Включено в книгата
Оригинално заглавие
On the Road, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 38 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)
Допълнителни корекции
waterjess (2013 г.)

Издание:

„Парадокс — МБМ“, София, 1993

Художник: Цвятко Остоич (по идея на Н. Нойман)

Коректор: Георги Анастасов

Фотограф Николай Кулев


Първа част

1

С Дийн се запознах наскоро след разрива с жена ми. Тъкмо се бях съвзел от тежка болест, за която не ми се говори, само ще кажа, че беше свързана с ужасно мъчителната раздяла и с моето чувство, че всичко е мъртво. С появата на Дийн Мориарти започна онази част от моя живот, която може да се нарече живот по пътя. Често преди това бях мечтал да тръгна на Запад, за да опозная страната, все кроях смътни планове, но нито веднъж не потеглих, Дийн е идеалният пътник, защото всъщност е роден на път, в Солт Лейк Сити през 1926 година, когато, отивайки към Лос Анджелис, родителите му минали оттам с една таратайка. Първи сведения за него получих от Чад Кинг, който ми показа няколко писма на Дийн, писани от изправителен лагер в Ню Мексико. Те грабнаха вниманието ми, защото в тях Дийн безкрайно наивно и искрено молеше Чад да му разясни всичко за Ницше и да го научи на прекрасните интелектуални тайни, които знае. По-късно за тези писма разговаряхме и с Карло и се питахме ще срещнем ли някога този странен Дийн Мориарти. Всичко това беше много, отдавна, когато Дийн не бе такъв, какъвто е днес, а дете на затвора, забулено в тайнственост. После дойде вест, че Дийн е пуснат от изправителния лагер и за пръв път пристига в Ню Йорк: понесе се и мълвата, че съвсем наскоро се е оженил за някакво момиче, което се казвало Мерилу.

Шляех се един ден из студентското градче, когато Чад и Тим Грей ми казаха, че Дийн се е настанил в някаква студена бърлога в Източен Харлем, испанския Харлем. Пристигнал предната нощ за пръв път в Ню Йорк заедно с красивата си нежна птичка Мерилу; слезли от автобуса „Грейхаунд“ на Петдесета улица, свили зад ъгъла, тъй като търсели място да хапнат, и попаднали на „Хектърс“, та оттогава закусвалнята „Хектърс“ си остана за Дийн основният символ на Ню Йорк. Похарчили сума пари за огромни парчета кейк с глазура и за пасти със сметанов крем.

През цялото това време Дийн говорил на Мерилу нещо от този род: „Сега, скъпа, след като сме вече в Ню Йорк и въпреки че не успях да ти кажа всичко онова, за което си мислех, докато пресичахме Мисури и особено докато минавахме покрай изправителния лагер в Бунвил, който ме подсети за моите проблеми със затвора, сега вече е абсолютно необходимо да поотложим ония старомодни неща, свързани с личните ни любовни отношения, и мигом да се замислим над конкретни планове за работа и живот…“ и така нататък, все в неговия стил от онези ранни дни.

Отидохме с момчетата в студения апартамент и Дийн ни отвори вратата по къси гащета. Мерилу скочи от дивана: Дийн беше отпратил хазаина на апартамента в кухнята, навярно да свари кафе, докато той се справи с любовните си задължения, защото за него сексът беше едничкото свято и важно нещо в живота, въпреки че му се налагаше да се поти и псува, за да си припечелва хляба и така нататък. А това си личеше по стойката му — вечно приведена глава, вечно забит в земята поглед и по това, дето кимаше като млад боксьор, когато слуша наставления, за да ти внуши, че поема всяка твоя дума, и вмъкваше хиляди „да-да“ и „точно така“. На пръв поглед Дийн ми заприлича на Джийн Отри[1] като млад — строен, с тесен таз, синеок и със силен оклахомски акцент — истински бакенбардест герой на белоснежния Запад. Впрочем преди да се ожени за Мерилу и да пристигне на Изток, Дийн бе работил в някаква ферма в Колорадо, фермата на Ед Уол. Мерилу беше руса красавица, чиито буйни коси приличаха на море от златни къдрици: тя седеше в края на дивана, отпуснала ръце в скута си, зяпаше ококорила пушечносините си селски очи, защото бе попаднала в лоша сива нюйоркска дупка, за каквито бе слушала там, на Запад, и чакаше като някакъв издължен, мършав, сюрреалистичен модел на Модилиани в мрачна стая. Но освен че беше красиво нежно същество, тя беше страшно тъпа и погаждаше отвратителни номера. Тази нощ всички пихме бира, танцувахме и приказвахме до зори, а на сутринта, както се бяхме умърлушили и допушвахме фасовете от пепелниците в дрезгавата светлина на намръщения ден, Дийн скочи, закрачи напред-назад замислен и нервен и реши, че Мерилу трябва да приготви закуска и да измете пода.

