя бяха част от нея, също като цвета на косата.

Сложи допълнителна лъжичка кафе в машината, заслушан в гласа й по един от високоговорителите, как се прехвърля от песен на песен.

Този омайващ глас, мислеше Бойд. Не бе имал и бегла представа, когато го чу за пръв път, когато за пръв път бе завладян от магията му, че ще се влюби в жената.

Сега звучеше Джоан Джет и „Обичам рокендрол“. Въпреки че звукът на колоните бе намален почти до шепот, чувството го завладя. Това бе въвеждащата любима песен на Сила, разсъждаваше той. През дните, които прекараха в бунгалото му, беше открил, че тя можеше много лесно да се прехласне и по Патси Клайн, и по Ела Фицджералд.

И двамата имаха нужда от цяла една седмица горе в планината, реши Бойд. Без никой да досажда и да създава напрежение.

Подуши кафето с наслада, когато започна да се процежда в каната. Надяваше са да отиде в Чикаго, да открие отговорите, които търсеше, и да се върне бързо.

Извърна се рязко, когато чу тих шум в коридора. Някакво шумолене. Проскърцване на дъска. Ръката му вече беше стиснала пистолета. Извади го, обърна се с гръб към страничната стена и направи три внимателни крачки към вратата, без да откъсва очи от нея.

Това са нерви, успокои се той, след като не видя никой по пустите коридори под светлината на алармените датчици. Въпреки това инстинктът го накара да задържи оръжието в ръка. Едва бе направил следващата крачка, когато осветлението изгасна.

Изруга тихо и се стрелна напред. Въпреки че оръжието бе вдигнато само за всеки случай, Бойд бе готов да го използва. От колоните продължаваше да се носи възбуждащата музика. Пред себе си виждаше смътния блясък на светлините на пулта. Сила е там, каза си той. На сигурно място е, при светлините. Притиснал гръб към стената, Бойд не спираше да оглежда тъмните коридори около Сила, когато чу нещо зад себе си. Видя как вратата на склада се отваря в мига, в който се извърна.

Дори не успя да съзре ножа.

 

 

— Чухте Джоан Джет и Блекхартс. Часът е 11:50, Денвър, а навън е приятно, десет градуса. — Сила погледна часовника и се намръщи, защото нямаше представа какво бави толкова много Бойд. — Да не пропусна да ви напомня, утре, седемнадесети, можете да бъдете с единствения и неповторим Щурия Боб от радио КИП в хотел „Браун Палас“ в центъра. За всички, които не са ходили там, страхотно изискано е. Все още има билети за благотворителния банкет в полза на децата, над които е упражнено насилие. Затова бръкнете в портфейлите си. Ако сте сам, ще ви струва двайсетачка, а ако вземете и любимия човек — четиридесет. Купонът започва в седем, а Щурия Боб ще ви пусне най-доброто. — Тя зареди следващия диск. — А сега готови за следващите две песни, с които ще навлезем в полунощ. Аз съм Сила О’Роарк. Веднага след новините ще ви очаквам на телефона за желанията на слушателите.

Тя изключи микрофона. Сви рамене, за да отпусне напрегнатите си мускули, и свали слушалките. Тананикаше си нещо, докато проверяваше важните бележки, оставени от програмния директор. Щеше да продължи с реклама, а точно в дванадесет да включи новините. Отблъсна се от конзолата и се подготви за следващото включване.

Едва тогава забеляза, че коридорът зад стъклената врата бе тъмен. В първия момент се вгледа натам с пълно изумление, а веднага след това кръвта нахлу в главата й. Щом и алармените датчици бяха изключени, значи и алармата не работеше.

Той беше тук. По челото й избиха капчици пот и Сила сграбчи облегалката на стола. Тази вечер нямаше да има обаждане, защото той вече бе тук. Беше дошъл за нея.

В гърлото й напираше вик, но паниката й се оказа по-силна.

Бойд. Дошъл бе и заради Бойд.

Тази ужасна мисъл я накара да отвори вратата със замах.

— Бойд! — изкрещя тя и се препъна в тъмното. В следващия миг се спря, защото видя пристъпващата към нея сянка. Беше безформена и неузнаваема в тъмнината. Опипвайки зад себе си, Сила отстъпи.

— Къде е Бойд? Какво си му направил? — Тя отстъпи още една крачка. Светлините от пулта се процеждаха през стъклото и сякаш разрязваха мрака на две.

Понечи отново да каже нещо, да започне да му се моли, ала в следващия момент едва не се отпусна на земята от облекчение.

— О, господи, ти ли си бил. Не знаех, че си още тук. Мислех, че всички са си тръгнали.

— Всички си тръгнаха — отвърна той. Пристъпи в светлата ивица. Усмихна се.

Сила се смрази. Той държеше нож, ловджийски нож с дълго острие, вече покрито с кръв.

