Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- On the Road, 1957 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Рада Шарланджиева, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- XX век
- Америка
- Американска литература (САЩ и Канада)
- Идеи и идеали
- Контракултура
- Поток на съзнанието
- Път / пътуване
- Оценка
- 4,6 (× 63 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
„Парадокс — МБМ“, София, 1993
Художник: Цвятко Остоич (по идея на Н. Нойман)
Коректор: Георги Анастасов
Фотограф Николай Кулев
История
- — Добавяне
- — Коригирани грешки от разпознаване (waterjess)
3
Пристигането на Дийн беше като в старомоден филм. В златния следобед аз се намирах в къщата на Бейб. Една дума за къщата. Майка й бе заминала за Европа. Лелята, която трябваше да бди над дома, се казваше Чарити[1]; беше на седемдесет и пет години, но пъргава като невестулка. В големия род Ролинс, разпръснат по целия Запад, тя непрестанно сновеше от къща на къща и, общо взето, успяваше да бъде полезна. В някакъв момент от своя живот тя бе имала десетки синове. Сега всички бяха изчезнали; всички я бяха изоставили. Беше възрастна, но с жив интерес към всичко, което ние правехме или казвахме. Горчиво поклащаше глава, когато отпивахме големи глътки уиски в дневната. „Е, това можехте да го направите и в двора, младежи.“ На горния етаж на къщата — превърнат това лято в общежитие — живееше едно момче на име Том, което беше безнадеждно влюбено в Бейб. Беше от Върмонт, разправяха, че бил от богато семейство и че там, у тях, го чакала голяма кариера и какво ли не, но той предпочитал да бъде, където е Бейб. Вечер седеше в дневната, скрил пламналото си лице зад вестник, и чуваше всяка наша цветиста дума, но не го показваше. Особено пламваше, ако Бейб кажеше нещо. Когато го карахме насила да свали вестника, той ни поглеждаше с безбрежно отегчение и страдание: „А? А, да, разбира се.“ Обикновено казваше само това.
Чарити си седеше в своя ъгъл, плетеше и ни наблюдаваше с птичите си очички. Работата й беше да бди, да не допуска псувни. Бейб седеше върху дивана и се кикотеше. Тим Грей, Стан Шепард и аз се изтягахме във фотьойлите. Горкичкият Том изтърпяваше истински изтезания. Ставаше, прозяваше се и казваше: „Е, нов ден, нов късмет, лека нощ.“ И изчезваше нагоре по стълбите. Бейб не обръщаше внимание на чувствата му. Тя беше влюбена в Тим Грей; а той й се изплъзваше от ръцете като змиорка. Точно така седяхме в един късен слънчев следобед преди вечеря, когато Дийн закова бричката си пред вратата и изскочи от нея по костюм от туид и с жилетка, от която се подаваше верижка на джобен часовник.
„Би-бип!“ — понесе се от улицата. Беше с Рой Джонсън, който наскоро се бе завърнал от Фриско с жена си Дороти и отново се бе установил в Денвър. Както и Ед Дънкъл с Галатия и Том Снарк. Всички отново се събраха в Денвър. Излязох на верандата.