— С други думи, мила, искам да кажа, че трябва да се размърдаме, инак ще значи, че сме непостоянни и че не сме наясно с плановете си.

В този момент аз си тръгнах.

През следващата седмица Дийн помолил Чад Кинг на всяка цена да го научи на писателския занаят; Чад му казал, че аз съм писател и че трябва да дойде за съвет при мен. Междувременно Дийн си намерил работа на някакъв паркинг, сбил се с Мерилу в апартамента им в Хоубоукън — един господ ги знае защо бяха отишли да живеят точно там, — а тя така побесняла и излязла тъй болезнено отмъстителна, че отишла в полицията и изтърсила някакво измислено, скалъпено, истерично, откачено обвинение, та се наложило Дийн да духне от Хоубоукън. Така той останал без квартира и тръгнал право към Патърсън. Ню Джързи, където живеехме ние с леля ми. Една вечер, както си учех, на вратата се почука и его ти го Дийн, поклони се, хрисимо се вмъкна в мрака на антрето и каза:

— Здравей, помниш ли ме? Дийн Мориарти. Дойдох да те помоля да ме научиш да пиша.

— А къде е Мерилу? — попитах аз и Дийн отговори, че вероятно е припечелила някой друг долар на улицата и се е върнала в Денвър, „курвата му с курва!“. Излязохме да пийнем по бира навън, защото не можехме да си говорим на воля пред леля ми, която седеше в дневната и четеше вестник. Тя хвърли един поглед на Дийн и реши, че е откачен.

В бара казах на Дийн:

— Слушай бе, човек, знам много добре, че не си дошъл при мен само защото искаш да станеш писател, а и какво мога да ти кажа аз за писателството освен това, че трябва да се постоянства с упорството на наркоман.

А той ми вика:

— Да, разбира се, абсолютно ми е ясно какво казваш, всъщност тези неща и на мен са ми минавали през ум, но аз искам да осъзная онези фактори, които, ако се позовем на дихотомията на Шопенхауер за всяко вътрешно осъзнато… — и така нататък в тоя дух, все неща, които аз ни най-малко не разбирах, нито пък Дийн. В онези дни той наистина не знаеше какво говори; искам да кажа, че беше просто момче, едва-що излязло от затвора, което бе завладяно от примамливата възможност да стане истински интелектуалец, обичаше да говори с тона на „истинските интелектуалци“ и да употребява, но съвсем безразборно, думите, дочути от тях, въпреки че, отбележете, в останалите неща Дийн не беше дотам наивен и му бяха достатъчни само няколко месеца с Карло Маркс; за да навлезе напълно в съответните термини и език. Все пак ние двамата си допадахме за други, смахнати идеи и аз се съгласих той да остане да живее у нас, докато започне работа, а един ден решихме да тръгнем заедно на Запад. Това стана през зимата на 1947 година.

Една вечер, след като се нахрани у дома — вече работеше на оня паркинг в Ню Йорк. — той се наведе над рамото ми, както траках бързо на машината, и каза:

— Хайде бе, човек, да не мислиш, че момичетата ще ни чакат, побързай.