— Бойд — повтори отново тя.

— Вече не може да ти помогне. Никой не може. Съвсем сами сме. Отдавна чакам да останем сами.

— Защо? — Страхът вече не я притискаше. По острието на ножа бе кръвта на Бойд и мъката й не оставяше място за страх. — Защо, Били?

— Ти уби брат ми.

— Не, не, не съм. — Сила отстъпи назад в стаята. В гърлото й се надигаше истеричен писък. Кожата й бе студена и лепкава от страх. — Не съм убила Джон. Та аз едва го познавах.

— Той те обичаше. — Били пристъпи с накуцване напред, стиснал ножа пред себе си, без да сваля очи от нея. Беше бос. Носеше само панталони в защитни цветове, а тъмна трикотажна шапка бе скрила сивата му коса и бе ниско нахлупена над веждите. Въпреки че и лицето, и гърдите му бяха омазани в черно, тя забеляза татуировката над сърцето. Същата като тази на Джон Макгилис. — Щяла си да се ожениш за него. Той сам ми каза.

— Не ме е разбрал. — Сила възкликна, когато Били замахна с ножа.

Столът се прекатури и падна на земята с трясък, а тя полетя към пулта.

— Не ме лъжи, кучко. Той ми разказа всичко, как си му повтаряла, че го обичаш и го желаеш. — Гласът му се сниши, разтрепери се и премина в шепот, също както по телефона. Сърцето на Сила препускаше. — Как си го прелъстила. Той беше толкова млад. Не знаеше нищо за жените като теб. Щях да го защитя, винаги го защитавах. Той беше добър. — Били избърса очи с ръката, в която държеше ножа, а след това извади пистолет от джоба си. — Прекалено добър за теб. — Той стреля, а куршумът се заби в панела над контролното табло. Тя притисна и двете си ръце към устата, за да потисне писъка си. — Разказа ми как си го лъгала, как си го мамила, как си се забавлявала с него.

— Никога не съм искала да нараня Джон. — Сила си налагаше да запази спокойствие. Бойд не беше мъртъв. Не можеше да повярва, че е мъртъв. Но сигурно бе ранен. Трябваше да повика помощ. Хвана се здраво за контролния панел и протегна бавно ръка зад себе си и включи микрофона, без да сваля очи от лицето на мъжа пред себе си. — Кълна се, Били, никога не съм искала да нараня брат ти.

— Лъжкиня — изкрещя той и вдигна ножа към гърлото й. Тя се изви назад и се опита да овладее треперенето си. — Ти пет пари не даваш за него. Никога не те е интересувал. Само го използваше. Жените като теб обичат да използват хората.

— Аз го харесвах. — Сила пое рязко въздух, когато ножът прободе кожата на гърлото й. По кожата й потече тънка струйка кръв. — Той беше добро момче. Той… Той те обичаше.

— Аз го обичах. — Ножът трепереше в ръката му, ала Били го отдръпна на сантиметър-два. Тя въздъхна дълго и дълбоко. — Той беше единственият човек, когото обичах, който някога ме е обичал. Грижех се за него.

— Знам. — Сила облиза сухите си устни. Сигурно някой ще дойде. Все някой слуша. Не смееше да откъсне очи от неговите, за да погледне към телефона, където всички светлинки мигаха като обезумели.

— Беше само на пет, когато ме изпратиха в тази къща. Щеше да ми е гадно там, също както и в другите къщи, където ме пращаха. Но там живееше Джон. Той ме ценеше. Обичаше ме. Имаше нужда от мен. И така, останах там, докато стана на осемнадесет. Беше само за година и половина, ала бяхме братя.

— Да.

— Постъпих в армията. Когато имах право на отпуска, той се измъкваше, за да се видим. Оная свиня, майка му, не искаше синът й да има нищо общо с мен, ’щот се бях забъркал в нещо. — Той стреля отново, пак напосоки, и горната част на стъклената врата се пръсна. — Армията ми харесваше. И то много. А на Джон му харесваше униформата ми. — За момент, докато си спомняше, очите му станаха като стъклени. — Изпратиха ни във Виетнам. Скапаха ми крака. Скапаха ми живота. Когато се върнахме, хората искаха да ни мразят. Само Джон не. Той бе горд с мен. Никой друг не се е гордял с мен.

— Знам.

— Опитаха се да го откъснат. Два пъти. — Били отново натисна спусъка. Куршумът се заби на десет сантиметра от главата на Сила. Потта се бе превърнала в ледени капки по кожата й. — Те не го разбираха. Аз заминах за Калифорния. Щях да намеря някое хубаво местенце за двама ни. Трябваше обаче да си намеря работа. А Джон щеше да пише поезия. След това се запозна с теб. — В стъклените му очи отново пламна ярост и се превърна в омраза. — Не искаше да идва повече в Калифорния. Не искаше да те остави. Пишеше ми писма за теб, дълги писма. Веднъж се обади. Не трябваше да си харчи парите, но ми се обади чак в Калифорния, за да ми каже, че ще се жени. Искаше да се ожени на Коледа и затова смяташе да изчака. Щях да се върна заради това, защото той искаше да съм там.

