Джудит Макнот
Нощни шепоти (10)

ГЛАВА ДЕСЕТА

Мотел „Океански изглед“ в действителност не предлагаше изглед към океана, а само към чайките, виещи се над него, но пък имаше плувен басейн, салон, който беше затворен до два през нощта, и кабелна телевизия. Всички тези удобства се използваха в един през нощта, когато Пол застана пред главния вход. Телевизорът в преддверието работеше, от джубокса в салона гърмеше музика и шестимата души, които пиеха на бара, дори не поглеждаха към дансинга. Пол излезе през една странична врата и заобиколи басейна, където няколко тинейджъри играеха водна топка.

Когато влезе в стаята си, телефонът му звънеше. Той го остави да звъни, докато заключи два пъти вратата, провери я, спусна пердетата на прозорците и едва тогава отиде до леглото и вдигна слушалката. Гласът, който се разнесе от клетъчния телефон, принадлежеше на един агент, когото познаваше от години и който бе в Бел Харбър от два дни и му помагаше да провери Слоун.

— Е? — попита нетърпеливо другият агент. Видях те с нея на едно парти на плажа. Ще ни съдейства ли?

— Да — отговори Пол.

— Смятах, че не възнамеряваш да се свързваш е нея до утре сутринта.

— Промених решението си.

— Кога?

— Вероятно е станало по времето, когато дойде зад гърба ми и ме събори на земята. Не, всъщност май стана точно след това, докато държеше деветмилиметровия си глок насочен срещу мен.

Приятелят му се изсмя силно.

— Изработила те е. Шегуваш се!

— Не, не се шегувам и ако таиш някаква надежда приятелството ни да продължи, повече няма да споменаваш за това. — Въпреки резкия тон Пол не можа да сдържи усмивката си при спомена за невероятния начин, по който тази вечер го бе унизила една наивна и неопитна жена полицай, тежаща по-малко от петдесет килограма.

— Чух три изстрела. Имайки предвид всички медали, които е получила за точна стрелба в Полицейската академия, не успя ли поне да те рани?

— Тя не стреляше по мен. Държеше на прицел един човек, за когото вярваше, че е въоръжен нападател на пълен с хора плаж, и знаеше, че приятелите й са на по-малко от триста метра разстояние. Вместо да поеме риска да ме обезоръжи сама, което със сигурност би застрашило намиращите се наоколо невинни минувачи, тя стреля във въздуха и сигнализира за помощ. Идеята й беше добра. Благоразумна, експедитивна и изобретателна. — Направи пауза, за да постави една възглавница на леглото, след което се изтегна на него и продължи: — Когато след няколко минути пристигна подкреплението й, тя вече бе разбрала кой съм и какво искам да направи и влезе в ролята, която трябваше да изиграе. Всичко бе обмислено, тя показа забележителни умения и съобразителност.

— Говориш така, сякаш е идеална за целта ти.

Пол затвори очи и се опита да се пребори със собствените си опасения.

— Не бих казал.

— Все още ли се притесняваш, че като се озове в имението на Рейнълдс в Палм Бийч, ще се изкуши да те предаде?

— След разговора ми с нея тази нощ бих казал, че няма такава опасност.

— Тогава какъв е проблемът? Както сам каза, тя с умна, съобразителна, а е и по-добър стрелец от теб. — Пол не се хвана на въдицата и агентът продължи весело: — Не мисля също, че е в неин минус това, че има страхотни крака и красиво лице. — Настъпи многозначителна пауза, след което той продължи съвсем сериозно: — Пол, уверихме се, че не е корумпирана, ти не смяташ, че може да бъде подкупена, а сега си открил, че е и умна. Какво, по дяволите, те тревожи?

— Притеснява ме това, че е жена скаут. Очевидно е, че е станала ченге, защото иска да помага на хората. Сваля хвърчила от дърветата, оглежда улиците за престъпници и остава да утешава една възрастна испанка, чиято къща изгоря. Още като хлапе между възможността да се храни с хляб и фъстъчено масло и тази да поиска пари от баща си е избрала фъстъченото масло. Тя е идеалистка и точно това ме тревожи.

— Моля?

— Знаеш ли какво означава да си идеалист?

— Да, но бих искал да чуя твоето определение, защото допреди няколко секунди смятах, че идеализмът е рядко срещана добродетел.

— Може би си прав, но това не ми върши работа в конкретната ситуация. Идеалистите имат особения навик сами да решават кое е правилно и кое не, вслушват се само в собствения си глас, след което действат по собствена преценка. Ако не бъде овладян, идеализмът се подчинява сам на себе си и на никой друг. Тези хора са като заредени оръжия във всяка ситуация, но при деликатна операция като тази един наивен идеалист като Слоун Рейнълдс може да се превърне в атомна бомба.

— От тези философски разсъждения разбирам, че се страхуваш, че тя няма да ти позволи да й казваш какво да мисли.

— Точно така.

Сара се сбогува с Джонатан в момента, в който доближи входната си врата, след което взе горещ душ, опитвайки се да заличи горчилката от разправията с Джес. Словесната битка между тях бе започнала още в момента, когато се срещнаха, и тя бе свикнала да се защитава. Но тази вечер той си бе позволил прекалено много. И което беше по-лошо, в думите му имаше известна доза истина, а от това я болеше още повече.

Докато си сушеше косата, на входната врата се позвъни. Объркана и предпазлива, тя си наметна дълъг халат, отиде в гостната и надникна през прозореца. На тротоара прел къщата й бе паркирана патрулна кола на полицейското управление в Бел Харбър. Сара уморено се усмихна и си по мисли, че Пит е решил да продължи партито си тук и че другите скоро щяха да пристигнат. Тя отвори и усмивката й угасна. На входа стоеше Джес, а тъмната му коса бе разрошена. Сара студено изрече:

— Ако не си тук по работа, се махай и никога повече не идвай. Заради Слоун ще бъда любезна с теб, но иначе стой далеч от мен. — Искаше да каже и по-обидни неща, но внезапно усети, че плаче, и това я накара да се почувства глупаво и да се ядоса още повече.

Той свъси вежди, когато тя млъкна.

— Дойдох да се извиня за нещата, които наговорих тази вечер. — Беше по-скоро ядосан, отколкото разкаян.

— Добре. Направи го. Но това не променя решението ми — Сара се опита да затвори вратата, но той подложи крак и й попречи. — Сега пък какво? — попита тя.

— Току-що осъзнах, че не съм дошъл да се извинявам.

И преди тя да успее да реагира, той я хвана за раменете и я дръпна към себе си.

— Махни си ръцете от мен — изрече тя, но той впи устни в нейните. Изненадата, гневът и неочакваното удоволствие накараха кръвта й да закипи, но тя нямаше да му достави удоволствието да се бори с него или да му съдейства.

В момента, в който я пусна, Сара отстъпи назад, а с дясната си ръка затърси дръжката на вратата.

— Да не би да ти е необходимо да нападаш мацките, за да ги свалиш? — попита и преди той да успее да й отговори, блъсна вратата с такава сила, че тя се затръшна точно пред лицето му. Остана на мястото си като парализирана, докато не го чу да пали колата си. С вече сухи очи тя започна да разглежда внимателно подбраните мебели, които бе купила за гостната си — красива порцеланова ваза, старинен стол за крака, малка масичка от времето на Луи XIV. Това бяха любими предмети от високо качество, символи на красивия живот, който бе планирала за себе си и децата, които един ден щеше да има.