— Само минутка — рекох му аз. — тръгваме, щом завърша тази глава. — А тя беше една от най-хубавите в книгата.

После се облякох и отпрашихме за Ню Йорк да се срещнем с момичетата. Докато се носехме с автобуса през неземно-фосфоресциращата празнота на тунела „Линкълн“, ние се лашкахме и се подпирахме един друг, размахвахме пръсти, говорехме високо и възбудено и аз почувствах как в мен бръмва мухата на Дийн. На този младеж страхотно му се живееше и въпреки че беше тарикат, тарикатстваше само защото жадуваше за живот и за общуване с хора, които иначе не биха му обърнали никакво внимание. Шмекеруваше и с мен, това го виждах (за стаята, за храната, за неговото „научи ме да пиша“ и така нататък), а и той виждаше, че аз го виждам (това беше основата на нашите отношения), но на мен ми беше все едно и двамата се разбирахме чудесно — без да си дотягаме и да се докарваме; доближавахме се един друг предпазливо, на пръсти, както при всяко ново, вълнуващо приятелство. Аз започнах да уча от него толкова, колкото навярно и той учеше от мен. Що се отнася до моите занимания, Дийн ме насърчаваше: „Давай, всичко, което правиш, е голямо нещо.“ Гледаше през рамото ми, докато пишех разкази, и се провикваше: „Браво! Точно така! Иха-а! Страшен си!“ или пък: „Уф!“ — и избърсваше лицето си с кърпичка.

— Ех, братче, толкова много неща могат да се направят, толкова много да се напишат! Но как да седнеш и да го напишеш всичко това без задръжки и без да се съобразяваш с разните му стилови възбрани и граматически страхове…

— Точно така, братче, добре го каза.

И неговата възбуда и видения, които описваше в такъв словесен порой, че хората в автобусите се обръщаха, за да погледнат „свръхвъзбудения откачен“, сякаш разпръскваха искри от свята светлина. Когато живял из Запада, една трета от времето си прекарвал в комарджийниците, една трета — по затворите и една трета — в обществените библиотеки. Виждали са го да тича нетърпеливо по зимни улици към комарджийницата, гологлав и награбил книги, или да се катери по дървета, за да се добере до таванските стаички на приятели, където прекарвал дни наред в четене или в криене от полицията.

Стигнахме в Ню Йорк — не помня вече каква беше историята, като че ли две цветнокожи момичета, — но там не ни чакаха никакви момичета; Дийн си бе наредил среща с тях в една закусвалня, само че те не се появиха. Отскочихме до неговия паркинг, където той искаше да свърши някои дребни работи — да си смени дрехите в бараката в дъното, да се постегне пред попуканото огледало и така нататък, — а после тръгнахме. Тази нощ Дийн се запозна с Карло Маркс. Страхотно нещо се получи, когато Дийн се срещна с Карло Маркс. И двамата остри умове, те от пръв поглед си допаднаха. Две проницателни очи се кръстосаха с други две проницателни очи — светият тарикат с блестящия ум; печатният поет-измамник с мрачния ум, какъвто беше Карло Маркс. От този миг нататък рядко виждах Дийн и мъничко съжалявах за това. Техните енергии се сблъскаха и сляха, в сравнение с тях аз бях трътльо, не можех въобще да им изляза насреща. Именно тогава започна лудешкият вихър на всичко, което предстоеше да се случи; този вихър повлече всички мои приятели и онова, което бе останало от семейството ми, в един грамаден облак прах над Американската Нощ. Карло разказа на Дийн за Стария Бул Лий, за Елмър Хасъл, за Джейн: Лий, който отглеждаше тютюн в Тексас. Хасъл, който се намираше на остров Райкърс[2] Джейн, която дълго се шля в наркотично опиянение по Таймс Скуеър с невръстната си дъщеричка на ръце, докато най-после свърши в болницата „Белвю“. А Дийн разказа на Карло за никому неизвестни хора от Запада като Томи Снарк, кривокраката хиена на комарджийниците, картоиграч и побъркан светец. Разказа му за Рой Джонсън, за Големия Ед Дънкъл, за приятелите си от момчешките години и другарите си от улицата, за безбройните си момичета и секс-джаболи, за порнографски филми, герои, героини и приключения. Втурваха се заедно из улиците и се пъхаха навсякъде по своя си маниер, който с времето ставаше все по-тъжен, всезнаещ и безсмислен. Но тогава, в ранните дни, те танцуваха по улиците като отвързани, като помрачени, а аз се тътрех отзад, както цял живот съм се тътрил след хората, които са ми били интересни, защото единствените хора за мен са лудите, онези, които са луди за живот, луди за разговори, луди за спасение, онези, които пожелават всичко наведнъж, които никога не се прозяват, нито дрънкат баналности, а горят, горят, горят като приказни жълти фойерверки, разпукват се сред небето, същински звездни паяци, а отвътре блясва синкавата светлина на сърцевината им и тогава всички се стъписват: „Аууууу!“ Как са наричали този тип млади хора в Германия на Гьоте? Не усетихме как в изгарящото си желание да се научи да пише като Карло, Дийн го връхлетя с голямата си любвеобилна душа, каквато може да има само човек, прекарал дълго време затворен. „Чакай, Карло, остави ме и аз да кажа нещо — ето какво мисля аз…“ Не ги видях почти две седмици, през които те скрепиха дружбата си с бесни денонощни разговори.

