Джоана Линдзи
Наследникът (35)

Глава 35

По време на краткото пътуване обратно до Съмърс Глейд Офелия размишляваше трескаво. Беше осъществила това, което искаше, беше приключила с онова глупаво извинение, така че нещата със Сабрина сигурно щяха да се нормализират. Надяваше се, че е така, тъй като наистина започваше да се отегчава в Съмърс Глейд, а Сабрина можеше да й помогне да разсее скуката.

В имението беше останала много малка част от гостите, за да има кой и какво да я забавлява. Дори Дънкан я отбягваше. Вероятно все още бе обиден, че се бе наложило да се сгодят наново. Толкова по-зле за него. Не тя бе поставила капана, в който бе паднал, беше си виновен сам, но затова пък всичко бе станало като по поръчка.

Никога не бе предполагала, че е способен на нещо толкова невъздържано, като да нахлуе в стаята й. Постъпката му бе изключително неблагоприлична, дори да не бе полугола. Тя наистина бе помислила, че той е дошъл, за да оправи нещата помежду им, затова му бе простила. Но се бе оказало, че бе дошъл единствено заради Сабрина. Това бе последната капка, която бе преляла чашата. Особено след като малко по-рано провинциалистката бе показала истинското си лице и бе доказала, че не е толкова мила и усмихната, а много неприятна и зла.

Споменаването на името на Сабрина я бе подсетило за предишния им разговор и й бе напомнило, че става дума за компрометираща ситуация, въпреки че случилото се в стаята не бе резултат от предварителен замисъл.

По ирония на съдбата, тя никога нямаше да се сети за това, ако не беше предишният им разговор. Това я накара да започне да мисли трескаво как би могла да задържи Дънкан и след като той приключи с гневната си тирада, поне докато се появи някое от другите момичета. В този момент вратата се бе отворила и се бе показал не друг, а Мейвис. Всичко се бе наредило от добре по-добре. Дори да го беше планирала, нямаше да може да го изпълни така съвършено. Иронията бе, че не й се бе наложило да направи нищо особено, за да го постигне. Дънкан бе виновен за всичко.

А след като бе изтичал от стаята й, бе съвсем лесно да открие лорд Невил и да го запознае с фактите. Той беше от старата школа и не беше нужно да го убеждава, че внукът му я бе компрометирал непоправимо. Все пак той се бе опитал да намери Мейвис, но, за щастие, без успех, така че бе принуден да обяви повторно още същата вечер годежа.

Едит и Джейн си бяха тръгнали следобед на другия ден заедно с повечето млади дами и техните придружители. И сега Офелия се разполагаше сама в стаята, която до неотдавна бе делила с още осем момичета.

Мейвис си бе тръгнала същата нощ и точно това бе причината лорд Невил да не я открие. Очевидно не искаше да рискува маркизът или неговият внук да се опитат да я убедят да си държи устата затворена за онова, което бе видяла, тъй като нямаше подобни намерения. Защо иначе щеше да си тръгне незабавно, без даже да си е събрала багажа? Просто бе повикала братовчед си, който я придружаваше, бе наредила да приготвят каретата им и бе заминала. Но Офелия би постъпила по същия начин, ако разполагаше с такава апетитна клюка, така че я разбираше много добре.

Обявяването на годежа преди разпространяването на слуха го обезсмисляше напълно. Тайните срещи се прощаваха на двойки, които вече бяха сгодени, но означаваха пълен позор за замесената дама, ако нямаше годеж. Следователно сега Мейвис нямаше да спечели нищо, като разпространи клюката. Несъмнено си бе мислила, че ще може да си отмъсти чрез нея, но всъщност бе помогнала на Офелия да постигне онова, което иска. Всичко беше наистина от забавно по-забавно.