— Е, братче — каза ми Дийн и ми подаде голямата си лапа. — Виждам, че всичко е о’кей на вашия полюс. Здравейте, здравейте, здравейте — обърна се той към всички. — Ами да, ето ги Тим Грей и Стан Шепард, приятно ми е. — Запознахме го с Чарити. — Ах, да, много ми е приятно. Това е приятелят ми Рой Джонсън, който беше толкова добър да дойде с мен, за да ми прави компания. Хрррррм! Ей богу! Кис-кис! Майор Хупъл, сър — козирува той, преди да подаде ръка на Том; който го зяпаше учудено. — Да, да. Е, Сал, старче, какво става, кога тръгваме за Мексико? Утре следобед? Чудесно, чудесно. Хм! А сега, Сал, разполагам точно с шестнайсет минути, за да отскоча до къщата на Ед Дънкъл, да прибера оттам стария си часовник, който носех като железничар, и да го заложа на улица „Ларимър“, преди да са затворили, а по пътя много бързо, но много щателно, доколкото ми позволява времето, ще огледам дали моят старец случайно не е в бюфета на Джигс или в някоя друга кръчма; после пък имам час при бръснаря, когото Красавеца винаги ми е препоръчвал, и тъй като не съм се променил с годините, ще продължа да му бъда клиент — кис-кис! Точно в шест часа — ама точно, чуваш ли ме! — искам от теб да си тук, аз ще хвръкна с колата да те взема за кратък набег до къщата на Рой Джонсън, ще послушаме Гилеспи и плочи с боп и ще си поотпочинем час преди да се впуснем в каквито и да било вечерни забавления, които ти и Тим, и Стан, и Бейб може би сте планирали, без да знаете, че ще пристигна, което между другото направих точно преди четирийсет и пет минути с моя стар форд модел трийсет и седма, дето е паркиран отпред, след като се отбих за една по-дълга почивка в Канзас Сити при братовчед си, не Сам Брейди, а по-малкия… — И докато изговаряше всичко това, той припряно се преоблече в нишата на дневната, където никой от нас не го виждаше, смени костюма с памучна фланелка и прехвърли часовника си в други панталони, които измъкна от същия стар очукан куфар.
— А Инес? — попитах. — Какво стана в Ню Йорк?
— Слушай, Сал, форматно предприех това пътуване, за да уредя развода си в Мексико, там става по-евтино и по-бързо откъдето и да е другаде. Получих най-после съгласието на Камий и всичко е наред, всичко е чудесно, всичко е прекрасно и ние знаем, че сега не ни тревожи нищичко на тоя свят, нали така, Сал?
Е, какво да правя, винаги бях готов да последвам Дийн, така че всички се разтичахме според новите планове и подготвихме грандиозна нощ; излезе наистина незабравима. Вдигнахме голяма забава в къщата на брата на Ед Дънкъл. Другите му двама братя бяха шофьори на автобуси. Стояха и ни гледаха, потресени от всичко, което се разиграваше пред очите им. Наредихме богата маса, със сладкиши и напитки. Изглежда, Ед Дънкъл живееше в щастие и благоденствие.
— Е, оправихте ли се с Галатия?
— Да — отвърна Ед. — Мисля, че се оправихме. Смятам да се запиша в Денвърския университет, нали разбираш, заедно с Рой.
— Каква специалност?
— Ами социология и всичко, свързано с нея. Слушай, Дийн май с всеки ден откача все повече и повече, а?
— Определено.
Галатия Дънкъл също беше на забавата. Опитваше се да подхване разговор с някого, но Дийн беше завладял трибуната. Стоеше прав и изнасяше истинско представление пред Шепард, Тим, Бейб и мен, подредени на столове един до друг покрай кухненската стена. Ед Дънкъл се суетеше нервно зад него. Горкичкият му брат беше изблъскан още по-назад.
— Хи-хи! — не спираше Дийн, подръпваше ризата си, гладеше корема си, мяташе се напред-назад. — Ъхъъ, ами… е, всички сме заедно сега, зад нас останаха няколко години, изтъркаляха се различно за всеки, а въпреки това, нали виждате, никой всъщност не се е променил, това е изумително, издръж… издръжли… востта… впрочем, за да докажа това, съм донесъл карти, с които много точно мога да предсказвам всичко. — Беше мръсното тесте. Дороти Джонсън и Рой Джонсън седяха вцепенени в ъгъла. Тъжно сборище. После Дийн внезапно се умълча, седна на един кухненски стол между Стан и мен, втренчи се пред себе си с кучешко упорство и престана да обръща внимание, на когото и да е. Просто изчезна за миг, за да се зареди с нов запас от енергия. Ако някой го докоснеше, щеше да се заклати като канара, задържана от камъче на ръба на пропаст. И можеше да се сгромоляса в бездната или просто да се полюлее горе. Но не след дълго канарата се разпука като цвят, лицето му грейна в мила усмивка, той се огледа като човек, пробуждащ се от сън, и каза:
— Я вижте какви хубави хора са се събрали тук около мен. Колко е чудесно! Сал, а защо, както казвах оня ден на Мин, защо, хммммм, аха, тъй де! — Изправи се и прекоси стаята, протегнал ръка към единия от двамата автобусни шофьори, присъстващи на сбирката. — Приятно ми е! Казвам се Дийн Мориарти. Да, отлично ви помня. Всичко наред ли е? Добре, добре. Ух, че хубава торта! Може ли да си взема? Само аз? Горкичкият аз? — Сестрата на Ед отговори, че може. — Наистина чудесно. Колко са добри хората! Наредили сладкиши и вкуснотии на масата и защо — заради прекрасните малки изненади и радости. Хм, ех, да, отлично, разкошно, хррръм, ей богу! — Стоеше посред стаята, олюляваше се, ядеше си тортата и ни гледаше всички с благоговение. Обърна се и хвърли поглед назад. Всичко го изумяваше, всичко, което се изпречеше пред очите му. Хора разговаряха на групи из цялата стая и той измърмори: — Да! Точно така! — Една картина на стената прикова вниманието му. Той я приближи, после отстъпи назад, наведе се, подскочи, искаше да я огледа от всички възможни височини и ъгли, задърпа фланелката си и възкликна: — По дяволите! — Изобщо не подозираше какво впечатление прави на околните, а още по-малко пък се интересуваше от това. Хората започнаха да го поглеждат с майчинска и бащинска загриженост. Най-после той се бе превърнал в Ангел, винаги съм знаел, че един ден ще стане така; но както всеки Ангел, и него все още го раздираха пристъпи на бяс и ярост и тази нощ, когато си тръгнахме от сбирката и една голяма шумна тайфа се приютихме в бара на „Уиндзър“, Дийн се напи лудо, демонично и божествено.
Не забравяйте, че „Уиндзър“ — луксозният хотел на Денвър от времето на Златната треска и в много отношения крайно интересен обект — с дупките от куршуми, които все още личаха по стените на голямата кръчма долу, някога е бил домът на Дийн. Живял е в една от стаите с баща си. Тук Дийн не беше турист. Пиеше в салона, сякаш беше призракът на баща си; поглъщаше виното, бирата, уискито като вода. Лицето му се зачерви и изпоти, той крещеше и викаше от бара, залиташе по дансинга, върху който танцуваха шумни западняци с момичетата си, опита се да посвири на пианото, прегръщаше бившите затворници и се надвикваше с тях във врявата.
А ние, другите от компанията, седяхме около две грамадни, събрани една до друга маси. Бяхме Денвърския Красавец, Дороти и Рой Джонсън, едно момиче от Бъфалоу, Уайоминг, приятелка на Дороти, Стан, Тим Грей, Бейб, аз, Ед Дънкъл, Том Снарк и още хора, всичко на всичко тринайсет души. Красавеца много се забавляваше: взе един малък автомат за фъстъци, постави го на масата пред себе си, започна да пуска вътре монети и да набива фъстъци. Предложи всички да напишем по нещо на една пощенска картичка и да я пратим на Карло Маркс в Ню Йорк. Написахме куп идиотщини. Струнен кънтри-състав извиваше в нощта на улица „Ларимър“. „Нали е страшно забавно?“ — изрева Красавеца. В мъжката тоалетна ние с Дийн задумкахме по вратата и се опитахме да я разбием, но тя се оказа дебела цял инч. При удрянето съм си счупил някаква костичка на средния пръст, но разбрах това едва на другия ден. Бяхме бясно пияни. В един момент на масата ни се мъдреха петдесет халби бира. Достатъчно беше само да обиколиш и да опиташ по глътка от всяка. Неколцина бивши затворници от Каниън Сити се клатушкаха и бръщолевеха с нас. Във фоайето пред бара престарели златотърсачи дремеха на бастуните си под стария гръмко тиктакащ часовник. Този бяс им бе познат от по-велики дни. Всичко бе един вихър. Отвсякъде ехтяха веселби. Празненство бушуваше дори в един замък, до който отидохме всички с кола — без Дийн, защото той се втурна другаде, — и в този замък насядахме около една огромна маса в някаква зала и продължихме да крещим. В парка имаше плувен басейн и изкуствени пещери. Най-после бях открил замъка, от който щеше да се надигне могъщата змия на света.