Скоро след това дойде пролетта, великият сезон за пътуване, и всеки един от нашата пръсната банда се застяга да тръгне нанякъде. Аз работех усилено над моя роман и когато го преполових, след като с леля ми отскочихме на Юг да погостуваме на брат ми Роко, се приготвих да поема за пръв път на Запад.

Дийн вече беше тръгнал. Двамата с Карло го изпратихме до автобусната гара на Трийсет и четвърта улица. На горния етаж на гарата човек можеше да си направи моментална снимка срещу четвърт долар. Карло си махна очилата и излезе зловещ. Дийн застана в профил и излезе, че срамежливо гледа встрани. Аз се снимах анфас и приличах на тридесетгодишен италианец, готов да убие всеки, който каже думичка срещу майка му. Карло и Дийн ловко разрязаха снимката през средата с бръснач и всеки прибра по една половинка в портфейла си. За голямото пътуване обратно към Денвър Дийн се беше издокарал в костюм, каквито носят търговците от Запада; беше приключил с първото си лудуване из Ню Йорк. Казвам лудуване, а той само бе работил като вол на един паркинг. И беше най-фантастичният паркингов разпоредител на света, можеше да вкара кола на заден с четирийсет мили в съвсем тясна пролука, да закове на милиметър от стената, да изскочи навън, да се шмугне между сума калници, да се пъхне в друга кола, да я завърти с петдесет мили в час във възмъничък кръг, да даде назад в още по-тясно пространство, хо-оп, да я закове с ръчната така, че чак да подрипне, а в това време той вече е изхвърчал от нея; после да се затича към будката за билети като истински лекоатлетичен шампион, да подаде билет, да скочи в новопристигналата кола, преди собственикът й да е излязъл навън, да се натика буквално под него, докато той още се измъква от мястото си, да запали, преди да е тракнал вратата, да изфучи с рев към следващото свободно петно, да завие, да се плъзне, да закове, излезе и изтича; и да работи така без миг почивка по осем часа на нощ, по време на натовареното вечерно движение, на наплива след края на кината и театрите, в своите омазнени и олени с вино панталони, в протритото си, подплатено с кожа яке и с очуканите обувки, които му хлопаха. А за да се върне в родния си край, си бе купил нов костюм: син, на широки колкото молив райета, с жилетка и всичко както трябва — единайсет долара, от Трето авеню. Купил си беше и часовник с верижка, и портативна пишеща машина, на която щеше да започне да пише, щом си намереше работа и наемеше стая в Денвър. Дадохме си прощална вечеря с кренвирши и боб на Седмо авеню, а после Дийн се качи в автобуса с табелка „Чикаго“ и потъна с рев в нощта. Така изчезна нашият каубой. Обещах пред себе си, че ще тръгна по същия път, щом пролетта разцъфне истински и разтвори просторите на страната.

