Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Райд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heir, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 225 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
Ralna (2009)
Допълнителна корекция
hrUssI (2012)

Издание:

Джоана Линдзи. Наследникът

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-271-2

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекция от hrUssI

Глава 2

Сабрина Ламбърт беше нервна, но заради лелите си се опитваше да не го показва. Дебютът й във висшето общество се планираше от една година и бе свързан с няколко пътувания до Манчестър за проби и попълване на гардероба й. Знаеше, че лелите й хранят големи надежди за нея и точно заради това беше нервна. Не искаше да останат разочаровани след всичките им усилия.

Но за разлика от тях, тя беше реалистка. Не очакваше да си намери съпруг в Лондон. Хората тук бяха прекалено изтънчени, докато тя беше обикновено провинциално момиче. Беше свикнала да разговаря за реколтата, времето и арендаторите, докато лондонското общество живееше предимно с клюки. Освен това в Лондон щяха да дойдат десетки други млади госпожици, лелеещи същата надежда. Смяташе се, че тук е мястото, където можеш да си намериш съпруг.

С напредването на вечерта Сабрина започна да се отпуска. Слава богу, че имаше приятелка в лицето на Офелия, която бе изключително популярна. Но Офелия беше родена и израснала в Лондон. Вече познаваше всички, беше в течение на последните слухове и даже спомагаше за разпространяването им… дори да бяха свързани с нея самата. Лондонската госпожица бе в стихията си, а и дебютът й бе в самото начало на сезона, три седмици по-рано.

Дори и да беше пристигнала навреме за първия бал на сезона, едва ли положението щеше да бъде кой знае колко по-различно, тъй като така или иначе откритието на сезона щеше да бъде красивата Офелия. А по ирония на съдбата, тя даже не търсеше съпруг, защото вече си имаше годеник, макар да не го бе виждала. Затова появата й сред обществото беше просто спазване на традицията…

Така поне си бе мислела Сабрина, докато не откри, че приятелката й всъщност не е особено щастлива от избрания от родителите й съпруг и възнамеряваше да си намери нещо по-добро.

А начинът, по който бе решила да го направи, като оплюва и осмива въпросния годеник при всяка възможност и пред всеки, който я слуша, се струваше отвратителен на Сабрина. Но доколкото знаеше, точно така се постъпваше в Лондон, когато искаш да се отървеш от нежелана партия.

И дори да съжаляваше бедния човек, който очевидно дори не беше в Англия и следователно нямаше как да обори разпространяваните от Офелия слухове, не беше нейна работа да го защитава. В крайна сметка казаното може и да бе вярно. Откъде можеше да знае?

Освен това майката на Офелия им беше домакиня и добра приятелка на леля Хилари. Лейди Мери може би искаше да знае какво е намислила дъщеря й, за да може да осуети осъществяването му, но Сабрина не смяташе, че има право да се намесва. Офелия се бе сприятелила с нея, беше я запознала с всичките си приятели и подобна постъпка щеше да бъде равносилна на предателство. Нещо повече, собствените й лели също не харесваха дядото на въпросния мъж…

Това точно беше и причината за съжалението, което Сабрина изпитваше към годеника на Офелия. Той, или по-точно дядо му, беше всъщност техен съсед. Лелите и го наричаха „стария глупак“ или „отшелника“, а когато мислеха, че не ги чува — даже и „старото копеле“. Сабрина никога не го беше виждала. Той действително живееше като отшелник и рядко напускаше имението си. А за тях бе новина фактът, че има внук. Дори се бяха изсмели, разбирайки, че Офелия е сгодена за този неизвестен наследник. Какъв внук? Никога не го бяха виждали, дори не бяха чували за него.

Според лейди Мери, сам маркизът се бил свързал със съпруга й и бе направил необходимото, за да уреди сватбата на своя внук. А, разбира се, семейство Рийд, се бе вкопчило веднага във възможността дъщеря им да се сдобие с тази толкова висока титла, която внукът щеше да наследи. Допълнителен плюс беше, че маркизът бе много богат и щеше да остави всичко на своя внук. От цялата тази уговорка бе нещастна единствено Офелия, по-точно — Офелия и многобройните й ухажори.

А такива не липсваха. Младите мъже се тълпяха около нея, пленени от красотата й. Но нима можеше да бъде другояче? Освен че беше винаги в крак с модата, тя имаше прелестни черти и, за разлика от майка си, стройна и гъвкава като върба фигура.

Сабрина от своя страна не притежаваше нито едно от тези предимства. Тя беше по-скоро ниска, само метър петдесет и пет, което нямаше да бъде лошо, ако гърдите й не бяха толкова пищни и ханшът — толкова широк, а тънката талия ги подчертаваше още повече.

Но дори това нямаше да изглежда съвсем зле, ако поне цветът на косата и очите й бе по-особен. Косата й имаше най-обикновен кестеняв цвят, дори не лъскав или наситен, а най-обикновен, а очите, които всъщност бяха най-хубавото в нея, или поне тя си мислеше така, имаха цвят на пролетни люляци, с тъмновиолетов ръб на ирисите, и бяха наистина изумителни за този, който ги вижда за първи път.

Тя познаваше добре това им качество, тъй като винаги когато се запознаваше с някого, независимо дали мъж или жена, той се вторачваше в тях, сякаш не можеше да повярва, че действително съществува такъв цвят. И на всичкото отгоре, чертите й бяха най-обикновени, не, не беше грозна, в никакъв случай, но и никой не би я нарекъл красива. По-скоро безцветна.

Всъщност Сабрина никога не се бе чувствала нещастна заради външността си… докато не срещна Офелия и не си даде сметка какво е да си красавица. Както между нощта и деня, така и между двете не можеше да става и дума за сравнение. Вероятно това именно беше причината Сабрина да се успокои малко, след като се появи на първия си бал и да се освободи напълно от предишната си нервност. Беше реалистка и знаеше, че не може да се състезава с Офелия за вниманието на младите господа, затова се отказа да прави каквито и да било опити. А веднъж, след като се успокои, бе в състояние да бъде самата себе си, а не скованата, стеснителна мишчица, каквато се бе чувствала.

Сабрина обичаше да се смее и се постара да разсмее и някои други от присъстващите. Беше пряма, но притежаваше също така и чувство за хумор. Имаше дарбата да разсейва дори най-мрачното настроение. Покрай своите вечно мърморещи и препиращи се лели бе усъвършенствала тази дарба години наред, така че за нея вече не беше проблем да сложи край на свадите им, ако реши да се намеси.

Джентълмените, които я поканиха на танц тази вечер, го направиха единствено за да могат да я разпитат за Офелия и нейния годеник. Но тъй като все още не познаваше добре новата си приятелка, а годеника й дори не бе виждала, тя нямаше как да отговори на въпросите им. Затова пък ги накара да се посмеят. Неколцина даже я поканиха отново именно поради причината, че беше забавна. А по едно време дори се случи така, че трима младежи пожелаха да я поканят в един и същ момент.

За нещастие обаче Офелия го забеляза…