После, в късна нощ, останахме в една кола само Дийн, Стан Шепард, Тим Грей, Ед Дънкъл, Том Снарк и аз, а целият свят беше пред нас. Отидохме в мексиканския квартал, после във „Файв Пойнтс“, обикаляхме града. Стан Шепард просто откачи от радост. Не спираше да крещи „Копеле, да пукна!“ с пискливия си глас и се пляскаше по коленете. Дийн беше в луд възторг от него. Повтаряше всичко, което Стан издумваше, пуфкаше и бършеше потта от лицето си.
— Ех, че ще се забавляваме, Сал, като тръгнем към Мексико, с тоя невероятен Стан! Нати?
Това беше последната ни нощ в свещения Денвър и я изкарахме славно и диво. Завърши с пиене в мазето на свещи и с това, че Чарити се прокрадваше за оглед из горния етаж по нощница и с джобно фенерче. По това време към нас се бе присламчил и един цветнокож, на когото викаха Гомес. Той се клатушкаше мъртвопиян из „Файв Пойнтс“ и за нищо не му пукаше. Когато го видяхме, Томи Снарк извика: — Ей, ти да не се казваш Джони?
Гомес се олюля и отново запелтечи:
— Така по ли ви приличам на него? Правя всичко възможно да съм Джони, но нещо не ми се удава.
— Слушай, ей, я ела с нас! — извика Дийн, Гомес скочи в колата ни и потеглихме. В мазето шептяхме ожесточено, за да не обезпокоим съседите. В девет часа сутринта всички си бяха отишли с изключение на Дийн и Шепард, които още дърдореха като полудели. Хората ставаха да си правят закуските и чуваха странни подземни гласове, които повтаряха: „Да! Да!“ Бейб приготви обилна закуска. Дойде време да изчезваме към Мексико.
Дийн откара колата до най-близката бензиностанция, където я стегнаха тип-топ. Колата му беше форд, модел 37, дясната врата, на която беше откачена от пантите и привързана към каросерията. Предната дясна седалка също беше потрошена и когато се облегнеше назад, човек се озоваваше с лице към очукания покрив.
— С тая раздрънкана таратайка ще пътуваме до Мексико дни наред, съвсем като провинциалисти — каза Дийн.
Погледнах картата: разстоянието до границата при Ларедо беше над хиляда мили, главно през Тексас, а подир това още 767 мили през Мексико до великия град край назъбените височини на Истмус и Оахакан. Не можех да си представя това пътуване. Най-фантастичното от всички. Сега вече нямаше да вървим към изток или запад, а към магическия юг. Мярна се видение на цялото западно полукълбо със скалните пластове, спускащи се надолу до Тиерадел Фуего, докато ние летим по параболата на света към други тропици и други светове.
— Братче, ще стигнем най-после до нашето ТО! — произнесе Дийн с непоколебима вяра. И ме потупа по рамото: — Само почакай, и ще видиш. Ехехееей! Ихаааа!
Шепард тръгна да приключи последните си денвърски задължения, аз го придружих и се запознах с бедния му дядо, който застана на прага на къщата и започна да мълви:
— Стан, Стан, Стан.
— Какво има, дядо?
— Не заминавай!
— Е, решено е вече, а сега трябва да тръгвам; защо се държиш така?
Старецът беше с прошарена коса, с големи бадемови очи и с напрегната до скъсване шия.
— Стан — каза той простичко, — не заминавай. Не разплаквай стария си дядо. Не ме оставяй пак сам.
Сърцето ми се късаше при тая гледка.
— Дийн — обърна се към мен старият човек, — не ми отнемай моя Стан. Когато беше малък, аз го водех в парка и му показвах лебедите. После в това езеро се удави сестричката му. Не давам да ми вземеш и момчето.
— Не, не — намеси се Стан, — тръгваме вече. Довиждане.
Със сила се изтръгна от вкопчилия се в него старец.
Дядо му го стискаше за ръката.
— Стан, Стан, Стан, не отивай, не отивай, не отивай!