Но сега, по време на обратния път към Съмърс Глейд, имаше усещането, че само бе влошила положението със Сабрина и поради това беше недоволна от себе си. Не биваше да изпитва вина, задето бе излъгала Сабрина. Заслужила си го беше, защото се бе опитала да й отнеме Дънкан. Но наистина искаше тя да й стане отново приятелка и може би трябваше да се опита да разбере защо бе толкова важно за нея в кой момент точно са се скарали с Дънкан.

Когато се върна в имението, я уведомиха, че лорд Невил я очаква. Нямаше представа колко бе чакал, затова се запъти право към личната му дневна, където й казаха, че се намира.

Беше очаквала да я покани на разговор много по-скоро, но той също не й обръщаше особено внимание, откакто бе направено съобщението. Но й дължеше поне едно извинение. Все пак тя бе невинната страна в тази история и щеше да пострада сериозно, ако не се омъжеше за Дънкан, след като я бе компрометирал. За щастие тя щеше да се омъжи за него, но нямаше защо да го подчертава, преди да й се бяха извинили.

Оказа се обаче, че предположението й относно причината за разговора е напълно погрешно. Щом седна срещу писалището на маркиза, той строго заяви:

— Освен че исках да ви уведомя, че родителите ви са известени за случилото се и ще пристигнат в най-скоро време, исках да поговорим по някои неотложни въпроси.

— Разбира се — отвърна тя.

Тонът му показваше, че въпросите нямаше да бъдат особено приятни, както си бе и помислила.

— Бях информиран от няколко места за навика ви да разпространявате клюки и слухове.

Младата жена тутакси придоби обидено изражение. Нима смяташе да й чете назидателна лекция, след като даже още не бяха сродени?

— Всички клюкарстват, лорд Невил — отбеляза недоволно тя.

— Не всички. Но тези, които го правят, обикновено имат недостойни намерения. Искам просто да знаете, лейди Офелия, че няма да търпим подобно поведение. Омъжите ли се веднъж в това семейство, ще трябва да се държите безупречно.

Сега вече беше не само обидена, ами и шокирана. С недостойни намерения? Тя? Що за твърдение! Понякога действително смяташе за уместно да поставя другите на място, в други случаи се налагаше да си отмъсти, но чак пък недостойни намерения?

Но той най-вероятно имаше предвид кампанията, която бе предприела, с цел да осмее Дънкан, за да се измъкне от брака, който тогава не бе желала. Разбираемо беше, че приема лично онзи инцидент. Но тя не се бе държала недостойно спрямо него и изобщо не бе навредила на Дънкан. Това бе просто едно от нейните средства за постигане на целта.

— Ако имате възражения, относно моето поведение, сър, просто го кажете, но не ме обвинявайте в нещо, което…

— Скъпо момиче — прекъсна я спокойно нейният събеседник. — Ако ме беше изслушала внимателно, щеше да разбереш, че наистина поведението ти не ми допада. Дори фактът, че неколцина човека вече ми обърнаха внимание върху него, говори доста само по себе си. За теб се разпространяват клюки и това е недопустимо. Седни! — нареди й той, когато тя се изправи възмутено.

Офелия се отпусна обратно на стола. Страните й горяха. Ако събеседникът й не беше толкова високопоставена личност, щеше да излезе незабавно оттук. Единствено това я възпираше. А не защото я плашеше строгият му тон.

— Не ме разбирай погрешно — продължи той все така спокойно и същевременно безапелационно. — Този разговор щеше да се състои по-рано, ако Дънкан не беше отказал да се ожени за теб, след като се запознахте. Трябва да разбереш, че бракът в това семейство влече след себе си голяма отговорност, за каквато може би не си подготвена или не си очаквала.

— Аз съм дъщеря на граф — отговори надменно тя. — Уверявам ви, че във възпитанието ми няма пропуски.