Тя само успя да поклати глава.

— Никога не съм се съгласявала да се женим. А като ме убиеш, нищо няма да се промени — промълви Сила, когато той наведе пистолета към нея. — Прав си, той не ме е разбрал. А сигурно и аз не съм го разбрала. Беше млад. Въобразил си е нещо, което не съм, Били. Съжалявам, много съжалявам, ала не съм причинила смъртта му.

— Ти го уби. — Били прокара острието на ножа надолу по бузата й. — И сега ще си платиш.

— Не мога да те спра. Дори няма и да се опитвам. Но моля те, кажи ми какво направи с Бойд.

— Убих го. — Той се усмихна мило, с усмивка, която бе напълно несъвместима с оръжията в ръцете му.

— Не ти вярвам.

— Мъртъв е. — Все още усмихнат, Били поднесе ножа към светлините. — Беше лесно. Още по-лесно, отколкото си спомнях. Стана бързо — увери я той. — Исках той да умре, но не ме интересуваше дали ще страда. Не като при теб. Ти ще страдаш. Нали ти казах, не помниш ли? Казах ти какво ще сторя с теб.

— Ако си убил Бойд — прошепна тя, — все едно, че вече си ме убил.

— Искам да те чуя как се молиш. — Били отново притисна ножа към гърлото й. — Искам да те чуя да се молиш, както Джон се молеше.

— Не ми пука какво искаш. — Сила усещаше ножа, притиснат в кожата си. Не чувстваше нищо. Някъде отдалече се чу воят на сирени. Чу ги, без да влага чувство, без да се надява. Идваха, ала бяха закъснели. Вгледа се в очите на Били. Разбра, че познава тази болка. Тя идваше щом човекът, който означава най-много за теб, ти е отнет. — Съжалявам — каза Сила и се приготви да умре. — Никога не съм го обичала.

С яростен вик той замахна и я удари в слепоочието с дръжката на ножа. Беше планирал и чакал седмици наред. Нямаше намерение да я убива бързо, да я щади. Не, нямаше. Искаше да я види на колене, как плаче и пищи, за да запази живота си.

Тя се строполи, зашеметена от избухналата болка. Беше готова да заплаче, да покрие лицето си с ръце и да си остане отпусната на пода. Не искаше да плаче заради себе си, а за това, което бе изгубила.

И двамата се извърнаха, когато олюляващият се Бойд застана на вратата.

Секунди. Минаха само няколко секунди. Погледът й се избистри, а сърцето й едва не се пръсна. Жив. Той беше жив.

Хлипът на облекчение се превърна във вик на ужас, когато видя, че Били вдига пистолета.

Сила скочи и се вкопчи в него. Плочите се изплъзнаха на пода и се счупиха, когато двамата се блъснаха в една от лавиците. Очите й не изпускаха неговите. Тя започна да му се моли. Молеше му се дори докато се бореше с него.

Бойд се отпусна на колене. Пистолетът почти се изхлузи от пръстите му. Виждаше ги през тънка червена пелена. Опита се да й извика, но гласът му не успя да премине през гърлото. Можеше само да се моли, докато се мъчеше да остане в съзнание и да не изпусне пистолета. Той видя как ножът се стрелва нагоре и се плъзва със замах надолу. Тогава стреля.

Сила не чу сгромолясването на счупеното стъкло, нито тропота на крака. Дори не разбра, че куршумът бе попаднал в целта. Усети тласъка на тялото му, когато ножът излетя от ръката му. Тя не успя да го удържи и Били се стовари върху пулта.

С широко отворени очи, Сила се извърна рязко. Видя Бойд да се олюлява, паднал на колене, стиснал пистолета си с две ръце. Зад него стоеше Алтия, оръжието й все още насочено към фигурата, която се отпусна на пода. С приглушен вик Сила се спусна към мястото, където падна Бойд.

— Не! — Плачеше, докато отместваше косата от очите му, докато спускаше ръка натам, където беше кръвта. — Моля те, недей. — Тя покри тялото му със своето.

— Трябва да се дръпнеш… — Алтия се опита да обуздае собствената си паника, докато настояваше Сила да се отдръпне.

— Тече му кръв.

— Знам. — И то много, помисли си тя. Прекалено много. — Линейката сега ще дойде.

Сила си съблече ризата, за да се опита да спре кръвта. Коленичи, както беше по бельо, и се приведе над Бойд.

— Няма да го оставя да умре.

Очите й срещнаха погледа на Алтия.

— Значи сме на едно мнение.