Изскубнахме се, навели глави, а старецът остана на прага на къщичката си в затънтената денвърска уличка със завеса от мъниста на вратата и с претъпкана от вещи дневна. Беше бял като платно. И продължаваше да зове името на Стан. Движенията му бяха някак вдървени, той не се отмести от прага, просто си остана на него, проплакваше „Стан“ и „Не отивай“ и гледаше след нас тревожно, докато завихме зад ъгъла.
— Господи, Шеп, просто не знам какво да ти кажа.
— Не му обръщай внимание — простена Стан. — Винаги е бил такъв.
Отидохме да се срещнем с майката на Стан, която бе избързала към банката, за да изтегли за него пари. Тя беше приятна жена с побеляла коса и с все още млада външност. Майка и син постояха един до друг върху мраморния под и нещо си зашепнаха. Стан беше облечен в джинсов костюм, с жакет и всичко, както му е редът, приличаше досущ на човек, който ще пътува до Мексико. Досега бе живял улегнал денвърски живот, а сега потегляше с огнения откривател Дийн. Дийн се зададе иззад ъгъла точно навреме. Мисис Шепард настоя да ни почерпи по едно кафе.
— Да ми пазите сина — заръча тя. — Не е за разправяне какви неща могат да ви се случат в оная страна.
— Ще се пазим едни други — уверих я. Стан и майка му тръгнаха бавно напред, а ние с лудия Дийн вървяхме отзад; той ми говореше за разликата в драсканиците по стените на клозетите на Изток и на Запад.
— Съвсем различни са: на Изток драскат духовитости и дебелашки смешки с недвусмислени намеци, долнопробни обяснения и рисунки, а на Запад просто си изписват имената — Ред О’Хара от Блъфтаун, Монтана, мина оттук, — датата и всичко това съвсем сериозно, като че ли го прави, да речем, Ед Дънкъл; причината е безбрежната самота, която постепенно започваш да усещаш, щом прекосиш Мисисипи.
И ето пред нас вървеше едно самотно момче; майката на Шепард беше хубава и й беше крайно неприятно, че синът й заминава, но разбираше, че трябва да замине. Стана ми ясно, че той бяга от дядо си. Така се събрахме трима — Дийн, който търсеше баща си, аз, чийто баща се бе поминал, и Стан, който бягаше от стареца си, — за да се впуснем заедно в нощта. Стан целуна майка си сред забързаните тълпи на Седемнайста улица, тя се качи в едно такси и ни помаха: „Довиждане, довиждане.“
Отидохме в дома на Бейб и се сбогувахме с нея. Тим щеше да пътува с нас до своята къща извън града. Този ден Бейб беше особено красива: косата й, по шведски дълга и руса, по лицето й — лунички, избили от слънцето. Беше се превърнала в малкото момиче, което е била някога. Очите й се овлажниха. Можело по-късно да се присъедини към нас заедно с Тим, но не го направи. Довиждане, довиждане.
И се понесохме с рев. Оставихме Тим в двора на извънградската му къща посред прерията и аз се обърнах, за да го видя как ще изчезне в нея. Този странен човек стоя така цели две минути, гледа след нас и само един господ знае какви скръбни мисли са се въртели в главата му. Смали се и още се смали, а продължаваше да стои неподвижен, хванал въжето за пране с една ръка като капитан, а аз, извъртян назад, не откъсвах очи от него, докато той се стопи и остана само едно нарастващо в пространството отсъствие — на изток от това пространство беше Канзас, който пък се намираше по пътя назад, към моя дом в Атлантис.
Насочихме на юг дрънкащата муцуна на нашия форд и се запътихме към Касъл Рок, Колорадо, слънцето почервеня и планинските скали от запад заприличаха на бруклинска пивоварна в ноемврийски здрач. Високо горе в моравите сенки на скалите някой крачеше ли, крачеше, но ние не го виждахме; може би беше старецът с бялата коса, чието присъствие бях доловил преди години сред планинските върхове. Незнайникът от Закатекас[2]. Той се приближаваше към мен, макар и само откъм гърба ми. Денвър се стопи зад нас като град от сол, пушеците му пробождаха небето и се разнасяха пред погледа ни.