Погледът му беше прекалено скептичен, за да й донесе успокоение. Нещо повече, старецът продължи в същия дух:

— Твоите родители са живели в Лондон почти през целия си живот и възпитанието, което си получила, може би няма да ти свърши работа тук. Това е провинциално имение. Като бъдеща маркиза ще имаш определени задължения, които ще изискват доста от твоето време и ще създават предпоставки да се срещаш с широк кръг хора, от коминочистачи и викарии до самата кралица. Но независимо с кого се срещаш, ще трябва да се държиш подобаващо за една маркиза Бърмингдейл.

— И за каква работа става дума? — намръщи се младата жена.

— За нормалните задължения, свързани с имение с такива размери. Предполагам, че си обучена поне да ръководиш голямо домакинство? Моят секретар ще те инструктира относно конкретните ти задължения, които ще трябва да изпълняваш в допълнение към домакинските. Достатъчно е да кажа, че ще имаш много малко време за забавления… или клюки.

— Няма да се забавлявам? — не повярва тя.

Не говореше сериозно. Винаги бе свързвала титлите от подобна величина с безкрайни забавления. Лондонските дами с такъв ранг бяха домакини на най-посещаваните балове. И тя, разбира се, мечтаеше как ще заеме своето място сред тях и ще бъде тяхна кралица.

Но стария маркиз май наистина говореше сериозно, тъй като продължи:

— Тук нямаме навика да даваме непрекъснато балове. Това празнично събитие бе голямо изключение и имаше конкретна цел. То няма да се повтори. Нито пък поддържаме къща в Лондон. Това са безсмислени разходи, защото почти никога не ходим там.

— Аз имам семейство в Лондон — напомни му тя. — Разбира се, че ще посещавам…

— Твоето семейство може да идва тук — прекъсна я лорд Невил. — Повярвай ми като ти казвам, че няма да имаш време да пътуваш или да се забавляваш. Нито пък Дънкан, не че той би искал. Ще се наложи да промениш начина си на мислене в това отношение. Отсега нататък гледай на себе си като на провинциалистка.

За нещастие тя разбра много добре какво имаше предвид нейният събеседник. Аристократите, които живееха в провинциалните си имения, вместо да ги посещават само от време на време, рядко ги напускаха. И избягваха Лондон. Не ги интересуваше светския живот на столицата. Те повече или по-малко се отказваха от всякакви претенции за изтънченост и наистина се превръщаха в провинциалисти. Създаваха си нови интереси: времето, реколтата, цените на пазара. Лондонското висше общество, поне в нейния кръг, презираше подобни благородници и ги сравняваше с простолюдието.

Офелия си помисли за миг, че ставащото в момента е само един кошмар, но си беше самата истина. И изобщо не бе имала предвид това, когато заяви, че Дънкан все пак бе подходящ за нея. Не си заслужаваше заради бъдещата му титла и красивата му външност да се подлага на ужаса, който бе описал току-що маркизът.

Но с нарастващо отчаяние си даде сметка, че вече е обвързана с неговия внук, колкото и да не й харесваше това, и то само защото си бе създала неприятел в лицето на Мейвис. Ако тя бе все още нейна приятелка, щеше да се съгласи никога да не споменава за онази сцена, на която бе станала свидетел. Разбира се, тя щеше да се съгласи, особено след като я увери, че всъщност нищо не се бе случило.

Офелия не беше компрометирана непоправимо. Все пак с Дънкан не бяха спали заедно. Но Мейвис никога нямаше да се съгласи да запази мълчание. И защо да го прави, след като презираше Офелия? Единственото, което я караше да си мълчи засега, бе годежът и предстоящата венчавка. И дума не можеше да става да бъдат анулирани за втори път, тъй като това означаваше да се даде възможност на Мейвис да разпространи с най-голямо удовлетворение злобната си клюка.

— Изглежда не се чувстваш добре.

Гласът на маркиза проникна сред хаоса на мислите й.

— Така ми се струва — отвърна нещастно девойката. — Бихте ли ме извинили?

Не изчака разрешението му и буквално избяга от стаята му.