Ето така започна всъщност моят живот по пътя и онова, което щеше да се случи, е толкова невероятно, че не може да не бъде разказано.

 

 

Да, аз поисках по-добре да опозная Дийн не само защото бях писател и се нуждаех от нови преживявания, не само защото животът ми, сведен до размотаване из студентското градче, беше стигнал до края на този свой цикъл и бе станал безсмислен, а и затова, че независимо от различията в характерите ни Дийн приличаше на някакъв отдавна изгубен мой брат; неговото страдащо костеливо лице с дълги бакенбарди и напрегнатият му мускулест запотен врат ме връщаха в детството край оцветените от фабрични отпадъци води, край вировете и речните брегове на Патърсън и Пасейк. Мръсните работни дрехи стояха на Дийн така изящно, че едва ли костюм по поръчка би му отивал повече, такова облекло човек може да получи само от Природния Шивач на Природната Радост, какъвто беше случаят с вечно напрегнатия Дийн. В неговия възбуден говор чувах отново гласовете на стари приятели и братя, гласове под мостове, сред мотоциклети, в дворове с простряно пране, до сънни следобедни прагове, където момчетии свиреха на китари, докато по-големите им братя работеха в мелници. Сегашните ми приятели до един бяха „интелектуалци“ — Чад, антропологът-ницшеанец, Карло Маркс със своя смахнат, сюрреалистичен, тих, сериозен; настойчив маниер на приказки, Стария Бул Лий, вечният критикар с провлечения говор — или дълбоко в себе си бяха неизявили се престъпници като Елмьр Хасъл с неговата лукава усмивка; Джейн Лий пък, изтегната върху дивана с ориенталски мотиви, по цял ден презрително сумтеше над списание „Ню Йоркър“. Във всяко отношение Дийн притежаваше също тъй точен, блестящ и завършен ум, но без да е досадно интелектуален като тях. А неговата „престъпност“ не беше лукава, нито надменно-презрителна; тя се изразяваше в лудешки свръхизблици на американска радост, звънтяща в порои от „да-да“; тя беше чисто западняшка, западен вятър, ода от прериите, нещо ново, дълго предвещавано, дълго чакано (Дийн например крадеше коли само за да пътешества за удоволствие). И още нещо — всички мои нюйоркски приятели бяха в незавидната кошмарна позиция на хора, които отхвърлят обществото и вечно натрапват похабените си книжни, политически или психоаналитични съображения за това, докато Дийн просто препускаше из това общество, жаден за хляб и любов; него нищо не го интересуваше — „Докато имам онова мадамче и краката му, момчета“ и „докато има какво да ядем, братлета, чувате ли? Гладен съм, премалял съм от глад, хайде да хапнем, веднага!“ — и хуквахме да хапнем каквото дал бог, защото, както казва Еклесиаст, „това е делът ти под слънцето“.

Дийн беше западният родственик на слънцето. Леля ми ме предупреждаваше, че той ще ме вкара в беля, но аз чувах нови повици, съзирах нови хоризонти и при моята младост повярвах в тях; дори и да ми докараше някоя беля или да отхвърлеше другарството ми, дори и да ме оставеше, както се случи после, да гладувам на улицата или да лежа самотен в болнична постеля — какво от това? Аз бях млад писател и исках да излетя.

Знаех, че някъде по този път ще има момичета, прозрения, всичко; някъде по този път щяха да ми предадат бисера.

Бележки

[1] Популярен холивудски актьор от 40-те години, звезда на каубойски и музикални филми. — Б.пр.

[2] На остров Райкьрс се намира един от най-големите затвори в САЩ. — Б.пр.